Пол Дохърти
Домина (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА

„Хаос: зле оформена и неподредена маса.“

Овидий, „Метаморфози“, 1,7

Приятно беше да се завърна в Рим. Макар да беше зима, кръчмите бяха препълнени. След тишината на Понтия се наслаждавах на разходките из различните квартали, наблюдавах как бръснарите бръснат клиентите си насред улицата, как гръмогласните амбулантни търговци продават запалителни серни клечки и всякакви други дреболии, дрезгавите крясъци на продавачите на наденички с импровизираните им подвижни фурни. На един малък, мръсен площад учители, обкръжени от ученици, се скъсваха да викат. Наблизо един лихвар прибираше монетите зад метална решетка, а помощникът му удряше с лъскаво чукче по нащърбените и изкривени монети. Шарлатани и фокусници се тълпяха навсякъде, надпреварвайки се с просяците. Трескавото оживление на живота им беше в рязък контраст с ужасите в двора на Калигула или кипящия гняв на Агрипина, която планираше завръщането си.

Спях заедно с Касий Херея в помещенията на преторианците близо до портата на Виминал. Разбира се, трябваше да се представя на императора и бях задължен да присъствам на една от прочутите му вечери в стария дворец на Ливия. Както обикновено, Калигула се бе изтегнал на лежанката. Изглеждаше по-висок и слаб, с празния му поглед и хлътналите бузи лицето му приличаше на череп. Почти напълно бе оплешивял, като изключим нелепия кичур коса на тила му. Изгледа ме от глава до пети. Бях принуден да коленича и да целуна обутия му в чехъл крак.

— Как е скъпата ми сестра? — изфъфли той. — Често си мисля за нея. — После повтори злокобната си заплаха. — Когато се върнеш, Парменон, припомни й, че освен острови имам и ножове.

Херея ме беше осведомил, че Калигула е прогонил много от враговете си и когато му хрумнело, изпращал палачи, които да ги заловят и да ги принудят да отнемат живота си. Ако откажели, били жестоко посичани.

— Стани, стани! — Калигула безгрижно махна с ръка.

Заех мястото си на лежанките, подредени в полукръг около тази на императора, която се намираше върху малък подиум. Всички присъстващи бяха изтръпнали от ужас. Никой не смееше да хапне без разрешение от императора, нито да го погледне в очите. Калигула се оттегли и когато се върна, беше облечен като жена в красива копринена роба и воал на плешивата глава. Носеше изкуствени зелени нокти на ръцете и краката. Не седна, а плесна с ръце и музикантите засвириха мелодията на известен сиракузки танц. Боговете са ми свидетели, трябваше да седим и да гледаме как римският император танцува и подскача сякаш е гимнастик от Антиохия. Естествено накрая получи оглушителни аплодисменти. Все още в женски дрехи, Калигула се върна на лежанката си, която споделяше с актьор, на когото беше заповядано да се държи с него като с жена.

През следващите няколко дни бях принуден да остана в двора. Императорът живееше в свой собствен свят. Често се появяваше публично в женско наметало, бродирано и украсено със скъпоценни камъни. В контраст носеше войнишки обувки, откъдето идваше прякорът му^[1]. Имаше изкуствена златна брада, която прикрепяше към лицето си и носеше тризъбец във формата на светкавица или жезъл, подобен на змия, преструвайки се на Юпитер или Аполон. Понякога се забавляваше да бъде Венера, което беше много опасно — беше трудно да не се разсмееш при вида на костеливите му рамене и кльощави крака.

Единствената връзка на Калигула с нормалния свят изглежда беше любовта му към състезанията с колесници, но дори тук лудостта му се прояви най-накрая. Той се влюби в коня си Инцитат, построи му мраморна конюшня с ясла от слонова кост, подари му пурпурни чулове и украсена със скъпоценни камъни сбруя. Преди състезание целият квартал около конюшнята беше обкръжаван и ако някой обезпокоеше коня му, го чакаше смъртна присъда. Колесничарите бяха разделени в различни фракции и съперничеството между Сините и Зелените беше яростно. Калигула поддържаше Зелените. Тежко на всеки колесничар от групата на Сините, който заплашеше любимците на императора — той или конят му биваха отровени. Нищо чудно, че Рим беше толкова неспокоен.

