Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
You’re Dead Without Money, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Regi (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джеймс Хадли Чейс

Заглавие: Без пари си мъртъв

Преводач: Андрей Субашки

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Зебра 2001

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: София Бранц

Художник: Силвия Артамонцева

Коректор: Красимира Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6547

История

  1. — Добавяне

Първа глава

С температура, която стигаше до под нулата, и с натрупващият се по тротоарите сняг, за мен Ню Йорк беше станал неприятно място. Копнеех за слънцето. Не бях ходил в Парадайз Сити цели две години и сега имах желание да си почина в комфорта и лукса на Спаниш Бей хотел — най-добрият по бреговете на Флорида.

Бях успял да продам два разказа на „Ню Йоркър“, а пък последният ми роман беше трети в класацията на бестселъри, така че не трябваше да се притеснявам за пари. Като гледах през прозореца към сивото небе, снега и хората, които се движеха като мравки далеч под мен, на студения вятър, реших да се обадя по телефона.

Един телефон може да бъде цяло чудо на удобството. Само да имаш идея, и телефонът ще я превърне в реалност — разбира се, в случай че имаш и пари. Имах пари, така че след около пет минути вече говорех с Джийн Дълък, който беше управител на Спаниш Бей хотел в Парадайз Сити. След още няколко минути ми беше резервирана стая с балкон, огряван от слънцето по десет часа дневно.

Тридесет и шест часа по-късно пристигнах в Парадайз Сити, на летището ме чакаха с дълъг бял „Кадилак“ и той ме откара до известния хотел, който обслужваше само петдесет клиенти — всеки от тях обект на специално внимание.

Прекарах първата седмица като почивах йод слънцето, заговарях хубавиците по плажа и ядях твърде много, после си спомних за Ал Барни. Преди две години бях срещнал този подпухнал от бира лентяй и той ми даде идея за книга. Барни се представяше за човек, който винаги е нащрек. Знаеше доста за престъпността, сексуалния живот и подземния свят на Парадайз Сити, а и признаваше само собственото си мнение по всички въпроси.

Попитах Дълък дали Барни все още се върти наоколо.

— Разбира се — усмихна се той. — Парадайз Сити без Барни е като Париж без Айфеловата кула. Ще го намериш както винаги да се навърта при бар „Нептун“.

Така че след чудесна вечеря вече вървях към крайбрежието с неговите тълпи от въоръжени с камери туристи, с рибарите и рибарските лодки: една от най-зрелищните картини по бреговете на Флорида.

Открих Ал Барни възседнал възела на едно от въжетата, които заграждаха сенчестия навес на „Нептун“. Все още носеше парцалива мръсна риза и панталон на мазни петна. С тези дрехи го видях и първия път. Дори някой — вероятно той самият — беше зашил кръпка върху ризата и тя съвсем беше заприличала на нищо. С празна кутия от бира в огромната си ръка той седеше като разрушена и самотна останка от кораб сред тълпата туристи, които се движеха около него.

Да се каже, че Ал Барни е виждал и по-хубави дни, е все едно да се направи най-голямото откритие на този свят. Като го погледнеше човек сега, едва ли би могъл да се досети, че някога е живял и по-добре. Дълък ми беше казвал, че Барни е имал училище за водолази и че самият той е бил треньор в него. Направо не беше за вярване. Бирата го беше съсипала. Огромен, подпухнал, с почти черно от слънцето лице, с плешивееща глава и малки сини очи, неуморно шарещи за някаква бърза сделка, сега той беше като лешояд, който се озърта за плячка. Видя ме, че идвам.

Разбрах, че си спомни кой съм, по начина, по който се сви леко и прибра навътре огромния си корем, а после хвърли кутията от бира в морето. Поздрави ме така, както човек, който дълго се е лутал в пустинята, ще се хвърли към спасителния оазис.

— Здравей, Барни — му казах и се приближих, за да седна до него. — Помниш ли ме?

Той кимна и малката му рибешка уста се размърда в подобие на усмивка.

— Да… Разбира се, че ви помня. Имам добра памет. — Очите му се бяха присвили. — Вие сте господин Кембъл, писателят.

— Прав си само наполовина. Това за писателя е вярно. Името ми обаче е Кемърън.

— А, да… Кемърън… спомням си. Ако има нещо, в което ме бива, то е да помня лица. Дадох ви малко информация за диамантите „Есмалди“, нали?

— Точно така.

Той почеса косматата си ръка.

— Написахте ли книга за тях?

Не бях чак такъв глупак, че да му призная всичко. Поклатих глава.

— Е, историята беше хубава. — Почеса се още веднъж, после погледна към вратата, която водеше за бара.

— Аз съм човек, който се ослушва за такива неща — каза ми той. — Искате ли да чуете нещо ново?

Отвърнах, че винаги ми е било интересно да чуя нещо ново.

— Искате ли да чуете за марките на Ларимор? — Той се втренчи в мене, а очите му ме изпитваха.

— Марки ли? Какво ново може да чуе човек за пощенски марки? — попитах аз.

— Е… добър въпрос. — Пъхна ръка под ризата и почеса дебелия си корем. — Всичко ли знаете за марките, господине?

