Пол Дохърти
Домина (13)

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

„Част от човешката ни природа е да мразим онези, на които сме причинили болка.“

Тацит, „Агрикола“

— Какво да правя с Клавдий?

През пролетта на четиринадесетата година от управлението на Клавдий Агрипина открито проявяваше недоволството си. Беше на трийсет и девет години, но изглеждаше много по-млада въпреки няколкото бели косъма и леките бръчки по маслинената кожа на лицето й. Властта и влиянието могат да създадат вечна младост или поне илюзията за нея. През тези години на власт Агрипина много рядко се беше съветвала с мен. Нерон изцяло запълваше живота й, а Агрипина подозираше, че аз не споделям безусловното й обожание към него. Тя не възприемаше и най-малката критика за младежа, когото аз тайно наричах „Чудовището“. Нерон беше изключителен актьор пред онези, които имаха значение за него, но пред мен сваляше маската. Промъкваше се до мен и подмяташе неприлична забележка за съпругата на някой сенатор или ми разказваше с живи подробности какво би искал да направи на някого, който случайно го бе засегнал. Беше отличен ученик на Сенека — старият сбръчкан лицемер имаше язвителен език и състраданието на нападаща змия.

— Какво да правя с Клавдий? — повтори Агрипина.

Бяхме седнали в една от градините на двореца — зловещо място, някога използвано за гробище на просяци. Очертанията на гробовете все още си личаха. По времето на Август било забранено да се използва за гробище и започнали да го разорават. Седемдесет години разораване беше спомогнало за образуване на плодородна почва, в която растяха почти всеки храст и цвете, познати в империята. Тежкият мирис на цветя бе почти непоносим, но малко птички прелитаха или гнездяха тук. Мнозина твърдяха, че мястото е омагьосано и многобройните дворцови магьосници и гадатели често ровеха из изоставените гробове за кости и билки, с които да правят магическите си отвари.

— Слушаш ли ме, Парменон?

— Винаги те слушам, августейша — отвърнах й.

— Не бъди саркастичен — Агрипина ме ощипа по ръката. — Остаряваш, Парменон — тя разроши косата ми. — Тук вече има доста сребро, но по-голямата част си натрупал на сигурно място, нали? Мислил ли си някога да ме напуснеш?

Посочих една пеперуда, кацнала върху цвете.

— Аз приличам на нея. Бих искал да отлетя, но нещо ме дърпа назад.

Агрипина се приведе и затегна връзката на посребрените си сандали, после попи потта по шията си.

— Чу ли слуховете?

— Чух, че Лепида е мъртва.

— Да, майката на онази уличница — Агрипина погледна към небето. — Трябваше да си отиде, Парменон. Тя ми беше кръвен враг. Аз убих дъщеря й и след време Лепида щеше да си върне на мен или на Нерон.

— Казват, че преторианците я хвърлили във вряла вода, преди палачът да й отреже главата.

— Не съм ги карала да правят това — отвърна Агрипина.

— Нито пък Нарцис, Домина, а той е истинският проблем, нали? Трови слуха на Клавдий и открито ухажва младия Британик!

Агрипина ме слушаше с половин ухо — настроението й се беше променило под влияние на надигащия се гняв.

Знаех, че е осведомена. Клавдий вече лично канеше Британик на вечерните пиршества, молеше го за прошка, вдигаше наздравици в негова чест, казваше, че ще покаже на народа своя достоен наследник. Императорът все по-често се явяваше пред сената, за да се застъпва за добро отношение към Нерон и Британик. Но по-опасни бяха слуховете, че Клавдий заплашва да промени завещанието си. Отношенията му с Агрипина се бяха влошили и той обичаше да повтаря остроумието си, че съдбата му била да страда от злината на съпругите си и да ги наказва.

— Ще нанесеш удар, нали? — попитах я.

— Следващата седмица е началото на май — отвърна Агрипина. — Чуй ме, Парменон. — Тя погледна през рамо, за да се увери, че преторианците са по местата си. — Ако не действам сега, по това време догодина може би никой от нас няма да е жив. Не ми се иска отново да прекарам дълги години в изгнание. С мен ли си, Парменон?

— Глупав въпрос, домина. Ако ти паднеш, всички ние ще паднем с теб.

— Можеш да се оттеглиш — усмихна се тя. — Купи си вила или земя в Кампания. Ожени се за някое хубаво момиче, което ще ти роди син.

— Син като Нерон ли, домина?

— Нищо не си разбрал.

Тя стана, потупа ме по рамото и се отдалечи.

