Вероника Рот
Дивергенти (30)

Глава тридесета

Готова съм. Пристъпвам в стаята, въоръжена не с пистолет или нож, а с план, който измислих предишната нощ. Тобиас каза, че трета степен е за психическа подготовка — създаване на стратегия за преодоляване на собствените страхове.

Ще ми се да знаех в какъв ред ще ми се явяват страховете. Люлея се на пети и пръсти, докато чакам първия. Още отсега ми е трудно да дишам.

Подът под мен започва да се променя. От бетона пониква трева и се залюлява от вятъра, който не усещам. Вместо оголените тръби, над мен сега има зелено небе. Ослушвам се за птиците и усещам страха си някак отдалече; сърцето блъска и гърдите ме присвиват, но това няма нищо общо със съзнанието ми. Тобиас ми каза да се опитам да разбера какво представлява тази симулация. Има право, тя няма нищо общо с птиците, а с контрола.

Край ухото ми изпляскват криле и нокти се впиват в рамото ми.

Този път не блъскам птицата. Вместо това прикляквам, заслушана в пърхането на птичи криле зад гърба си. Прокарвам ръка през тревата ниско над земята. Какво може да пребори безсилието? Силата. За първи път се почувствах силна в лагера на Безстрашните, когато хванах пистолет.

В гърлото ми засяда топка. Нямам търпение ноктите да се махнат от мен. Птицата започва да грачи и стомахът ми се преобръща, но в следващия момент напипвам нещо твърдо и метално в тревата. Пистолетът ми.

Насочвам пистолета към птицата върху рамото ми. Тя изчезва във вид на експлозия от кръв и перушина. Обръщам се на пети и се прицелвам над себе си, откъдето се спуска облак от тъмни пера. Натискам спусъка, стрелям отново в морето от птици и виждам как черните им тела падат в тревата.

Докато се целя и стрелям, усещам в тялото си същия прилив на сила, както и когато за първи път хванах пистолет. Сърцето ми спира да препуска. Полето, оръжието и птиците изчезват. Отново стоя в тъмнина.

Премествам тежестта си от единия върху другия крак и под мен нещо проскърцва. Клякам и прокарвам ръка по гладка студена повърхност — стъкло. Дланите ми опипват стъклени стени от всички страни. Пак аквариумът. Не ме е страх от удавяне. Проблемът е не във водата, а в невъзможността да изляза от стъкления затвор. Отново е въпрос на слабост. Просто трябва да убедя самата себе си, че съм достатъчно силна да разбия стъклото.

Светва синя светлина и водата започва да покрива пода. Няма да позволя симулацията да стигне по-далече от това. Удрям с длан по стъклената стена пред себе си и очаквам тя да се пропука.

Ръката ми отскача, без ударът да доведе до резултат.

Сърцето ми започва да бие ускорено. Ами ако онова, което ме спаси при първата симулация, сега не проработи? Ами ако не мога да разбия стъклото, щом не съм подложена на стрес? Водата покрива глезените ми и с всяка секунда нахлува все по-бурно. Трябва да се успокоя. Да се успокоя и да се концентрирам. Облягам се на стената зад мен и ритам с всичка сила. И пак. Пръстите ми изтръпват, но нищо не се случва.

Имам още един избор. Мога да изчакам водата да изпълни резервоара — а тя е вече до коленете ми — и да се опитам да се овладея, докато се давя. Хвърлям се срещу стената, клатейки глава. Не, невъзможно е да стигна до давенето. Не мога.

Свивам ръце в юмруци и започвам да барабаня по стената. По-силна съм от стъклото. То е тънко като нов лед. Моят ум ще го направи такова. Затварям очи. Стъклото е като лед. Стъклото е лед. Стъклото е… Стъклото се пръсва под ръката ми и водата плисва върху пода. После отново става тъмно.

Разтърсвам ръце. Това трябваше да е леснопреодолимо препятствие. Сблъсквала съм се с него и преди по време на симулациите. Не мога да си позволя да губя повече време.

Нещо, което прилича на твърда стена, ме удря отстрани, изкарва въздуха от дробовете ми и аз тежко падам, поемайки си мъчително дъх. Не мога да плувам, виждала съм толкова много и така бурна вода само по картините. Под мен има назъбена скала, хлъзгава от пръските. Водата блъска краката ми и аз се вкопчвам в скалата, усещайки сол по устните си. С крайчеца на окото мяркам черно небе и кървавочервена луна.

