Вероника Рот
Дивергенти (26)

Глава двадесет и шеста

Ръка за ръка, двамата поемаме към Ямата. Много внимателно контролирам силата на ръката си. Веднъж ми се струва, че не го държа достатъчно здраво, после изведнъж решавам, че го стискам прекалено силно. Досега така и не можах да разбера защо хората си усложняват живота, като се държат за ръце, когато се разхождат, но той прокарва пръст по дланта ми, аз потръпвам и вече всичко ми е ясно.

— И така… — Хващам се като удавник за сламка за последното смислено нещо, останало в главата ми. — Четири страха.

— Четири тогава, четири и сега — казва той и кимва. — Положението не се е променило, затова продължавам да ходя там, но… Все още няма никакъв напредък.

— Нали знаеш, че няма човек без страхове — казвам. — Твоите ги има, защото все още те е грижа за разни неща. Като живота ти, например.

— Знам.

Вървим по тясна пътека по края на Ямата, която води чак до скалите в дъното на бездната. Никога досега не съм я забелязвала — слива се с каменната стена. Но изглежда Тобиас я познава отлично.

Не ми се ще да развалям момента, но непременно трябва да го попитам за резултата от неговия тест за установяване на наклонностите. Трябва да разбера дали е Дивергент.

— Канеше се да ми кажеш за резултата от твоя тест — казвам.

— Аха. — Той се почесва по врата със свободната си ръка. — Това има ли значение?

— Да, искам да знам.

— Ама че си упорита! — Той се усмихва.

Стигнали сме края на пътеката и стоим на дъното на бездната, където скалите, щръкнали над бучащата вода, образуват нестабилна опора. Той ме превежда ту нагоре, ту надолу през тесни отверстия и остри ръбове. Обувките ми прилепват към грубата скала. Подметките ми оставят мокри следи по повърхността.

Той открива една относително равна скала там, където течението не е толкова силно, и сяда, провесвайки крака през ръба. Отпускам се край него. Изглежда се чувства съвсем удобно на сантиметри от бушуващата вода.

Пуска ръката ми. Аз съм вперила очи в нащърбения ръб на скалата.

— Знаеш ли, не съм свикнал да говоря пред хората за тези неща. Даже пред приятелите си — казва.

Сплитам пръстите на двете си ръце и ги стискам здраво. Това е идеалното място да ми признае, че е Дивергент, ако наистина е такъв. Ревът на водата не позволява някой да ни подслушва. Представа нямам защо тази мисъл ме изнервя толкова.

— Резултатите бяха съвсем предвидими — продължава. — Аскет.

— О! — Нещо в мен се пречупва. Грешала съм за него.

Въпреки това, предполагах, че ако не е Дивергент, резултатите са показали наклонност към Безстрашните. Технически погледнато, аз също съм Аскет — поне според системата. Дали същото не се е случило и с него? И ако е така, защо не ми казва истината?

— Но ти така или иначе избра Безстрашните — казвам.

— По необходимост.

— Защо трябваше да напуснеш?

Погледът му се стрелка встрани, в празното пространство, сякаш търси отговора във въздуха. Не е необходимо да казва нещо. Все още усещам как китката ми пари от удара на призрачния колан.

— Трябвало е да избягаш от баща си — казвам вместо него. — Затова ли не искаш да си един от водачите на Безстрашните? Ако приемеш, може пак да ти се наложи да се срещнеш с него.

Той вдига рамене.

— И заради това, и защото никога не съм се чувствал съвсем на място сред Безстрашните. Не и откакто станаха такива.

— Но ти си… необикновен — казвам. Правя пауза и прочиствам гърлото си. — По стандартите на Безстрашните, искам да кажа. Само четири страха е направо нечувано. Как е възможно да не си на място тук.

Той свива рамене. Изглежда не го е особено грижа за собствените му дарби, нито за ранга му сред Безстрашните. Точно това би трябвало да се очаква от един Аскет. Вече не знам какво да мисля.

