Пол Дохърти
Домина (2)

ГЛАВА ВТОРА

„На този подвиг начело застана жена.“

Вергилий, Енеида, I. 365

Чакахме като гладиатори на арената. Шпионите на Нерон обикаляха вилата, а аз нямах вяра нито на прислугата, нито на робите, ако не бяха пред очите ми. Докато дните се нижеха, присъствахме на нови зловещи поличби и предзнаменования. Агрипина ставаше все по-неспокойна. Все по-често избухваше и редовно я намирах на брега, взряна замислено в морето, сякаш очакваше Нептун да й предскаже бъдещето. Заради интригантската политика на императора бе трудно да различиш приятел от враг. Една сутрин прислужницата влетя, крещейки, че пилетата не искали да се хранят, ужасна поличба. Агрипина скочи на крака с разкривено от гняв лице. Изтича на двора, хвана две от непокорните животинки и ги хвърли в кладенеца.

— Щом не искат да ядат — изкрещя тя, — нека поне пият!

Шпионите на Нерон измежду прислугата се зарадваха на това избухване. Носеха се слухове и за по-странни събития — че видели непознато черно куче да тича из градините на вилата, че змия паднала от покрива и петел изкукуригал посред нощ.

Опитвах се да развличам Агрипина. Веднъж поканих един пътуващ лекар — от онези, които са по-забавни и от смешници. Той твърдеше, че е грък, следващ ученията на Катон. Заведох го в триклиния, където Агрипина и Ацерония похапваха печено месо и го поливаха обилно с вино.

— Разкажи на домина — предложих му аз — за своята теория.

Казвам ви, този шарлатанин наистина ни подейства ободряващо. Наричаше се Есхипол, твърдеше, че е учил в Атина, и че бил верен последовател на онзи стар мърморко Катон. Знаех какво ще последва. Мошеникът театрално посочи блюдата по масите.

— Не яжте тези боклуци — назидателно каза той. Пийте вино от хвойна и дръжте под ръка нар, за да се предпазите от болки в корема и глисти.

Изражението на Агрипина си заслужаваше да се види. Беше зяпнала от изненада.

— Зеле! — обяви гръмогласно мъжът. — Яж зеле, домина. То разхлабва червата и подпомага уринирането. Внимателно измито и счукано, зелето лекува язви и открити рани, разнася отоците. Запържено в гореща мазнина и прието на гладен стомах, зелето лекува безсънието. Зелевият сок пък помага при глухота, а намазан върху слабините, засилва удоволствието от любовта.

Агрипина отметна глава и избухна в смях. Беше прекрасно да я гледаш и слушаш — непресторен смях, който започна от стомаха, прокънтя в гърдите и гърлото й и върна живота в очите и на лицето й. Ацерония се присъедини към нея. Смееха се така заразително, че аз се отпуснах на ръба на лежанката и също се затресох от смях. Хвърлих една кесия на Есхипол и казах на глупака, че може да преспи в една от конюшните.

— Видя ли, казах ти — мрачно поде той, докато го бутах към вратата. — Дори споменаването на зелето предизвиква смях и разсейва унинието.

Това дойде в повече на Агрипина. Тя така се разсмя, че се свлече на пода. Отървах се от Есхипол и се върнах в триклиния. Изражението на домина ме изпълни със задоволство. Черният въглен около очите й се стичаше заедно със сълзите по бузите й. Тя стана, изми лицето си с лотосова вода и внимателно го избърса. Опита се да ми поблагодари, погледна ме и отново избухна в смях. Мина цял час преди да се успокои. Нашият пътуващ лекар беше освободил напрежението, което разкъсваше душата й. Най-накрая тя се съвзе и избърса очите си с кърпа.

— Толкова за предзнаменованията и поличбите! Агрипина се сепна и лицето й стана сериозно. Попитах я дали да повикам отново зелевия лечител.

— Не, не — тя вдигна ръка. — Достатъчно, Парменон. Смехът ми помогна, благодаря ти.