Приижда друга вълна и се стоварва върху гърба ми. Удрям брадичката си в камъка и изкривявам лице от болка. Океанът е леден, но кръвта, която се стича по шията ми, топли. Протягам ръка и напипвам края на скалата. Водата бие в краката ми с неустоима мощ. Залавям се с все сила за камъка, но и това не е достатъчно — водата ме блъска и следващата вълна отнася тялото ми назад. Преобръщам се презглава, ръцете ми се разперват встрани и аз се стоварвам по гръб върху скалата, а пяната облива лицето ми.

Дробовете ми пищят за глътка въздух. Преобръщам се и пак се залавям за ръба, измъквайки се от водата. Дишам тежко, поредната вълна ме блъска, този път по-мощна от предишните, но сега се държа здраво.

Всъщност не би трябвало да ме е страх от водата.

По-страшното е да изгубя контрол. За да устоя, трябва да си възвърна самообладанието.

С яростен вик протягам ръка напред и откривам вдлъбнатина в скалата. Ръцете ми неистово треперят, докато се придърпвам напред и свивам крака под себе си, преди поредната вълна да ме е повлякла. Почувствала веднъж краката си на свобода, аз се втурвам да тичам, препускам бързо, ходилата ми стъпват стабилно върху камъка, червената луна е пред мен, а океанът изчезва.

После всичко останало изчезва, а тялото ми е неподвижно, прекалено неподвижно.

Опитвам се да помръдна с ръце, но те са завързани здраво. Поглеждам надолу и виждам въже, стегнато увито около гърдите, ръцете и краката ми. Под краката ми се появява купчина цепеници, а зад себе си забелязвам кол. Намирам се високо над земята.

От сенките наоколо започват да се прокрадват хора, лицата им са ми познати. Това са послушниците, които носят факли, а Питър е начело на тълпата. Очите му приличат на черни пробойни, а наглата му усмивка се е разляла по цялото лице, образувайки бръчки по бузите. Някъде в центъра на тълпата избухва смях и става все по-силен, когато и други гласове се присъединяват. Но аз чувам единствено пукане и пращене.

Пукането и пращенето се усилват. Питър доближава факлата си до цепениците и близо до земята лумват пламъци. Те отначало пърпорят около ръба на всеки пън, после пропълзяват и по кората. Сега не се опитвам да се освободя от въжетата, както направих първия път, когато се сблъсках с този страх. Вместо това, затварям очи и си поемам дълбоко въздух. Това е симулация. Тя не може да ми причини болка. Жегата на огъня ме обгръща. Тръскам глава.

— Надушваш ли това, Дървената! — провиква се Питър, гласът му се издига дори над прашенето на огъня.

— Не — отговарям.

Пламъците стават още по-високи.

— Това е вонята на горящата ти плът — изсумтява той.

Когато отварям очи, всичко ми е като в мъгла от сълзите.

— Знаеш ли какво надушвам пък аз? — Напрягам глас, за да надвикам смеха около мен; този смях ме гнети не по-малко от пламъците. Извивам ръце и искам да се освободя от въжетата, но няма да го направя. Няма безсмислено да се съпротивлявам. Няма да се паникьосвам.

Взирам се в Питър през пламъците, а нажеженият въздух обгаря до кръв ръцете ми, нахлува в мен, топи подметките на обувките ми.

— Надушвам дъжд — казвам.

Над главата ми изтрещява гръмотевица. Крещя, когато огънят близва върховете на пръстите ми и болката плъзва по кожата. Вдигам глава и се концентрирам върху облаците, които се трупат отгоре, натежали и притъмнели от дъжда. Назъбената линия на светкавица разсича небето и аз усещам първата капка върху челото си. „По-бързо, по-бързо!“ Капката се стича отстрани на носа ми, втора ме удря по рамото, толкова тежка, сякаш е лед или камък, а не вода.

Пелената на дъжда ме обгръща отвсякъде. Съскане и цвъртене заглушават смеха. Усмихвам се и отдъхвам, докато дъждът потушава пламъците и облекчава изгарянията по ръцете ми. Въжетата се свличат и аз прокарвам пръсти през косата си.

Иска ми се да съм като Тобиас и да имам само четири страха, но не съм чак толкова безстрашна.

