Вероника Рот
Дивергенти (8)

Глава осма

— Първото, което ще научите днес, е да стреляте. Второто — как да надвиете в ръкопашен бой. — Фор тиква един револвер в ръцете ми, без да ме погледне, и отминава нататък. — За щастие щом сте стигнали дотук, значи вече знаете как се качва и слиза от движещ се влак и не е необходимо да ви уча поне на това.

Не трябва да се учудвам, че Безстрашните изискват от нас да започнем с летящ старт, но очаквах да ни се полагат повече от шест часа почивка, преди гонката да започне. Тялото ми все още е натежало от съня.

— Инициацията се състои от три степени. Ще отчитаме вашия напредък и ще ви класираме според представянето във всяка една от тях. Резултатите от различните степени не са равностойни при окончателното класиране, ето защо е възможно, макар и много трудно, с времето рязко да подобрите нивото си.

Забила съм поглед в пистолета, който държа. През живота си не съм очаквала някога да докосна оръжие, камо ли да стрелям с него. Вижда ми се доста опасно. Сякаш само с моя допир мога да нараня някого.

— Вярваме, че инициацията ще изкорени вашите страхове — най-голямата грешка е да се действа с глава, замаяна от страх — продължава Фор. — Затова всяка от степените има за цел да ви подготви на различно ниво. Първата степен е предимно физическо изпитание; втората — основно емоционално препятствие; третата — главно психическо.

— Но какво… — обажда се през прозявка Питър, — какво общо има стрелбата с храбростта?

Фор изтръгва пистолета от ръката му, притиска дулото към челото на Питър и вкарва куршум в цевта. Питър замръзва с отворена уста, прозявката сякаш е заседнала в гърлото му.

— Събуди се! — озъбва се Фор. — В ръката си имаш зареден пистолет, идиот такъв. Дръж се подобаващо!

Той отпуска пистолета. Когато непосредствената опасност отминава, погледът в зелените очи на Питър става твърд. Изненадана съм, че успява да се овладее и да не отговори. През целия си досегашен живот на Прям винаги гласно е изразявал своето мнение; въпреки това, в момента мълчи, а бузите му са почервенели.

— И за да отговоря на въпроса ти… Вероятността да подмокриш гащите и да ревнеш за майка си е много по-малка, ако си подготвен да се защитаваш. — Фор спира в края на редицата и се обръща на пети. — Ето и още нещо, което може да ви потрябва по-късно, докато сте още в първа степен. Затова ме наблюдавайте!

Той се обръща към стената с мишените — квадратни шперплатови плоскости с по три червени концентрични кръга срещу всеки от нас. После се разкрачва, хваща пистолета с две ръце и стреля. Звукът е толкова силен, че ушите ми писват. Проточвам врат, за да погледна мишената. Куршумът е минал през средния кръг.

Обръщам се към своята мишена. Семейството ми никога не би одобрило стрелбата с пистолет. Ще кажат, че пистолетите се използват единствено при самозащита, а не за насилие.

Прогонвам мисълта за семейството си, разтварям крака на ширината на раменете и внимателно обхващам дръжката на пистолета с две ръце. Оръжието е тежко и ми е трудно да го протегна напред, но държа да е колкото може по-далече от лицето. Натискам спусъка, отначало колебливо, после по-силно, пазейки се от пистолета. Ушите ми писват от изстрела, а откатът тласка ръката ми обратно, към носа. Политам назад и опирам ръка в стената зад мен, за да запазя равновесие. Представа нямам къде е попаднал куршумът, но знам, че е далече от целта.

Стрелям отново и пак, и пак, но нито един куршум не попада в мишената.

— От статистическа гледна точка — обажда се до мен момчето от Ерудитите, името му е Уил и се хили насреща ми, — досега трябваше да уцелиш мишената поне веднъж, дори случайно. — Той е русокос, рошав, с бръчка между веждите.

— Така ли било! — казвам, без да трепна.

— Аха — отговаря. — Според мен ти всъщност си абсолютно непригодна.

Скърцам със зъби и се обръщам към мишената, решена този път поне да остана на крака. Щом не мога да се справя още с първата задача, как изобщо ще стигна до финала на първа степен?