Накара Ацерония да налее три чаши с фалернско вино, примесено с белтък от гълъбово яйце за пречистване, вдигна скъпия бокал и с поглед ми каза „наздраве“. После отпи, загледана в пода. Маслените лампи запращяха и угаснаха. Понечих да извикам някой роб, но Агрипина почука по кедровата маса.

— Обичам мрака — прошепна тя. Повдигна глава и се взря в мен. — „Всичко, създадено от мен и Агрипина изрецитира тя, — може да бъде само ненавистно и злощастно за обществото.“

— Не е вярно — отвърнах бързо. — Беше грозно от страна на съпруга ти да каже подобно нещо.

— Първият ми съпруг — нацупи се Агрипина. — Домиций Ахенобарб. Беше роден пияница и такъв си умря. „Какъв плебейски край за един благороден род“. Това бяха думите му, когато се роди Нерон.

— Може би е чул за поличбите — намеси се Ацерония.

— Раждането беше много трудно — Агрипина въртеше чашата между ръцете си. — Седалищно. Чаках дни наред бебето да излезе и накрая се роди в навечерието на Сатурналиите с краката напред. Акушерките цял ден мърмореха и сплетничеха. — Тя въздъхна. — Един египетски гадател ми каза, че Нерон ще стане император и ще убие майка си — тя се усмихна през сълзи. Знаеш ли какво му отвърнах, Парменон? Нека ме убие, стига да царува! — Тя се засмя тихо. — Да, вярно е, в жилите на сина ми тече лоша кръв. Ахенобарб означава меднобрад — подхожда на Нерон. Как беше поговорката? „Брада от мед, лице от желязо, сърце от олово“ — тя отпи от виното.

— Гадатели под път и над път — успокоих я аз.

— Сякаш не знам! — отвърна Агрипина. — Във всичко можеш да откриеш поличби и знаци. Ти си чувал онази история, нали? Как, когато Нерон беше малък, онази кучка Месалина изпрати убийци да го удушат.

— Да, чувал съм я — отвърнах скептично. — Но по чудо се появила една змия и ги уплашила. Сметнали, че я е пратил бог Аполон.

Агрипина се засмя гърлено.

— Така ли беше? — попитах я, макар да знаех отговора. Само бях чувал за този случай, макар да присъствах в нощта, когато Месалина се опита да убие и Нерон, и майка му.

— И да, и не — продължи да се смее Агрипина. Убийците, пратени от Месалина, бяха страхливци. Промъкнаха се в стаята на сина ми и видяха змията — тя нагласи една възглавничка. — Беше безобидна като бълха, една от египетските домашни змии, които са обучени да убиват плъхове и мишки — изражението ми отново я разсмя. — Останалата част от слуховете пуснах аз, а онези страхливци не посмяха да ми противоречат. Така че вместо една змия, се заговори за половин дузина виещи се и съскащи питони, пратени от Аполон. — Тя сви рамене и докосна една от перлените си обици. — Вярваш ли в боговете, Парменон? Хайде, кажи ми — настоя тя, — наистина ли вярваш в тях или си таен последовател на Христос и неговата сбирщина побъркани юдеи и роби! Онези, които смятат, че техният разпнат бог е възкръснал след три дни? Вярваш ли в подобни глупости?

— Не. Не вярвам в боговете, нито в Елисейските полета, в Хадес или Отвъдния свят. Как можем да вярваме в религия, която приравнява човек като Клавдий с бог? Той не можеше и да се изпикае, както трябва.

Тя се разсмя, после наклони глава, сякаш се ослушваше.

— Защо е толкова тихо? — прошепна. — Също като в гроб. Така е след смъртта, Парменон — мрак, празнота, нищо.

— Съжаляваш ли за нещо? — попита Ацерония и прехапа устни, сякаш засрамена от въпроса си.