Признах, че нищо не зная за марките. Той поклати глава и извади ръката си.

— Аз също — рече, — докато не чух за марките на Ларимор. Нали ви казах, че се ослушвам за такива неща. Имам някои връзки, познати, един журналист, който споменава отделни неща. Понякога и ченгетата приказват, а аз ги слушам. — Прокара опакото на ръката си по устните. — Искате ли да научите повече?

Казах му, че марките не ме интересуват. Той кимна.

— Точно така. И мен не ме интересуваха, но това е интересно. Хайде да пийнем по една бира. — Той се изправи. — Никой не знае цялата история — освен мен, защото държах очите си отворени, устата затворена. Нека поприказваме. — Той се движеше сред тълпата като булдозер. Хората или се отдръпваха от пътя му или политаха като ударени от камион. Последвах го и знаех, че мисли за бира, а когато Ал Барни мислеше за бира, никой не можеше да се надява на вниманието му, освен онзи, който наливаше бирата.

Сам, негърът-барман, бършеше усърдно стъклена чаша, когато влязохме в „Нептун“, и щом ме видя, в очите му пламна искра. Той не само ме позна, но явно се досети, че ще налива доста бира в продължение на часове и ще получи доста добро заплащане и бакшиш.

— Добър вечер, господин Кемърън, сър — рече той и леко се поклони. — Не сме се виждали от доста време. Радвам се отново да ви видя тук, сър. Какво да бъде?

— Две бири — рекох аз и понеже в Парадайз Сити беше прието така, се здрависах с него.

Барни вече беше настанил задника си на една пейка до прозореца и беше подпрял лакти върху опушената маса. Сам наля две бири и ги донесе на масата. Седнах срещу Барни. Знаех реда. С нищо не трябваше да бързам. Преди да говори, Барни трябваше да утоли жаждата си. Пиеше бирата бавно и внимателно, но не отлепяше устни от чашата, докато не я изпразнеше. После оставяше халбата, избърсваше уста с китката на ръката си и леко, но дълго се оригваше.

Не трябваше да махвам с ръка на Сам. Вече беше до масата с втората бира.

— Знаете ли, когато човек достигне моята възраст — каза Барни, — бирата е голяма утеха. Преди време доста тичах след жените. Сега те не ме интересуват, само бирата ме поддържа. — Той пипна с пръст дебелия си нос, заел половината лице, и допълни: — Ако не беше заради жена, сега нямаше да имам кихалник като този. Съпругът й ни налетя, а и удряше здраво. — Той поклати глава и се извърна, за да вземе чашата. — Цяло щастие е за мен, че ме целеше само в мутрата, иначе щях да си имам много повече проблеми.

Отпих от бирата, после запалих цигара. За малко направихме пауза, в това време се мъчех да си представя на какво ли щеше да прилича Барни, ако онзи беше продължил да го млати.

— Как е господин Дълък? — попита Барни. — Няколко седмици не съм го виждал.

— Добре е, каза ми, че без теб този град щял да е като Париж без Айфеловата кула.

Барни се захили.

— Той е истински джентълмен… Не го казвам често… но повечето от богатите копелета, дето живеят наоколо, изобщо не знаят тази дума. — Изпразни чашата си и ме погледна умислен. — Искате ли да чуете за руските пощенски марки на Ларимор?

— Какво толкова интересно има за тях?

— Е, всяко нещо, което струва милион долара, е интересно — каза убедено Барни. — Направо се чудя как късчета хартия с щамповани картинки ще станат толкова ценни. Не го вярвах, докато не надуших тази история, едва тогава разбрах какво могат да направят с тях някои хора. — Наведе се напред и с показалеца, дебел като банан ме посочи: — Знаете ли, че някои хора зад Желязната завеса използват марките, за да офейкат. Има и такива, които си влагат в тях парите, за да избегнат данъците. А пък трети направо ги имат за валута.

Казах му, че съм чувал подобни истории, но не знам какво е общото с човека на име Ларимор.

— Дълга история — каза Барни. — Мога да ви разкажа всичко при същите условия, както предишната… ако искате, разбира се.

Реших да увъртам, за да купя историята по-изгодно. Повторих, че марките не ме интересуват.

Той довърши своята бира и потропа по масата. Нямаше нужда да приковава вниманието на Сам, който облегнат на бара наблюдаваше всяка негова глътка. Дойде, беше налял още една бира, и си тръгна, като взе празната чаша.

— Не мога да разбера — каза Барни. — Не се интересувате от марки, защото не знаете нищо за тях. Това е история, от която става книга. Ще ви кажа — ако аз пишех, нямаше да ви я разказвам. Щях аз да я напиша, но след като не умея, поне мога да сключа сделка. Какво ще кажете?

Казах, че след като съм на почивка и нямам какво друго да правя, най-добре е да слушам.

Малките очи отново се стрелнаха в мен изпитателно:

— При същите условия като първия път?

— Условия ли? Какви условия?

Той не се поколеба. Може и да не си спомняше моето име, но положително си спомняше колко ме изработи за предишната история.

— Колкото бира искам, храна и няколко долара, за да се погрижа за себе си.

