Пени Винченци
Наследниците (49)

Четирийсет и осма глава

— Как мина пътуването? Добре, надявам се.

— Много. Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш.

— Сигурно си много изморена — каза той с безразличие, сякаш разговаряше с далечен познат. — Струваше ли си?

— Да. Дубай беше съвършен, защото там ще бъдем в един мол, бил най-големият в света, но когато температурата достига петдесет градуса, това е разбираемо. Господи, колко странно място. Лъскаво, богато, а на втория следобед имаше пясъчна буря, нахлу от пустинята; не можеш да излезеш, а когато приключи, автомобилите бяха покрити с пясък и всичко наоколо беше като в сцена от катастрофичен филм.

— А Сидни?

— Сидни беше страхотен. Господи, колко е красиво. Там е като музика, която приижда на вълни и се оттегля — както и да е, имаме магазин в страхотен мол, наречен „Странд Аркейд“. Съвършен е и една много приятна жена е напипала пулса на нещата.

Тя усети липсата му на интерес и започна да бъбри още повече.

— Сингапур е страхотен. Имам предвид магазина, намира се на приятна улица, наречена „Ан Сианг Хил“ и там господин Янг, много свестен човек, върти всичко. Заведе ме на вечеря в невероятен ресторант, „Лао Па Сат“, съвсем близо до магазина, нещо като открит пазар, не точно, по-скоро като просторен ресторант на открито. Токио е фантастично, а жената там, господи, много е влиятелна, тя…

— Бианка, всичко това е много интересно, но не разполагам с цял ден. Ще ми разкажеш за останалите по-късно.

— Ами… добре, разбира се. Извинявай. Толкова е вълнуващо, че наистина се получава, всички тези малки магазинчета, истински бижута, в тези страхотни градове.

— Сигурно. А Ню Йорк?

— Да — отвърна остро тя, но изражението му си остана хладно. — Да, имаме нещо и там, но е по-трудно. Магазин в Сохо…

— Чу ли се със Сол? Той мислеше, че може да помогне.

Господи… гласът му беше равен, нямаше острота и напрежение.

— Да, да. Чухме се, той наистина много помогна. Той предложи Сохо. Дори…

— Бианка, извинявай, трябва да вървя. Много ми е интересно, разбира се, но съм много зает.

— Разбира се. А ти… ще се прибереш ли довечера?

— Да. Пристигнахме. Ще ти свали багажа в антрето, след това ще отида да си взема такси. До довечера. Ще поговорим по-подробно за… как да го наречем? Предложението ми.

— Да, разбира се. Би било добре. Още веднъж ти благодаря, че дойде да ме посрещнеш.

Тя се почувства много уплашена. Той се държеше студено и сдържано. Дали не предполагаше нещо? Нямаше начин. Все едно, ами тя какво направи? Да отклони всеки разговор по този въпрос ли? Да каже… какво точно да каже? Спомни си думите на своя приятелка, която редовно изневеряваше: „Дори ако ви хване заедно в леглото, кажи, че ти е било студено и сте се опитвали да се стоплите.“

Това, поне така й се струваше сега, беше изключително разумен съвет.

Ню Йорк й хареса много; винаги й харесваше. Там имаше приятели, но не им беше казала за пътуването; беше за съвсем кратко и не можеше да отдели нито една от двете си безценни вечери там.

Пристигна късно през нощта и минаваше полунощ, когато се качи в такси. Нямаше да отседне в „Карлайл“, където беше станало безобразно скъпо, ами в „Алгонкуин“. Беше отсядала там много пъти като по-млада и макар стаите да бяха малки, в този хотел имаше някаква магия и тя го обожаваше. Ресторант „Раунд Тейбъл“ все още работеше, призраците на Дороти Паркър и приятелите и все още обикаляха, котката Матилда все още беше тук — е, по-точно някой от потомците и или поне така му се струваше на човек, — а във фоайето бе запазена театралната обстановка с палмите, черните мраморни колони и огромните кожени кресла с високи облегалки.

Ню Йорк се държеше както винаги по средата на деня или в полунощ; натоварен трафик се изливаше в града, всички магазини в центъра бяха отворени, тротоарите гъмжаха от хора, които вървяха нанякъде, крещяха, поздравяваха познати. Тя беше безкрайно уморена, регистрира се, погали котката, помоли да я събудят в седем сутринта и заспа във ваната.

