Вероника Рот
Дивергенти (25)

Глава двадесет и пета

Късно през нощта, след като повечето от Безстрашните отдавна спят, стоя заедно с Уил и Кристина край парапета над бездната. Раменете ми горят от иглата на татуиста. И тримата сме с нови татуировки само от преди половин час.

Заварихме само Тори в ателието за татуировки, затова се чувствах в безопасност, докато си татуирах символа на Аскетите — чифт ръце, протегнати с длани нагоре в знак на помощ и подкрепа, заградени в кръг — на дясното рамо. Знам, че е рисковано, особено след всичко, което се случи. Но този символ е част от моята самоличност и смятам за важно да го нося върху кожата си.

Стъпвам върху една от преградите, опирайки бедра на парапета, за да запазя равновесие. Тук е стоял Ал. Поглеждам надолу към бездната, право в черната вода, в озъбените скали. Водата се разбива в камъка и ни облива с пръски, мокрейки лицето ми. Страхувал ли се е, докато е стоял тук? Или толкова силно е искал да скочи, че му е било лесно?

Кристина ми подава купчина хартия. Имам копия на всички статии, публикувани от Ерудитите през последните шест месеца. Едва ли ще се освободя от написаното, като ги хвърля в бездната, но може да се почувствам по-добре.

Забивам поглед в първия лист хартия. Има снимка на Джанийн, представителката на Ерудитите. Нейните пронизващи, но привлекателни очи отвръщат на погледа ми.

— Виждал ли си я някога? — питам Уил. Кристина смачква на топка първия лист и го запраща във водата.

— Джанийн ли? Веднъж — отговаря той. После грабва втората статия и я накъсва на дребни парченца. Те се понасят надолу по реката. Уил върши това без ожесточението на Кристина. Подозирам, че го прави само за да ми докаже своето несъгласие с тактиката на бившата си каста. Не е ясно дали вярва, или не на написаното, а и аз се боя да попитам.

— Преди да стане лидер, тя работеше заедно със сестра ми. Опитваха се да открият по-дълготраен серум за симулациите — продължава той. — Джанийн е толкова начетена, че човек го разбира още преди да е казала и дума. Тя е нещо като самоходен и говорещ компютър.

— Какво…? — Запращам един от листовете отвъд парапета и стискам устни. Няма как да не попитам. — Какво мислиш за онова, което каза?

Той свива рамене.

— Не знам. Може би не е зле повече касти да управляват правителството. Сигурно ще бъде хубаво да имаме повече автомобили… и пресни плодове, и…

— Нали си даваш сметка, че няма никакъв таен склад, където е натрупано всичко това? — питам с почервеняло лице.

— Да, така е — казва той. — Просто си мисля, че удобството и благополучието не са сред приоритетите на Аскетите. Но това може да се промени, ако и другите касти участват във взимането на решения.

— Защото е по-важно да дадеш автомобил на някое момче от Ерудитите, отколкото храна на безкастовите, така ли? — сопвам му се.

— Ей, вие! — намесва се Кристина, первайки Уил по рамото. — Това трябваше да бъде освобождаващ акт на символично унищожаване на документи, а не политически дебат.

Преглъщам думите, които се каня да изрека, и забивам поглед в купчината хартия в ръцете си. Напоследък Уил и Кристина са все по-често заедно през свободното време, забелязала съм го. Дали това означава нещо?

— Заради всичко, казано по адрес на баща ти обаче — продължава той, — за малко да я намразя. Не разбирам каква полза има да се говорят толкова ужасни неща.

Аз обаче разбирам. Ако Джанийн успее да убеди и другите, че баща ми и останалите Аскети са корумпирани и ужасни, тя ще спечели подкрепата им в случай на преврат. Ако това наистина е нейният план. Но сега нямам желание пак да предизвиквам спорове, затова мълчаливо се съгласявам и запращам останалите листове в бездната. Те се разлитат на всички страни и се носят из въздуха, докато накрая кацат на повърхността на водата. Бездната ще ги погълне и унищожи.

— Време е за лягане — казва с усмивка Кристина. — Връщаме ли се? Смятам да накисна ръката на Питър в купа с топла вода, за да го накарам да се напикае в леглото.

Обръщам гръб на бездната и долавям движение в десния край на Ямата. Някаква фигура се катери към стъкления покрив. Ако съдя по плавната походка — сякаш краката почти не се отделят от земята — трябва да е Фор.