— Добре — казах и му предложих двадесет долара. Той ги пъхна в джоба си и махна на Сам.

— Няма да ви разочаровам, сър. Гладен ли сте?

Отвърнах се, че не съм.

Поклати глава с явно неодобрение.

— Когато имате възможност да хапнете, трябва да го правите. Човек никога не знае кога ще дойде следващото ядене.

Казах, че ще го запомня. След малко Сам донесе три сочни хамбургера, които изпускаха пара. Сложи ги пред Барни, който прие факта с доволно подсмъркване. На мен ми се видяха апетитни колкото одрана котка.

Докато чаках, Барни взе да мляска. Това му отне време. След като изгълта и втория хамбургер и довърши бирата, се облегна назад, избърса устните си с длани и се приготви да говори.

— Доста хора са намесени в тази история — рече той. — За да ви запозная с положението, ще започна с Джоуи Лък и дъщеря му Синди. А след това ще ви разкажа и за Дон Елиът. — Той спря и насочи ръка към мен. — Помните ли Дон Елиът?

— Кинозвездата ли?

Барни кимна с глава.

— Същият. Гледали ли сте някой от филмите му?

— Не е по мой вкус. Той е приемникът на Еръл Флин, нали? Твърде банален, но пробивен изпълнител.

— Може и така да се каже, но си има своите почитатели. Направи шест филма и те му донесоха доста пари.

— Не съм чувал името му наскоро. Какво стана с него?

— Всичко с времето си, господине — рече Барни, — ще стигнем и до него малко по-късно. Искам да ви разкажа историята хронологически. — Погледна нервно към Сам, който пълнеше поредната бира. — Стъпка по стъпка… по малко и в точното време. А за да разбере човек това, което смятам да разкажа, трябва да се приготви да слуша по начина, по който разказвам.

Казах, че съм съгласен, и го попитах дали има нещо против да започне.

— Ще започна с Джоуи Лък и дъщеря му Синди — умалително от Лусинда, защото те играят голяма роля в историята с марките на Ларимор. — Барни ме погледна хитро. — Надали изобщо сте чували, че колекция от марки на стойност един милион долара е била открадната?

Отговорих, че дори и да съм чувал, не съм проявил интерес.

Барни се намръщи. Явно искаше да направи от историята цяла драма, а досега не получаваше от мен нужното внимание и нужната реакция.

— Ще ви разкажа за кражбата по-късно. — Направи пауза, за да атакува третия хамбургер, който вече се беше залоил и имаше доста гнусен вид. След като дъвчи известно време, се разположи по-удобно, положи огромните си ръце на масата и се наведе напред. Най-после бях сигурен, че е готов да играе честно.

— Та за Джоуи Лък… единственото нещо, което е свързано с щастието при него, е името му[1]. Той беше джебчия. — Барни отново направи пауза. — Знаете ли какво е джебчия?

Казах, че джебчия е човек, който си пъха пръстите по джобовете на хората и вади оттам каквото намери.

— Точно така — одобри моя отговор Барни. — Джоуи беше джебчия на дребно. Ако за седмица измъкнеше сто долара, нещо, което се случваше рядко, можеше да си въобрази, че е станал Хенри Форд. Джоуи винаги мислеше и действаше на дребно, но го правеше така прецизно, че ченгетата изобщо не го надушваха. Имаше дузина джебчии на едро и свършиха зад решетките, но Джоуи не беше като тях. Дори нямаше досие. Искам да ме разберете, господин Кембъл, че Джоуи…

Помислих си, че тъкмо сега е моментът да стегна Барни и да заприказва направо, така че го прекъснах с напомнянето, че името ми е Кемърън.

