Вероника Рот
Дивергенти (10)

Глава десета

Същата нощ сънувам, че Кристина отново виси от парапета, този път е окачена за пръстите на краката си, а някои крещи, че може да бъде спасена единствено от Дивергент. Затова се втурвам да я изтегля, но някой ме бута през ръба и аз се събуждам миг преди да се разбия в скалите.

Потънала в пот и разтреперана от съня, отивам в женската баня да взема душ и да се преоблека. Когато се връщам, върху дюшека ми с червеи спрей е написано „Дървена“. Същото, но с по-малки букви, го има върху таблата на леглото и на възглавницата. Оглеждам се, а сърцето ми блъска в гърдите от гняв.

Питър застава зад мен и си подсвирква, докато набухва възглавницата си. Чак не е за вярване как мога да мразя човек, който изглежда толкова мил — веждите му са извити в красива естествена дъга, а усмивката му е широка и бяла.

— Хубава украса — казва той.

— Да не съм те засегнала нещо, без да разбера? — питам. Грабвам чаршафа и със замах го издърпвам от дюшека. — Не знам дали си забелязал, но вече сме от една и съща каста.

— Представа нямам за какво говориш — безгрижно отвръща той. След това ми хвърля бърз поглед. — Пък и двамата с теб никога няма да бъдем от една каста.

Поклащам глава и смъквам калъфката на възглавницата. „Не се гневи!“ Иска да ме предизвика, но няма да му се получи. Всеки път обаче, когато той с юмрук набухва възглавницата, аз си представям как с един удар му смазвам вътрешностите.

Пристига Ал и дори няма нужда да го моля за помощ — той просто идва и започва да смъква спалното бельо заедно с мен. Ще се наложи по-късно да изчегъртам и таблата на леглото. Ал отнася купчината изцапани калъфки и чаршафи до кошчето за боклук и двамата заедно се отправяме към залата за тренировки.

— Зарежи го! — казва Ал. — Той е идиот и ако не успее да те вбеси, рано или късно ще престане.

— Сигурно. — Докосвам бузите си. Още горят от ярост.

Опитвам се да се разсея.

— Говори ли с Уил? — питам тихичко. — След като…, така де, сам знаеш.

— Да. Той е добре. И не е ядосан. — Ал въздъхва. — Сега всички ще ме помнят като оня, дето първи просна човек в безсъзнание.

— Има и по-лоши неща, с които да те запомнят. Поне няма да ти се ежат.

— Така е, ама има и по-хубави неща, с които да те запомнят. — Той ме смушква с лакът, усмихнат. — Първият скочил.

Може наистина да съм първата скочила, но подозирам, че това е както началото, така и краят на моята популярност сред Безстрашните.

Прокашлям се.

— Един от вас двамата трябваше да бъде повален. Ако не беше той, тогава щеше да си ти.

— И все пак никак не ми се иска да го правя отново. — Ал разтърсва глава, бързо и начесто. После подсмърква. — Наистина не искам.

Стигаме вратата на залата за тренировки и аз подмятам през рамо:

— Обаче се налага.

Има мило лице. Може би твърде мило, за да е един от Безстрашните.

С влизането поглеждам към черната дъска. Вчера боят ми се размина, но днес вече няма как. Когато виждам името си, спирам насред крачка.

Моят противник е Питър.

— О, не! — казва Кристина, която се тътри след нас. Лицето й е цялото в синини и тя сякаш се опитва да скрие куцането си. Щом поглежда черната дъска, смачква опаковката на кексчето, която държи в юмрука си. — Ама те добре ли са? Наистина ли се канят да изправят теб срещу него?

Питър е близо две педи по-висок от мен, а вчера размаза Дрю за няма и пет минути. Днес физиономията на Дрю е почти цялата синьо-черна, тук-там има останало здраво място.

— Май ще бъде най-добре да отнесеш няколко удара и да се престориш на припаднала — предлага Ал. — Никой не би те укорил за това.

— Аха — казвам. — Сигурно.

Впивам очи в името си върху черната дъска. Усещам как страните ми пламват. Ал и Кристина сигурно се опитват да ми помогнат, но мен повече ме гложди друго — в действителност те изобщо не вярват, даже и с най-малка частица на съзнанието си, че имам някакъв шанс срещу Питър.

Заставам по-настрани, надавайки ухо на бъбренето на Ал и Кристина, докато наблюдавам схватката между Моли и Едуард. Той е много по-бърз от нея, затова съм сигурна, че днес тя няма да излезе победител.