— Идеята ти е страхотна, но преди това трябва да поговоря с Фор за нещо — казвам, сочейки към бялата фигура, която се изкачва по пътеката. Очите и проследяват ръката ми.

— Сигурна ли си, че наистина искаш да се мотаеш тук сама посред нощ? — пита тя.

— Няма да съм сама, а с Фор. — Прехапвам устни.

Кристина поглежда Уил, той отвръща на погледа й. Сякаш изобщо не са чули какво казвам.

— Добре тогава — сдържано казва Кристина. — Е, ще се видим по-късно.

Кристина и Уил се отправят към спалното помещение. Кристина разрошва косата на Уил, той я смушква в ребрата. Усещам, че ставам свидетел на някакво начало, но не съм сигурна какво ще излезе от това.

Стигам тичешком в подножието на пътеката от дясната страна на Ямата и започвам да се изкачвам. Старая се да вървя колкото може по-бързо. За разлика от Кристина, на мен не ми е трудно да лъжа. Нямам никакво намерение да говоря с Фор — поне докато не разбера накъде е тръгнал посред нощ.

Тичам тихо, почти без да си поемам дъх, докато не стигам стълбата. Заставам в единия край на стъклената стая, а Фор стои в другата. През прозорците виждам светлините на града, които отначало ярко сияят, но започват лека-полека да гаснат, когато наближава полунощ.

В другия край на стаята Фор стои пред вратата на зоната на страха. В едната ръка държи черна кутия, в другата — спринцовка.

— Така и така си вече тук — казва той, без дори да погледне през рамо, — може да влезеш вътре с мен.

Хапя устни и не помръдвам.

— В зоната на страха ли?

— Да.

Тръгвам към него и питам в движение:

— Редно ли е да го правя?

— Серумът те свързва с програмата — отговаря той. — Именно програмата определя през чия зона да те прекара. В момента е настроена за моята.

— Ще ми разрешиш ли да видя това?

— Защо иначе да влизам вътре? — тихо пита той. Не ме поглежда. — Искам да ти покажа нещо.

Той вдига спринцовката и аз накланям глава, за да оголя шията си. Усещам остра болка, щом иглата пробива кожата, но вече съм свикнала с нея. Когато свършва, той ми подава черната кутия. В нея има друга спринцовка.

— Никога досега не съм го правила — казвам, докато я вадя от кутията. Не искам да му причиня болка.

— Точно тук — той докосва едно място на врата си с върха на нокътя. Повдигам се на пръсти и забивам иглата, ръцете ми леко треперят. Той дори не трепва.

Гледа ме в очите през цялото време и когато приключвам, връща двете спринцовки в кутията, после я оставя до вратата. Знаел е, че ще го проследя дотук. Знаел е или се е надявал така да стане. Приемам и едното, и другото.

Той ми подава ръка и аз пъхам длан в неговата. Пръстите му са студени и фини. Май трябва да кажа нещо, но съм толкова стъписана, че не мога да намеря подходящи думи. Фор отваря вратата със свободната си ръка и аз го следвам в тъмнината. Вече се научих без колебание да влизам в тъмни помещения. Дишането ми е равномерно и аз държа здраво ръката на Фор.

— Да видим дали ще разбереш защо ми викат Фор — казва той.

Вратата се затваря с щракване зад нас и оставаме на тъмно. Въздухът в коридора е студен, усещам всяка глътка, която поемат дробовете ми. Вървя на сантиметър от Фор, раменете ни се опират и брадичката ми се пада малко под неговото рамо.

— Как е истинското ти име? — питам.

— Опитай се да разбереш и това.

Симулацията ни поглъща. Подът, върху който стоя, вече не е от бетон. Скърца като метален. От всички страни нахлува светлина и градът се изправя пред нас — сгради от стъкло и арки на железопътните линии. Ние се намираме високо над всичко това. Не съм виждала синьото небе от много дълго време. Когато то се ширва над мен, дъхът ми спира, чувствам се замаяна.

После започва да духа. Вятърът е толкова силен, че трябва да се опра на Фор, за да остана права. Той издърпва ръката си от моята и обгръща раменете ми. Отначало мисля, че така иска да ме защити, но не — той диша учестено и всъщност има нужда от моята подкрепа. Мъчи се да вдишва и издишва с отворена си уста, но зъбите му са здраво стиснати.

За мен гледката от тази височина е много красива, но щом сме тук, значи това е един от неговите най-страшни кошмари.

— Сега трябва да скочим, нали? — опитвам се да надвикам воя на вятъра.

Той кима.

— На „три“, става ли? Още едно кимване.