— А, точно така… Кемърън… — Почеса върха на носа си, размърда се на мястото си и продължи: — Та както разправях, Джоуи не беше лошо момче. Всъщност може дори да се каже, че беше добро момче. Разбирах се с него. Когато имаше някакви пари за харчене, което не се случваше често, винаги можеше да почерпи една бира. Ще го опиша, за да добиете представа за него: слаб и висок, с вече леко прошарена коса. Имаше едно от онези невзрачни лица, дето се срещат всеки ден. Лице, което не можеш да запомниш, лице, което не се извръщаш да видиш втори път. Винаги носеше изтъркан сив костюм и сламена шапка. Беше на около петдесет години. Беше се оженил рано, а жена му беше починала при раждането на дъщерята, която той кръсти Лусинда. Доколкото съм чувал, Джоуи никога не се беше разбирал с жена си, така че нейната загуба не го е безпокояла много. Но беше направо луд по Синди. Даде й добро образование и не криеше от нея с какво се занимава. Синди го обожаваше и скоро след като свърши училище стана негова съучастничка. Той я беше научил на всичките си трикове и тя на осемнадесет години беше добра почти колкото него. А това последното не е малко, той си беше създал име в занаята. През летните месеци работеха в Ню Йорк, но дойдеше ли зимата, се местеха по тези места. Тук падаше много работа, но те съумяваха да се изхранват с малко и малки операции, живееха скромно, без никакви амбиции да забогатеят. — Барни спря, вгледа се в стъклената чаша с бира на масата, после продължи: — Ще ви опиша Синди. На около двадесет години тя беше направо изключителна. По мое време — искам да кажа, в моята младост — съм виждал какви ли не хубави момичета, но никое от тях не беше хубаво като Синди. Като баща си беше висока. Руса, с фигура, заради която би се задръстила градска улица, и с крака, заради които можеха да станат катастрофи. Външният й вид тревожеше Джоуи. Знаеше, че рано или късно около нея ще се завърти мъж и той ще я загуби. Това се превърна в кошмарен страх за него. Просто не можеше да си представи живота без дъщеря си. Чак докъм двадесетгодишната си възраст Синди не показваше интерес към момчета. Можеше спокойно, за развлечение, да завърти главата на когото си поиска, но на нея просто не й се играеше. Да се движи заедно с Джоуи, да върши дребни джебчийства и да поддържа къщата чиста — това й се виждаше напълно достатъчно. Джоуи се молеше така да продължи, но знаеше, че се самозалъгва. За да ви дам още по-ясна представа, ще ви опиша накратко един обикновен ден от живота им. Ставаха късно и докато пиеха кафе, обсъждаха менюто за деня. Бяха убедени, че човек трябва да се храни добре, но с минимални разходи благодарение на магазините на самообслужване в района. Джоуи беше измислил хитър начин да подсигури цялото необходимо количество храна и питиета не съвсем срещу нищо, но без всякакъв риск. Беше направил лека кошничка с овална форма и с отворен горен край, която Синди беше привързала за корема си. Отгоре тя обличаше пелерина, каквато носят бременните жени. Както се придържаше за ръката на баща си, с грим, който придаваше блед израз на лицето й, тя приличаше на, смело младо момиче, което скоро ще роди първото си бебе. И не само че избягваха всички опашки, но и разсейваха всякакви подозрения, докато Синди съумяваше да открадне и сложи в кошницата най-добрите опаковки с месо и всичко необходимо за хубаво ядене, докато Джоуи в същото време я наблюдаваше с поглед на невинен християнин богомолец. Така правеха чудесен малък обир и осигуряваха храната си без да се охарчват. След това се връщаха вкъщи и докато Синди готвеше обяда, Джоуи четеше на глас вестникарски заглавия на статии, които смяташе, че представляват някакъв интерес за тях. След като обядваха, те се разделяха. Синди действаше из магазините, докато Джоуи обикаляше автобусите. Към пет часа следобед се срещаха с достатъчно пари, за да платят вечерята си в някой ресторант, а им оставаше и по някой и друг долар, който скътваха за черни дни. После обикновено гледаха телевизия, докато станеше време да си лягат, и на следващия ден повтаряха същата схема. Това не беше начин на живот, който може да се нарече вълнуващ, но той напълно ги задоволяваше. — Барни кимна на Сам, който току-що беше донесъл друга бира. — Скоро дойде време да се преместят насам — рече той. — Бяха наели малко бунгало с договор за около пет години на Крайбрежния булевард, не че беше нещо особено, но те си го харесваха, бяха хора, както казах, без особени амбиции. Пристигнаха, настаниха се и започнаха със същата рутинна програма, както когато живееха в Ню Йорк. — Барни спря, за да отпие от бирата си. — Но това пътешествие до Парадайз Сити беше предвидено да бъде по-различно. Точно тогава късметът на Джоуи започна малко да му изневерява. Нещото, от което той се страхуваше най-много, се случи. Синди се влюби.

Барни прокара пръст по чинията, обра остатъците от хамбургера и пъхна пръста в устата.

Попитах го дали не иска друг хамбургер.

— Не точно сега, може би малко по-късно — отвърна ми той. — Та Синди се влюби и това докара на сцената Вин Пина. Макар само на двадесет и шест години, той беше истински ветеран в престъпния свят. Беше се специализирал по кражбите с взлом и трябва да ви кажа, че на този свят вероятно има съвсем малко ключалки, аларми или хора от охраната, с които той не можеше да се справи. Беше постигнал добър жизнен стандарт, караше „Ягуар“, пътуваше много и спазваше такъв ритъм на кражбите, че полицията в няколко щата не можеше да го хване. Проблемът при него беше, че той не задържаше пари у себе си. Щом ги изкараше отнякъде, ги харчеше за дрехи, живот на висота и момичета. Съзнаваше го и наистина беше голям сваляч: висок, впечатляващ, силен и покварен. Носеше косата си дълга, както правят и сега, и харчеше много, за да изглежда също като тези младежи с походка на млади петли, които можеш да видиш и днес. Беше дошъл в Парадайз Сити, за да разгледа наоколо. Не е тайна, че този град е фрашкан с хора, които имат повече пари, отколкото разум, а и вилите по околните хълмове са тъпкани с ценни неща.

Преди да дойде в Парадайз Сити, Вин работел в Маями. Тъкмо когато се канел да напусне Маями, забравил в хотелската си стая ценна кутия с бижута. Като се връщал в стаята, имал лошия късмет да попадне на хотелското ченге. Вин направо го пребил до смърт. В борбата изпуснал кутията, но се измъкнал. Знаеше, че ако оживее, ченгето ще направи за приятелчетата от полицията добро описание за него, и се премести тук.