Не бях сбъркал, но и Агрипина държеше да ми докаже, че е права. Действаше бавно, внимателно, отдалечавайки се от императора. Започна да живее като отшелница, но все повече ми се доверяваше. Веднъж видях на арената вълк, който, макар да бе гладен и опасен, нападаше едва когато разбереше кой от противниците му е най-слаб. Агрипина беше като него. Тя внимателно наблюдаваше двора на Клавдий. Палас беше неин телом и духом, същото смяташе за Бур и Сенека, но Нарцис вече й бе враг. Тя внимателно ги изучаваше, един по един, преценяваше ги и избягваше уловките на Клавдий.

Едва към края на лятото бе готова да действа.

Една вечер ми каза да не си лягам и да изиграя ролята на вратар, а робите и прислужниците бяха освободени и се прибраха в помещенията си. Агрипина очевидно очакваше посетител, всъщност се оказаха двама. Единия разпознах веднага по тлъстото лице и малките очички — оплешивяващият придворен лекар Ксенефон. Другият беше дребна, бледа и червенокоса жена със странни зелени очи и силно начервени устни.

Бе безвкусно натруфена, като изключим наниза перли на шията й, които бяха истински. Това беше Локуста, издънка на древен род отровители. След като се видя с нея и я освободи, Агрипина предложи на Ксенефон храна и легло. Тя беше открила, че императорът тайно е променил завещанието си. Освен това бе споделил с вероломния си лекар колко е уморен от амбициите на Агрипина. Оплетени веднъж в мрежата на домина, и двамата й посетители нямаше да успеят да се измъкнат от нея.

Зловещи поличби се ширеха из града — говореше се за пламтяща комета, че кървав дъжд валял на форума, че паднал гръм в преторианския лагер, че рояк пчели се заселили на Палатин. Вратите към храма на Юпитер се отваряли и затваряли, когато си искат. Носеха се слухове за раждане на хермафродит, както и за прасе, родено с нокти на ястреб. Това бяха обичайните глупости. Някои от тези неща бяха природни феномени, други се раждаха от плодовитото въображение на Агрипина. Клавдий започна да се страхува, все повече се уединяваше в двореца, но домина го следваше като дебнещ леопард. Нямах представа как и кога ще започне нападението, но от скритото напрежение у Агрипина усещах, че ако тя успее, Клавдий няма да посрещне следващата година.

През нощта на дванайсети октомври Агрипина покани съпруга си на вечеря в една от залите на двореца. Клавдий пристигна с четирите жени, които се бяха превърнали в негови постоянни спътници — руса сирийка, огромна африканка с лилави устни, слаба еврейка, която Клавдий караше да го щипе и бие, и най-накрая — египтянка с бронзова кожа. Единствената работа на тези жени беше да задоволяват похотта на императора, а това бе добре дошло за Агрипина, защото отвличаше вниманието му от нея. Точно тази вечер тя беше въплъщение на очарованието. Нищо не беше достатъчно добро за съпруга й. Над залата бе направен изкуствен таван, който се отвори и върху Клавдий и малкото му гости се посипа дъжд от разцъфнали рози и ароматизирана вода. Трупа ефески танцьорки представиха женитбата на Амур и Психея под звуците на флейти. Щом това свърши, императорският дегустатор Хелот донесе предястието — купа вкусно приготвени гъби, любимото ястие на Клавдий. Стоях зад лежанката на Агрипина, когато Хелот опита от тях. Тя си взе от крайчеца на блюдото и покани Клавдий да се наслади на по-едрите. Той ги изяде с удоволствие и поиска още.

— Къде е Нарцис? — императорът вдигна глава. Трябваше да бъде тук. Той обожава гъбите.

— Отиде на бани в Синуеса — отвърна Ксенефон. Има ранни симптоми на воднянка.

Той улови погледа на Агрипина, усмихна се и отмести очи. Отстраняването на Нарцис бе много важно за плановете на Агрипина. Донесоха още гъби, но Агрипина се разтревожи, когато Клавдий, подпомогнат от придружителките си, стана от лежанката, за да повърне навън и да облекчи стомаха си, а после да посети нужника. Когато старият чревоугодник се завърна здрав и бодър, тревогата на Агрипина нарасна. Виждах признаците — движението на главата, сякаш да раздвижи схванатия си врат, бързата фалшива усмивка. Точно се бях навел да й прошепна „Успокой се“, когато Клавдий се сгърчи на лежанката, притиснал стомаха си. Надигна се, но отново падна със стон. Лицето му беше прежълтяло, езикът бе изплезен, той трепереше и зъбите му тракаха. Ксенефон скочи и се приближи до него.