Отначало заговорниците не ме закачаха. Калигула беше наредил да ме наблюдават, но след като мина Нова година, реши, че съм нищожество — беше по-заинтересован от игрите и празниците, предвидени за края на месеца. Оставиха ме да се оправям, както мога. Отидох на Виа Сакра и посетих малкия Нерон. Както го беше описала Агрипина, той беше палаво и непокорно момченце с изпъкнали сини очи и рошава медночервена коса. Още тогава си беше актьор. Трябваше да стоя с пазачите му, докато той пееше и танцуваше. Не вярвам в предчувствията, но докато наблюдавах детето, си мислех за чудовището на Палатин. За първи път в живота си безмълвно се помолих Агрипина да е избрала най-доброто за сина си. Възрастната леля, която се грижеше за детето, беше студена и сурова старица с кисела физиономия, сякаш току-що бе пила оцет.

Нито веднъж, гордо ми каза тя, не била напомнила на момчето за майка му.

Усмихнах се леко и я уверих, че Агрипина никога няма да забрави думите й. Посетих и чичо Клавдий в библиотеката на сената. Разкривеното му лице беше небръснато, туниката и тогата — изцапани с прах и мастило. Той ме разведе покрай рафтовете с книги, влачейки крака си, докато ми изнасяше лекция за възможните прародители на божествения Август. Обикаляхме, докато ми се зави свят. В един мрачен, прашен ъгъл, той рязко спря, седна на един стол и изтри лице с парцала, който държеше в ръкава си.

— И ти ли участваш в това? — попита ме. Очите му гледаха втренчено. Устата му вече не беше отпусната, челюстта му изглеждаше по-волева, не заекваше. Говореше ясно и отчетливо, а проницателните му синьозелени очи ме изучаваха.

— Значи ти си човекът на Агрипина? — продължи той.

— Да.

Клавдий прехапа долната си устна.

— А един от тях ли си? — настоя той.

— Един от кого? — попитах.

— Много добре знаеш — подразни ме той. — Калигула ще умре, нали? Той е отвратителен. Луд е и злобата му се засилва всеки ден. В момента е погълнат от игрите, но скоро ще удари отново и народът ще почувства гнева му. Всички признаци са налице. Предзнаменованията.

— Какви предзнаменования?

Клавдий въздъхна.

— Светкавица удари Капитолия — обясни той. — Както и Палатин. Ясновидецът Сула е пратил на императора съобщение да бъде внимателен. — Клавдий присви очи. — Писал му е да се пази от човек на име Касий. Но ние нямаме нужда от боговете, нали, Парменон, за да ни кажат, че ще има промяна? Не се тревожи, тук сме в безопасност. Шпионите трудно могат да подслушват разговорите в библиотеката, защото не могат да го правят явно. Това е най-удобното място за заговори. Хайде, кажи ми, участваш ли или не?

— Да.

Той оправи наметката на раменете си.

— Слушай внимателно, младежо. Агрипина ръководи всичко. — Той се усмихна на изненадата ми. — Не знаеш ли, че ми пише? Не се обиждай — утеши ме той. — Не ти е казала за в случай, че те заловят и измъчват. Не би те използвала като пратеник по същата причина. Калигула трябва да бъде убит и най-добрата възможност е, когато си тръгва от игрите или от театъра. Ако успеем да го отделим от охраната му, другите ще си свършат работата. — Той потропа с крак по пода като учител, който дава нарежданията си. — Касий Херея е главният заговорник. Калигула все още го обсипва с обиди — снощи го накара да целуне кутрето му, а после го завъртя по много неприличен начин. Страхувам се само, че Херея няма да се сдържи и ще удари преди да сме готови.

— Ти ще участваш ли? — подразних го аз.