Синди му хвърлила око, докато пробвал някакви вратовръзки в един от най-добрите магазини в града. Помислила си, че е страхотно гадже, но това явно не я спряло да се опита да стигне до портфейла му. Трябва да е имало нещо у Вин, което да я е разсеяло, защото той усетил пръстите й в своя джоб. Обърнал се и й се усмихнал. Спогледали се и тя усетила у себе си странното химическо съединение, наречено любов. Върнала му портфейла с мило извинение и приела предложението му да пийнат по едно с лед. Говорили си целия следобед, докато Синди се сетила, че трябвало да си е вкъщи още преди час. Това я хвърлило в паника. Не стига, че бъбрила с този красавец цели часове, ами провалила следобедната си работа и не изкарала никакви пари. Обяснила всичко това на озадачения Вин, който се разсмял и й дал двадесет долара, като й казал, че иска да я види и следващия следобед.

Вин се бил нагледал на хубави момичета, но Синди бързо стигнала до сърцето му. Не казвам, че той се е влюбил в нея по начина, по който тя в него, но той я харесвал повече, отколкото всяко друго момиче, което бил срещал преди това, и искал да я види отново.

Синди се съгласила да се видят в „Лидо“, където можели да плуват и да говорят. Тя не скрила от него с какво се занимават с баща й, за да се прехранват. Вин наистина сякаш се забавлявал от тази новина и само й намекнал, че и той е в бранша, но без да навлиза в детайли. Синди се впечатлила от това, че я повозил в своя „Ягуар“. Той не е само добър, забавен и сексапилен, си мислела тя, докато си отивала към къщи, но явно и богат.

Когато се прибрала вкъщи, Джоуи бързо усетил, че нещо се е случило. В очите й видял онзи отнесен израз, който момичетата имат, когато хлътнат по някой мъж. — Барни спря да разказва историята, която явно го беше въодушевила дотолкова, че беше започнал да се вживява, и въздъхна дълбоко. — Много пъти, когато бях млад, същият този израз ме е озадачавал. Също като мен и Джоуи разпознаваше скритите нюанси, та го полазили студени тръпки, въпреки че беше достатъчно умен, за да не задава въпроси.

През следващите шест дни Синди и Вин се срещали всеки следобед и за това време вече и двамата били дълбоко влюбени един в друг. После Синди решила, че е крайно време да разкаже всичко на Джоуи. Тя се страхувала какво ще стане, но знаела, че трябва да го направи. Не можела само да го убеди да й повярва. Затова споделила всичко с Вин и го помолила да се срещне с баща й. Отначало Вин отказал, но Синди била толкова настоятелна, че той накрая отстъпил и решил да й направи това удоволствие.

— Бъди мил с него, Вин — рекла Синди, — той винаги е бил добър баща за мен. Най-добре е да дойдеш утре по обед. Това ще ми позволи да разсея малко неприятното впечатление и да постигна обичайното му добро настроение.

— Няма проблем — казал Вин с безразличен тон. — Ще дойда. Не бих го сторил за друго момиче, но щом е за теб, ще направя изключение.

Джоуи разбрал, че му предстои да чуе това, от което се страхувал, по нервния начин, по който се държала Синди, когато се прибрала вкъщи. Джоуи имал цели шест дена, през които да свикне с мисълта, че дъщеря му най-после се е влюбила. Повтарял си наум, че това е неизбежно и че ако не иска съвсем да изгуби Синди, сега трябва да играе внимателно. Можело да е само епизодичен флирт, нещо, което няма да продължи дълго, но всъщност се съмнявал. Решил, че има едно нещо, което може да направи — да бъде разбиращ, да се преструва, че е щастлив за Синди, че очаква момчето да оправдае надеждите му и да не разочарова дъщеря му. Мисълта, че може да прекара остатъка от дните си сам, го депресирала, но нямало какво да се прави. Ако можел да убеди Синди да не бърза да се омъжва, би опитал, но би го направил много внимателно.

След вечерята, вместо да седне да погледа телевизия, Джоуи попитал тихо дъщеря си:

— Какво тежи на душата ти, милото ми момиче? Искаш нещо да ми кажеш ли?

И Синди му разказала всичко. Джоуи леко кимнал.

— Това се случва на всеки, трябваше да се случи и на теб. Твоето щастие прави и мен щастлив, но сигурна ли си в чувствата си?

Синди отишла при него и го прегърнала с двете ръце.

— Плашех се да ти разкажа всичко. Мислех, че ще се разсърдиш много.

— Че какво толкова страшно е станало? Момиче като теб трябва да се омъжи. — Джоуи се насилил да се усмихне. — А освен това искам да стана и дядо. Обичам децата. Кога ще бъде сватбата?

Очите на Синди се отворили широко.

— Ние още не възнамеряваме да се женим. Само искаме да сме заедно и да прекарваме добре времето си. Никакви деца, татко, поне още не.

Джоуи потиснал у себе си дълбока въздишка на облекчение.

— Но смяташ да се омъжиш, нали, момичето ми?