Оглаждам гънките на ризата си и когато вдигам очи, се озовавам в моята стая в сектора на Аскетите. Никога досега не съм се сблъсквала с този страх. Лампата е изгасена, но стаята се осветява от лунната светлина, която нахлува през прозореца. Една от стените е покрита с огледала. Смутена, извръщам очи. Това не е редно. Не е разрешено да имам огледала.

Поглеждам отражението: големите си очи, леглото с изпънатите сиви завивки, гардеробът с дрехите ми, шкафът с книги, голите стени. Очите ми отскачат към прозореца зад мен.

Към мъжа, който стои отвън.

Студени тръпки минават по гърба ми като търкалящи се капчици пот и тялото ми се сковава. Разпознавам го. От двете му страни се появяват още двама мъже, неподвижни също като него. Лицата им са лишени от черти — покрити с кожа черепи.

Извивам тяло и те вече са в стаята ми. Сега са трима.

Опирам гръб в огледалото.

За миг в стаята цари тишина, после идва ударът с юмрук по прозореца; не просто два, четири или шест, а десетки юмруци, биещи по стъклото. Ударите отекват в гръдния ми кош, толкова са силни, после мъжът с белезите и двамата му придружители тръгват бавно с предпазливи крачки към мен.

Дошли са, за да ме отведат и да ме убият, както направиха Питър, Дрю и Ал. Знам го.

Симулация. Това е симулация. Сърцето удря като чук в гърдите ми. Опирам длан върху огледалото зад мен и го плъзгам наляво. Това не е огледало, а врата на дрешник.

Повтарям си къде ще открия оръжието. То ще виси вътре на дясната стена, на сантиметри от ръката ми. Не отмествам очи от мъжа с белезите, но напипвам пистолета с крайчеца на пръстите и стискам дръжката в дланта си.

Прехапвам устни и стрелям по мъжа с белезите. Не чакам да видя дали съм улучила — прицелвам се поред в двамата мъже без лица, колкото може по-бързо. Толкова силно хапя устни, че ме заболява. Ударите по прозореца престават, но вместо това, се чува стържещ звук и юмруците се превръщат в ръце с криви пръсти, които дращят по стъклото и напират да влязат вътре. Стъклото пращи под натиска им, после се пропуква и се пръска.

Крещя.

Нямам достатъчно куршуми в пистолета.

Купчина тела — човешки тела, но обезобразени, с извити под странен ъгъл ръце, разчекнати усти с остри като игли зъби, празни очни кухини — се стоварват насред стаята ми, едно по едно, надигат се и започват да се тътрят към мен. Отстъпвам назад в дрешника и затварям вратата пред себе си. Решение. Трябва ми решение. Клякам и опирам широката страна на пистолета в слепоочието си. Не мога да ги надвия. Не съм способна да ги надвия, затова трябва да се успокоя. Зоната на страха ще отчете забавянето на пулса ми и равномерното ми дишане и ще премине към следващото препятствие.

Сядам върху пода в дрешника. Стената зад гърба ми скърца. Чувам тропот — юмруците са отново тук, блъскат по вратата на дрешника, но аз се обръщам и напрягам поглед в мрака към плоскостта зад мен. Не е стена, а друга врата. Правя усилие да я отместя встрани и зад нея се показва коридорът на горния етаж. Усмихвам се и се промушвам през цепнатината, после се изправям на крака.

Долавям аромата на печено. Аз съм си у дома.

Поемайки дълбоко въздух, наблюдавам как нашата къща постепенно избледнява. За миг бях забравила, че съм в централата на Безстрашните.

После Тобиас застава пред мен.

Но аз не се боя от Тобиас. Поглеждам през рамо. Може би там има нещо, върху което трябва да се концентрирам. Но не — зад мен има само легло с балдахин.

Легло?

Тобиас тръгва към мен бавно.

„Какво става?“

Поглеждам го, напълно парализирана. Той ми се усмихва.

Тази усмивка изглежда мила, позната.

Той притиска устата си към моята и устните ми се разтварят. Допреди малко смятах за невъзможно да забравя, че се намирам в симулация. Грешала съм: присъствието му помита всичко останало.

Пръстите му намират ципа на якето ми и с едно дълго и бавно движение го разтварят. Той сваля якето от раменете ми.

„О!“, това е единственото, което се върти в главата ми, докато той отново ме целува. „О!“

Страхът ми е да бъда с него. Цял живот съм се предпазвала от емоционално обвързване, но не съм подозирала колко дълбоко е залегнало в съзнанието ми това.