Беше поканила на закуска Лу Кларк, която щеше да поеме нюйоркския франчайз. Лу Кларк, дребничка четирийсетгодишна жена, наполовина китайка, с гарвановочерна коса и огромни тъмни очи с бадемовидна форма, каза, че обожава „Алгонкуин“ и няма да се въздържи да не си поръча мартини със закуската.

— Не че съм алкохоличка — поясни тя. — Просто там правят най-хубавото мартини в Ню Йорк.

Каза, че била подготвила два обекта, които да покаже на Бианка, единият в Мийтпакинг Дистрикт, вторият във Вилидж.

— И двата района ще ти харесат, сигурна съм, а и на двете места е страхотен купон.

Тя поразрови една козуначена кифла, докато отпиваше кафе, и Бианка се усети, че е гладна, поръча си така наречения в „Алгонкуин“ омлет без запръжки с пържени картофи и дълго кафе с мляко, към което добави щедро захар. Лу Кларк я наблюдаваше, без да помръдва, силно впечатлена, все едно Бианка се готвеше да смърка кокаин.

Тя беше в модния бизнес или поне така пишеше в автобиографията, която беше пуснала по мейла, „Продажби на едро, аксесоари, обувки, бижута, чанти“. Притеснена, че цялата работа може да се окаже доста несигурна, Бианка откри, че докато половината й империя наистина снабдява повечето лъскави магазини в центъра, другата половина произвежда великолепни шалове, ръкавици, чанти и шапки.

Предложи да започнат от Мийтпакинг Дистрикт. Бианка не беше ходила в Ню Йорк три години и остана удивена от промените. Бяха изникнали страхотни скъпи бутици в малки, покрити аркади, но те не бяха подходящи за магазина на „Фаръл“, имаше и елегантни кафенета от двете страни на калдъръмените улички. А пък хотел „Стандард“, изпъчен на две огромни подпори, изглеждаше великолепно, въпреки че името му беше написано на обратно и това й се стори нелепо. Лу я заведе в бар „Бум Бум Рум“ на осемнайсетия етаж с панорамна гледка към Манхатън през огромните прозорци, които бяха монтирани дори в тоалетните. Тук щеше да бъде и новият музей „Уитни“, така обясни Лу, в края на новата алея Хай Лайн, навремето Уест Сайд Фрейт Лайн; и прелестен нов магазин на „Апъл“.

— Нали виждаш, адски готино е!

Бианка се съгласи, хареса малкото магазинче, което Лу беше открила, но докато обядваха в ултрашикозно кафене, където на всяко ястие от менюто бяха отбелязани калориите и цените, тя се извини и призна, че не може да си представи магазин на търговска къща „Фаръл“ в този район.

— Прекалено модерно е, ние търсим нещо с традиция и чар, не съвременния шик.

Лу й се усмихна, сякаш искаше да чуе тъкмо това, и отвърна, че тогава Вилидж е много по-подходящо място. Оказа се точно така. Блийкър Стрийт, обточена с дървета, същевременно лъскава, беше изключително модерна в момента, осеяна с магазини с гръмки имена като „Ралф Лорън“ и „Марк Джейкъб“.

— И вашият „Бърбъри“, разбира се — каза с огромно задоволство Лу, сякаш тя лично бе създала магазина, — има и „Джо Малоун“. Това ти говори достатъчно.

На Бианка й говореше, че „Джо Малоун“ нямаше да е тук, ако бе все още независима фирма — като „Фаръл“, а не собственост на „Есте Лодър“, а магазин до тях щеше да е безобразно скъп. Лу и невероятно нахална брокерка й показаха малкото магазинче, което Лу беше открила, на тясна пресечка на Блийкър, което беше изящно, съвършено във всяко отношение, но прекалено скъпо. Лу обеща да намали цената, при което брокерката обясни, че „Шанел“ били готови да го вземат на пълната му цена и дори се канели да предложат повече. Лу смръщи лице и проведе с нея разгорещен разговор шепнешком. Върна се вътре и заяви, че всичко изглеждало супер, че брокерката щяла да й позвъни по-късно, за да потвърди. Бианка не й повярва.

— И така — заговори Лу, когато се качиха в такси, — кажи какво мислиш. Не беше ли съвършено?