Дръпвам спусъка силно и този път съм подготвена за отката. Ръцете ми отскачат, но продължавам да стоя стабилно на краката си. В ъгъла на мишената се появява дупка от куршум и аз поглеждам въпросително към Уил.

— Както виждаш, излязох прав. Статистиката никога не лъже — казва той.

Усмихвам се леко.

Чак на петия път уцелвам мишената в средата и това предизвиква прилив на енергия в жилите ми. Вече съм напълно будна, с широко отворени очи и затоплени ръце. Свалям пистолета. Способността да контролираш нещо толкова опасно дава власт. Изобщо да контролираш нещо. Точка.

Може би тук съм си на мястото.

 

 

Когато прекъсваме за обяд, ръцете ми пулсират от стискането на пистолета и ми е трудно да изпъна пръсти. Разтривам ги, докато вървя към столовата. Кристина кани Ал да седне с нас на обяд. Всеки път, когато го погледна, отново чувам риданието му.

Разбутвам граховите зърна с вилицата и мислите ми блуждаят около теста за установяване на наклонностите. Когато Тори ме предупреди колко е опасно да си Дивергент, имах чувството, че страшната тайна е дамгосана върху челото ми и ако не внимавам, някой рано или късно ще я забележи. Досега нямаше проблем, но въпреки това, не се чувствам в безопасност. Какво ще стане, ако за миг се разсея и се случи нещо ужасно?

— Хайде стига бе, наистина ли не ме помниш?! — обръща се Кристина към Ал, докато си прави сандвич. — Само преди няколко дни учехме заедно математика. А аз изобщо не съм от тихите.

— Проспах повечето часове по математика — отговаря Ал. — Беше все първият час!

Ами ако опасността се забави — какво ще стане, ако ме сполети след години и аз изобщо не предусетя наближаването й?

— Трис — вика Кристина и щрака с пръсти пред лицето ми, — тук ли си?

— Какво? Какво има?

— Питам дали помниш по някой от предметите да сме били заедно — казва тя. — Нищо лично, ама май изобщо не те помня. За мен всички Аскети изглеждаха еднакво. Не че сега е различно, но ти вече не си от тях.

Впивам поглед в нея. Сякаш това трябва постоянно да ми се напомня.

— Извинявай, да не те обидих? — пита тя. — Просто съм свикнала каквото ми е на ума, това да ми е и на езика. Мама все казваше, че любезностите са лъжа в красива опаковка.

— Явно затова нашите касти не се спогаждат особено — казвам и се изсмивам кратко. Прямите и Аскетите не се мразят помежду си като Ерудитите и Аскетите, но все пак се избягват. Истинският противник на Прямите са Миротворците. Онези, които преследват мира на всяка йена, казват Прямите, винаги ще мамят, за да не разбунят духовете.

— Мога ли да седна тук? — пита Уил, потупвайки масата с пръст.

— Какво, вече не искаш ли да си с твоите приятелчета Ерудити? — пита Кристина.

— Те не са ми приятелчета — отговаря Уил, докато оставя чинията. — Като сме трансфери от една и съща каста, не означава, че се спогаждаме особено. На всичкото отгоре Едуард и Мира са гаджета и нямам намерение да ставам трето колело.

Едуард и Мира, другите двама трансфери от Ерудитите, седят през две маси и така са се лепнали един за друг, че лактите им се блъскат, докато режат храната. Мира от време на време спира, за да целуне Едуард. Наблюдавам ги внимателно. През живота си съм виждала само няколко пъти хора да се целуват.

Едуард извръща глава и притиска устни в устата на Мира. Въздухът излиза със свистене между зъбите ми и аз отклонявам поглед. Една част от мен очаква двамата да бъдат смъмрени за това. Другата се пита с известна нотка на отчаяние какво ли е да усетиш нечии устни върху своите.

— Трябва ли да го правят толкова демонстративно? — казвам.

— Тя просто го целуна — поглежда ме намръщено Ал. Когато се мръщи, дебелите му вежди опират о миглите. — Не е като да са се съблекли голи.

— Хората не се целуват пред очите на останалите.

Ал, Уил и Кристина ми се усмихват съчувствено.