Препятствието не прилича на останалите. То е различен вид страх — по-скоро нервност и паника, отколкото заслепяващ ужас.

Той плъзга пръсти надолу по ръцете ми и стиска хълбоците ми, дланите му галят кожата над колана ми и аз потръпвам.

Нежно го отблъсквам и опирам ръце в челото си. Нападаха ме ято врани и мъже без лица; бях подпалена от момче, което наистина едва не успя да ме хвърли в бездната; за малко да се удавя — два пъти, а с това да не мога да се справя?! Това е страх, срещу който нямам подготвена стратегия — момчето, което харесвам, иска… да прави секс с мен?

Тобиас целува шията ми в симулацията.

Опитвам се да разсъждавам трезво. Трябва да се изправя с лице и пред този страх. Трябва да си върна контрола над ситуацията и да я превърна в нещо не толкова плашещо.

Поглеждам симулационния Тобиас в очите и казвам строго:

— Нямам намерение да спя с теб в някаква халюцинация, ясно?

После го хващам за раменете, обръщам го с гръб към мен и го тласкам към леглото. Усещам нещо, което е по-различно от страх — гъделичкане в стомаха, бълбукащ смях. Притискам се към него и го целувам, ръцете ми се убиват около тялото му. Усещам колко е силен. Усещам… колко ми е хубаво.

И той изчезва.

Кискам се в шепа, а лицето ми гори. Сигурно съм единственият послушник, изправен пред такъв страх.

Край ухото ми прищраква спусък.

Съвсем бях забравила за това. Усещам тежестта на пистолет в ръката си и свивам пръсти около него, опирайки показалец на спусъка. Откъм тавана струи светлина, източникът й е неясен. В осветения кръг стоят майка ми, баща ми и брат ми.

— Направи го! — просъсква някакъв глас до мен. На жена е, но е дрезгав. Сякаш е поръсен с чакъл и натрошено стъкло. Прилича на гласа на Джанийн.

В тила ми е опряно дулото на пистолет, студено кръгче върху кожата. По тялото ми плъзва студ и косъмчетата на тила ми настръхват. Отривам потта, избила по свободната ми ръка и поглеждам към жената с крайчеца на окото. Наистина е Джанийн. Очилата й са килнати настрана, погледът й е напълно безчувствен.

Най-кошмарният ми страх: семейството ми ще загине и вината за това ще бъде моя.

— Направи го! — повтаря тя, този път по-настоятелно. — Направи го, или аз ще те убия!

Впивам очи в Кейлъб. Той ми кимва, веждите му са сключени, гледа ме със съчувствие.

— Давай, Трис! — меко казва той. — Разбирам те. Всичко е наред.

Очите ми смъдят.

— Няма — казвам, гърлото ми е толкова свито, че боли.

Поклащам глава.

— Давам ти десет секунди — крещи жената. — Десет. Девет.

Погледът ми се мести от брат ми към баща ми. Последния път, когато го видях, в погледа му имаше презрение, но сега широко отворените му очи гледат с мекота. Никога досега не съм виждала това изражение върху лицето му.

— Трис — казва той, — нямаш друг избор.

— Осем.

— Трис — обажда се майка ми. Усмихва се. Има сладка усмивка. — Обичам те.

— Седем.

— Млъквай! — крясвам и вдигам пистолета. Мога да го направя. Мога да ги застрелям. Те всичко разбират. Даже искат да го направя. Не желаят да се жертвам заради тях. Та те дори не са истински. Всичко това е само една симулация.

— Шест.

Това не е реално. Нищо не означава. Благите очи на брат ми са като свредели, които пробиват дупки в главата ми. Пистолетът започва да се изплъзва от потните ми длани.

— Пет!

Нямам друг избор. Затварям очи. Мисля. Трябва да помисля. Онова, което кара сърцето ми да препуска, е само едно-единствено нещо: заплахата за моя живот.

— Четири. Три.

Какво ми беше казал Тобиас? „Саможертвата и храбростта не са толкова различни.“

— Две.

Освобождавам спусъка на пистолета си и го пускам на земята. Преди да съм изгубила самообладание, се обръщам и опирам чело о дулото на пистолета зад мен.

„По-добре застреляй мен!“

— Едно.

Чувам прищракване и изстрел.