Вероника Рот
Дивергенти (34)

Глава тридесет и четвърта

Отпуснала съм се тежко върху Тобиас. В гърба ми е опряно дулото на пистолет и ме тика да вървя напред. Минаваме през главния вход в централата на Аскетите, проста сива сграда на два етажа. Кръвта се процежда от едната ми страна. Не се боя от онова, което предстои, твърде силно ме боли, за да го мисля сега.

Дулото на пистолета ме блъска през врата, охранявана от двама войници на Безстрашните. С Тобиас минаваме през нея и попадаме в скромен кабинет, в който има само бюро, компютър и празни столове. Зад бюрото седи Джанийн, опряла телефонна слушалка до ухото си.

— Тогава качи някои от тях обратно на влака! — казва тя. — Трябва да е много добре охраняван, това е най-важната част… Не мога да говоря повече… Затварям. — Тя тряска слушалката на телефона и впива сивите си очи в мен. Цветът им напомня на разтопена стомана.

— Дивергенти — казва единият от Безстрашните. Трябва да е някой от лидерите на кастата или някой освободен от симулацията.

— И сама виждам. — Джанийн сваля очилата, сгъва ги и ги поставя на бюрото. Вероятно ги носи от суета, не от необходимост — сигурно си мисли, че така изглежда по-умна. Поне според баща ми.

— Ти — казва и ме посочва. — Очаквах го. Още от началото се усъмних в теб заради тая каша с резултатите от теста. Но ти…

Тя поклаща глава, когато премества очи към Тобиас.

— Ти, Тобиас — или може би трябва да те наричам Фор, — успя да ми се изплъзнеш — довършва тихо. — При теб всичко е минало през ситото: резултати от теста, симулации по време на инициацията, всичко. А ето какво става сега. — Тя сплита пръсти и опира брадичка върху тях. — Сигурно ще ми обясниш как се е получило така?

— Ти си геният — хладнокръвно отвръща той. — Защо ти не ми обясниш?

Устата й се разтяга в иронична усмивка.

— Според моята теория ти наистина си Аскет. Ето защо не си така отявлен Дивергент като останалите.

Тя се усмихва още по-широко. Сякаш наистина се забавлява. Стискам зъби и обмислям как да се протегна през бюрото и да я удуша. Ако в рамото ми не беше заседнал куршум, щях да го направя.

— Силата на дедуктивните ти доводи е поразителна — презрително казва Тобиас. — Смятай, че съм изпълнен с благоговение.

Хвърлям кос поглед към него. Почти бях забравила тази негова страна — готов е по-скоро да се взриви, но не и доброволно да умре.

— Сега, след като те признахме за интелигентна, може да се заемеш с убийството ни. — Тобиас затваря очи. — Не забравяй, че има още доста водачи на Аскетите, които трябва да довършиш.

Дори коментарите на Тобиас да са засегнали Джанийн, тя не се издава. Продължава да се усмихва и бавно се надига. Носи синя рокля, която плътно обгръща тялото й от раменете до коленете, очертавайки тлъстините около талията. Стаята се върти около мен, докато се опитвам да фокусирам лицето й. Облягам се на Тобиас за опора. Той увива ръка около мен, придържайки ме за кръста.

— Не ставай глупав! Няма закъде да бързаме — безгрижно отвръща тя. — Двамата сте тук за изпълнението на една много важна задача. Както разбирате, аз съм леко озадачена, че серумът, който изобретих, не действа на Дивергентите. Ето защо работя усилено по решаването на този проблем. Мислех, че с последната партида въпросът е приключен, но — както сами разбирате — съм се заблуждавала. За късмет имам нова партида серум за провеждането на опити.

— Защо да си губиш времето?

Доскоро лидерите на Безстрашните не са се спирали пред нищо, за да убият някой Дивергент. Какво е по-различно сега?

Тя ми се усмихва нагло.

— Още откакто започнах проекта с Безстрашните, си задавах един въпрос. — Тя заобикаля бюрото, прокарвайки пръст по повърхността му. — Защо повечето Дивергенти излизат от редиците на безволевите богобоязливи мишоци на Аскетите.

Не съм знаела, че повечето Дивергенти идват от Аскетите и нямам никаква идея защо може да е така. Пък и е малко вероятно да доживея да открия отговора на този въпрос.

— Безволеви, значи — ехидно повтаря Тобиас. — Когато пробвах за последно, трябваше много силна воля, за да се манипулира симулацията. Същите слабохарактерни създания са умът на армията, защото за вас е непостижимо да я обучите сами.