— Божествени! — възкликна той. — Какво ти е?

Останалите гости мълчаха.

— Бързо! Бързо! — Ксенефон направи знак на Агрипина. — Императорът е изял нещо, което е раздразнило стомаха му. Трябва да се пречисти.

Донесоха сребърен леген и пауново перо, чийто връх бе натопен в благоуханно масло. Подпомогнат от Агрипина, Ксенефон го пъхна в устата на Клавдий, за да погъделичка гърлото му и да предизвика повръщане. Императорът веднага повърна, изтри устата си и заяви, че е по-добре, но само след минути спазмите започнаха отново.

— Божественият трябва да си почине.

Агрипина се изправи и даде знак на робите да вдигнат Клавдий от лежанката. Следвани от мен и Ксенефон, тя и съпругът й се оттеглиха в покоите си. Когато сложиха императора в леглото му, робите бяха освободени. Домина заключи вратите и се нахвърли върху Ксенефон.

— Ти каза, че отровните гъби ще бъдат достатъчни! — изсъска тя, без да обръща внимание на стоновете и гърчовете на съпруга си.

Треперещ от страх, лекарят разпери ръце.

— Августа, трябва да е взел противоотрова, иначе само онова, което беше на върха на перото би го убило веднага.

Агрипина погледна към мен.

— Гледай, Парменон. Все едно смъртта на Тиберий се повтаря — тя посочи към леглото. — Ако Клавдий се съвземе, всички ще умрем.

Тя повика преторианците и ги накара да пазят пред вратата и да не пускат никого вътре. През следващите два дни Агрипина разпространяваше фалшиви съобщения, че императорът се възстановява от стомашно неразположение и всичко е наред. Сенека и Бур бяха привлечени към заговора. Кохорта от подбрани преторианци се настани на двора. Агрипина не се отдели от съпруга си през двата дни, когато това старо тяло, разложено от чревоугодничество, се опитваше да се пребори с отровата. Понякога Клавдий се опитваше да стане, но спазмите го караха отново да се отпусне на леглото. Агрипина забрани да се внасят храна и напитки в стаята, за да разсее подозренията, че трови императора. Вместо това просто чакаше да се прояви пълният ефект на отровеното ястие.

Императорът, изтощен от повръщане, гърчове и диария, постепенно отслабваше. Беше безчувствен, мърмореше, че му е студено и на втората сутрин най-после умря.

Ксенефон старателно прегледа трупа, докато Британик и Октавия бяха доведени в една от стаите и строго охранявани. Сенека и Нерон бяха извикани, за да подготвят речта, която наследникът щеше да произнесе пред преторианската гвардия и сената. Късно сутринта Агрипина беше готова и вратите на двореца бяха отворени. Нерон, съпроводен от Сенека и Бур, се появи на стъпалата към двора, докато подкупените от Агрипина хора сред тълпата пуснаха слуха, че Клавдий е мъртъв.

Преторианците също бяха подготвени — вдигнаха знамената в знак за поздрав и под звука на тръбите заудряха с мечовете по щитовете и ревът им заглуши шепота на тълпата. „Да живее Нерон! Император и цезар!“

Първото ми усещане, че Агрипина не владее напълно положението, се появи по време на погребението на Клавдий. Умалено копие на храма на Юпитер бе поставено на площада. В него имаше легло от слонова кост, покрито с пурпурнозлатиста тъкан. Мъртвият Клавдий лежеше вътре, полуседнал със затворени очи и силно гримирано лице за доказателство пред тълпата, че императорът не е умрял от насилствена смърт, а от някаква „болест на стомаха“.

Нерон излезе и произнесе погребалната реч. Когато стигна до частта, в която описваше Клавдий като „скромен в желанията, господар на страстите си, пренебрегващ личното си щастие заради величието на Рим“, сподавеният смях на тълпата избликна. Всички знаеха, че Клавдий е чревоугодник и дърт развратник. Използвайки сарказма на Сенека, Нерон открито се подиграваше с предшественика си. Подобна реч бе произнесена и пред сената и само след няколко дни по улиците се разпространи сатирата на Сенека „Метаморфозите на тиквата“ — остроумна и злобничка реакция на опитите да се обожестви Клавдий.

