Вероника Рот
Дивергенти (17)

Глава седемнадесета

Пладне е. Време за обяд.

Седя в някакъв коридор, който не ми е познат. Дойдох тук, защото имам нужда да се махна от спалното помещение. Ако си домъкна и леглото, няма да се налага изобщо да се връщам там. Може само да си внушавам, но вътре продължава да мирише на кръв, въпреки че стъргах пода, докато не ми се разраниха ръцете, а тази сутрин някой даже го поля с белина.

Пощипвам върха на носа си. Да изтъркаш пода, защото никой друг не иска да свърши тая работа, е нещо, което майка ми би направила. Щом като не е съдено да сме заедно, поне мога да постъпвам като нея понякога.

Чувам да приближават хора, стъпките им отекват в каменния под и аз свеждам поглед към обувките си. Преди седмица смених сивите кецове с черни, но старият чифт е още в чекмеджето ми, скрит в дъното. Не мога да ги изхвърля, въпреки че си давам сметка колко глупаво е да се привържеш към някакви стари обувки, сякаш могат да ме върнат у дома.

— Трис?

Вдигам очи. Юрая спира пред мен. Дава знак на останалите послушници, родени Безстрашни, да продължат без него. Те се споглеждат, но отминават.

— Добре ли си? — пита.

— Изкарах тежка нощ.

— Да, чух за онова момче — Едуард. — Юрая поглежда към дъното на коридора. Послушниците, родени Безстрашни, са изчезнали зад ъгъла. После той леко се усмихва. — Искаш ли да излезем оттук?

— Как така? — питам. — Вие къде отивате?

— Малко ритуално посвещаване — отговаря. — Хайде, тръгвай! Трябва да побързаме.

Набързо обмислям възможностите за избор. Мога да продължавам да седя тук. Или пък да напусна лагера на Безстрашните.

Изправям се на крака и тръгвам заедно с Юрая, за да настигнем останалите.

— Единствените послушници, които обикновено се допускат, са тия с по-големи братя и сестри от кастата на Безстрашните — обяснява той. — Но може изобщо да не те забележат. Просто се дръж естествено.

— Какво точно ще правим?

— Нещо опасно — отговаря той. Мога да определя погледа в очите му само с една дума — маниакален, но вместо това да ме отблъсне, както би станало няколко седмици по-рано, то ме привлича, сякаш е зараза, която вече съм пипнала. Някаква възбуда замества оловната тежест в гърдите ми. Забавяме ход, когато настигаме послушниците, родени Безстрашни.

— Какво прави Дървената тук? — провиква се момче с метална халка, прокарана между ноздрите му.

— Току-що е видяла онова момче с прободеното око — отговаря Юрая. — Дай й малко време да се съвземе, Гейб, става ли?

Гейб свива рамене и се обръща. Никой от останалите не проронва и дума, макар неколцина да ме поглеждат на криво, сякаш ме мерят на кантар. Послушниците, родени Безстрашни, са като глутница кучета. Ако направя погрешна крачка, няма да ме допуснат да продължа с тях. Засега обаче съм в безопасност.

Завиваме зад поредния ъгъл и в дъното на коридора пред нас се изпречва тълпа от членове на Безстрашните. Твърде многобройни са, за да са само роднини на послушниците, но в някои от лицата различавам познати черти.

— Да вървим! — казва един от тях. После се обръща и потъва в някакъв неосветен вход. Останалите го следват, ние — също. Гледам да не се деля от Юрая, когато прекрачвам в мрака, а пръстите на краката ми се удрят в стъпало. Успявам да се задържа, преди да полетя напред. Започвам да се изкачвам.

— Задното стълбище — почти мънка Юрая. — Обикновено е заключено.

Кимвам, въпреки че не може да ме види, и продължавам да се изкачвам, докато стълбите не свършват. Вратата на върха вече е отворена и през нея нахлува дневна светлина. Измъкваме се изпод земята и се озоваваме на стотина метра от стъклената сграда над Ямата, близо до железопътната линия.

Имам чувството, че съм вършила всичко това хиляди пъти досега. Дочувам свирката на влака. Усещам земята под себе си да вибрира. Виждам прожектора на локомотива. Кърша пръстите на ръцете си, докато изпукат, и леко подрипвам.