— Да съжалявам ли? — Агрипина изду бузи. — Ще ми се да познавах баща си, великия Германик. Ще ми се да беше тук сега. Би дал на сина ми хубав урок. Или поне майка ми. Когато баща ми оглавил легионите срещу германите, войниците се разбунтували. Бояли се, че враговете ще го победят и ще преминат Рейн. Мама минала по застрашения мост, държейки мен или някое от другите си деца и започнала да предизвиква войниците. „Изгорете моста!“, викала им тя. „Убийте ме! Затрийте детето на Германик!“ — Агрипина отпи от чашата. — Те не посмели. Веднъж попитах мама какво е щяла да направи, ако бяха подпалили моста. „А“, отвърна тя, „щях да скоча.“ Нашият род притежава едно завидно качество — Агрипина се протегна и откъсна едно гроздово зърно. — Всички плуваме добре.

Плуването, зелето, историята, която Агрипина ми разказа в мрачния триклиний, все още са живи в паметта ми. Домина довърши виното си и се оттегли в новата си спалня. Аз останах с Ацерония, надявайки се да се отдадем на прегръдки и целувки. Но тя си беше пийнала доста и заспа дълбоко на лежанката, затова я оставих, върнах се в стаята си и се втренчих през прозореца в нощта.

Разказът на Агрипина за майка й олицетворяваше всичките ни страхове. Бяхме на кръстопът между живота и смъртта и аз исках да знам каква ще е съдбата ни. Чудех се колко дълго ще чакаме. Но на другата сутрин пристигна главният шпионин на Агрипина в Рим, капитанът на кораб Креперий. Беше мръсен, рошав, небръснат и миришеше на мърша. Едва не падна от коня си. Агрипина лично му помогна да стигне до банята и изкрещя на прислужниците да донесат храна и вино, които настоя да опита преди него. Потопен до брадичката в сапунена вода, Креперий жадно отпи от виното.

— Мислех, че си мъртъв! — обвинително каза Агрипина.

Тя седна на ръба на ваната, потопи крака в мръсната вода и яростно изгледа най-верния си шпионин.

— Къде е Сикул?

Креперий отвори очи. Имаше конско лице и рядка червена коса; излегнат във водата приличаше още повече на крантата, която яздеше, с дългото си набръчкано лице и зъбата усмивка. Преди да отговори, отпи от виното.

— Сикул е мъртъв! — Креперий огледа банята, взирайки се през кълбата пара.

— Тук сме само аз и Агрипина — уверих го. — А вратата е заключена и залостена отвътре.

— Имах поне дузина шпиони около сина си! — гневно възкликна Агрипина.

— Вече нямаш нито един — отвърна Креперий, без да си прави труда да отваря очи. — Помниш ли актьора Росций? Той вече няма да се качи на сцената, защото вътрешностите му се възпалиха и разложиха цялото му тяло, превръщайки го в леговище на червеи. Той нае роби, които да го къпят, но всичките му дрехи, съдове, ваната и храната му бяха заразени — Креперий плесна във водата. — Росций прекарваше по-голямата част от деня в банята, но безполезно — паразитите продължаваха да се сипят от всяко отвърстие на тялото му.

— Отрова ли? — попита Агрипина.

— Естествено! — изсмя се шпионинът. — Вероятно му е била дадена от една от робините на Попея. Затова много внимавах какво ям и пия.

— А какво стана със Сикул? — попитах аз, припомняйки си дребния сицилиец с буйна черна коса и вечно засмяно лице.

— Претърсих цял Рим, за да го открия — отвърна Креперий, — но не намерих и следа от него. Според слуховете шпионите на Нерон го заловили, изрязали му клепачите и го затворили в сандък, набоден с шипове. Знам го, само защото чух анекдот, че смъртта на Сикул не била в резултат на болка, а на безсъние. След това реших да напусна Рим. Крих се поне седмица. Когато реших, че моментът е назрял, изхарчих всичкото си сребро за този кон и избягах.

— Значи се започва — прошепна Агрипина.

— О, да. Нерон публично те нарича „най-добрата от всички майки“, а тайно заговорничи. Вече нямаш ни един приятел в Рим — всички, които си покровителствала, са или купени, или убити. Ако се върнеш в града, няма да излезеш жива оттам.