— Чуй това — казах на Агрипина и аз започнах да чета памфлета на Сенека. — „Душата на императора напусна тялото му с шумен звук, издаден от най-любимия му орган, а той извика: «Небеса, май се оцапах.»“

— Клавдий си заслужи да го подиграват — отвърна Агрипина. — Беше чревоугодник, човек на крайностите.

— Не това е важното — отвърнах. — Ако Нерон се подиграва с положението, което заема в момента, той се подиграва и с теб.

— Синът ми не го прави умишлено — отвърна Агрипина с блеснали очи. — Чул ли си паролата, която е дал на войниците? — Тя плесна с ръце. „Най-добрата от всички майки“!

И не пожела да слуша повече. Не бях съгласен, но злото бе сторено. Сенека бе научил Нерон не само на реторика, но бе насадил у него и подигравателно отношение към властта и всичко, случило се преди него: макар че Агрипина не го разбираше, това включваше и „най-добрата от всички майки“.

Да, той й отдаваше всякакви почести. Тя продължаваше да слуша дебатите в сената, седейки на стол зад прозрачна завеса. Когато се движеше из града, преторианци охраняваха носилката й, титлата „августа“ бе използвана все по-често; образът й се появи върху статуи и монети. Имаше стаи в двореца и Нерон я посещаваше всеки ден. Обкръжена от тази привидна любов, Агрипина цъфтеше и годините сякаш се свличаха от нея. Тя вярваше, че няма от какво да се бои: Бур командваше преторианската гвардия, Сенека бе консул, а Палас отговаряше за хазната. Сенатът беше прочистен от всякакви врагове, а тълпите и армията не само я поздравяваха като майка на младия, красив и очарователен император, но и като дъщеря на великия Германик. Да, политиката е като сезоните: промените са непредсказуеми и изведнъж осъзнаваш, че си преминал от сочната зрялост на есента към ледения студ на зимата.

Нарцис се върна в Рим съкрушен, но все още много богат. Агрипина го пренебрегваше, но Сенека — в името на доброто старо време — го хранеше и поеше; а и окуражаваше старата лисица да нанесе един последен удар, преди играта да свърши. Нарцис се спотайваше под предлог, че не е добре със здравето и изглеждаше свършен. На проявеното от страна на Нерон внимание отговори, като се съгласи да плати за игрите, организирани в чест на новия император.

Помня добре този ден. Беше прекрасна пролетна утрин и цял Рим празнуваше. Нерон и майка му отидоха до амфитеатъра с цялата пищност, достойна за положението им. Красиви млади роби, облечени като сатири или фавни, обкръжаваха украсената им със златисти пискюли носилка. Сенаторите ги следваха в снежнобели тоги. Елитна кохорта преторианци в пълно бойно снаряжение разчистваше пътя им. Агрипина, разбира се, споделяше носилката на императора, а аз вървях до тях, държейки завеската, докато Нерон поздравяваше тълпата с миниатюрната статуя на богинята на победата, изкована от чисто злато и инкрустирана със скъпоценни камъни. Новият император я смяташе за амулет и я носеше навсякъде. Освен това притежаваше полиран изумруд и от време на време оглеждаше тълпата през него, преди да вдигне вяло ръка, за да отвърне на поздрава й. Агрипина носеше златен венец и сребърен жезъл, върху който бе изваян златен орел с разперени криле. Поздравяваха я с „императрица“ и „августа“. Напомняше ми на невеста в сватбения си ден. Улиците бяха обсипани с цветя, между магазините бяха опънати навеси и от тях се сипеха розови листчета. От прозорците висяха килими и гоблени. На всеки кръстопът облечени в бяло жрици и жреци горяха благоухания в златни съдове.

При амфитеатъра, охраняван от редица преториански стражи, Нерон придружи майка си през главния вход до императорската ложа. Тълпата вече чакаше, облечена в кафяво и зелено, дъвчеше динени семки и крещеше на водоносците. Денят беше горещ и навесите бяха разпънати. За да бъде защитена публиката, висока ограда заобикаляше арената и върху нея на известно разстояние бяха окачени слонски бивни, от които висяха гъсти мрежи. Тълпата прие това за знак, че в зрелището ще участват не само диви зверове, но и че игрите ще бъдат кървави и опасни. Пясъкът на арената се смилаше от специални камъни и блестеше на слънчевата светлина като златен сняг. Императорската ложа ухаеше на най-ароматни благовония, но и те не можеха да приглушат миризмата на пот, лук, евтино вино и странното, зловещо ухание на предстоящо кръвопролитие.