Бианка отвърна, че наистина е съвършено и точно тогава се обади брокерката, че дизайнер на обувки бил предложил повече от „Шанел“ и бил готов да наддава, докато не спечели магазинчето. Поради някаква причина, която не можа да си обясни, Бианка не остана разочарована.

— Има и други места — каза Лу, — сама виждаш колко е подходящ районът. Ако успея да намеря друг магазин, сигурна съм, че ще го открия, ще го одобриш ли?

— Да — отговори Бианка, когато таксито спря пред „Алгонкуин“. — Денят беше прекрасен, но сега, Лу, би ли ме извинила, смазана съм от умора и трябва да полегна.

— Много ми се иска да те заведа на вечеря — предложи Лу, но Бианка тактично обясни, че щяла да води закупчик на козметика на вечеря.

— Къде ще отидете? — попита Лу. — Мога да ти посоча идеалното място. Тези хора са невероятно претенциозни.

Бианка благодари и каза, че ще ходят при Гордън Рамзи в „Ландън“, при което Лу млъкна и тогава Бианка побърза да слезе от таксито.

Щом се върна в стаята, заспа веднага, но първо поръча да я събудят след два часа. Бе изтръгната от дълбокия сън от портиера, който я уведоми, че някакъв господин имал среща с нея. Тя реши, че това е закупчикът, дошъл на неправилното място, затова помоли да говори с него.

— Много се извинявам — започна тя, — много ме забавиха. Моля те, поръчай си нещо за пиене, а аз ще сляза след десет минути. — Запита се защо всички започваха да говорят с американски акцент на това смешно място и му препоръча мартинито.

Последва мълчание.

— Бианка, така и няма да запомниш, че не пия.

Беше Сол.

Слезе да го види объркана и дезориентирана.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Казах, че ще ми бъде приятно да те видя в Ню Йорк — отвърна той. Наведе се и я целуна по бузата. Тя му се усмихна смутено.

— Много мило — каза тя и се отпусна на стола. — Патрик знае ли, че си тук?

— Тук, в хотела ли? Не. Знае обаче, че съм в Ню Йорк. Нямах никакво намерение да го лъжа. Аз не лъжа — добави той.

— Никога не говориш чак толкова много, че да излъжеш — сряза го тя с раздразнение.

Той й отправи една от бързите си усмивки.

— Май е точно така. Както и да е, той нямаше нищо против. Казах му, че мога да ти предложа подходящ магазин. Не си ли говорила с него?

— Не съм говорила.

— Няма значение. Какво ще правиш тази вечер?

— Ще вечерям със закупчик на козметика. След това си лягам.

— Не със закупчика, надявам се.

— Няма да е със закупчика.

— Радвам се.

— Защо? — На флирт ли го обръща, помисли си тя.

— Това би означавало, че бизнесът ти съвсем се е скапал, след като се налага да прибягваш до подобни методи.

Заслужи си го, Бианка.

— Ами утре?

— Утре щях да ходя по магазините. След това трябва да огледам още един магазин с жената, която ще поеме нюйоркския франчайз.

— Нещо засега?

— Нищо.

— Отложи срещата с нея — нареди той. — Мога да ти предложа най-доброто за теб. Намира се в Сохо. Трябва ли да обикаляш по магазините? Разбирам, че трябва да ги разгледаш, но аз пътувам в пет.

— Ще отида по-късно. След като си тръгнеш. Къде си отседнал?

— Казва се „Мърсър“. Твърдят, че предлагали на клиентите си автентични тавански помещения. Каквото и да значи това. Както и да е, много е приятно.

— Тогава ще дойда сутринта — обеща тя, — стига да ти е удобно.

— Разбира се. До фоайето има кафене. Чакай ме там. В девет. След като тази вечер си заета, аз ще си тръгвам. Имам предостатъчно работа.

Тя не се сдържа и се разсмя.

— Ти някога купуваш ли цветя на дамите? А шампанско?

— Не, разбира се — отсече той. — Защо да го правя?

Тя се отказа.

— До утре сутринта.

— Добре. — Той се наведе и я целуна бързо по устните. — Жалко, че не можем да прекараме вечерта заедно.

— И аз съжалявам — отвърна предпазливо тя.

— Наистина имам много задачи.