— И кой стои зад всичко това? — попита Агрипина. — Не може да е синът ми! Някой е завладял сърцето му и диктува желанията си!

Креперий отвори очи и се усмихна лениво.

— Домина, мисля, че става дума за друга част от тялото на Нерон. Попея е царицата на деня, както и на нощта. Тя е императрица във всяко отношение — освен по име.

— А синът ми? — Агрипина бързаше да смени темата на разговора.

— Отдава се на обичайните си развлечения. Предрешен като роб, събира група гуляйджии и падне ли мрак, обикалят улиците.

— Тигелин! — възкликна Агршшна.

— Тигелин е само един от тях. Той организира забавленията. Причакват минувачите, ограбват ги, събличат ги и ги захвърлят в канавките. Обикалят ханове, кръчми, домове с лоша слава. Нито една жена не е в безопасност. Помниш ли сенатор Юлий Монтан? — Креперий избърса лицето си. — Една нощ Нерон, преоблечен, нападнал жена му. Монтан я защитил и хубаво напердашил сина ти. Императорът избягал. По-късно Монтан разбрал кого е нападнал и отишъл в двореца да се извини. Да си беше мълчал, глупакът! Синът ти казал само: „Ти удари Нерон и все още дръзваш да живееш!“ Монтан се усетил и се самоубил. Сега синът ти обикаля из Рим, придружен от група гладиатори, които да го отбраняват.

— Защо? — попита Агрипина. — Защо е толкова глупав! Не може ли Сенека да му повлияе?

Лицето на Креперий застина. Той взе кърпата от ръба на ваната и избърса лицето си.

— Домина — прошепна дрезгаво, — никой не знае какво предстои. Нерон се променя. Става неудържим и отвратителен под въздействието на Тигелин.

— Калигула! — Домина произнесе думата, преди да успее да се овладее.

— Да — съгласи се Креперий. — Всички говорят, че Калигула се е завърнал.

Агрипина рязко обхвана лицето си. После уплашено се загледа в изпълненото с пара пространство, сякаш виждаше пред себе си Калигула, Ботушчето, своя луд, развратен и покварен брат, който си въобразяваше, че може да се люби с луната.

— Невъзможно! — Най-накрая тя поклати глава и се изправи. — Това е невъзможно! Ще говорим довечера, Креперий! Ще организирам пиршество в твоя чест!

И тичешком изскочи от банята.

Но скоро се възстанови, повика готвача и слугите, даде нареждания за празничната вечеря. Не се събрахме в триклиния, а в мраморната пристройка откъм източната фасада на вилата, откъдето имаше изглед към морето. Беше прекрасна вечер в началото на пролетта, топла и изпълнена с аромата на зараждащата се зеленина. Агрипина се държеше така, сякаш все още бе императрица на Рим. Мраморните стълби оживяха, осветени от безброй факли и свещи. Подът бе преметен, измит и поръсен със златист пясък. Масите и лежанките бяха покрити със златоткани покривки, бродирани кърпи със сребристи ресни бяха струпани върху полираните масички, предвидени за виното.

— Винаги дръж съдовете с виното пред очите си, покрити с кърпа — предупреди ме Агрипина. — Това предпазва и от мухи, и от отровители.

Бяхме само четирима. Домина, аз, Ацерония и Креперий. Готвачите на Агрипина надминаха себе си. Поднесоха ни скариди, охлюви и стриди, задушени в хиоско вино, печено прасенце, пълнено с месо и риба, дори минога, гарнирана с други морски дарове. Агрипина изглеждаше великолепно с перлените си обици и огърлица, в снежнобяла стола, поръбена с пурпурно и златно, и изящни сандали със златисти връзки. Отпусната на лежанката, тя приличаше на Венера, очакваща да бъде изваяна от някой прочут римски скулптор. Отпивахме от виното си, докато Креперий ни разказваше клюките от Рим. Младият актьор Апий, перчейки се с уменията си, хвърлил круша във въздуха и я погълнал, но се задавил и умрял. Някакъв луд на име Махеон се покатерил върху олтара в храма на Юпитер и изрекъл ужасяващи прокоби, преди да убие себе си и палето, което носел; а движението из Рим било по-ужасно от обикновено.