Струпваме се край вагоните и на талази, членове и послушници заедно, се мятаме вътре. Юрая успява да се качи преди мен, а тези отзад ме бутат напред. Невъзможно е да допусна грешка; мятам се странично, сграбчвам дръжката на вратата и се хвърлям вътре. Юрая ме хваща за ръката, докато се задържа на крака.

Влакът увеличава скорост. Двамата с Юрая сядаме край стената.

Крещя, за да надвикам вятъра.

— Къде отиваме?

Юрая вдига рамене.

— Зийк така и не ми каза.

— Зийк ли?

— По-големият ми брат — отговаря. После посочва напряко през вагона към едно момче, което седи край вратата с провесени навън крака. То е слабо, дребно и изобщо не прилича на Юрая, ако не броим цвета на кожата.

— Не ти и трябва да знаеш. Това ще развали изненадата — провиква се момичето от лявата ми страна. После протяга ръка. — Аз съм Шона.

Разтърсвам ръката й, но не я стискам достатъчно силно и бързам да измъкна своята. Съмнявам се, че някога ще се науча да се ръкувам като хората. Просто ми се вижда неестествено да стискам ръцете на непознати.

— Аз съм… — понечвам да се представя.

— Знам коя си — прекъсва ме тя. — Ти си Дървената, Фор ми е говорил за теб.

Моля се червенината, избила по бузите ми, да не е прекалено ярка.

— А, така ли! И какво ти каза?

Тя се ухилва насреща ми.

— Каза, че си Дървена. Защо питаш?

— Щом като инструкторът ми говори за мен — отвръщам колкото се може по-твърдо, — бих искала да знам какво разправя. — Надявам се да лъжа убедително. — Той не идва с нас, така ли?

— Не, той никога не участва — отговаря тя. — Вероятно отдавна е загубил интерес. За него няма достатъчно адреналин в това, нали разбираш?

Той не идва с нас. Нещо в мен се спихва като спукан балон. Опитвам се да не му обръщам внимание и кимвам. Известно ми е, че Фор не е страхливец. Но знам също така, че със сигурност се страхува от едно нещо: височините. Щом гледа да избягва това, значи ни предстои нещо, свързано с престой на голяма височина. Но тя явно не подозира нищо, щом говори за Фор с такова благоговение.

— Добре ли го познаваш? — питам. Знам, прекалено любопитна съм, винаги съм си била такава.

— Всички познават Фор — отговаря тя. — Двамата заедно бяхме послушници. Не ме биваше в схватките и той тренираше с мен всяка нощ, когато останалите спяха. — Тя се почесва по врата и внезапно добива сериозно изражение. — Беше много мило от негова страна.

После се изправя и застава зад членовете край вратата.

След секунда от сериозното й изражение няма и следа, но аз все още съм объркана от онова, което каза; донякъде съм смутена от мисълта, че Фор може да бъде и „мил“; донякъде съм смутена от това, че изпитвам желание да я ударя без особена причина.

— Стигнахме! — провиква се Шона. Влакът не е намалил скоростта си, но тя се хвърля през отворената врата. Останалите членове я следват — поток от хора в тъмни дрехи с пиърсинги, които не са много по-възрастни от мен. Заставам до Юрая пред вратата. Влакът се носи много по-бързо в сравнение с предишните пъти, когато съм скачала в движение. Не е сега моментът обаче да губя самообладание. Пред всички тези членове. Затова скачам от вагона, тежко падам на земята и залитам няколко крачки напред, преди да си възвърна равновесието.

Двамата с Юрая ускоряваме крачка, за да настигнем групата на членовете; около нас са останалите послушници, които почти не поглеждат към мен.

Озъртам се, докато вървя. Цитаделата е останала далече зад нас, черен силует на фона на облаците, а сградите наоколо са тъмни и притихнали. Трябва да сме на север от моста, в изоставената част на града.

Завиваме зад ъгъла и се пръскаме, докато вървим по Мичиган Авеню. На юг от моста Мичиган Авеню е оживен булевард, гъмжащ от народ, но отсам е съвсем пуст.

Щом вдигам очи да огледам сградите наоколо, вече знам къде отиваме: небостъргачът Ханкок^[1], черна колона с кръстосани подпорни греди, най-високата сграда на север от моста.

