Вероника Рот
Дивергенти (19)

Глава деветнадесета

Когато влизам в спалното, останалите послушници — трансфери и родени Безстрашни — са се скупчили между редиците с легла, а Питър стои в центъра. Държи лист хартия, който стиска и с двете ръце.

— Масовото напускане на деца на лидери от кастата на Аскетите не може да бъде пренебрегнато или квалифицирано като случайност — чете той. — Последният трансфер на Беатрис и Кейлъб Прайър, деца на Андрю Прайър, поставя под съмнение стабилността на ценностите и обучението при Аскетите.

Студени тръпки минават по гърба ми. Кристина, застанала по-настрани, поглежда през рамо и ме забелязва. Гледа с тревога. Аз не съм способна да помръдна. Баща ми. Сега Ерудитите нападат баща ми.

— Защо иначе децата на такъв изтъкнат ръководител ще решат, че животът, който той им осигурява, не е добър? — продължава Питър. — Според Моли Атууд, послушник трансфер също като тях, причината това може да се открие в емоционално неуравновесеното им и изпълнено с насилие детство. „Веднъж я чух да говори насън — споделя Моли. — Умоляваше баща си да спре. Не знам какво й е причинил, но явно се е превърнало в кошмар за нея.“

Ето как си отмъщаваше Моли! Явно е говорила с репортера на Ерудитите, когото Кристина е отрязала. Тя се хили. Зъбите й са криви. Ако ги избия всичките, може да й направя услуга.

— Какво е това? — питам. Или поне ми се иска да попитам, но гласът ми излиза дрезгав и задавен, та трябва да прочистя гърлото си, за да извикам пак: — Какво?!

Питър престава да чете и няколко души се обръщат.

Някои, сред които и Кристина, ме гледат състрадателно, със сключени вежди и горчива извивка на устните. Но повечето се хилят нагло насреща ми и си смигат многозначително. Питър се обръща последен, широко ухилен.

— Дай ми това — нареждам с протегната ръка. Лицето ми гори.

— Ама аз още не съм свършил — отговаря той с присмехулен тон. Очите му отново пробягват по листа. — По-вероятната причина за трансфера им обаче не е този лишен от морал човек, а покварените идеали на цялата каста. Изглежда сме поверили нашия град в ръцете на група тирани демагози, неспособни да ни спасят от беднотията и да ни поведат към просперитет и благополучие.

Втурвам се към него и правя опит да изтръгна листа от ръцете на Питър. Той го вдига високо над главата си, така че трябва да подскоча, за да го стигна. Нямам намерение да подскачам. Вместо това вдигам крак и го стоварвам точно там, където костите на стъпалото се свързват с пръстите. Той стиска зъби, за да заглуши стенанието си.

След това се хвърлям към Моли с надеждата, че силата на удара ще я свари неподготвена и ще успея да я съборя. Преди да съм успяла да я нараня обаче, нечии студени ръце стискат китката ми.

— Това е баща ми! — крещя. — Баща ми, страхливци такива!

Уил ме дръпва и ме вдига над земята. Дишането ми става учестено. Правя усилие да грабна листа, преди някой да е успял да прочете и дума повече от него. Трябва да го изгоря, трябва да го унищожа! Трябва!

Уил ме извлича от помещението и ме понася по коридора, ноктите му се впиват в кожата ми. Щом вратата се затваря зад нас, той ме пуска и аз го блъскам с всичка сила.

— Какво? Да не мислиш, че не мога сама да се защитя от тая отрепка на Прямите?

— Не — отговаря той. Застанал е пред вратата. — Не исках да предизвикваш свади в спалното. Успокой се!

Изсмивам се рязко.

— Да се успокоя ли? Да се успокоя?! Тия си позволяват да говорят за моето семейство, за моята каста!

— Не е така. — Под очите му има тъмни кръгове и той изглежда изтощен. — Става дума за предишната ти каста и не можеш нищо да направиш срещу онова, което говорят. Ето защо, най-добре не му обръщай внимание.