Когато пристигна в „Мърсър“, Сол пиеше кафе и говореше по телефона. Помаха й и повика сервитьора, без да прекъсва разговора. Тя въздъхна, поръча си кроасан и капучино и започна да оглежда Сол. Както обикновено, той беше облечен в дънки, с червен кашмирен пуловер върху риза на бяло и розово райе под сиво сако от туид и от гледна точка на модата не се получаваше. Представи си как измъква първите дрехи, които му попаднат от купчината на пода, без дори да се замисля как ще изглежда; това й допадна; беше по-различно и приятно от мъжете, за които модните страници на „Вог“ бяха задължително четиво.

Когато се върна от вечеря, я чакаше имейл от Патрик.

„Тук почти всичко е наред. Дано пътуването ти е успешно. Сол може да ти се обади, каза, че може да е намерил подходящ магазин. Патрик.“

— Така — обърна се към нея Сол, след като приключи разговора. — Как беше закупчикът?

— Безполезен.

— Можех да ти го кажа още преди това. Бианка, в този град всичко се върти с пари, не на базата на супер идеи.

— Знам, знам… но ние разчитаме на легендата.

— Легендите не плащат сметките. Така, приключи ли? Отиваме да ти покажа мястото. Съвсем наблизо е.

Намираше се на малка пряка на Устър и беше очарователно: калдъръм, дървета, елегантно място, но не беше оживено и модерно като Мийтпакинг Дистрикт, нито пък щеше да привлече хората както във Вилидж. В момента беше книжарница, с малки витрини и яка дървена врата, до която водеха две стъпала. Приличаше на магазинче от времето на Дикенс и всеки би помислил, че е английско.

— Един познат ми каза, че всеки момент ще фалират — каза Сол. — Ще го вземеш много евтино, поне така предполагам, ако направиш оферта веднага. Повикай жената час по-скоро.

Тя влезе, пообиколи и се почувства разкъсана. Едно помещение беше свързано с друго с арка. Дори си имаше малък горен етаж и спирално стълбище. Напомня за Флорънс и нейната приемна, помисли си тя и се усмихна.

— Съвършено е, Сол, много ми харесва! Как го намери?

— Познавам човека, който притежава обекта. „Глоубъл Чейн“, сигурно си чувала за тях. — Посочи съседния магазин, моден бутик с огромни витрини. Тя се усмихна.

— Да. Това е прекрасно. Чакай да звънна на Лу.

Обади се и Лу обеща да е при нея в четири.

— Добре, ще се видим там. — Затвори и се обърна към Сол. — Не знам как да ти благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. Сега какво ще правиш?

Тя погледна часовника си. Беше няколко минути след единайсет.

— Ако щеш вярвай, но нищо. А ти?

— Нищо. Чакам едно-две обаждания. Освен това съм отделил време за теб.

— За мен е чест — отвърна тя.

— Ти не го ли правиш?

В този момент тя си даде сметка, че го прави непрекъснато. Дори за децата.

— Разбира се.

— Искаш ли да поразгледаме квартала? За теб е важно.

— Много. Много искам да отида до „Балтазар“, всички казват, че било страхотно, не трябвало да се пропуска.

Той въздъхна.

— Мразя местата, които не трябва да се пропускат.

— Тогава ще отида сама.

— Не, ще издържа, след като съм с теб.

Вървяха по облените в слънце улици; „Балтазар“ се намираше на Спринг Стрийт, огромен, шумен ресторант, който някога е бил кожарски склад, просторен хангар, съвсем в парижки стил, навсякъде блестяха медни перила, имаше дървени пейки, лампите висяха, а униформите на сервитьорите бяха типично парижки. Седнаха на бара за стриди, на високи столчета, и Бианка му се усмихна малко нервно. Той отвърна с една от бързите си усмивки.

— Много е приятно с теб — заяви той.

— Радвам се.

— Знаеш, че е така.

— Май да. Ъ-ъ-ъ… нещо за пиене?

— Ще пия чаша шампанско — реши той. — Нали и ти ще пиеш същото?

— Да, разбира се, но…

— Пия, но много рядко. Ако обстоятелствата го налагат.

— И сега налагат ли го?

— Да, струва ми се — отвърна той и погледна замислено първо нея, а след това и бара.

Отпи мълчаливо шампанско, докато поглеждаше телефона; очевидно флиртът беше приключил.