Но какво ще правим там? Ще се катерим ли? Когато наближаваме, членовете започват да тичат и ние двамата с Юрая също спринтираме, за да ги настигнем. Смушквайки се един друг с лакти, те нахлуват през редица врати в подножието на сградата. Стъклото на едната от тях е счупено и от нея е останала само рамката. Просто прекрачвам през нея, вместо да я отварям и следвам останалите из зловещото тъмно фоайе. Под подметките ми хрущи натрошено стъкло.

Очаквах да се качим по стълбището, но вместо това, спираме пред асансьорите.

— Работят ли асансьорите? — питам Юрая, колкото се може по-тихо.

— Естествено, че работят — отговаря Зийк вместо него и подбелва очи. — Да не ме мислиш за толкова тъп, че да не се сетя да дойда по-рано и да пусна резервния генератор?

— Да, бе! — обажда се Юрая. — Голяма работа си свършил!

Зийк измерва брат си със свиреп поглед, после обгръща врата му с ръка, притиска главата му към тялото си и започва да барабани по нея с кокалчетата на пръстите си.

Зийк може и да е по-дребен от Юрая, но очевидно е по-силният. Или поне по-бързият. Юрая го сръгва в ребрата и онзи го пуска.

Оглеждам с усмивка разчорлената коса на Юрая, а вратите на асансьора се отварят. Нахлуваме вътре, членовете през едната врата, послушниците — през другата. Едно момиче с бръсната глава ме настъпва, напирайки да влезе вътре, и не се извинява. Стискам крака си с изкривено лице и се каня да я изритам в пищяла. Юрая е зяпнал отражението си върху вратата на асансьора и си приглажда косата.

— На кой етаж? — пита момичето с бръснатата глава. — На стотния — отговарям.

— Ти пък откъде знаеш?

— Хайде стига, Лин! — намесва се Юрая. — Бъди мила!

— Намираме се в стоетажна изоставена сграда заедно с членове на Безстрашните — контраатакувам. — Тогава как ти не го знаеш?

Тя нищо не казва. Просто натиска с пръст десния бутон.

Асансьорът толкова рязко излита нагоре, че стомахът ми потъва и ушите ми заглъхват. Стискам релсата покрай стената и започвам да следя как се увеличават номерата на етажите. Минаваме двадесетия, тридесетия и най-накрая косата на Юрая е пригладена. Петдесети, шестдесети и пръстите на краката ми започват да пулсират. Деветдесет и осми, деветдесет и девети и асансьорът плавно спира на стотния етаж. Доволна съм, че не тръгнахме по стълбището.

— Чудя се как ще излезем на покрива от… — Гласът на Юрая секва.

Силен вятър ме блъсва в лицето и разпилява косата пред очите ми. В тавана на стотния етаж зее огромна дупка. Зийк опира алуминиева стълба до ръба й и започва да се катери. Стълбата пука и се огъва под тежестта му, но той продължава нагоре, подсвирквайки си. Когато стъпва на покрива, той се обръща и придържа стълбата на следващия, тръгнал след него.

Дълбоко в себе си се чудя дали това не е някаква самоубийствена мисия, маскирана като игра.

Не за първи път си задавам този въпрос след Изборната церемония.

Изкачвам се по стълбата след Юрая. Това ми напомня как се катеря по подпорните колони на виенското колело, а Фор ме следва по петите. Отново усещам пръстите му върху хълбока си, когато ме задържа да не падна, и едва не пропускам едно от стъпалата на стълбата. Глупачка.

Прехапала устни, най-после стигам върха и се изправям върху покрива на небостъргача Ханкок.

Вятърът е толкова силен, че нито мога да видя, нито да чуя нещо. Налага се да се опра на Юрая, за да не изхвръкна през ръба. Отначало различавам само тресавището, огромно и кафяво, простряло се във всички страни, стигащо чак до хоризонта, лишено от живот. В противоположната посока е градът и по много неща прилича на него — безжизнен и безкраен.

Юрая сочи нещо. Към единия от пилоните на покрива е привързано стоманено въже, дебело колкото китката ми. Долу под него са струпани накуп черни товароподемни примки, изработени от здрав материал и достатъчно големи, за да удържат човешко тяло. Зийк взима една от тях и я окачва за скрипеца, който виси на стоманеното въже.