Хванати за ръка, Нерон и майка му се появиха в ложата, чиято предна част бе украсена с пурпурни и златисти тъкани. Тълпата стана като един и ги поздрави с рев. Нерон вдигна ръка и виковете станаха още по-оглушителни. Когато императорът и майка му се върнаха на местата си — подобни на тронове и издигнати над останалите — Нерон даде знак и по пътеките затичаха роби, носещи сандъци с подаръци: огърлици и брошки, храна и дребни монети. Започнаха да ги хвърлят сред публиката, а Нерон се забавляваше, наблюдавайки как хората се бият, за да вземат колкото се може повече, и сочеше местата, където борбата беше най-ожесточена. По-късно разбрах, че десет души са загинали в тази блъсканица.

Когато Нерон се настани, магистратите, най-видните сенатори, главните весталки, придворните и техните дами, облечени в коприна и накичени с бижута, влязоха в ложата. Те бяха последвани от специалните гости на Нерон за деня, които включваха императорския лекар Ксенефон от Кос и отровителката Локуста, които очевидно бяха притеснени и се чувстваха неловко. Знаех, че Агрипина не ги е канила, но Сенека, седнал отляво на императора, се огледа, сякаш за да се увери, че присъстват. Когато Нерон се впусна в задълбочен разговор с един от сенаторите, успях да привлека вниманието на Агрипина и й посочих двамата новодошли. Домина, поставила на черната си коса сребърна диадема, от която се спускаше воал, изглеждаше малко угрижена, но не обърна голямо внимание на присъствието им.

— Защо Ксенефон да не присъства? — прошепна ми тя. — Макар да признавам, че платих на Локуста да напусне Рим и да не се връща.

Не можа да довърши. В ложата бе влязъл едилът^[1], който хвърли навито алено платно във въздуха. То се разтвори и падна върху заравнения пясък като локва кръв. Прозвучаха тръби, тълпата изрева одобрително и игрите започнаха.

Първо започна обичайното кръвопролитие, предястие, което да възбуди апетита преди сервирането на главното ястие. Група осъдени престъпници, привързани към Т-образни кръстове върху подвижни платформи, бяха избутани на арената. Всички бяха жени, голи; брадичките им бяха опрени на напречната греда, а ръцете им завързани до тялото. Приличаха ми на птици с подрязани криле. Тълпата ги замеряше, с каквото й попадне и скоро златистият пясък бе покрит с боклуци. От кръста на всяка жертва висеше мръсна, пукната чаша, символ на осъдена отровителка. Размърдах се неспокойно. Сенека погледна под око към Нерон и аз зърнах злорадата усмивка на лицето му. Отново прозвучаха тръби. Изгладнели диви животни, прогонени с дим от клетките си — мечки и тигрици — изскочиха на арената. Отначало се възцари объркване, защото една тигрица нападна мечка и последва ужасна, кървава битка. Но ужасени от онова, което ги очакваше, осъдените закрещяха за милост и привлякоха вниманието на зверовете. Тигрицата, която жестоко бе осакатила мечката, се обърна и скочи върху една от жертвите и я захапа за врата. Останалите мигновено я последваха. Знаех, че спектакълът с отровителките, събрани от затворите в цялата империя, разкъсвани от женски животни, щеше да пробуди спомени и да предизвика скандални сравнения. Разпознах отмъстителната ръка на Нарцис, който демонстрираше по този начин как се отнася Рим към отровителките. Агрипина изглеждаше невъзмутима, повече заинтересувана от доклада, който беше донесла със себе си. Тя проучваше свитъците, сякаш се намираше в императорската канцелария, а не на кървав спектакъл.

Аз се скрих за известно време в един от тунелите, докато ревът на тълпата ми показа, че дивите зверове си бяха свършили работата. Когато се върнах в ложата, по платформите бяха останали кървави останки, които бяха изнесени. Роби с гротескни маски почистваха боклуците. Посипаха чист пясък и го загладиха, докато на Нерон и придружителите му поднасяха студено вино и плодове. След това започна втората част. Ято марокански пауни бе пуснато на арената. Майстор стрелец, използващ стрели с върхове като куки, откъсваше главите им една след друга. Обезглавените птици, от чиито шии струеше кръв, продължаваха да тичат още известно време под аплодисментите на тълпата. Най-накрая цялото ято беше мъртво и стрелецът се приближи към императорската ложа, за да получи наградата си. Нарцис сигурно беше платил добре на хората си, защото от всички ъгълчета на амфитеатъра се понесе вик: „Запази и перата! Използвай ги на вечеря!“