— Не сме го обсъждали — намръщила се Синди, — просто искаме да прекарваме добре.

Джоуи кимнал.

— Добре, разкажи ми за него.

И той изслушал вдъхновеното похвално слово на Синди, но душата му се стягала вътрешно, а лицето му се оживявало от фалшив интерес.

— Той е голям далавераджия — заключила тя. — Не ми е казвал точно с какво се занимава, но трябва да е нещо супер. Облича се страхотно. Кара голям „Ягуар“ и е свободен, тъй като има много пари. Ще го харесаш, татко. Сигурна съм.

Джоуи се съгласил. После, след известна пауза, попитал дали Вин има досие.

— Досие ли? Какво досие? — ужасила се Синди.

— Ами, нали знаеш… полицаите познават ли го… бил ли е в пандиза?

— Сигурна съм, че не е бил! Разбира се, че не е бил. Вин е твърде умен, за да има досие.

— Това е добре. — Джоуи се поколебал, после продължил. — Трябва да сме внимателни, момичето ми. Досега сме се пазили от ченгетата. Колкото по-големи са далаверите му, толкова е по-опасен за нас.

— Не знам какво искаш да кажеш! — Синди никога не му била говорила така рязко и на Джоуи това никак не се харесало.

— Нищо не искам да кажа, момичето ми. Казах само, че трябва да бъдем внимателни.

— Ние сме внимателни. Не виждам какво общо има Вин с това. Казвам ти… умът му е остър като бръснач.

От дългия опит в дребните кражби Джоуи знаел, че тези, на които умът им е остър като бръснач, са тъкмо хората, които биват залавяни, но така или иначе, той не го казал на Синди. Надявал се тази връзка да не продължи дълго. Когато Синди съобщила, че Вин ще дойде на обяд на другия ден, Джоуи й казал, че се радва.

Барни се наведе напред и се огледа за Сам. Посочи огромния си корем и направи недвусмислено движение с вежди.

— Ако нямате нищо против, господине, ще си поръчам още един хамбургер — каза той.

 

 

Срещата между Джоуи и Вин вървяла по-добре, отколкото всеки от тях бил очаквал. Джоуи седял облегнат назад така, сякаш е много доволен, като знаел, че Синди слуша внимателно всяка дума, която той произнася, и следи всяко изражение на неговото лице. Във Вин имало нещо, което впечатлило Джоуи: неговото самоуверено поведение, решителният блясък в стоманеносивите му очи и някакъв намек за безпощадност — всичко това му говорело, че насреща си има не обикновен среднощен крадец. Също така разбрал, че Вин определено харесва Синди, и това му правело удоволствие: поне неговата обожавана дъщеря нямало да бъде измамена в чувствата си.

С изненада за себе си и Вин открил, че е лесно да се говори с Джоуи — бързо мислещ, хитър и в никакъв случай консервативен.

Обядът, протекъл в светски блясък, бил истински успех. След яденето Вин ги повозил с „Ягуара“ по околните хълмове, далеч от претъпкания с хора морски бряг, като надминал себе си в старанието да покаже на Джоуи, че не е случаен човек.

Около четири следобед Джоуи, който много обичал да разказва за своето минало и вече бил разказал на Вин няколко случки от своя разнообразен опит, решил, че вече е време да върви на работа.

— Ти можеш да не работиш днес, момичето ми — обърнал се към Синди. — Забавлявайте се с Вин.

Подкарали обратно към града и оставили Джоуи на автобусната спирка. След като изминали известно разстояние, Синди погледнала нетърпеливо към Вин.

Той леко се усмихнал.

— Стар симпатяга — рекъл Вин. — Работи на дребно, но го харесвам. — Той сложил ръката си върху Синди. — Тримата ще се разбираме чудесно.

По този начин се завъртели нещата. След около седмица Джоуи направил предложение на Вин да се премести да живее при тях в бунгалото. След кратък размисъл Джоуи решил, че ще вижда по-често Синди, ако Вин се нанесе да живее с тях, и освен това вече открил, че му е приятно да говори с Вин. Досега дори не забелязвал колко са му липсвали разговорите с мъже.

След известно колебание Вин се съгласил. Малко се бил угрижил напоследък за своето финансово положение. Бил отседнал в скромен хотел, но цените дори на скромните хотели в Парадайз Сити са високи. Знаел, че трябва скоро да се залови за работа. До този момент се радвал на възможността да споделя компанията на Синди. Отказвал да си признае, че срещата с онова ченге в хотела му е повлияла зле на нервите. Решил да стои настрана от хотелите. Трябвало да претършува някоя от вилите, за които бил чувал толкова много напоследък. Така че когато Джоуи му предложил да се нанесе в една от свободните спални и да дава около двадесет долара месечно за общата сметка, Вин, след като хвърлил бърз поглед на портфейла си и открил, че има по-малко от петстотин долара, приел.

Въпреки че не му трябвали толкова спешно пари, Вин си казал, че е станало време да поработи. Той бил пришълец в Парадайз Сити и нямал никакви връзки, което малко усложнявало нещата. Знаел, че Джоуи и Синди са идвали често в града през последните три години, и решил да поговори с Джоуи да му посочи поле за действие.