— Какво? — питам.

— Аскетът в теб пак надига глава — отговаря Кристина. — Никой от нас няма нищо против малко публична проява на чувства.

— О! — вдигам рамене. — Ами… В такъв случай ще трябва и аз да го преодолея.

— Или пък може да си останеш фригидна — казва Уил, а зелените му очи проблясват пакостливо. — Така де, ти си решаваш.

Кристина запраща франзелата към него. Той я улавя и забива зъби в хлебчето.

— Не се дръж гадно с нея — казва тя. — Студенината й е вродена, също както ти си многознайко.

— Аз не съм студена! — възкликвам.

— Не се връзвай! — казва Уил. — Не ти се отразява добре. Я се виж, цялата почервеня!

От тази забележка още по-силно пламвам. Всички се кискат. Насилвам се и аз да се засмея и след няколко секунди смехът ми става съвсем естествен.

Чувствам се добре, когато се смея отново.

 

 

След обяда Фор ни повежда към нова зала. Тя е огромна, с напукан дървен под, който проскърцва, а в средата му е нарисуван голям кръг. На стената отляво има зелена учебна дъска. Учителят ми от Начално ниво използваше такава, но оттогава не съм виждала подобна. Сигурно това има нещо общо с приоритетите на Безстрашните — най-напред практиката, после теорията.

Имената ни са изписани върху дъската по азбучен ред. Провесени на крачка една от друга, в единия край на залата има избелели боксьорски круши.

Подреждаме се в редица зад тях, а Фор се изправя по средата, така че всички да го виждаме.

— Както казах и сутринта — започва той, — следващото нещо е да се научите да се биете. Целта е да сте готови за действие; тялото ви да е подготвено да реагира срещу заплахите и предизвикателствата. Това ще ви е необходимо, ако имате намерение да оцелеете като Безстрашни.

Дори не мога да си представя живота си като една от Безстрашните. Единственото, за което мисля в момента, е как ще мина през инициацията.

— Днес ще изучим техниките, а утре започвате да се биете един срещу друг — казва Фор. — Затова ви препоръчвам да внимавате. Тия, които не усвояват бързо, ще ги боли.

Фор назовава няколко вида удари и показва как се изпълнява всеки: първо във въздуха, после — върху боксовата круша.

Усвоявам ги, докато се упражняваме. Както и при стрелбата, имам нужда от няколко опита, за да схвана стойката и движенията на тялото. Ударите стават все по-сложни, макар Фор да ни учи само на най-основното. От боксовата круша ръцете и краката ми се натъртват, кожата ми се зачервява, а тя почти не се помръдва, независимо колко силно я удрям. Наоколо се чува само звукът на човешка плът, която се удря в твърда материя.

Фор се разхожда между нас и наблюдава как усвояваме движенията. Когато спира пред мен, вътрешностите ми се преобръщат, сякаш някой ги разбърква с вилица. Той впива очи в мен и ме измерва от глава до пети, без да задържа погледа си някъде — чисто практичен, научен интерес.

— Нямаш много мускули — казва, — затова ще бъде по-добре да използваш лактите и коленете. Вложи цялата си сила в тях.

Той внезапно притиска с ръка стомаха ми. Пръстите му са толкова дълги, че когато едната му длан обхваща гръдния кош от едната страна, върховете на пръстите му се допират с тези на другата му ръка. Сърцето ми бие толкова силно, че гърдите ме болят, но го гледам с широко отворени очи.

— Никога не забравяй да поддържаш напрежението тук — казва той тихо.

Фор отдръпва ръка и продължава обиколката си. Усещам натиска на дланта му дори след като се е отдалечил. Странно, но се налага да спра за малко и да си възстановя дишането, преди да се върна към упражненията.

Когато Фор ни разпуска за вечеря, Кристина ме смушква с лакът.

— Странно как не те прекърши надве. — Тя бърчи нос. — Направо ми изкара акъла. И тоя негов тих глас.

— Аха. Той е… — Поглеждам през рамо към него. Фор стои тихо и е удивително спокоен. Нито за миг не се уплаших, че ще ме нарани. — Определено е плашещ — казвам най-накрая.