Огледах се и видях, че Ксенефон изглеждаше разтревожен, а Локуста бе навела глава. Но Агрипина се смееше и пляскаше с ръце. Беше достатъчно умна, за да разбере, че цял Рим вече знае историята и е по-добре да покаже, че не се притеснява. Тя заръкопляска и тълпата я последва. Изглежда Сенека беше главният виновник за случващото се, защото го видях да прави рязко движение с ръка. Тръбите гръмнаха и група маймуни, облечени като амазонки се появиха върху колесници, теглени от козли. Нерон изрева от смях, прегърна майка си през раменете и започна да й показва онова, което му се струваше най-смешно. Сенека се беше отпуснал на стола. Отново разбрах какво ще си шепнат тълпите, щом игрите свършеха: Клавдий бе наричан „стар козел“, а маймуните представляваха многобройните жени, които го заобикаляха, включително Агрипина.

Когато животните напуснаха арената, дойде време за истинските игри. Боят щеше да бъде между рециарии и тракийци. Гладиаторите излязоха на арената и поздравиха императора. Едва когато боят започна, тълпата осъзна, че те са жени. Отначало това бе прието със смях, но когато жените се оказаха слаби бойци, на тълпата й омръзна и започна да ги замеря с гнили плодове. Ланистът излезе на арената, за да ги нашиба с камшик и да ги накара да се бият истински. Шансовете в подобен бой бяха на страната на рециариите — още едно напомняне за Клавдий, който не обичаше това неравенство. Късно следобед игрите свършиха и тълпата, непостоянна както винаги, поздрави Нерон и майка му. Помислих си, че Нарцис е постигнал отмъщението си, но денят още не беше свършил.

Нерон отведе гостите си в двореца на Палатин, където трапезарията бе специално преустроена. Широк златист навес във формата на гъба висеше от тавана, а стените бяха украсени от гъби, направени от паунови пера и сребро. Същият мотив се виждаше по масите, където ножовете, вилиците и зъбочистките бяха украсени с него. Гостите заеха местата си и им бе сервирана медовина. През време на вечерята намеците продължиха. Първо поднесоха печено прасенце с парчета тиква, прякорът, който Сенека бе дал на Клавдий в язвителната си сатира, в която се говореше за газовете в стомаха му и неприятния навик да пърди на масата. После се появиха плодове от остров Кос, родното място на лекаря Ксенефон, сервирани от четирите жени, които бяха придружавали Клавдий на последната му вечеря. Роби, облечени като сребърни скелети, поднесоха печен паун, а накрая се насладихме на множество блюда гъби, приготвени с най-различни сосове.

— Гъбите са храната на боговете! — възкликна Нерон и вдигна чаша към майка си.

Тя отвърна на тоста му, твърде заслепена от блясъка и благосклонността на сина си, за да забележи язвителните остроумия и умишлени напомняния как съпругът й е влязъл в пантеона на боговете. Кулминацията на този фарс беше голям червен сладкиш във формата на мъжки задник, пенис и тестикули. Той беше поднесен върху голям сребърен поднос, разнесен между гостите от четирима нубийци, преди да бъде сложен в средата на масата. Една робиня пляскаше задника, а готвачът бе приготвил така сладкиша, че той издаваше звуци, напомнящи пръдня. Гостите, които добре бяха подпийнали, изреваха от смях. Те наблюдаваха с интерес как друга робиня гали пениса, докато той се разцепи и цялата я опръска с гъста сметана. Тя бе повикана от няколко гости, които я изгребаха от кожата й с лъжици или я облизаха. След вечерята трупа актьори представи бурлеска за старец с прякор „Тиквата“, който се боеше от гъби и паунови пера. Всички се смяха, включително Агрипина. Сенека се бе излегнал на лежанката си до личните си гости, старият му приятел Серен и красива млада жена с мургаво овално лице, нацупени червени устни и черна къдрава коса. Затаих дъх и погледнах отново, забравил за пантомимата и смеха.

— Коя е тази? — попитах един прислужник.

— Актея, една от най-красивите жени в Рим. Серен е щастлив човек.

Внимателно разглеждах момичето. Бе облечено в зелено и бяло и носеше накити в същите цветове на шията, ушите и китките си. Въпреки изпитото вино се чувствах напълно трезвен. Сякаш се бяха върнал 25 години назад. Актея бе красива и имаше силно излъчване, но колкото повече я гледах, а видях, че и Нерон прави същото, толкова повече ми напомняше за Агрипина, когато я срещнах за първи път.