След това вдигна неочаквано поглед и й се усмихна отново.

— Изглеждаш много добре — каза той. — Харесва ми сакото с червения шал. Червеното ти отива, трябва да се обличаш в червено по-често.

— Благодаря. — Остана удивена, че е забелязал.

Той отново се наведе над телефона, а тя заразглежда менюто — съвсем френско, huitre^[1], frites^[2], frisee aux lardons^[3] — и бутилки вина, в редици високо над главата й, бутилките потънали в прах, очевидно непипани години наред, дори десетилетия.

— Прекрасно е — отбеляза тя. — Моите клиенти са тук, погледни ги само! — Той се огледа послушно, всички бъбреха, смееха се, целуваха се и поглеждаха към айфоните и айпадите си, младите преуспели нюйоркчани.

Разходиха се още малко и когато не успяха да пресекат една улица, той я хвана здраво за ръката и я накара да тичат, а тя се запита дали това не е прелюдия към по-голяма интимност, но той пусна ръката и веднага след като се озоваха на тротоара. Запита се дали не си е въобразила предишната вечер. Имаше ли я изобщо? Струваше й се невъзможно да повярва.

Той й показа едно заведение — казваше се „Бар 89“, толкова посещаван, че дори имаше табела „Не се допускат туристи след 22:00“.

— Това е толкова нелепо! — възкликна тя.

— По принцип не бих влязъл тук — заяви той. — Нали знаеш, че по принцип не ходя по барове. Днес добре, но…

— Трябва да отвориш бар — разсмя се тя — и да сложиш табела на вратата „Не се допускат клиенти“.

Той се усмихна широко, развеселен от идеята.

— Може и да го направя. Да се връщаме ли в „Мърсър“ да обядваме? Кафенето там е истинска легенда, не можеш да си направиш резервация, но ще ти запазят маса, ако обещаеш да приключиш за десет минути. Ти, разбира се, можеш да останеш колкото пожелаеш.

— Супер — съгласи се тя.

Той избра малка маса в средата на заведението и седна срещу нея; очевидно нямаше да има и помен от интимност.

Докато обядваха — той поглъщаше храната, а тя ровеше в чинията си — Бианка го попита за Дикън.

— Много е разстроен, разбира се. Но за момента не мога да направя абсолютно нищо. Нямам желание да говоря по този въпрос.

— Добре. Тогава за какво да говорим?

Той я погледна много сериозно, очевидно се канеше да каже нещо, но телефонът му звънна.

— Извинявай — трябва да се обадя. След това искам да обсъдя един въпрос с теб.

Тя отпи глътка минерална вода. Шампанското я беше замаяло, а не можеше да си позволи подобно нещо. Предстояха важни сделки и сигурно трябваше да се кажат важни неща.

Сол приключи разговора и пъхна телефона в джоба.

— Извинявай — повтори той. — Обещавам да не отговарям, ако звънне отново.

— Не ти вярвам. Дай телефона си на оберкелнера.

Това беше шега. Той обаче се поколеба, след това се съгласи.

— Добре, ще му го дам.

Стана и тръгна към служебната маса, каза няколко думи на оберкелнера и му подаде телефона си.

Върна се.

— Как беше?

— Впечатлена съм.

— Така и трябва. Не съм го правил заради никого. Освен за Дикън, разбира се.

— Сега вече съм поласкана.

— Не съм имал за цел да те лаская. Това е факт. Не обичам ласкателствата. Сега настоявам да проведем напълно откровен разговор. Нали нямаш нищо против? Не искам, разбира се, да те разстройвам.

— Няма… — Отвърна тя. А сега какво?

— Работата е там, че непрекъснато мисля за теб. Компанията ти ми е приятна, намирам те за изключително привлекателна, приятно ми е да съм с теб. Сигурен съм, че ще си прекараме добре в леглото. Не е ли така?

— Аз… — Ами да. Може и така да е — отвърна тя, като се стараеше да не се разсмее или да не излезе от ресторанта. Що за човек е той?

— Искам да знам какво мислиш за това да си с мен? — попита той.

— Ами… аз… знаеш ли… аз…

— Виждам, че не си сигурна. Знам, че не съм най-изтънченият човек в социално отношение.

— Така е.

Той я погледна обидено.