— Шумът би събудил и мъртвец — промърмори Креперий. — Носилки, каруци, няма никакъв ред.

И после произнесе думите, които по-късно щях да си припомня.

— Синът ти вече не понася града. Твърди, че в него няма нищо, което един добър пожар да не може да оправи.

Внезапно повя хладен бриз и смрази потта и разговора ни. Чувах само далечния рев на морето, прибоя на вълните и крясъците на чайките, които се връщаха към брега, изпреварвайки залеза.

Агрипина внимателно бе слушала брътвежите на Креперий, докато робите разчистваха масата. Когато те се оттеглиха, тя свали обицата от дясното си ухо. Пусна я в каничката с оцета и я наблюдава, докато се разтвори.

— Така е правела и Клеопатра — прошепна тя. — Гледала как безкрайно скъпият бисер изчезва. — После се усмихна. — Това бил нейният дар за боговете.

— Мислех, че не вярваш в тях — вметнах аз. Агрипина повдигна пренебрежително едното си рамо.

— За боговете — прошепна тя — или като жертвоприношение преди мрака. Какви други новини от Рим носиш, Креперий?

— Чайките се смятат за деликатес. Амерлий е в траур, защото една от миногите му умряла.

Агрипина махна рязко с ръка.

— Говоря за важни новини — отсече тя. — Какво става със сина ми, императора?

— Сенека все още е негов съветник.

— Великият философ — подигравателно изсъска Агрипина.

— Бур е начело на преторианците.

— Аз го назначих — отсече тя.

— Отон се е върнал от пътешествието си.

— Така ли? — Агрипина изкриви устни. — Още ли бръсне всички косми по тялото си, за да си прави перука за голото теме? Пак ли отрива тестикулите си във всеки свещен предмет, който види, за да ги направи по-здрави и потентни? — Тя се изсмя. — Ако това стане, може и да повярвам в боговете.

— Звездата на Тигелин също се издига.

— Боговете да са ни на помощ, ако той вземе властта — тя замълча, навела глава, после го погледна изпод притворените си клепачи. — А какво става с Попея Сабина?

Креперий отпи от виното си. Наблюдавах го внимателно. Внезапно ми мина ужасна мисъл. Ами ако го бяха подкупили? Наистина ли беше верен на домина, или Нерон го бе привлякъл на своя страна, както бе сторил с останалите? Сякаш прочел мислите ми, той леко поклати глава.

— Кажи ми за Попея! — настоя Агрипина.

— Тя владее сърцето на императора — отвърна Креперий. — Съпругата му Октавия си остава в сянка. Актея — той сбърчи нос при споменаването на предишната любовница на Нерон — вече е забравена. Попея владее Рим като богиня. Крие лицето си с воал и постоянно се моли да умре, преди снежнобялата й кожа да се сбръчка от възрастта.

— С удоволствие бих й помогнала — промърмори Агрипина.

— Къпе се всеки ден в магарешко мляко. Императорът е разпоредил четиристотин магарици да бъдат на нейно разположение. Пълнят с млякото им порфирената й вана. Прекарва часове, оглеждайки тялото си в големи огледала от полирано сребро. Носят й балсами от крокодилска слуз и екзотични мазила за ръцете, подсушават кожата й с лебедов пух и почистват езика й с вейки от черен бръшлян, за да бъде кадифено мек. Масажират я специално обучени роби от Африка, разполага с майстори на благоухания от Кипър и най-добрите шивачи на Александрия. Използва шафран, за да придаде на косата си кехлибарен цвят и облива тялото си с амбра. — Креперий махна към каната с вино. — Попея носи само най-красивите перли от Червено море. Сандалите й са от бяла козя кожа, а отдолу са подковани със злато. Когато върви, стъпките й отекват звънливо по настилката. Казват, че упражнява всяко движение на очите, устните, лицето и ръцете си. И че е изключително умела в любовната игра.