— Не ме прави на глупачка — срязва го Джанийн. — Една каста от интелектуалци не може да има армия. Омръзна ни да бъдем управлявани от шайка правоверни идиоти, които отхвърлят богатството и напредъка, но не можем да се справим с тях сами. А лидерите на Безстрашните с радост ми се подчиняват, след като им гарантирах място в новото ни оптимизирано правителство.

— Оптимизирано — презрително изсумтява Тобиас.

— Точно така, оптимизирано — казва Джанийн. — Оптимизирано и работещо за един свят, където хората ще живеят в богатство и доволство и ще се радват на просперитет.

— И за чия сметка? — питам завалено с надебелял език. — Цялото това богатство… няма да се появи от нищото.

— В момента безкастовите изцеждат нашите ресурси — отвръща Джанийн. — Както и Аскетите. Обзалагам се, че щом останките от старата ти каста се претопят в армията на Безстрашните, Прямите ще ни подкрепят и ние най-накрая ще овладеем положението.

Претопени в армията на Безстрашните. Знам какво означава това — тя иска и тях да контролира. Целта й е всички да са като восък в ръцете й, лесни за управление.

— Хайде да си спестим празните приказки! — горчиво я прекъсва Тобиас. После повишава тон. — Нека не се заблуждаваме! Ти ще си мъртва до края на деня, ти…

— Ако умееше да се владееш — прекъсва го Джанийн, думите й прерязват като с нож неговите, — на първо място нямаше да се докараш до това положение, Тобиас.

— Аз съм в това положение, защото ти ме докара до тук — озъбва се той. — И второ, ти организира нападение над невинни хора.

— Невинни хора ли?! — изсмива се Джанийн. — Малко е странно да чуя това точно от теб. Очаквах поне синът на Маркъс да проумее, че не всички от тях са невинни. — Тя се настанява на ръба на бюрото, полата й се вдига над коленете, набраздени от стрии. — Отговори честно, няма ли да се зарадваш, ако и баща ти е бил убит при нападението?

— Не — процежда през стиснати зъби Тобиас. — Стореното от него зло не може да е причина за масовата манипулация на една цяла каста и системното избиване на всички нейни лидери.

Двамата се гледат втренчено няколко секунди, достатъчно дълго, за да настръхна цялата. После Джанийн се прокашля.

— За друго ставаше въпрос — започва тя. — А именно: скоро ще отговарям за поддържането на реда сред десетки членове на кастата на Аскетите заедно с техните деца. Това не вещае нищо добро за мен, ако повечето са Дивергенти като вас двамата и е невъзможно да бъдат контролирани чрез симулация.

Тя става, прави няколко крачки вляво и пляска с ръце, ноктите й са изгризани до кръв, също като моите.

— Ето защо ми се наложи спешно да разработя нова форма на симулация, срещу която няма защита. Принудена съм да направя преоценка на своите заключения. И в този момент се появявате вие. — Тя прави няколко крачки вдясно. — Имаш право, като казваш, че сте волеви. Не мога да контролирам волята ви. За сметка на това има някои други неща, които мога да контролирам.

Тя спира и се обръща с лице към нас. Опирам глава в рамото на Тобиас. Кръвта се стича по гърба ми. През последните няколко минути болката е постоянна, така че започвам да привиквам, както човек свиква с воя на сирените, ако е непрекъснат.

Джанийн опира дланите си една в друга. Не съзирам в погледа й дори следа от злоба, нито намек за садистични наклонности, както съм очаквала. Тя е по-скоро машина, отколкото маниак. Установява проблемите и създава симулация на базата на събраните данни. Аскетите стоят на пътя на нейния мечтан възход към властта, ето защо тя намира начин да отстрани кастата. И тъй като не разполага със собствена армия, се съюзява с Безстрашните. Дава си сметка, че ще трябва да контролира голяма маса от хора, за да си осигури безопасност. Намира начин, като изобретява серума и предавателите. Дивергентите са просто поредният проблем, който трябва да разреши, и именно това я прави толкова ужасяваща — достатъчно умна е да се справи с всеки проблем, дори с нашето съществуване.

— Мога да контролирам онова, което виждате и чувате — продължава тя. — Ето защо създадох нов серум, който ще коригира онова, което ви заобикаля, за да мога да манипулирам вашата воля. Онези, които не приемат нашето управление, трябва да бъдат наблюдавани отблизо.

Наблюдавани, или с други думи, лишени от свободна воля. Определено Джанийн има дар слово.

— Ти ще си първият опитен обект, Тобиас. Беатрис обаче… — Тя се усмихва. — Доста сериозно си ранена, за да си ми от полза. След приключването на срещата ще бъдеш екзекутирана.