Проследявам с поглед въжето надолу, което се спуска между сградите покрай Лейк Шор Драйв. Нямам представа къде свършва. Едно е ясно обаче: ако се спусна по него, ще разбера.

Предстои да се плъзнем от стотици метри височина по стоманеното въже, прихванати само с една примка.

— Боже мили! — простенва Юрая.

Имам сили само да кимна в отговор.

Шона първа ще се напъха в примката. Тя ляга по корем и започва да пълзи, докато почти цялото и тяло не се оказва впримчено в здравата материя. После Зийк затяга ремъците около раменете й, през кръста и около бедрата. След това я дърпа напред заедно с примката към ръба на сградата и бавно отброява в обратен ред от пет до едно. Шона вдига палец и се хвърля напред, в нищото.

Лин ахва, когато Шона се мята под остър ъгъл с главата надолу. Отмествам я, за да си осигуря по-добра гледка. Поне докато я виждам, Шона се държи стабилно, осигурена от примката около тялото й, но не след дълго е твърде далече, само черно зрънце над Лейк Шор Драйв.

Членовете надават победоносни викове с вдигнати юмруци, после се нареждат в редица покрай ръба, избутвайки се един друг, за да си намерят по-добра наблюдателна позиция. Не зная как, но аз се оказвам първият от послушниците в тази редица, точно пред Юрая. Между мен и стоманеното въже има само седем души.

Въпреки това, част от мен роптае: „Трябва ли да чакам цели седем души?!“. Това е някаква странна смесица от ужас и нетърпение, непозната за мен до този момент.

Следващият от членовете на Безстрашните, момче с хлапашки вид и коса до раменете, се намъква в примката не по корем, а по гръб. Докато Зийк го бута по стоманеното въже, той разперва широко ръце.

Нито един от членовете не изглежда уплашен. Държат се така, сякаш са го правили хиляди пъти. Може би наистина е така. Но когато хвърлям поглед през рамо, виждам повечето послушници пребледнели и притеснени, въпреки че разговарят развълнувано помежду си. Какво ли е това в процеса на инициацията, което трансформира паниката в удоволствие? Или просто хората се научават по-добре да прикриват страха си?

Пред мен са останали само трима души. Поредната примка; жената пълноправен член се вмъква в нея с краката напред, кръстосала ръце пред гърдите. Още двама души. Високо плещесто момче подскача като дете, преди да се напъха в примката, после надава висок крясък, докато изчезва в мрака, разсмивайки момичето пред мен. Един човек.

Тя влиза в примката с главата напред и държи ръце пред себе си, докато Зийк затяга ремъците. После идва моят ред.

Потръпвам, когато Зийк провесва моята примка на въжето. Правя опит да се напъхам вътре, но се оказва, че имам проблем; ръцете ми се тресат неудържимо.

— Не се бой! — прошепва Зийк край ухото ми. После ме хваща за ръка и ми помага да вляза, с главата напред.

Ремъците се затягат около кръста ми и Зийк започва да ме бута напред, към ръба на покрива. Забила съм поглед надолу към стоманените греди и черните прозорци, чак до напукания тротоар. Сигурно съм пълна откачалка, щом правя това. На всичкото отгоре изпитвам удоволствие, когато усещам сърцето ми да блъска в гръдната кост и потта да се стича по дланите ми.

— Готова ли си, Дървената? — подигравателно ми се усмихва Зийк. — Длъжен съм да отбележа колко съм впечатлен, че не ревеш и не пискаш в такъв момент.

— Нали ти казах — обажда се Юрая, — тя е от Безстрашните до мозъка на костите. Хайде действай, че да се свършва!

— По-полека, брато, или може да не стегна достатъчно ремъците ти! — отвръща Зийк и се пляска по коляното. — После какво — едно размазано петно?

— Да бе, да! — отвръща Юрая. — А след това мама жив ще те свари.

Като ги слушам как говорят за майка си и за своето единно и непокътнато семейство, през гърдите ме прорязва остра болка. Но това трае само миг, сякаш някой ме е пробол с игла.