Ал, който върви отпред, се обръща, когато стигаме Ямата и обявява:

— Искам да си направя татуировка.

Иззад нас се разнася гласът на Уил.

— Каква татуировка?

— Не знам. — Ал се разсмива. — Просто искам да усетя, че наистина съм се разделил с предишната каста. И да спра да плача за нея. — Когато не реагираме, той продължава: — Знам, че сте ме чули.

— Гледай отсега нататък да си по-тих, ставали? — сръгва мускулестата му ръка Кристина. — Но за другото мисля, че имаш право. В момента сме с единия крак вътре, с другия — вън. Ако искаме напълно да се впишем, трябва да изглеждаме като тях.

Тя ме поглежда.

— Не. Няма да си отрежа косата — казвам, — нито ще я боядисам в някакъв странен цвят. Нито ще си сложа пиърсинг по лицето.

— Ами на пъпа? — пита тя.

— Или на зърната на гърдите? — допълва с весело пръхтене Уил.

Изпъшквам страдалчески.

Щом приключи тренировката за деня, сме свободни да правим каквото искаме, докато дойде време за сън. Само от мисълта за това почти ми се завива свят, но причината може и да е умората.

Ямата гъмжи от народ. Кристина обявява, че двете с нея ще се срещнем с Ал и Уил при студиото за татуировки и ме повлича към дрешника в скалите. Препъваме се по пътеката, изкачваме се все по-високо над Ямата, разпръсквайки камъчета с подметките си.

— Какво не им е наред на дрехите ми? — питам. — Нали вече не нося сиво.

— Грозни са и са огромни — отговаря тя. — Аз ще се заема с теб. Ако не харесаш това, което ти избера, никога повече няма да те карам да го облечеш. Честна дума.

Няколко минути по-късно стоя пред огледалото в дрешника, облечена в черна рокля до коленете. Полата й не е клош, но и не очертава плътно ханша и бедрата ми като първата, която направо отказах да премеря. Кожата на голите ми ръце настръхва. Кристина смъква ластика от косата ми, аз си разплитам плитката и освободените кичури тежко падат върху раменете.

После Кристина измъква отнякъде черен молив.

— Очна линия — казва.

— Нали ти е ясно, че каквото и да правиш, няма да се превърна в красавица. — Затварям очи и стоя неподвижно. Тя прокарва върха на молива по дължината на клепачите ми. Представям си как ще се явя пред семейството си в този вид и стомахът ми се преобръща, сякаш внезапно съм се разболяла.

— Че на кого му пука дали си красива. Моята цел е да те забелязват.

Отварям очи и за първи път се поглеждам в огледалото, без да се крия. Сърцето ми ускорява ритъм, сякаш правя нещо забранено, за което ще ме накажат. Трудно ще се освободя от манталитета си на Аскет, дълбоко вкоренен в мен — все едно да изтеглиш една-единствена нишка от сложна бродерия. Но аз скоро ще го заменя с нови навици, нов тип мислене, нови правила. Ще се превърна в нещо друго.

Очите ми са сини, но доскоро бяха убитосиньо със сиви нюанси — сега заради очната линия изглеждат пронизващи. Косата, която обрамчва лицето, го прави да изглежда по-пълно, а чертите ми — по-меки. Не съм красавица — очите ми са прекалено кръгли, а носът — прекалено дълъг, но въпреки това виждам, че Кристина има право. Лицето ми е станало забележимо.

Когато се гледам, имам чувството, че не себе си виждам за първи път, а че срещам за първи път някой непознат. Беатрис беше момичето, което съм зървала няколко пъти крадешком в огледалото и което седеше тихо на масата по време на вечеря. Сега тази насреща ме гледа право в очите и не позволява да отклоня поглед — това е Трис.

— Ето, виждаш ли! — казва Кристина. — Ти си… удивителна.

Предвид обстоятелствата, това е най-добрият комплимент, който може да ми направи. Усмихвам й се в огледалото.

— Харесва ли ти? — пита тя.

— Аха — кимам. — Приличам на съвсем друг човек.

Тя се разсмива.

— Това хубаво ли е, или лошо?

Отново се поглеждам в огледалото. За първи път мисълта да се откажа от природата си на Аскет не ме притеснява; сега това ми вдъхва надежда.