— Сол — продължи тя и отпусна ръка върху неговата. Той сведе поглед, сякаш се питаше как се е озовала там, след това вдигна очи към нея и изражението му беше толкова напрегнато, толкова непогрешимо като намерение, че тя усети замайване. Почувства се безкрайно несигурна, нямаше никаква представа какво да направи или каже. Затова се опита да отговори на въпроса му.

— С теб наистина ми е много приятно. Това мога да го кажа със сигурност. Само че… това вече ми е трудно да го кажа, не сме били заедно дълго.

— Така е — усмихна се неочаквано той и премести ръка. — Но важното е, че не ти е неприятно.

— Напротив.

— Добре. Исках да кажа, че много ми се иска да започна връзка с теб. Много ще ми бъде приятно.

Шокът бе толкова внезапен, че тя се отпусна назад на стола си и се почувства напълно объркана. Той й отправи една от усмивките си.

— Бианка?

— О! — възкликна тя. Това беше единственият и отговор.

— Какво мислиш по този въпрос? Вече сме единодушни, че ще ни е добре в леглото. Ще си помислиш ли?

Тя не откъсваше очи от него. Той беше сексапилен и интересен, великолепен и много приятен. Само че не беше напълно… нормален. И нямаше как да реагира нормално на казаното от него.

Затова само му се усмихна. Той също й се усмихна, този път обаче не едва доловимо, а продължително, облегна се назад, без да я докосва, дори не посегна към ръката й.

— Ти някога имала ли си връзка?

— Никога — отвърна тя, прекалено изненадана, за да увърта. — Не съм искала.

— Ясно. Е, аз мислих много по въпроса. За връзка с теб.

— Така ли?

— Така. Ти не си ли мислила по този въпрос? За връзка с мен?

Господи, беше мислила. Сто пъти след онази вечер, когато копнееше за него повече от всичко и единственото й желание беше да го заведе в леглото или да го направят направо на пода, защото желанието я обсеби с непозната сила, разтърси я, накара я да го желае отчаяно и да не я е грижа за последствията.

— Всъщност да — призна най-сетне тя, — мислила съм.

— Това е чудесно, радвам се да го чуя. Радвам се.

Усмихна й се отново, весело и доволно; заприлича на малко момче, което току-що беше постигнало нещо трудно за пръв път.

— Но не мисля, че можем да го направим. Нали така?

Всеки миг Червената кралица щеше да се втурне в ресторанта и да се разкрещи: „Отрежете и главата.“

— Не — заяви тя. Долови собственото си колебание и разочарование.

— Не можем, Бианка. Причините са много. Първата е съпругът ти. Харесвам го повече от всичките си други познати. И той ме харесва. Освен това двамата сте чудесна двойка. Това е неоспорим факт. Наблюдавам ви с огромна завист. И онова, което сте постигнали заедно, и семейството ви, и общия ви живот, и…

— Не е общ — отвърна нещастно тя, — не и в момента. И не ни е добре заедно. Не си говорим. Караме се. Досега не сме имали подобни проблеми. Вината е почти изцяло моя, сигурна съм. И на сегашната ми работа. Той ревнува от работата.

Копнееше да сподели за ултиматума на Патрик, ала знаеше, че не може.

— Изненадан съм.

Последва дълго мълчание.

— Сигурен съм, че всичко ще си дойде отново на мястото. Че отново ще ви бъде добре заедно.

— Надявам се — отвърна тя и в гласа й прозвуча страст. — Наистина се надявам.

— Ще стане. Тези неща се въртят в омагьосан кръг. Неразбирателството поражда неразбирателство. Знам го много добре. Ще излезете. Ти си твърде умна, за да допуснеш подобно нещо. Наистина си много умна — повтори той, без да откъсва очи от нея. — За мен това е невероятно привлекателна черта. Тъпите жени за мен не са привлекателни. Онази Гуиневир, ако тръгне да ме преследва с напомпаната си стойка и великолепните оголени цици и предложи да направи каквото пожелая, ще стана напълно импотентен.

— Мили боже, изненадан съм, че си забелязал й нея, и атрибутите й.

— Бианка! Разбира се, че съм ги забелязал. Да не би да съм от камък?

— Но — започна тя, когато любопитството надделя над дискретността и дори гордостта, — след като смяташ, че съм толкова привлекателна, защо изобщо не ме докосна повече след онази вечер? А тогава каза, че си го направил, защото си бил разстроен.