В отговор Клавдий стана, направи ми знак да мълча и започна да преглежда ръкописите на един рафт. Мърморейки си, той свали един мазен свитък, пожълтял от времето.

— Знаеш ли какво е това, Парменон? Списък на обвинените в убийството на Юлий Цезар. Всички, участвали в него, са умрели от насилствена смърт. Аз няма да споделя съдбата им. Ще се държа като уплашен заек и ти препоръчвам да направиш същото. Ако и когато ударът бъде нанесен, стой надалеч. Погрижи се малкият Нерон да бъде в безопасност, а аз — той се усмихна — да бъда открит в някое ъгълче на двореца, треперещ от страх. Ако това стане, всичко ще бъде наред. Останалото — той разпери ръце — е в ръцете на боговете. А сега аз имам да описвам ръкописи, а ти — да планираш убийство.

Той стана и се отдалечи тромаво. Предполагам, че с човек като Агрипина всеки ден научаваш по нещо. Винаги съм смятал Клавдий за глупак, но тя не беше съгласна с мен. Беше си научила урока и подобно на чичо Клавдий, не издаваше намеренията си. Касий Херея беше по-различен: омразата му към императора се бе превърнала във всепоглъщаща страст. Когато паднеше нощта и шпионите ни оставеха на мира, ние се срещахме с другите заговорници в градините или сенчестите горички, където хората на Касий можеха да ни охраняват. Привлякохме и други трибуни от преторианската гвардия: Папиний, Азиатик, Кловин Руф бивш консул, както и сенатори като Балб. Паролата беше „свобода“ и денят на убийството избран — 24 януари, последният ден от игрите на Палатин.

Заговорниците бяха избрали мястото добре. В двореца беше издигнат импровизиран амфитеатър, пълен с тесни галерии и тунели. Заговорниците дадоха клетва да убият Калигула там, а ако се провалят, да се самоубият. Аз се превърнах в тяхна сянка. Единственият човек, за когото Агрипина искаше да се погрижа, беше Прогеон. Бях зървал ужасното създание само отдалеч. Сега всички го мразеха. Смятаха го за личния палач на Калигула, защото постоянно носеше със себе си списък с имената на онези, които императорът искаше да осъди.

Сутринта на двайсет и четвърти Касий уреди да седя в ложата на императора на игрите. Калигула беше в добро настроение — крещеше, жестикулираше и хвърляше монети на тълпата. Когато ме видя, ме повика и ме потупа по рамото.

— Омръзна ми да гледам нещастната ти физиономия, Парменон. Връщай се на Понтия. Кажи на онази кучка, сестра ми, че си мисля за нея по-често, отколкото би искала.

Целунах ръка на императора и се оттеглих. Хвърлих бърз поглед към Прогеон. Той изглеждаше нервен и неспокоен и аз се зачудих дали нямаше шпионин между Заговорниците. После Калигула отиде до импровизирания олтар и пожертва едно фламинго за късмет. Когато част от кръвта плисна върху тогата му, той я избърса и облиза пръстите си. После се върна на мястото си, като от време на време привикваше някой сенатор да целуне крака му.

Огледах се. Херея в пълно бойно снаряжение, напрегнат като тетива, стоеше до вратата, стиснал меча си. Убийството трябваше да стане в края на деня, но напрежението вече се усещаше. Станах и отидох при Херея.

— Трябва да го направим сега — казах. — Прогеон подозира нещо.

Херея поклати глава, бледото му лице беше обляно в пот. Погледнах към местата в ложата. Кастор и Полукс, както и други германи от охраната обкръжаваха императора. Сутринта измина. Боевете в амфитеатъра бяха вяли. Калигула се отегчи, прескочи парапета и слезе на арената, придружен от Кастор и Полукс. Той грабна меч и показа на един от гладиаторите как трябва да се бие. Противникът му, изпълнен със страх, коленичи и помоли за милост. Императорът изцвили от смях и заби меча си дълбоко в гърлото му. После, подпомаган от телохранителите си, Калигула се върна в императорската ложа.