— Хубаво е. — Разтърсвам глава. — Извинявай. Просто до сега не ми беше позволено да се гледам в огледало толкова дълго време.

— Наистина ли? — Кристина клати глава. — Аскетите са странна каста, така да знаеш.

— Хайде да вървим да гледаме как Ал се татуира — предлагам. Въпреки че съм напуснала старата си каста, все още не съм готова да я критикувам.

Докато бях у дома, двете с майка ми на всеки шест месеца си набавяхме нови, почти еднакви дрехи. Никак не е трудно да разпределяш ресурсите, когато всички ползват едно и също, но нещата в лагера на Безстрашните са по-различни. На всеки се отпускат определено количество точки на месец и роклята ще ми струва една от точките в месечната ми дажба.

Двете с Кристина се втурваме надолу по тясната пътечка, която води към студиото за татуировки. Когато пристигаме, Ал вече седи на стола, а един дребен сух човек, на когото почти не е останал и къс нетатуирана кожа, рисува паяк върху едната му ръка.

Уил и Кристина прелистват каталога с моделите татуировки и се ръгат с лакти взаимно, щом попаднат на някоя хубава. Сега, докато седят един до друг, забелязвам колко са различни. Кристина е тъмнокожа и стройна, Уил е бледолик и набит, но безгрижните им усмивки си приличат.

Аз снова из студиото и разглеждам творбите по стената. В наши дни единствените художници са от кастата на Миротворците. Според Аскетите изкуството е непрактично, а времето, прекарано да му се наслаждаваш, може да бъде посветено в служба на другите, затова, макар да съм виждала рисунки в учебниците, никога преди не съм била в украсена с картини стая. Това прави обстановката някак по-топла и задушевна и бих могла да прекарам тук часове, без да усетя времето. Плъзгам пръсти по рисунките. Изображението на ястреб върху една от тях ми напомня за татуировката на Тори. Под него има рисунка на птица в полет.

— Това е гарван — казва един глас зад гърба ми. — Красив е, нали?

Обръщам се и виждам Тори зад гърба си. Имам чувството, че отново съм в стаята за тестване на наклонностите с огледалата около мен и жиците, прикачени към челото ми. Не очаквах, че някога ще я срещна пак.

— Ей, здрасти! — Тя се усмихва. — Не мислех, че ще те видя пак. Беатрис, нали така?

— Всъщност, Трис — казвам. — Тук ли работиш?

— Да. Просто бях прекъснала за малко, докато проведа тестовете. Иначе през повечето време съм тук. — Тя се потупва замислено по брадичката. — Това име ми звучи познато. Не беше ли първата, която скочи?

— Да, така е.

— Добър скок.

— Благодаря. — Докосвам рисунката на летящата птица. — Виж, трябва да поговоря с теб за… — Поглеждам към Уил и Кристина. Не бива да притискам Тори точно сега, те ще започнат да разпитват. — За нещо. По някое време.

— Не мисля, че това ще бъде много разумно — отговаря тихо тя. — Помогнах ти, доколкото можах, но оттук нататък трябва да се справяш сама.

Прехапвам устни. Тя може да отговори на моите въпроси, сигурна съм, че е така. Ако отказва да го направи сега, ще трябва да я накарам някой друг път.

— Искаш ли татуировка? — пита тя.

Рисунката на летяща птица определено приковава вниманието ми. Когато дойдох, изобщо нямах намерение да си правя пиърсинг или татуировка. Осъзнавам, че ако го направя, ще забия още един клин между мен и семейството си, който никога няма да мога да извадя. Ако животът ми тук продължава както досега обаче, това ще бъде най-незначителната пречка между нас.

Но сега вече разбирам онова, което Тори ми каза за своята татуировка — тя символизира страховете, които е преодоляла; припомня й откъде е тръгнала, но в същото време е и знак, докъде е стигнала. Сигурно има начин да отдам почит към досегашния си живот, преди да поема по нов път.

— Да — казвам. — Три летящи птици.

Прокарвам пръст по ключицата си, показвайки посоката на техния полет — към сърцето. По една птица за всеки член от семейството, с което се разделих.