— Само ако разбере, обаче. — Зийк пробва на опън скрипеца, прикачен към стоманеното въже. Скрипецът не поддава, което си е жив късмет, защото ако се счупи, смъртта ми ще бъде бърза и сигурна. Зийк поглежда към мен и казва:

— Готови, на старта, да…

Преди да е довършил думата „давай“, той пуска примката и аз забравям за него. Забравям за Юрая, за семейството си и за всички ония неща, чиято повреда ще доведе до смъртта ми. До слуха ми достига стърженето на метал в метал, а вятърът е толкова остър, че очите ми се насълзяват, докато фуча към земята.

Чувствам се така, сякаш съм нематериална и безтегловна. Насреща ми тресавището изглежда огромно, неговите кафяви кръпки се простират далеч отвъд линията на хоризонта, докъдето ми стига погледът дори на тая височина. Въздухът е толкова студен и така бързо бръсне покрай мен, че болезнено стърже лицето ми. Скоростта ми нараства и в мен се надига тържествуващ вик. Той обаче е пресрещнат от силния вятър, който запушва устата ми в мига, в който я отварям.

Поддържана здраво от ремъците, разпервам ръце и си представям, че летя. Гмуркам се към улицата, покрита с дупки и пропукана настилка, която очертава съвършено извивките на тресавището. Тук, отгоре вече мога да си представя как е изглеждало тресавището, когато е било пълно с вода — като втечнена стомана, отразяваща цвета на небето.

Сърцето ми блъска така силно, чак болезнено, не мога нито да извикам, нито да си поема дъх. Въпреки това, усещам всяка частица от тялото си, всяка веничка и всяко мускулче, всяка кост и всеки нерв, изопнати и трептящи, сякаш съм заредена с електричество. Цялата съм адреналин.

Земята расте и набъбва под мен и вече мога да различа дребни фигурки на тротоара долу. Би трябвало да крещя от ужас като всяко нормално човешко същество в такъв момент, но когато отварям уста, оттам се разнася радостен вик. Викам все по-силно и по-високо, докато фигурките на паважа не вдигат юмруци и не отвръщат на вика ми. Те обаче са толкова далече, че едва ги чувам.

Поглеждам надолу и земята се размазва пред очите ми, цялата на сиви, бели и черни петна, стъкло, паваж и стомана. Въздушни струйки, нежни като свила, се увиват около пръстите ми и дърпат ръцете ми назад. Опитвам се отново да кръстосам ръце на гърдите, но се оказва, че не мога да надделея въздушното течение. Земята под мен става все по-голяма и по-голяма.

Още минута поддържам скоростта, реейки се като птица успоредно на повърхността.

Когато ускорението намалява, прокарвам пръсти през косата си. Вятърът я е заплел на възли. Увисвам на двайсетина стъпки над земята, но сега тази височина изобщо не ме притеснява. Посягам зад гърба си да развържа ремъците, които ме крепят на въжето. Пръстите ми треперят, но въпреки това, успявам да ги разхлабя. Под мен се е струпала тълпа от членове. Те преплитат ръце и образуват мрежа от човешки крайници.

Ако искам да стъпя на земята, трябва да им се доверя, че ще ме удържат. Принудена съм да приема, че с тези хора сме едно цяло. Това изисква много повече смелост, отколкото да се спуснеш по стоманено въже от върха на небостъргач.

Изхлузвам се от примката и политам надолу. Съприкосновението с ръцете им е болезнено. Костите на китките и предмишниците се впиват в гърба ми, после нечии пръсти обхващат моите китки и ми помагат да се изправя на крака. Вече не знам кои ръце ме държат и кои — не; наоколо си виждам ухилени физиономии и чувам смях.

— Е, как е? — пита Шона и ме тупа по гърба.

— Ами… — Всички членове са ме зяпнали. И те са обрулени от вятъра също като мен; погледите им светят диво от прилива на адреналин, косите им са в пълен безпорядък. Сега разбирам защо баща ми наричаше Безстрашните орда диваци. Той не разбираше — не можеше да проумее — онова другарство, което се ражда, след като си рискувал живота си заедно с някой друг.

— Кога ще мога пак да го направя? — питам. Устата ми се разтяга в усмивка, която оголва всичките ми зъби и аз се разсмивам гръмогласно заедно с тях. Спомням си как изкачвам стълбите заедно с Аскетите, стъпките ни са в еднакъв ритъм и всички сме като две капки вода. Това тук не е същото. Ние не сме еднакви. И въпреки това, сме едно цяло.