— Гладен съм! — извика той. — Искам нещо за ядене!

Обърна се и студените му, сега съвсем разумни очи се втренчиха в моите. Винаги съм се чудил дали Калигула знаеше, че ще умре същия ден.

— Парменон! — извика той. — Ела при мен. Имам новини от сестра ми.

Калигула разблъска охраната си и тръгна към мен. Кастор и Полукс го последваха. За известно време настъпи хаос, докато сенаторите се чудеха дали трябва да придружат императора или не. Калигула ме хвана за ръката и ме побутна навън. Херея и останалите се скупчиха на входа. Имаше няколко подземни входа някои за тълпата, другите за императора и важните му гости. Калигула ме поведе към един от последните и аз реших да използвам възможността.

— Не, тук долу е по-безопасно.

Калигула не възрази. Обърна се бързо и тръгнахме по тесния коридор към светлината. Зад нас отекнаха стъпки. Императорът мислеше, че са телохранителите му — всъщност бяха Херея и останалите.

Чух виковете на германите. Разтревожен, императорът се взря назад в мрака.

— Какво става? — възкликна той.

Херея вече беше извадил меча си. Отблъснах императора по-далеч от себе си. Калигула залитна назад, очите му бяха изскочили от страх. Той вдигна ръка, за да се предпази от удара, но Херея беше твърде бърз и го посече между врата и рамото. Калигула изкрещя и се свлече настрани. Появиха се и останалите, настъпи неразбория от писъци и крясъци, мечове и ками се вдигаха и спускаха. Беше вдигната тревога и германските телохранители, водени от тракийските си командири, се струпаха в коридора с вдигнати щитове и извадени мечове. В суматохата първоначално бяха тръгнали по друг коридор. Погледнах надолу. Калигула беше мъртъв, трупът му — потънал в кръв. Някои от заговорниците решиха да се защитават, когато германите ги обкръжиха. Аз предпочетох да избягам и скоро бях на слънце и тичах към града.

Слуховете за нападението и смъртта на императора ме бяха изпреварили. На Палатин цареше суматоха, някои бягаха към мястото на убийството, а по-разумните се опитваха да се отдалечат колкото се може повече от него. Спрях в сянката на една статуя, за да си поема дъх. Изтрих потта си и се уверих, че дрехите ми не са изцапани с кръв. Ако Агрипина беше права, щеше да последва кървава баня, но превратът беше успял. Днес Калигула беше разбрал — твърде късно — че не е бог.

Разбира се, очакваното кръвопролитие се състоя. Германските телохранители и тракийските им командири започнаха безсмислено клане. Поставиха главите на някои от заговорниците като победни трофеи върху олтара на Август. Те на свой ред бяха посечени от преторианците, които дойдоха от лагера си. Херея избяга набързо, макар да бе отделил време да оскверни трупа на Калигула, отрязвайки гениталиите му.

Приятелят на Калигула, еврейският цар Ирод Агрипа, се намеси, когато кървавата сеч се отдалечи от трупа на императора. Той отнесе тялото в Ламиевите градини на Есквилин, където се опита да издигне погребална клада. Но хаосът беше толкова голям, че се отказа и положи полуизгорелия труп в плитък гроб. Никой не можа да опази съпругата на Калигула, която се хвърли върху извадения меч на един от трибуните, дошли за нея. Те хванаха детето й Присцила за петите и му разбиха главата в една стена.

Междувременно сенаторите, тези стари лицемери, се събраха като ято подплашени гъски не в сената, а в храма на Юпитер, където бяха отнесли и градската хазна. Пазени от войници, те започнаха обичайните си дебати за възстановяването на Републиката. Надеждите им бяха напразни — и армията, и тълпата щяха да спечелят много повече, ако подкрепят бъдещия император, независимо кой щеше да бъде той.