— А Нерон, естествено, е зашеметен! — обади се Агрипина.

— Направо е обсебен. Попея вече се разведе с Отон, но все още се преструва на колебаеща се девица.

Креперий си взе нова стрида. Агрипина се бе вторачила в някаква точка над главата му.

— Те идват за мен, нали? — прошепна накрая домина.

Надигнах се. Изглеждаше сломена. Погледът й бе зареян, сякаш виждаше неща, които ние не съзирахме.

— Кой идва, домина? — прошепнах аз.

— Всички са тук — отвърна тя. — С тъмни кръгове около очите и отворени уста.

— Домина! — рязко извиках аз.

Това я изтръгна от унеса.

— Та какво казва на сина ми малката млекарка, Креперий?

— Домина, това са само слухове.

— Какво му казва? — Гласът на Агрипина се извиси до писък.

— Попея изказва съмнения, че Нерон наистина е император на Рим. „Всъщност майка ти управлява“, натяква му тя. „Все още тя взема всички важни решения.“ — После Креперий ни повтори най-жестоката подигравка на Попея. „Наричат те «императрица Нерон», а майка ти — «римски император».“

Погледнах господарката си. Тя отпи от фалернското вино бавно, както правеше, когато бе погълната от мислите си. Борбата щеше да е на живот и смърт. Попея беше опасен противник.

— Казват, че Попея — продължи Креперий — дала на сина ти подарък, увит в коприна. Когато Нерон го разтворил, в него имало само златна монета, на която била изобразена главата ти. „Защо мислиш, че ти я подарявам?“, изсъскала му тя.

— И? — прекъсна го Агришша.

— Ако трябва да бъдем справедливи, първоначално Нерон бил озадачен. „Аз съм творец“, отвърнал той. „Само това е важно за мен.“ Попея коленичила в краката му. „Ами майка ти?“, казала малката мръсница. „Тя ти спестява усилията да бъдеш император. Винаги подчертава пред хората не това, че е твоя майка, а че е дъщеря на Германик и е много по-важна от твоята поезия.“

— Кой ти каза това? — попитах аз, уплашен от въздействието, което този разговор можеше да окаже върху опънатите нерви на Агрипина.

— Това е само слух — разпалено отвърна Креперий, но ако не опиташ нещо, не можеш да кажеш вкусно ли е или не. Ако греша, защо Нерон не идва тук? Защо не кани домина да се върне в Рим?

Агрипина шумно остави чашата си на масата.

— Парменон — тя се надигна от лежанката и ме погледна, — как мислиш, че ще стане?

— Кое? — попитах невинно.

— Как ще умра?

В стаята настъпи тишина. Дори морето сякаш чу думите й и прибоят затихна.

— Той няма да стигне толкова далеч — каза Ацерония. — Ще го обвинят в майцеубийство! Как ще убие дъщерята на Германик!

— Да, не би го направил — отвърнах аз, — но други може да го сторят вместо него.

— Как? — извиси рязко глас Агрипина. — Кажи ми, Парменон, как?

— Не с отрова — ще трябва да се приближат твърде много, а и знаят, че притежаваш всички познати противоотрови. Пък и веднага ще ги заподозрем.

— С нож? — попита Агрипина.

— Твърде откровено и кърваво — отвърнах аз. Следата отново ще води към него. Не, домина, мисля, че бяхме предупредени. Ще бъде злополука. Нещо, което би могло да бъде обяснено — като срутилия се покрив.

Агрипина дрезгаво се изсмя. Креперий се намеси:

— А може би август Нерон ще позволи на почитаемата си майка да изживее спокойно старините си?

— Нерон може би — допусна Агрипина, — но не и Попея. Баща ми винаги казваше: „Знай врага си!“ На мястото на Попея, аз бих замисляла смъртта на съперницата си. А тя не е по-различна от мен. — Домина ме изгледа дяволито. — Тя е гладиаторът, когото трябва да победя.