Опитвам се да потуша тръпката, която ме разтърсва при думата „екзекутирана“. Болката парализира рамото. Вдигам очи към Тобиас. Трудно ми е да сдържа сълзите си, когато виждам ужаса в неговите широко отворени тъмни очи.

— Не — казва той. Гласът му трепери, но погледът му остава твърд и решителен, когато поклаща глава. — По-скоро аз ще умра.

— Боя се, че нямаш голям избор — безгрижно отвръща Джанийн.

Тобиас грубо взима лицето ми в ръце и ме целува, натискът на устните му разтваря моите. Забравям за болката и ужаса от приближаващата смърт и за миг съм дори благодарна, че споменът за тази целувка ще бъде още свеж в паметта ми, когато срещна края.

После той ме пуска и аз се опирам на стената, за да остана права. Без никакво друго предупреждение — само мускулите му се напрягат — той се протяга през бюрото и стиска пръсти около гърлото на Джанийн. Охраната на Безстрашните край вратата се нахвърля отгоре му с насочено оръжие, аз изпищявам.

Налага се двама от войниците на Безстрашните да изтръгнат Тобиас от Джанийн и да го хвърлят на земята. Единият от тях го приковава към пода, опрял колене в раменете му и притиснал лицето му в килима. Политам към тях, но друг войник стоварва ръце върху раменете ми и ме притиска към стената. Прекалено дребна съм, за да му окажа съпротива, а и загубата на кръв ме е омаломощила.

Джанийн се превива над бюрото, като пелтечи и едва си поема въздух. Разтрива гърлото си, върху което личат яркочервените отпечатъци от пръстите на Тобиас. Колкото и бездушна да изглежда, тя все пак си остава човек; в очите й има сълзи, когато вади някаква кутия от чекмеджето на бюрото, отваря я и вътре се показват спринцовка и игла.

Все още дишайки тежко, тя насочва спринцовката към Тобиас. Той стиска зъби, извива тяло и забива лакът в лицето на един от охраната. Войникът го удря в слепоочието с дръжката на пистолета. Джанийн забива иглата в шията на Тобиас. Тялото му се отпуска.

От устата ми се отронва странен звук — нито ридание, нито вик, а някакъв грачещ, стържещ стон, който ми прозвучава чуждо, сякаш идва от друг човек.

— Вдигнете го! — нарежда Джанийн с дрезгав глас.

Войникът се надига заедно с Тобиас. Погледът му не е празен като на войниците сомнамбули; очите му са будни и бдителни. Той се оглежда наоколо, видимо смутен от онова, което вижда.

— Тобиас! — викам го. — Тобиас!

— Той не те познава — казва Джанийн.

Тобиас поглежда над рамото й. Присвива очи и бързо тръгва към мен. Още преди охраната да е успяла да го спре, той сключва пръсти около гърлото ми и почти премазва трахеята ми. Задавям се, лицето ми пламва от придошлата кръв.

— Симулацията вече го манипулира — казва Джанийн. Едва чувам гласа й от звънтенето в ушите. — Тя променя гледната му точка и го кара да бърка приятел с враг.

Един от войниците откъсва Тобиас от мен. Дишам пресекливо, вкарвайки оскъдни глътки въздух в дробовете си.

Него вече го няма. Под контрола на симулацията той вече ще избива хората, които само допреди три минути наричаше невинни. Щеше да е по-милостиво Джанийн да го убие, вместо да му причини това.

— Предимството на този вид симулация е — казва тя с блеснали очи, — че той може да действа самостоятелно, затова е много по-ефективен от войниците сомнамбули. — Тя поглежда към охранителя, който държи Тобиас. Тобиас се съпротивлява с всички сили, мускулите му са напрегнати, а погледът му е впит в мен, но той не ме вижда; не ме гледа така, както го правеше доскоро. — Пратете го в контролния център. Там имаме нужда от някой, който е с ума си, за да ръководи нещата. Както разбирам, той и преди е работил на такова място. — Джанийн притиска длани една в друга. — А нея отведете в стая В13 — продължава тя. После небрежно махва с ръка, за да ме отпрати. Това помахване ме обрича на смърт, но за нея е просто отхвърляне на поредната задача от списъка, единственият логичен ход по пътя, по който е поела. Тя наблюдава безчувствено как двама от охраната ме избутват от кабинета.

Повличат ме по коридора. Отвътре всичко ми е притъпено, но иначе крещя, мобилизирайки последните останки от волята си. Впивам зъби в ръката на войника отдясно и се усмихвам при вкуса на кръв в устата си. Той ме удря и над мен се спуска мрак.