— Едно… Две… Три! — Дръпвам го след себе си и се втурвам да тичам. Щом правим първата крачка, останалото вече е лесно. Двамата заедно спринтираме към ръба на покрива. Пропадаме като камъни, бързо, въздухът свисти край ушите ни, а замята лети срещу нас. После всичко изчезва и аз се озовавам на четири крака върху пода, ухилена до уши. Този прилив на адреналин ми хареса още в деня, когато избрах Безстрашните. Досега поне това не се е променило.

До мен Фор едва си поема въздух, притиснал ръка към гърдите си.

Ставам и му помагам да се изправи на крака.

— Какво е следващото? — Това е…

Нещо масивно ме блъска в гърба. Политам към Фор, главата ми се удря в ключицата му. Отляво и отдясно се появяват стени. Пространството е толкова тясно, че се налага фор да притисне ръце към тялото, за да се побере. Таванът с трясък се стоварва върху четирите стени и Фор със стон се превива. Помещението е с размерите на тялото му, не по-голямо.

— Тясно пространство — казвам.

Той издава гърлен звук. Вдигам глава и се дръпвам колкото мога по-назад, за да го погледна. Едва виждам лицето му, толкова е тъмно, а и въздухът не достига; всеки диша дъха на другия. Той криви лице, сякаш изпитва силна болка.

— Ей! — викам го. — Всичко е наред. Тук…

Обвивам ръцете му около тялото си, за да има повече място за него. Той сплита пръсти на гърба ми и опира лице в моето, все още пребит надве. Тялото му е топло, но аз усещам само костите и мускулите му; нищо не помръдва. Бузите ми пламват. Дали и той ще си помисли, че тялото ми е още на дете?

— За първи път се радвам, че съм толкова дребна — засмивам се. Може да го поуспокоя, ако се шегувам. Пък и самата аз да се разсея.

— Ммм-хм — отговаря той. Гласът му звучи напрегнато.

— Няма как да се измъкнем оттук — казвам. — По-лесно е да се изправиш лице в лице със страха, нали? — Не очаквам да ми отговори. — Единственото, което се иска от теб, е да направиш това място още по-тясно. Влоши още повече положението, за да се отървем. Нали така?

— Да. — Кратка, напрегната и трудна дума.

— Добре. Тогава трябва да се наведем. Готов ли си?

Дръпвам го за кръста, за да го накарам да се свие до мен.

Усещам твърдата редица ребра под ръката си и чувам триенето на дървени дъски една в друга, когато таванът започва да се спуска надолу. Давам си сметка, че нищо няма да се получи с толкова голямо разстояние помежду ни, за това се свивам на кълбо, а гърбът ми опира гърдите му. Едното му коляно е притиснато до главата ми, а другото е свито под мен, така че седя върху неговия глезен. Двамата сме се превърнали във възел от крайници. Край ухото си чувам пресекливо дишане.

— О — дрезгаво казва той, — така с още по-зле! Това определено е…

— Шт! — прекъсвам го. — Прегърни ме.

Той покорно обвива ръце около кръста ми. Усмихвам се срещу стената. Не, това никак, ама никак не ме радва. И изобщо не ми доставя удоволствие, даже хич.

— Симулацията измерва твоята реакция срещу страха — казвам меко. Просто му припомням какво ни каза по-рано той самият, това сега може да му помогне. — Затова, ако успееш да нормализираш пулса си, тя ще прелее в друга. Спомняш ли си? Опитай се да забравиш къде се намираме.

— Да. — Усещам как раздвижва устни край ухото ми и по вените ми потича лава. — Това е лесно, нали?

— Знаеш ли, на повечето момчета би им харесало да са затворени натясно с някое момиче. — Подбелвам очи.

— Не и тия, които страдат от клаустрофобия, Трис! — Сега той звучи напълно отчаян.

— Добре де, добре. — Слагам ръка върху неговата и я придърпвам към гърдите си, точно над сърцето. — Почувствай пулса ми. Усещаш ли го?

— Да.

— Чувстваш ли колко е равномерен?

— Бърз е.

— Да, така е, но това няма нищо общо с кутията. — Свивам вежди веднага щом го казвам. Току-що направих признание. Дано само не го е осъзнал. — Всеки път, когато си поема дъх, дишай заедно с мен. Концентрирай се върху това.

— Добре.

Дишам дълбоко, а неговите гърди се надигат и спускат едновременно с моите. След няколко секунди казвам спокойно:

— Защо не ми разкажеш откъде идва този страх? Може пък като говорим за него, това да ни помогне… някак.