— Исках… исках, разбира се, да те целуна. Исках да спя с теб още откакто се запознахме. И онази нощ в Париж, и онзи път в гората, но знаех, че не бива.

— О! — възкликна тя.

— Щеше да е пълна катастрофа. Но колко само го искам. Колко само те желая. Онази вечер бях нещастен, уплашен, повече нямах сили да се боря. А ти беше… беше неустоима.

— О! — възкликна тя.

— Покрай ужасните проблеми с Дикън не мога. Не мога да рискувам абсолютно нищо. Ако Джейни разбере… дотам съм. Ще го изгубя. Дори най-невероятните часове, прекарани с теб в леглото, не струват толкова скъпо.

— О! — възкликна тя за трети път и й се прииска да каже нещо по-интелигентно.

— Не ме разбирай погрешно — продължи той, — не ми беше лесно да ти кажа всичко това. Най-голямото ми желание е да те заведа горе в моята стая и да те чукам до припадък.

Тя остана леко шокирана от този начин на изразяване без сексуални задръжки, от факта, че възприема сравнително нормално поведение.

— Може и никой да не разбере за нас. Но според мен е малко вероятно. Помисли си за съсипията, която ще последва. А пък аз трябва да престана да работя с Патрик. Което е равносилно на трагедия. Той е великолепен аналитик.

— Наистина ли? — Не знаеше какво друго да каже.

— А най-важното е, че нито един от двама ни не разполага с време. Това вече е наистина важно.

Най-сетне Бианка се разсмя. Наистина беше смешно. Особено мисълта, че и двамата са твърде заети за секс от време на време. След това отново се почувства засрамена, спомни си колко често не й оставаше време за Патрик, не просто за секс, а да разговаря с него, горката малка Мили, Фърги и Руби — много по-важни за нея от Сол Финлейсън.

— Прав си, разбира се — заяви тя, когато най-сетне се овладя, — прекалено заети сме.

— Така — погледна я доволно той. — Този въпрос е уреден. Не исках да мислиш, че не те желая. Реших, че след онази вечер ще ти се стори странно.

— Да, малко.

— Радвам се, че обясних. И ти си съгласна. Само че е много жалко.

Погледна часовника си. След това изпъна гръб и каза нещо, което тя изобщо не очакваше.

— Знаеш ли какво? Господи, как мразя този неправилно зададен въпрос — научил съм го от Дикън. Часът е едва един. Разполагаме с цял следобед.

— И? — Сега какво ли следва?

— Обсъдихме въпроса и знаем, че е невъзможно да започнем връзка.

— Да-а-а.

Сега вече той се усмихваше, посегна през масата и стисна ръката й.

— Не ме гледай така уплашено, опитвам се да бъда романтичен.

— Нали току-що се разбрахме, че в живота ни няма място за романтика. Поне между нас.

— Няма. Наистина няма. Но ето че неочаквано се появи възможност. Разполагаш с три часа до срещата с онази жена и докато дойде колата, за да ме закара на летището…

— И-и-и?

— Можем да го направим за пръв и последен път, за здравей и сбогом. Би било… хубаво.

— Да, би било — отвърна предпазливо тя, — но не мога. И наистина е жалко. Всичко, което каза, си остава истина. И за риска, и че ще нараним хората, които ни имат доверие. Точно така е.

— Май си права. Но можем да го направим само веднъж — господи, как само ми се иска — всъщност бих казал, че го заслужаваме. Защото се държахме толкова добре.

— Заслужаваме да се държим зле, защото сме се държали добре ли? Господи, това е нелепо.

— Не е. Напълно разумно е. Аз…

— Господин Финлейсън… — Беше оберкелнерът. Държеше телефона на Сол. — Господин Финлейсън, вашата секретарка. Каза, че е на живот и смърт.

— Мили боже — възкликна той. — Тя никога не говори така. Сигурно е за сделката в Хонконг… както и да е. Невероятно. Извинявай, Бианка, няма да се бавя…

Той излезе от ресторанта и остана във фоайето.

Бианка стана и почти избяга от ресторанта, хукна по улицата. Когато чу името си и се обърна, той беше застанал на стълбите, махаше й да се върне, а тя остана закована на мястото си, неспособна да помръдне и да измисли какво да прави.