Бях подкупил няколко пазачи да се грижат за малкия Нерон и сега отидох да търся Клавдий, когото в суматохата всички бяха пренебрегнали. В двореца всички плячкосваха; роби, войници и прислужници грабеха наравно. Потърсих го в библиотеката, но тя беше празна. После си спомних къде беше стаята на майка му и открих Клавдий, скрит зад една завеса.

— Всичко върви по плана — уверих го. — Синът на Агрипина е в безопасност, но ти трябва да се обявиш за император.

Клавдий едва не се беше подмокрил от страх. Трябваше да изпие две чаши вино, за да спре да трепери. Хванах го за ръката и го избутах надолу по стълбите.

Група преторианци ни очакваше и поздрави стареца, сякаш беше въплъщение на някой бог. Клавдий веднага бе сложен на носилка и охраняван от войници, отнесен в лагера на преторианците вън от градските порти. Щом се озова там, той започна да си възвръща самообладанието. Удряйки с блестящите си мечове по щитовете, преторианците обявиха Клавдий за император и цезар. Той трепереше, застанал на драпираната с пурпур трибуна, но прие поздравите и клетвите им за вярност. Бавно, но сигурно слуховете се разпространиха. Писари, секретари, градски служители, дори няколко сенатори се присъединиха към Клавдий. Сенатът се опита да преговаря, но Клавдий извърташе, клинчеше и замазваше като стара лисица. Той изтъкна, че армията вече го е провъзгласила за император. Обещал им възнаграждение и се надявал, че сенатът ще действа разумно и ще го признае. Нямаха избор: Рим го прие за император. Две седмици по-късно Клавдий покани господарката ми да се върне в Рим. Оказа й почести, върна й собствеността и след като екзекутира онези, които бяха убили Калигула, прилежно забрави за нея и мен.

Агрипина се радваше да види отново сина си. Тя вече беше на двайсет и пет години. Премеждията бяха издълбали бръчки върху мургавото й лице и прошарили гарвановочерната й коса, но очите й още бяха блестящи и живи. Когато видя Нерон, годините сякаш се стопиха. Тя го вдигна и затанцува. Дни наред не го изпускаше от поглед. Изучаваше всеки сантиметър от тялото му, разпитваше го подробно какво харесва, кои са любимите му играчки. В началото той беше стеснителен и сдържан с нея, но постепенно станаха неразделни. Домиция Лепида, която се грижеше за Нерон по време на заточението ни, беше напълно пренебрегната. Агрипина би й извадила очите, но тя беше майка на Месалина, меднокосата кръглолика красавица, която имаше щастието да се омъжи за император Клавдий.

Агрипина много рядко споменаваше името на Месалина, но усещах, че от самото начало двете са смъртни врагове. Един ден, скоро след като се беше върнала, домина ме помоли да й среша косата. Седеше на ниско столче пред сребърно огледало. Малкият Нерон бе седнал в краката й и лапнал палеца си, наблюдаваше с широко разтворени очи.

— Научих си урока, Парменон — заяви Агрипина, изучавайки внимателно отражението си.

— В какъв смисъл, домина?

— Как да оцелявам — тя се протегна и разроши косата на Нерон. — И да чакам.

— Какво?

— Затворена ли е вратата? — каза тя в отговор.

— Знаеш, че е затворена, господарке. Подбрала си също толкова внимателно тази стая, както и онази, където се срещнахме за първи път.

— Ще ти кажа какво съм намислила — прошепна тя така, сякаш избираше масло или грим за лицето си. Един ден Нерон ще стане император, нали, детенцето ми? — Тя се усмихна блажено на сина си. — А аз ще бъда императрица.

Изпуснах четката.

— А ти, Парменон — продължи Агрипина, — не бива да бъдеш толкова несръчен.

— И как ще постигнеш всичко това? — попитах. — Ще помолиш Клавдий да се разведе с Месалина и да се ожени за теб?

Агрипина направи гримаса.

— Месалина вече роди едно дете, Октавия — продължих предупредително.

— И какво от това? — Агрипина повдигна едното си рамо. — Съмнявам се, че бащата е Клавдий. — Тя прехапа устни. — Не бива да говоря така.