Представа нямам как точно ще стане, но звучи добре.

— Хм… Става. — Той отново започва да вдишва и издишва заедно с мен. — Този точно страх е от моето приказно детство. От наказанията, които ми налагаха тогава. В тесния дрешник на горния етаж.

Стискам устни. Помня как мен ме наказваха — изпращаха ме в стаята ми без вечеря, забраняваха ми едно или друго нещо, здравата ме хокаха. Но никога не са ме затваряли в дрешник. Жестокостта причинява болка, сърцето ми се свива за него. Не знам какво да кажа, затова се опитвам да се държа естествено.

— Майка държеше само зимните ни палта в дрешника.

— Не искам… — Той се задавя. — Всъщност не искам да говорим повече за това.

— Добре. Тогава… ще говоря аз. Питай ме нещо.

— Хубаво. — Той се изсмива неуверено в ухото ми. — Защо сърцето ти препуска така, Трис?

Свивам се и казвам:

— Ами аз… — Опитвам се да намеря оправдание, което не е свързано с обвитите му около кръста ми ръце. — Почти не те познавам. — „Не става.“ — Почти не те познавам, а съм натикана заедно с теб в някаква кутия, Фор. Според теб защо бие толкова бързо сърцето ми?

— Ако сега се намирахме в твоята зона на страха — казва той, — мен щеше ли да ме има там?

— Не ме е страх от теб.

— Разбира се. Но не това питах.

Той отново се изсмива. Стените се отдалечават с трясък и изчезват, а ние се озоваваме в кръг от светлина, Фор въздъхва и ме пуска. Вдигам се на крака и започвам да отупвам дрехите си, въпреки че по тях не е полепнало нищо. Бърша длани в джинсите си. Усещам внезапен студ зад гърба — Фор вече го няма зад мен.

Той застава отпред. Смее се насреща ми, а аз не съм сигурна дали харесвам точно този негов поглед.

— Може би си родена за Прямите — казва той. — Никак не те бива в лъжите.

— Предполагам, че резултатът от теста за установяване на наклонностите е достатъчно категорично доказателство.

Той поклаща глава.

— Резултатът от теста нищо не доказва.

Присвивам очи и питам:

— Какво се опитваш да кажеш? Резултатът от теста не е ли причината да избереш Безстрашните?

Вълнението се разлива в мен като кръв във вените. Породено е от надеждата той да признае, че е Дивергент; че е същият като мен и двамата заедно ще разберем какво означава да си такъв.

— Не точно — отговаря. — Аз…

Той хвърля поглед през рамо и гласът му секва. На няколко крачки стои жена с насочен към нас пистолет. Не помръдва, чертите на лицето й са съвсем обикновени — ако сега си тръгне, дори няма да я запомня. От едната ми страна се появява маса. Върху нея има пистолет и един-единствен куршум. Тя защо не стреля по нас?

О, сещам се! Страхът не е свързан със заплаха за живота му. Той има нещо общо с пистолета на масата.

— Ти трябва да я убиеш! — казвам меко на глас. — Всеки път.

— Но тя не е истинска.

— Изглежда като истинска. — Той хапе устни. — Чувствам я като истинска.

— Ако беше истинска, досега да те е убила.

— Добре. — Той кимва. — Просто… ще го направя. Този път… не е толкова зле. Паниката не е толкова голяма.

Паниката може и да не е, затова пък ужасът е несравнимо по-голям. Виждам го в очите му, докато взима пистолета и вади пълнителя, сякаш го е правил хиляди пъти. А може и наистина да го е правил. Слага с щракване куршума в пълнителя и вдига пистолета пред себе си, стискайки го с две ръце. Затваря едното око и бавно вдишва.

Стреля, докато издиша, и главата на жената се отмята назад. Бегло мярвам червена ивица и извръщам очи. Чувам как се свлича на пода.

Пистолетът на Фор пада с тъп звук. Двамата гледаме сгърченото й тяло. Той е прав — усещането е съвсем реално. „Не ставай глупава!“ Сграбчвам ръката му.

— Хайде! — казвам. — Да вървим! Размърдай се!

След повторното дръпване той излиза от унеса и тръгва с мен. Когато минаваме покрай масата, тялото на жената изчезва и образът й остава само в нашите спомени. Какво ли би било, ако всеки път, когато преминавам през моята зона на страха, трябва да убивам някого? Може би скоро ще разбера.