Докато битката тече, гневът ми утихва и аз ставам все по-неспокойна. Вчера Фор ни учеше да се възползваме от слабостите на противника, но като изключим пълното отсъствие на доброта у Питър, той просто няма такива. Достатъчно е висок, за да притежава сила, но не и прекалено едър, за да е тромав; има набито око за слабостите на другите; жесток е и няма да прояви и капка милост към мен. Ще ми се да кажа, че ме подценява, но това би било лъжа. Аз съм точно толкова неумела, колкото той предполага.

Може пък Ал да има право — ще отнеса няколко удара, после ще се престоря на припаднала.

Но не мога да си позволя да се предам без съпротива. Невъзможно е да остана последна в класирането.

Когато Моли се просва в полусвяст на земята благодарение на Едуард, сърцето ми бие така бясно, че го усещам дори в пръстите на краката. Вече не помня правилната стойка, не помня как се нанасяше удар. Насочвам се към центъра на ринга и всичко в мен се сгърчва, когато Питър се изправя насреща ми — по-висок, отколкото го мислех, и с вдигнати за атака мускулести ръце. Хили ми се. Чудя се дали ако повърна върху него, това ще ми помогне.

Едва ли.

— Как е, Дървената? — казва. — Май ей сега ще се разцивриш. Може и да те пощадя, но само ако ревнеш.

Над рамото му забелязвам Фор, застанал край вратата със скръстени ръце. Устните му са свити, сякаш току-що е лапнал нещо кисело. До него е Ерик, който тропа с крак в темпо, по-бързо дори от моя пулс.

Двамата с Питър за секунда оставаме неподвижни един срещу друг, всеки впил поглед в противника. После Питър вдига ръце пред лицето си и ги свива в лактите. Коленете му също са леко присвити, сякаш се готви за скок.

— Хайде, Дървената! — казва с предизвикателно святкащи очи. — Само една мъничка сълзичка! А защо не малко хленч и молби!

При мисълта да моля Питър за пощада, в устата ми се събира жлъч. По силата на някакъв внезапен импулс го ритвам в ребрата. Или поне щях да го ритна, ако не беше хванал крака ми и с рязко дръпване напред не ме беше извадил от равновесие. Гърбът ми се удря шумно в пода, аз издърпвам крака си и отново се изправям.

Трябва да се задържа на крака, за да не може да ме ритне в главата. Това е единственото, за което мисля сега.

— Стига си губил време с нея! — озъбва се Ерик. — Нямам цял ден на разположение.

Палавото изражение на Питър изчезва като по команда. Ръката му се стрелва, болката пронизва челюстта ми, разлива се по цялото лице, пред очите ми причернява, в ушите ми започва да звъни. Примигвам и политам настрани, докато подът на залата сякаш потъва и тя се залюлява. Изобщо нямам спомен юмрукът му да ме е доближавал.

Този удар ме вади от строя и за момент само гледам да стоя по-далече от Питър, поне доколкото позволява рингът. Той се стрелва напред и ме рита силно в стомаха. Кракът му изтласква въздуха от дробовете ми. Причернява ми от болка, толкова силна, че не мога да дишам; може това да е следствие от ритника, не знам. Просто падам.

„Изправи се!“ е единствената мисъл в главата ми. Надигам се, но Питър е вече до мен. Сграбчва косата ми с една ръка и ме удря в носа с другата. Тази болка е различна — не така пронизваща, по-скоро се разпадам; нещо пращи и пука в главата ми и замъглява погледа ми с различни цветове: синьо, зелено, червено. Опитвам се да го отблъсна, ръцете ми налагат с юмруци неговите и той отново ме удря, този път в ребрата. Усещам влага по лицето си. Носът ми е разкървавен. Сигурно червената боя по пода сега е с подсилен цвят, но съм прекалено замаяна, за да погледна надолу.

Той ме блъска и аз отново падам. Дращя с ръце по дюшемето. Примигвам мудна, тромава и разлютена. Кашлям и се надигам. А всъщност би трябвало да остана да лежа, защото залата бясно се върти. Питър също кръжи около мен. Намирам се в центъра на някаква лудо препускаща вселена, единствено аз все още съм в покой. Нещо ме помита отстрани и аз едва се задържам на крака.

„Стой изправена, стой изправена!“ Някаква плътна маса се изпречва насреща ми — тяло. Удрям с все сила и юмрукът ми попада в нещо меко. Питър леко простенва и ме перва по ухото с опакото на ръката си, смеейки се гърлено. Ушите ми пищят и аз примигвам, опитвайки се да разкарам черните петна, които играят пред погледа ми; как са успели да ми влязат в очите?