Минах за последно с четката през косата й и се отдръпнах. Тя улови погледа ми в огледалото.

— Какво има, Парменон? — прошепна.

— Не си ли чула новините?

Тя се завъртя на стола. Когато се ядосаше, лицето на Агрипина се променяше — издължаваше се, ставаше по-строго, скулите изпъкваха, а чувствените й устни се превръщаха в розова линия. Тя прочете мислите ми.

— Какво има, Парменон? — повтори.

— Мамо, мамо, какво става? — Нерон скочи и се вкопчи в крака й.

Агрипина го прегърна през раменете.

— Тихо, мъничък — успокои го тя. — Ще те заведа в градината. Купила съм нови рибки. Парменон има да ми каже нещо, нали, Парменон?

Гърлото ми беше пресъхнало. Не бях виждал Агрипина по-ядосана.

— Слухове, Домина, обикновени клюки. Нали ми плащаш да ти ги съобщавам?

— Нищо не ти плащам — дрезгаво прошепна тя. — Ти ми принадлежиш, Парменон, телом и духом. Познавам по очите ти — Месалина чака второ дете, нали?

Потвърдих.

— Прислужниците говорят, че цикълът й е спрял от два месеца. Ще се закълнат, че бащата е Клавдий. Месалина вече се е съветвала с акушерките и авгурите. Според предсказанията щяла да роди здраво момченце.

Агрипина не трепна.

— Чу ли ме, домина?

Тя прегърна по-здраво Нерон.

— Вън! — заповяда ми.

Беше прехапала ъгълчето на устната си толкова силно, че струйка кръв се стече по брадичката й.

— Излез и ме остави сама!

През следващите няколко дни изобщо не я видях.

Беше се затворила в покоите си и караше да носят там храна за нея и сина й. Други хора идваха и си отиваха — легионът от шпиони, които поддържаше в града, търговци, скитници, някой и друг преториански войник. Знаех, че е най-добре да я оставя на мира. Виждах и посетителите, които идваха през нощта — конници, войници — в градината отдолу, пламъчетата в мрака, трополенето на каруци.

Най-накрая кризата отмина. Агрипина отново ме повика в стаята си, където седеше на същото столче. Дългата й черна коса бе отметната назад, но по лицето й нямаше грим. Изглеждаше по-стара и сурова.

— Искам да срешиш косата ми, Парменон — заяви тя, — за последен път.

Сърцето ми замря. Реших, че ще ме отпрати.

— Среши я, погали я, вдъхни аромата й. Хайде! Взех четката от кошничката от слонова кост и се подчиних. Поднесох косата й към лицето си.

— Значи така — каза тя, сякаш не бяхме прекъсвали разговора си, — Месалина очаква дете. — Агрипина въздъхна. — Отново препятствия, а, Парменон? Нов боец на арената. Да ти кажа ли какво ще направим?

— Да, домина.

— Ще си мълчим и ще чакаме.

Сресах косата й. Щяха да минат много години, преди да го направя пак.

От този ден Агрипина се промени: носеше косата си прибрана като римска матрона. Облеклото й следваше повече републиканската мода, отколкото показния разкош на Клавдиевия двор. Не се гримираше и рядко слагаше накити на шията или пръстите си. Освен това нае учител, онзи дребен непрокопсаник Аницет, който я беше обучавал на историята на Рим и интригите на Клавдиите. Бях очарован. Не бях виждал такава актриса. Това вече не беше младата, страстна и буйна Агрипина, а сурова римска матрона. Вечерите й станаха толкова скромни и скучни, че често заспивах. Понякога, но рядко, тя улавяше погледа ми и намигаше бързо. Все по-често канеше сестра си Юлия на гости и двете се разхождаха из градината ръка за ръка. Юлия много приличаше на Друзила — беше мургава, с пищно, чувствено тяло, предизвикателни жестове и звънтящ смях, но блудкава и празноглава. Скоро тя попадна под влиянието на Агрипина, на която разказваше клюките от двора и всички скандали в града. Агрипина седеше, слушаше и мъдро кимаше.