Обръщам се да погледна отново небостъргача Ханкок.

Той сега е толкова далече от мястото, на което се намирам, че не мога да различа хората на покрива.

— Гледайте! Това е той! — провиква се някой, сочейки над рамото ми. Проследявам с поглед насочения пръст в посока на малка черна точка, която се спуска стремглаво по стоманеното въже. След секунда дочувам смразяващ писък.

— Бас ловя, че реве.

— Братът на Зийк да реве?! Изключено. Ако е така, здравата ще си изпати.

— Ръцете му се мятат като перки.

— Звучи като драна котка — казвам. Всички отново вкупом се разсмиват. Става ми малко гузно, че се подигравам на Юрая зад гърба му, но се утешавам, че бих казала същото и право в очите му. Поне се надявам да е така.

Когато Юрая най-накрая спира във въздуха, тръгвам да го посрещна заедно с членовете. Подреждаме се под него и протягаме ръце над празното пространство между нас, Шона обвива с пръсти ръката ми над лакътя. На свой ред стискам нечия ръка — не съм сигурна на кого е точно, пред мен има толкова много протегнати ръце — и поглеждам нагоре.

— Със сигурност вече не върви да ти викаме Дървената — казва Шона. После кима. — Трис.

Когато същата вечер влизам в столовата, все още излъчвам мириса на вятър. Оставам в групата на родените Безстрашни още секунда, след като съм прекрачила прага, чувствайки се вече една от тях. После Шона ми маха за довиждане, тълпата ми прави път и аз тръгвам към масата, откъдето с увиснали челюсти ме гледат Кристина, Ал и Уил.

Изобщо не помислих за тях, когато приех поканата на Юрая. Но сега смаяните им погледи гъделичкат самочувствието ми. Въпреки това, не бих искала да ги тревожа.

— Къде се изгуби? — пита Кристина. — Какво си правила с тях?

— Юрая… Нали се сещаш, послушникът от родените Безстрашни, който беше в нашия отбор за пленяване на знамето… — започвам, — беше тръгнал нанякъде с група членове и ги помоли да вземат и мен. На тях това никак не им хареса и някакво момиче, Лин, даже ме настъпи.

— Отначало може и да не са те искали с тях — тихо се намесва Уил, — но сега очевидно те харесват.

— Така е — казвам. Не мога да го отрека. — Но се радвам, че се върнах.

Надявам се да не ме хванат в лъжа, но подозирам, че всичко им е ясно. Мярнах отражението си в един прозорец, докато се връщахме в лагера — бузите и очите ми горят, косата ми е в безпорядък. Целият ми вид показва, че съм преживяла нещо разтърсващо.

— Е, пропусна да видиш как Кристина едва не напердаши един Ерудит — казва Ал. Гласът му звучи разпалено. Винаги мога да разчитам на Ал да стопи напрежението. — Беше дошъл при нас да разпитва какво мислим за управлението на Аскетите и Кристина му каза, че има много по-съществени неща, с които би могъл да се захване.

— За което е напълно права — добавя Уил. — А той взе, че й се озъби. Голяма грешка от негова страна.

— Направо огромна — казвам и клатя глава. Ако се усмихвам достатъчно широко, може да ги накарам да забравят ревността, обидата или каквото там изниква от погледа на Кристина.

— Точно така — съгласява се тя. — Докато ти се забавляваше незнайно къде, на мен остана мръсната работа да защитавам предишната ти каста и да замазвам междукастовите конфликти…

— Хайде, стига си се преструвала, признай си, че се забавляваше — прекъсва я Уил и я смушква с лакът. — Ако нямаш намерение да разкажеш цялата случка, тогава аз ще го направя. Та, стои си тя…

Уил се впуска в детайлно описание, а аз кимам, преструвайки се, че го слушам, но в главата ми е единствено гледката от Върха на небостъргача и представата за това как би изглеждало тресавището, пълно с вода, възвърнало предишната си слава. Поглеждам крадешком през рамото на Уил към групата на членовете, които сега използват вилиците за катапулти и се обстрелват с храна.

В този момент за първи път искрено жадувам да съм една от тях.

Което ще рече, че трябва да оцелея по време на следващата степен от инициацията.