— Ти изобщо чу ли за какво става дума? — Страните ми вече не горят и дишането ми се е поуспокоило. — Тъпата ти предишна каста вече не само хули Аскетите. Те започват да подстрекават за държавен преврат.

Уил се разсмива.

— Нищо подобно. Те са арогантни и тъпи — точно заради това ги напуснах, но в никакъв случай не са превратаджии. Просто искат да имат последната дума и се възмущават, че Аскетите изобщо отказват да ги чуят.

— Те не искат хората да ги изслушват, а да се съгласяват с тях — контрирам. — Не можеш насила да караш хората да се съгласяват с теб. — Притискам с длани страните си. — Чак не е за вярване, че брат ми се присъедини към тях.

— Ей, не всички са такива — прекъсва ме остро Уил.

Кимам мълчаливо, но не му вярвам. Съмнявам се някой от Ерудитите да не е повреден, макар Уил да изглежда съвсем нормален.

Вратата отново се отваря и през нея излизат Кристина и Ал.

— Сега е мой ред да си направя татуировка — казва тя. — Идвате ли с нас?

Приглаждам си косата. Сега не мога да се върна в спалното помещение. Дори Уил да ме пусне, там ще съм малцинство. Единственият ми избор е да тръгна с тях и да се опитам да забравя какво става извън лагера на Безстрашните. И без тревогите за моето семейство си имам достатъчно грижи.

Отпред Ал носи Кристина на гръб. Тя изписква, щом той се втурва срещу тълпата. Хората широко се разпръскват пред него, когато това е възможно.

Раменете ми още горят. Кристина ме нави да си направя татуировка с герба на Безстрашните като нейната. Представлява кръг с пламъци в него. Майка изобщо не реагира на татуировката върху ключицата ми, затова вече нямам никакви притеснения да се татуирам. Това е част от тукашния живот и е също толкова необходим елемент от инициацията, колкото да се науча да се бия.

Кристина ме убеди да си купя също и блуза, която разкрива раменете и ключиците; накара ме пак да очертая с молив очите си. Вече не си правя труд да роптая срещу нейните опити да ме гримира. Още по-малко, след като установих, че ми доставя удоволствие.

Двамата с Уил вървим след Ал и Кристина.

— Направо не мога да повярвам, че си направи още една татуировка — нарежда той, клатейки глава.

— Защо? — питам. — Защото съм Дървена ли?

— Не, защото си… разумна. — Той се усмихва. Зъбите му са бели и равни. — Е, какъв беше днес твоят страх, Трис?

— Прекалено много врани — отговарям. — А твоят?

Той се разсмива.

— Прекалено много киселина.

Не го питам какво точно означава това.

— Наистина е смайващо как работи всичко — продължава той. — На практика това е битка за надмощие между твоя таламус^[1], който произвежда страха, и предния лоб^[2], с който взимаш решенията. Така симулацията е изцяло в твоята глава. Дори да имаш чувството, че някой друг ти причинява това, причината е единствено в теб… — Гласът му внезапно секва. — Извинявай. Говоря като същински Ерудит. Просто по навик.

Вдигам рамене.

— Напротив, интересно е.

Ал едва не изпуска Кристина и тя впива пръсти в първото нещо, което й попада — това случайно се оказва неговото лице. Той се привежда и още по-здраво я хваща за краката. На пръв поглед изглежда щастлив, но си личи, че нещо му тежи, дори когато се усмихва. Безпокоя се за него.

Забелязвам Фор да стои край бездната, около него са се струпали хора. Той се смее, чак се залива от смях и дори се налага да се хване за парапета, за да запази равновесие. Ако се съди по бутилката в ръката и светналото му лице, е или пиян, или е на път да се напие. Вече приемам Фор като суров и непреклонен човек, същински воин, а все забравям, че е едва на осемнайсет.

— Охо! — отбелязва Уил. — Внимание, инструктор!

— Добре поне, че не е Ерик — казвам. — Той сигурно щеше да ни накара да се бием помежду си, яхнали някой друг от послушниците.

— Сигурно, но и Фор е откачалка. Помниш ли как опря дулото в челото на Питър? Според мен тогава Питър направо се подмокри.