Една сутрин, докато Синди приготвяла обяда и двамата с Джоуи седели под сянката на едно дърво в малката градина, Вин го попитал дали не познава някой купувач на крадени вещи в града, на който може да се разчита.

— Купувач на крадени вещи ли? — попитал Джоуи. — Те са няколко. Но не мисля, че са надеждни. Най-сигурен е Клод Кендрик. Той държи голям антикварен магазин в тузарския район на града и е винаги много точен. Снабдява с антики и модерно изкуство баровците, които живеят наоколо, и е направил от тях цяло състояние, обаче се занимава и с други сделки. Разбира се, зависи какво му се предлага. Ако е нещо от висока класа, ще приеме, но с дреболии просто не се занимава. Ейби Леви, който има магазин за туристически сувенири, се занимава с дребните неща, но плаща много малко. Въпреки това мисля, че Ейби е човекът, който ти трябва — решил Джоуи и погледнал замислено Вин. — Мислиш ли да се захванеш с нещо?

— Средствата ми са на привършване — казал свъсен Вин. — Да, трябва да предприема нещо.

Това било шок за Джоуи, въпреки че бил достатъчно внимателен да не се издаде. Поне от това, което му била разказала Синди, чутото сега от устата на Вин било повече от потискащо за него. Бил останал с впечатлението, че Вин има достатъчно средства.

— Виж, Вин — рекъл той. — Не прави нищо прибързано, аз…

Внезапното намръщване на Вин го накарало да замълчи. За първи път Джоуи го видял откъм по-лошата страна и това също било шок за него.

— Прибързано? Не те разбирам — изръмжал Вин. — Щом захвана някоя работа, я върша като хората.

— Сигурен съм — рекъл сприхаво Джоуи, — но се намираш в Парадайз Сити, Вин. Този град е малко особен. Той е като затворена система, ако разбираш какво искам да кажа.

Вин го погледнал внимателно.

— Като… какво?

— Момчетата тук са си организирали всичко по свой мерак — обяснил му Джоуи с поучителен тон. — Не поощряват присъствието на външни хора.

Вин въздъхнал и очите му придобили по-твърд израз.

— Така ли мислиш? Аз външен ли съм?

Джоуи направил недвусмислено движение с двете си ръце.

— Сигурно си, Вин. Момчетата няма да те харесат, ако предприемеш нещо на своя глава.

— И какво ще направят, ако предприема нещо?

Джоуи прокарал пръсти през гъстата си прошарена коса.

— Доколкото съм чувал от други случаи досега, ще предупредят ченгетата. Вин, разбери го добре, ченгетата тук са истински динамит. Тяхна работа е да пазят богатите и повярвай ми, добре си вършат работата.

Вин запалил нова цигара. Замислил се, после с малко по-глух глас попитал:

— И как да вляза в играта?

Джоуи го погледнал с нещастен израз на лицето.

— Малко е сложно. Можеш да поговориш с Ейби. Кажи му, че си в бранша, и го помоли любезно да види какво да направи за теб. Това е единственият начин. Ако Ейби ти откаже, ще трябва да се примириш с положението. Просто няма да вършиш нищо в този град. Само да направиш нещо без позволението на Ейби, със сигурност ще бъдеш предаден на ченгетата.

— В Маями никога не съм имал проблеми от подобен род — разгневил се Вин. — Какво му става на този проклет град?

— Тогава чуй съвета на по-стария от теб — рекъл Джоуи. — Можеш да живееш тук и да работиш в Маями, не е толкова далеч. Можеш да прекарваш по два дена там, да си свършваш работата и да се връщаш обратно тук.

Вин поклатил глава.

— Маями е твърде далеч за мен сега — казал навъсен. — Трябва да работя в този град и смятам да видя как да го направя.

Джоуи се размърдал на стола си.

— Да нямаш някакви неприятности?

— Неприятности? Не, но полицаите в Маями имат моето описание. Не мога да се върна там. — Вин се загледал в синьото небе. — Ще ти кажа нещо. Направо ми призлява от този начин на живот, Джоуи. Веднага щом пипна някоя сума, я пропилявам или я загубвам. Искам да направя нещо, което да ми свърши повече работа, така да се каже; което да ме освободи за три или четири години… искам да се оженя за Синди. Искам да купя бунгало някъде по този бряг за нас тримата и да си живеем в него. Можем да ходим за риба, да си говорим. Синди и аз ще се забавляваме чудесно и ще бъдем до теб, защото аз те харесвам, Джоуи. Не искам да ни напускаш. Говорили сме за това. Когато аз и Синди искаме да сме сами, ще ти го покажа толкова ясно, че да го разбереш, а тъй като ти си умен, ще ни оставиш. По този начин всички ще живеем заедно и ще си караме добре.

Джоуи не можел да повярва на ушите си. Точно за това се молел и надявал. Сълзи навлажнили очите му, та се наложило да извади носната си кърпа и да се прави, че си секне носа.