С периферното зрение забелязвам как Фор рязко отваря вратата и напуска. Явно тази схватка не му е достатъчно интересна. А може би отива да разбере защо всичко наоколо се върти; не го виня, аз също искам да получа отговор на този въпрос.

Коленете ми се подгъват и усещам с бузата си студенината на пода. Върху ребрата ми се стоварва удар и за първи път изкрещявам — пронизителен писък, който идва сякаш от някой друг, не от мен; върху ми отново се стоварва нещо, но аз вече нищичко не виждам, светлината е угаснала. Някой изкрещява: „Стига!“, а главата ми бучи и в същото време е съвсем празна.

Не бих казала, че усещането е върховно, когато се събуждам. В главата ми е мътно, сякаш е натъпкана с вата.

Знам, че загубих боя. Единственото, което притъпява болката от загубата, е неспособността ми да разсъждавам трезво.

— Окото й посиня ли вече? — пита някой.

Отварям едното си око — другото остава затворено, сякаш е залепнало. От дясната ми страна са Уил и Ал; Кристина седи отляво на леглото и притиска торбичка с лед към челюстта си.

— Какво е станало с лицето ти? — питам. Усещам устните си огромни и те не ми се подчиняват.

Тя се смее.

— Виж само кой го казва! Да ти донесем ли превръзка за окото?

— Е, поне съм наясно какво стана с моето лице — казвам. — Нали бях там. Така де, до едно време.

— Да не би току-що да се пошегува, Трис? — пита Уил, ухилен. — Ще трябва да те държим на обезболяващи през цялото време, щом ставаш такава шегаджийка. А, и за да отговоря на въпроса ти — аз я пребих.

— Направо не е за вярване, че не успя да победиш Уил — казва Ал и клати глава.

— Какво пък, него наистина си го бива! — отвръща тя и свива рамене. — Пък и май най-накрая разбрах как да не падам в схватките — просто не допускам да ме удрят в челюстта.

— Очаква се да знаеш това по-отрано — гримасничи насреща й Уил. — Сега вече ми е ясно защо не си от Ерудитите. Изглежда не си от най-умните, а?

— Добре ли си, Трис? — пита Ал. Очите му са тъмнокафяви, почти същият цвят като кожата на Кристина. Бузите са грапави, сякаш ако не се избръсне и един ден, по тях ще избуи гъста брада. Чак не е за вярване, че е едва на шестнайсет.

— Да — отговарям. — Ако можеше само да остана тук завинаги и да не се налага да виждам Питър!

Но всъщност не знам къде е това „тук“. Намирам се в дълго тясно помещение с по една редица легла от всяка страна. Между някои от леглата са пуснати завеси. В дясната половина е кабинетът на медицинските сестри. Сигурно тук идват Безстрашните, когато са болни или ранени. Една жена ни наблюдава над ръба на клипборда. Не бях виждала медицинска сестра с толкова много пиърсинги в ухото досега. Изглежда някои от Безстрашните изпълняват на доброволни начала работата, която традиционно вършат други касти. В края на краищата едва ли ще бъде много уместно да тичат в градската болница всеки път, когато се наранят.

За първи път отидох в болница на шест. Майка ми падна на тротоара пред нас и си счупи ръката. Като я чух да вика, направо ревнах, но Кейлъб хукна да намери баща ми, без да каже и дума. В болницата една усмихната жена от Миротворците с жълта блуза и чисти нокти премери кръвното на майка и й намести счупената кост.

Спомням си Кейлъб да казва, че ръката ще заздравее само за месец, защото костта била само пукната. Тогава помислих, че успокоява майка ми, защото така правят всеотдайните хора, но сега се питам дали просто не е казвал онова, което тайно е изучавал в книгите; дали всичките му дарби на Аскет не са били просто прикритие за един истински Ерудит.

— Не мисли за Питър! — казва Уил. — Най-малкото Едуард ще му види сметката, защото се занимава с ръкопашен бой още откакто бяхме десетгодишни. За удоволствие.

— Е — обажда се Кристина и поглежда часовника си, — според мен изпускаме вечерята. Искаш ли да останем при теб, Трис?

Поклащам глава.

— Аз съм добре.

Кристина и Уил се надигат, а Ал им дава знак да не го чакат. От тялото му се разнася отчетлив аромат — сладък и свеж, нещо като смес от градински чай и лимонена трева. Когато нощем се мята в леглото, уханието стига чак до мен и тогава разбирам, че сънува кошмар.