Нещо обаче ме озадачава. Това би трябвало да са най-големите страхове на Фор. Но въпреки че се паникьоса на покрива и в кутията, той без особена съпротива уби жената. Изглежда симулацията се подхранва от всеки страх, който долавя, но във Фор тя не откри благодатна почва.

— Ето, пак се започна — прошепва той.

Към нас се движи тъмна фигура и влачи крака по ръба на осветен кръг, причаквайки ни да направим още една крачка. Какво е това? Кой е честият посетител в кошмарите на Фор?

Мъжът, който се появява, е висок и слаб, с късо подстригана коса. Държи ръцете си зад гърба. И носи сивите дрехи на Аскетите.

— Маркъс — прошепвам.

— Ето го моментът — произнася с треперещ глас Фор, — в който ще се досетиш за името ми.

— Това да не е… — откъсвам очи от Маркъс, който бавно върви към нас, и поглеждам Фор. Той отстъпва заднешком сантиметър по сантиметър. Внезапно всичко си идва на мястото. Маркъс имаше син, който се е присъединил към Безстрашните. Името му е…

— Тобиас.

Маркъс показва ръцете си. Около единия юмрук е увит колан. Той бавно го развива.

— Това е за твое добро — казва и гласът му отеква няколко пъти.

В кръга светлина пристъпват десетина души с лицето на Маркъс, всички държат еднакви колани и имат едно и също празно изражение. Очите им приличат на черни дупки от насочени дула. Коланите се влачат по пода, който сега е настлан с бели плочки. Тръпки полазват по гърба ми. Ерудитите обвиниха Маркъс в жестокост. Поне за едно нещо са били прави.

Поглеждам към Фор — Тобиас, — но той е като вкаменен.

Раменете му са провиснали. Изглежда с години по-стар, изглежда с години по-млад. Първият Маркъс замахва с ръка и коланът се отмята назад през рамото му, готов за удара. Тобиас се присвива с вдигнати ръце, за да предпази лицето си.

Мятам се между него и удесеторения Маркъс, коланът изплющява върху тялото ми, увива се около китката. Остра болка прорязва ръката ми до лакътя. Стискам зъби и дръпвам колкото сила имам. Маркъс изпуска колана, аз го изтеглям и го хващам за токата.

Замахвам с все сила, раменната ми става пламва от болка при рязкото движение и коланът улучва рамото на Маркъс. Той изкрещява и се хвърля към мен с протегнати ръце, ноктите му са като на хищна птица. Тобиас ме избутва зад себе си и сега той стои между Маркъс и мен. Изглежда бесен, не уплашен.

Всички двойници на Маркъс изчезват. Залива ни светлина, разкривайки дълга тясна стая с оронени тухлени стени и бетонен под.

— Това ли беше? — питам. — Това ли са непреодолимите ти страхове? Защо имаш само четири… — Гласът ми секва. Само четири страха. — Аха — поглеждам го през рамо. — Ето защо ти викат…

При вида на изражението му онемявам. Очите му са огромни и той изглежда така уязвим на силната светлина. Устните му са полуразтворени. Ако не се намирахме тук, бих казала, че ме гледа със страхопочитание. Не разбирам обаче, защо той би ме гледал така.

Фор стиска ръката ми при лакътя, палецът му докосва нежната кожа от вътрешната страна на сгъвката, придърпва ме към себе си. Китката ми още пари, сякаш коланът е бил истински, но кожата е бледа и спокойна като по всички други части на тялото. Устните му бавно пълзят по моята буза, после ръцете му още по-здраво се сключват около раменете ми. Той заравя лице в шията ми, а дъхът му парва ключиците.

Стоя окаменяла близо секунда, после го прегръщам и въздъхвам.

— Ей! — прошепвам меко, — двамата заедно го направихме! Той вдига глава и плъзга пръсти по косата ми, прибирайки я зад ушите. Гледаме се втренчено, без да пророним дума. Пръстите му несъзнателно си играят с един кичур.

— Ти ме преведе през всичко това — проговаря най-накрая.

— Ами… — Гърлото ми е пресъхнало. Опитвам се да преодолея пристъпите, които ме разтърсват като електрошок всеки път, когато ме докосне. — Не е толкова трудно да си храбър, когато това не са твоите собствени страхове.

Отпускам ръце и небрежно ги отривам в крачолите на джинсите с надеждата той да не забележи.

Дори да го е видял, той не казва нищо. Само преплита пръсти с моите.

— Хайде! — казва. — Имам да ти покажа още нещо.