Една вечер домина покани на вечеря император Клавдий. Властта променя хората. Клавдий може да се правеше на глупак, но скоро показа, че е проницателен и безмилостен като всичките си предшественици противниците му и в страната, и в чужбина бяха жестоко смазани. Агрипина го приветства като почитан родственик и отведе него и Месалина до почетната лежанка. Ако домина изглеждаше старомодна, Месалина сияеше като слънце в небето. Не беше много висока, но с идеални форми и начинът, по който вървеше, караше мъжете да се обръщат след нея. Имаше кръгло кукленско лице, малко носле, пълна уста и необичайни тъмносини очи, които блестяха под червенозлатистата коса. Носеше повече накити на едната си китка, отколкото Агрипина имаше в ковчежетата си. Обичаше да се облича в бяло. Когато влезе в трапезарията, светлината проблесна върху огърлицата и обиците й и тя засия като богиня, явила се пред простосмъртните.

Агрипина я ухажваше и се стараеше да отгатне всяко нейно желание. Клавдий налапа въдицата, но Месалина заподозря какво крои. По време на вечерята тя пи малко. Слушаше със злобна усмивка как домина ласкае Клавдий и го впечатлява с познанията си за Рим, легендите и обичаите му. Императорът я слушаше с открито възхищение, докато накрая заспа, както обикновено. Месалина се приведе напред. Сигурно Хубавата Елена е изглеждала така — красива, вероломна и много, много опасна.

— Благодаря ти за храната, виното и компанията изсъска тя, после махна безгрижно към музикантите. — Възхищавам се на познанията ти за римската история. — Усмивката й угасна. — Вярно е — продължи тя, че Клавдий произлиза от Еней от Троя и ако акушерките ми са прави, Еней ще има още един наследник. Не се ли радваш, Агрипина?

— Много съм щастлива за теб — изгука господарката ми. — Приеми искрените ми поздравления. Уверявам те — Агрипина лапна едно гроздово зърно, — че ти и децата ти сте винаги в мислите ми.

— Ти и твоето — отвърна Месалина — също не напускате моите.

Пиршеството приключи в същия дух. Клавдий, мърморейки пиянски за авгурите, беше настанен в носилката си. Агрипина и Месалина се целунаха, приличайки повече на гладиатори, които се поздравяват на арената и императорската свита си тръгна сред звук на тръби и шпалир от горящи факли. Агрипина плесна с ръце и заяви, че е доволна.

— Внимавай — предупредих я.

— Разбира се, Парменон — прошепна тя. — Ще бъда много, много внимателна. Искрено се надявам, че и Месалина ще внимава. Беше ли музиката подходяща? Смяташ ли, че Клавдий беше впечатлен от знанията ми за римската история?

— В Рим няма по-добра актриса — изръкоплясках аз.

Тя ме плесна по ръката и продължи:

— Е, тръгнаха си, а аз имам работа. Предстои ни тежка нощ, Парменон.

Тя излезе и когато се върна, две набити фигури я следваха. Сърцето ми замря — силуетите им бяха много познати. Зърнах гъсти коси, които падаха до раменете и брадати лица. Кастор и Полукс пристъпиха на светло.

— В името на всички богове! — възкликнах.

Двамата германи ме погледнаха и леденосините им очи внимателно ме проучиха.

— Няма от какво да се боиш — увери ме Агрипина. Дали са клетва да бъдат верни на брат ми, но сега той е мъртъв и те са верни на мен.

Агрипина пристъпи напред и огледа и двамата от глава до пети. Сега бяха облечени в прости туники, а не с червените и бели цветове на личната охрана на императора. Сребърни торкви обвиваха вратовете им, медни гривни обхващаха китките им. Все още изглеждаха много опасни с бойните си ботуши и големите си ножове.

— Дадоха клетва за вярност — заяви Агрипина — и споделихме хляба и солта. Те са моите сенки, защита за мен и за сина ми.