— Питър си го заслужаваше — казвам твърдо.

Уил не оспорва. Преди няколко седмици сигурно щеше да ми възрази, но сега всички знаем на какво е способен Питър.

— Трис! — провиква се Фор. Двамата с Уил се споглеждаме, полуизненадани, полупритеснени. Фор се отделя от парапета и тръгва към мен. Пред нас Ал и Кристина забавят ход и Кристина се спуска на земята. Не мога да ги виня, че са ме зяпнали така. Ние сме четирима послушници, а Фор се обръща само към мен.

— Изглеждаш различно. — Говорът му, обикновено ясен и отчетлив, сега звучи завалено.

— Ти също — отговарям. Истина е, сега видът му е много по-спокоен, младежки. — Какво правиш?

— Флиртувам със смъртта — през смях отвръща той. — Пия край бездната. Сигурно не е най-мъдрото решение.

— Определено не е. — Не съм сигурна дали харесвам Фор в този му вид. Сякаш нещо не е както трябва.

— Не знаех, че имаш татуировка — продължава той, впил поглед в ключицата ми.

После отпива от бутилката. Дъхът му мирише силно и остро. Също като дъха на безкастовия.

— Така и предполагах. Врани — казва той. После поглежда през рамо към приятелите си, които са продължили напред без него, за разлика от моите. — Бих те поканил да се пошляеш с нас, но не е редно да ме виждаш в този вид.

Изкушавам се да попитам защо иска да се пошляя с него, но подозирам, че отговорът ще бъде повлиян от бутилката в ръката му.

— В какъв вид? — питам. — Пиян ли?

— Ами, да… всъщност не. — Тонът му се смекчава. — По-скоро искрен.

— Ще се престоря, че нищо не съм видяла.

— Много мило от твоя страна. — Той доближава устни до ухото ми и прошепва: — Много си хубава, Трис!

Думите му ме сварват неподготвена и сърцето ми трепва. А не би трябвало — ако се съди по погледа, който плъзга по тялото ми, изобщо не си дава сметка какви ги плещи. Разсмивам се.

— Слушай, направи ми услуга и стой по-далече от бездната, става ли?

— Дадено. — Той ми намигва.

Не мога да се удържа и му се усмихвам. Уил се прокашля многозначително зад мен, по аз не мога да откъсна очи от Фор, дори когато той обръща гръб и се връща при приятелите си.

После Ал се втурва към мен като търкаляща се канара и ме мята през рамо. Пищя с почервеняло лице.

— Идвай, момиченце! — провиква се той. — Ще те водя на вечеря.

Опирам се с лакти на гърба му и махам на Фор, докато Ал ме отнася.

— Реших, че е редно да те отърва — казва Ал, когато се отдалечаваме на достатъчно разстояние. После ме пуска на земята. — Какво беше всичко това?

Прави усилие гласът му да звучи безгрижно, но задава въпроса с почти покрусен тон. Все още не съм му безразлична.

— Именно, всички искаме да научим отговора на този въпрос — присъединява се Кристина с напевен глас. — Какво ти каза?

— Нищо — поклащам глава. — Беше пиян. Дори не си даваше сметка какви ги говори. — Прокашлям се. — Затова само се хилех. Стана ми… забавно да го гледам такъв.

— Точно така — намесва се Уил. — Едва ли причината е…

Ръгвам го зверски с лакът в ребрата, преди да довърши изречението. Той беше достатъчно близко да чуе как Фор ми казва, че съм хубава. Няма нужда да го разправя пред всички, особено пред Ал. Не искам да го натъжавам.

У дома навремето вечерите със семейството бяха спокойни и приятни. Майка плетеше шалове за съседските деца. Баща ми помагаше на Кейлъб за домашните. В огнището гореше огън, а в сърцето ми цареше покой, защото вършех онова, което се очаква от мен. Всичко беше мирно и тихо.

Никога досега толкова едро момче не ме е мятало на гръб; никога не съм се смяла на вечеря така, че коремът да ме заболи; никога не съм слушала глъчката на стотина души, които говорят в един глас. Спокойствието ограничава, това тук е свободата.