— Но най-добре е да започна с нещо голямо — продължил Вин, без да забележи емоциите на Джоуи. — Трябва да е нещо голямо. За около петдесет хиляди долара. Но как, по дяволите, да намеря работа, която да донесе всичко това?

Петдесет хиляди долара!

Джоуи се изправил леко разтревожен.

— Виж сега, Вин, това е направо детски разговор. Петдесет бона! Може да ти лепнат петнадесет години, ако те хванат. Избий си го от главата. Мислиш ли, че искам да имам зет, който да лежи петнадесет години по затворите?

Вин го зяпнал, но очите му били замъглени и гледали някъде далеч. Нямало нужда да формулира в думи мисълта, която се въртяла в главата му. Джоуи знаел, че Вин си отбелязва приятелските му съвети, но пък и Вин знаел, че гледа към човек, който винаги се е занимавал с дреболии и няма нагласата да мисли на едро.

Синди дошла и застанала на отворената врата, която водела към дневната.

— Хайде, елате да обядваме! — подканила ги тя. Когато и двамата станали, Вин попитал:

— Къде да намеря Ейби Леви?

 

 

Магазинът на Ейби Леви беше разположен в близост до кея, където пускаха котви риболовните кораби. Магазинът беше една от туристическите атракции на града. В него имаше всичко, като се започне от изсушена змия и се завърши с гребен, направен от корубата на костенурка, от евтини стъклени диаманти до произведения на местното индианско изкуство, от кану до оригинална пушка, с която бил убит някакъв генерал през времето на войните и престрелките с индианците. В този магазин беше достатъчно да споменеш, че искаш нещо, и Ейби щеше да го има.

Претъпкан с предмети, големият, оскъдно осветен магазин се обслужваше от четири привлекателни индиански момичета с национални костюми. Самият Леви стоеше в своя малък офис. Въпреки че имаше голям и стабилен доход от стоките, които продаваше, Леви получаваше и значителен приход според това какви кражби предлагаше на местните крадци, които пък му заделяха значителна част от печалбата.

Ейби Леви беше висок и слаб мъж с оплешивяваща глава, орлов нос и очи, безизразни като бирени капачки.

Той поздравил Вин, докато гостът сядал до старомодното му бюро, но това, което видял, никак не му харесало. Не обичал мъжете, които бият на очи с хубостта си. Бил свикнал да се занимава с малката банда местни крадци, до един раздърпани и на светлинни години от модните тенденции. Този висок мъж с бронзов загар, с чист костюм и впечатляваща вратовръзка, с излъчващата се от него арогантност накарал Ейби да изпита инстинктивна враждебност.

Вин му обяснил кой е и че търси някаква работа, с която да се захване. Ейби го изслушал, като леко поглаждал с дълги пръсти клюнестия си нос, хвърлял бързи погледи към Вин, а после гледал някъде встрани.

— Ако открия нещо — попитал Вин, — готов ли сте да го купите?

Ейби не се поколебал.

— Не — отсякъл той.

Категоричният тон и враждебното изражение на Ейби предизвикали вълна от гняв, която се плъзнала през гръбнака на Вин.

— Какво искате да кажете? — изръмжал Вин. — Вие сте забъркан в проклетия бизнес, нали така?

Ейби приковал капачкоподобните си очи във Вин.

— В бизнеса съм, но не и за външни лица. В този град за теб няма нищо. Опитай в Маями. Те приемат външни хора. Ние не.

— Така ли? — Вин се навел напред, а големите му китки били свити в юмруци. — Ако вие не искате моите услуги, много хора с радост биха се съгласили.

Ейби продължавал да глади носа си.

— Млади човече — рекъл той, — не го прави. Този град е само за нашите хора. А те са достатъчно и без теб. Иди в Маями и не се опитвай да действаш тук.

— Много благодаря. И така, аз ще действам тук — казал Вин, пламнал под бронзовия загар. — Кой ще ме спре?

— Ченгетата — казал Ейби. — Ченгетата тук са наясно, че в града има някаква престъпност. Те приемат това, но няма да приемат ново лице. Все някой ще им каже, че е пристигнал нов и че има някакви намерения. Обикновено в следващите няколко дни въпросният нов или е изгонен от града, или свършва зад решетките. Приеми моя съвет: тук няма нищо за такъв като теб. Иди в Маями. Добър град за млад човек като теб… и не опитвай нищо тук.

Вин гледал неопределено дълго време този висок, тънък евреин и му просветнало, че по някакъв странен начин този човек се мъчел да му бъде в помощ. Свил рамене и се изправил.

— Е, добре — казал той. — Ще си помисля по въпроса — обърнал се, проправил си път през магазина, като не забелязвал индианките, които го гледали нежно и с надежда, и излязъл на озарения от топлата слънчева светлина кей.

За пръв път през живота си почувствал липса на самочувствие и натрапчив страх, че парите му скоро ще свършат.

Не искал да напусне Парадайз Сити. Искал да остане със Синди. Но какво да направи? Можел да разпознае предупреждението, когато го предупреждавали, а Ейби Леви му показал червена светлина.

С провлечена стъпка се запътил към мястото, където бил паркирал колата си.

Бележки

[1] „Лък“ на английски е щастие, късмет. — Б.пр.