— Имам една моя теория, че между себеотрицанието и храбростта не съществува особена разлика. Ако цял живот си бил възпитаван да пренебрегваш себе си, когато попаднеш в рискова ситуация, това се превръща в твой първичен инстинкт. Ето защо със същия успех мога да съм и един от Аскетите.

Усещам как внезапно тялото ми натежава. И цял живот обучение няма да ми стигне. Моят първичен инстинкт ще продължава да е самозащитата.

— Ясно — казвам. — Аз пък напуснах Аскетите, защото не ми е в природата да се жертвам, колкото и да се стараех.

— Едва ли е точно така. — Той ми се усмихва. — Иначе излиза, че онова момиче, което се остави да мятат ножове по него, за да предпази приятеля си, и удари баща ми с колана, за да ме защити, не си била ти.

Оказва се, че той ме познава по-добре от мен самата. Но дори да е така, изглежда немислимо да изпитва нещо повече към мен, защото не съм… Може и да не е вярно. Поглеждам го, смръщила вежди.

— Явно внимателно си ме наблюдавал.

— Обичам да изучавам хората.

— Май и ти си роден за Прям, Фор, лъжите изобщо не ти се удават.

Той слага ръка върху скалата до себе си, пръстите му са успоредни на моите. Поглеждам надолу към ръцете ни. Има дълги тънки пръсти. Ръце, създадени за фини и сръчни движения. Те не са като ръцете на Безстрашните, масивни и здрави, готови всеки момент да строшат нещо.

— Така да бъде! — Той още повече доближава лице към моето, очите му се спират последователно на брадичката, на устните, на носа. — Наблюдавах те, защото ми харесваш. — Изрича го спокойно, дръзко и очите му се втренчват в моите. — И не ми викай Фор, става ли? Хубаво е да чуя пак името си.

Ей така, сякаш между другото, той най-накрая ми се разкри, а аз дори не знам как да реагирам. Бузите ми пламват и единственото, което успявам да изтърся, е:

— Но ти си по-голям от мен… Тобиас. Той ми се усмихва.

— Вярно, тази огромна пропаст от две години между нас наистина е непреодолима, нали?

— Не се самоподценявам — казвам, — но въпреки това, не го разбирам. Аз съм по-малка от теб. И не съм красива. Аз…

Той избухва в смях — плътен смях, който сякаш извира някъде дълбоко в него — и докосва с устни върха на главата ми.

— Не се преструвай! — изричам само с дъха си. — Знаеш, че е така. Е, не съм грозна, но определено не съм и красавица.

— Така да бъде. Ти не си красавица. Е, и? — Той ме целува по бузата. — Харесваш ми такава, каквато си. Ти си ужасно умна. Ти си смела. И въпреки че разбра за Маркъс… — гласът му омеква, — … не ме гледаш така, сякаш съм недоудавено коте.

— Е — отвръщам, — наистина не си!

За миг тъмните му очи потъват в моите и той седи притихнал. После докосва лицето ми и се надвесва, а устните му леко се плъзват върху моите. Реката реве и аз усещам водните пръски върху глезените си. Той се засмива и притиска устни в моите.

Цялата се изопвам като струна, несигурна какво точно трябва да направя, а когато той се отдръпва, вече знам, че нещо не е както трябва или пък съм постъпила лошо. Но той взима лицето ми в шепи, пръстите му притискат страните ми и пак ме целува, този път по-силно, по-уверено. Плъзгам едната си ръка около него, прокарвам я нагоре по тила и заравям пръсти в късата му коса.

Целуваме се в продължение на няколко минути, дълбоко в гърлото на бездната, заобиколени от рева на водата. Когато най-накрая ставаме, хванати за ръце, осъзнавам, че ако и двамата бяхме направили различен избор, пак можехме да завършим така, но на едно по-сигурно и безопасно място, облечени в сиви, а не в черни дрехи.