— Исках само да ти кажа, че изпусна съобщението на Ерик. Утре отиваме на полево обучение отвъд оградата, за да разберем с какво се занимават Безстрашните — казва той. — Трябва да сме при влака до осем и петнайсет.

— Хубаво — казвам. — Благодаря.

— И не се връзвай на Кристина! Лицето ти изобщо не изглежда чак толкова зле. — Той леко се усмихва. — Искам да кажа, че си е много хубаво. Винаги е такова. Така де — имаш вид на смел човек. На Безстрашна.

Очите му отбягват моите и той се почесва по врата. Тишината помежду ни натежава. Много мило от негова страна да ми го каже, но поведението му подсказва, че това са нещо повече от думи. Дано да греша. Ал не ме привлича — не бих могла да се увлека по някой толкова раним и чувствителен. Усмихвам се, доколкото насинената челюст ми го позволява, с надеждата да разсея напрежението.

— Трябва да те оставя да си почиваш — казва той. Става от леглото и се кани да тръгне, но преди да го направи, го сграбчвам за китката.

— Ал, всичко наред ли е? — питам. Той ме гледа неразбиращо и затова уточнявам: — Искам да кажа — вече по-леко ли ти е?

— Ъм… — Той свива рамене. — Малко.

Издърпва ръката си и я пъха в джоба. Въпросът ми изглежда силно го е притеснил, защото досега не съм го виждала така да почервенява. И аз да хълцах по цели нощи във възглавницата, и аз щях да бъда притеснена. Е, аз поне като плача, знам как да го прикривам.

— Загубих срещу Дрю. След като свършихте вие с Питър. — Той ме поглежда. — Издържах няколко удара, паднах и така си останах. Въпреки че не се налагаше, предполагам… Сигурно след нокаута на Уил няма да съм последен в класирането, дори да загубя всички останали схватки. Не искам да наранявам никого повече.

— Наистина ли това искаш?

Той свежда поглед.

— Просто не мога да го направя. Сигурно съм страхливец.

— Не можеш да бъдеш страхливец само защото не искаш да причиняваш болка на другите — казвам. Знам, че това е най-правилният отговор сега, но не съм сигурна дали наистина го мисля.

За миг двамата стоим неподвижно, гледайки се един друг. А може наистина да мисля така. Ако той е страхливец, то не е защото не му доставя удоволствие да причинява болка. А защото отказва да действа.

Той ме поглежда натъжен и казва:

— Мислиш ли, че нашите семейства ще дойдат да ни видят? Говори се, че семействата на тези, които са изоставили своята каста, никога не идват в Деня за свиждане.

— Не знам — отговарям. — Нито пък знам дали ако дойдат, това ще бъде за добро или за лошо.

— Мисля, че ще бъде по-скоро зле. — Той кима. — И без това ни е достатъчно трудно. — Той кима отново, сякаш да потвърди казаното, и тръгва.

След по-малко от седмица послушниците при Аскетите ще имат право да посетят семействата си за първи път след Изборната церемония. Ще си отидат вкъщи, ще седнат около масата и за първи път ще общуват с родителите си като зрели хора.

Навремето си мислех с какво нетърпение ще очаквам този ден. Обмислях какво първо да кажа на майка си и на баща си, когато вече ще ми бъде позволено да задавам въпроси по време на вечеря.

След по-малко от седмица послушниците, родени Безстрашни, ще заварят семействата си или в Ямата, или в стъклената сграда над лагера. Те сигурно ще правят всичко онова, което обикновено правят на семейни събирания. Няма да се изненадам, ако например се целят с ножове един срещу друг.

Онези, които са изоставили своята каста, но имат всеопрощаващи родители, пак ще могат да ги видят. Подозирам, че моите няма да са сред тях. Не и след онзи огорчен вик на баща ми по време на церемонията. Не и след като и двете им деца ги изоставиха.

Дали ако им бях казала, че съм Дивергент и не знам коя каста да избера, те щяха да ме разберат? Може би щяха да ми помогнат да проумея какво е да си Дивергент, какво означава това и защо е опасно. Но аз не им доверих тази тайна и сега никога няма да го разбера.

Стискам зъби и сълзите рукват. Писна ми. Писна ми да рева и да се чувствам слаба. Но сега едва ли бих могла да спра сълзите.

Може и да съм се унесла за малко, а може изобщо да не съм мигнала. По-късно същата нощ обаче се измъквам от болничното помещение и се връщам в спалното. По-лошо от това да оставя Питър да ме тикне в болница, е да му позволя да ме държи там цяла нощ.