— Можем да ги изпреварим — предложих аз. — Да убием Попея, като отровим магарешкото й мляко. Да сложим силна отрова в пудрата, която слага върху лицето и ръцете си.

Агрипина поклати глава:

— Тя само това чака. Дебне възможност да ме обвини — Домина почука по масата с нокти. — Какво ще ме сполети тогава?

— Изгнание! — обади се Ацерония. — Може би императорът ще те прати на някой далечен остров или в дива Британия!

— Можем да избягаме! — обадих се аз. — Да отидем на север в Германия и да потърсим защитата на някой от легатите!

Агрипина дори не ме чу.

— Доведи ми Салвара. Бързо! — щракна тя с пръсти. — Искам да я видя веднага.

Салвара беше вещица, местната знахарка, която живееше в колиба между обраслите с борове хълмове зад вилата. Изпратих прислужници да я доведат. Изненадах се, че се върнаха много бързо със старицата. Беше съсухрена, облечена в дрипи, пропити с миризмата на мехлемите и отварите, които приготвяше. От набръчканото й лице гледаха младежки ясни сиви очи.

— Вече бях тръгнала насам — заяви тя с мекия си, изискан глас.

Спомних си слуховете, че преди много години е била знатна дама в Помпей.

— Откъде знаеше, че те търсим? — попитах я.

— Ще ми се да кажа, че съм го предрекла, но из цялата околност се говори, че при августата е пристигнал пратеник от Рим и тя организира пиршество. Старицата леко наклони глава встрани. — Макар че не чувам нито музика, нито песни.

— Не е такова пиршество — отвърнах аз. — Августата те очаква.

Поведох я през вътрешния двор. Агрипина пиеше по-бързо, лицето й бе леко зачервено, очите — разширени и блестящи. Салвара се поклони и седна до масата.

— Знаех, че ще имаш нужда от мен.

Тя развърза малката си кожена кесийка, изсипа костите на пода, отпуши едно шишенце и ги поръси с кръв. Без да иска разрешение, взе чашата на Агрипина и отпи от нея, преди да смеси виното с кръвта. После разбърка костите, молейки се безмълвно. Никога не съм вярвал в магии, макар да съм виждал чудеса, от които косите ви биха настръхнали. Гледал съм някои от най-големите шарлатани в империята. Агрипина беше скептик като мен, но Салвара беше различна, също като евреина Йоах. Това не бяха номерата, театралните жестове и пресилените драми на професионалните измамници. Просто една стара жена, седнала срещу домина, гледаше костите и тихичко си припяваше. Звучеше като майка, която приспива разплаканото си дете. Очите ми натежаха. Тръснах глава и се огледах. Креперий и Ацерония се бяха отпуснали на лежанките, сякаш пиенето им беше дошло в повече. Внезапно в стаята стана много горещо, лъхна сух и пронизващ вятър, сякаш бяхме в пустинята.

— Какво виждаш, майко? — попита домина. — Вдигна ли се мъглата?

— Какво искаш да видиш? — чу се лукавият отговор.

— Съдбата си.

— Смърт! — дойде отговорът.

— Всички ще умрем, Салвара, но как, кога, защо?

— Не мога да кажа кога.

Някои от маслените лампи угаснаха. Мракът около Салвара сякаш се сгъсти.

— Ще се сдобря ли със сина си?

— Да, преди да умреш — отговорът прозвуча бавно и сякаш уморено.

Салвара беше притворила очи и се олюляваше напред-назад, подпряла се с пръсти на пода.

— И от кого трябва да се боя?

— От повелителя на морето.

— Повелителят на морето?

— Няма да се удавиш, домина, но се пази от повелителя на морето.

— От Нептун ли? — попитах аз.

Салвара не ме чуваше.

— Ти ще се сдобриш с него, домина, ще получиш сладка прегръдка и любяща целувка от сина си. Но помни думите ми, пази се от повелителя на морето!

Главата на старицата клюмна. Топлината се разсея. С насълзени от радост очи Агрипина вдигна безмълвно тост.