Пени Винченци
Наследниците (32)

Трийсет и първа глава

В Грас беше наистина невероятно. Може би най-прекрасните два дена. Очарователен град, построен на тераси, с наситени, богати цветове, нюанси на кремаво, розово и теракота, тротоари обточени с рози и вистерия, великолепно украсени къщи, всяка с различни орнаменти, малки виещи се улички, арки и стъпала, прекрасна катедрала.

Тук той й обеща, че ще бъде завинаги в безопасност, и уреди необходимото, за да спази обещанието си.

Срещнаха се на летището в Ница, след като, разбира се, пътуваха отделно: Флорънс, която похарчи поне половината от ежеседмичната си заплата за нов гардероб за пътуването, беше облякла любимия си тоалет: семпла жилетка и пола в същия нюанс от кремава вълна, дръзко къса, поне два сантиметра и половина над коляното — но краката й бяха изключителни — върху черна копринена тениска. Косата й бе късо подстригана, къдриците образуваха лъскава, златистокафява шапка, гримът й беше дързък, кафявите очи, подчертани от тъмни сенки и очна линия, изкуствените мигли дълги, устните плътни и блестящи.

— Приличаш на реклама за грим — отбеляза Корнилиъс и стисна официално ръката й, когато се видяха.

— Да, всичкият е от прекрасната гама на фирма „Фаръл“ — отбеляза тя.

Той беше наел автомобил, забележителния мерцедес 300 SL с известните вдигащи се нагоре врати.

— Господи, Корнилиъс, това е невероятно — каза тя, когато вратите бавно се спуснаха.

— Реших, че тези три дена са специални и ни трябва автомобил само за случая.

Той изглеждаше чудесно, беше небрежно облечен в риза с разкопчана яка, дънки и дънково яке, косата му беше по-дълга, беше си сложил много тъмни слънчеви очила, които му придаваха хулигански вид.

— Мили боже — възкликна Флорънс, докато пътуваха покрай брега. — Имам чувството, че съм попаднала в малко долнопробен филм. Ти гледал ли си „Жул и Жим“, Корнилиъс? Не че филмът е лош, обожавам го. Ходих да го гледам снощи и се настроих.

— Да, гледал съм го. Надявам се обаче да не скоча с колата от някоя скала.

Беше прекрасен майски ден, син, златен и почти горещ.

— Погледни небето — посочи Корнилиъс — Мистралът го е лъснал специално за нас.

— Какъв си поет — усмихна се Флорънс и той призна, че не го е измислил, а е заимствал от Ленард Дъръл. — Но съм сигурен, че рано или късно и не мен щеше да ми хрумне същото.

Флорънс беше отседнала в очарователна малка auberge^[1] в глухото селце Пон дю Лу. Беше направила резервацията сама в малка пътническа агенция в Илинг, а пък Корнилиъс щеше да отседне в един от най-хубавите хотели в Грас, където резервацията бе направила секретарката му. Атина се подразни силно от това пътуване.

— Просто не разбирам защо заминаваш. В момента сме потънали в работа покрай летните промоции и ужасната конкуренция. „Ревлон“, „Рубинщайн“, „Ардън“, а сега и онази жена Лодър, която се справя забележително добре. В магазините са силно впечатлени от нея и безобразно скъпите и кремове.

— След като са безобразно скъпи — отвърна тихо Корнилиъс, — защо се притесняваш от нея?

— Корнилиъс, ти нищо ли не си научил? Всеки бранд има нещо специално. Концепция, легенда. Госпожица Ардън си има червените врати и програмата почистване-тоник-подхранване, Ревлон предлага промоции на цветовата гама — има ли човек, който ще забрави „Череши в снега“? Както и да е, смисълът на крема „Ренютрив“ е цената му. „Няма начин да дам трийсет лири за бурканче с крем“, разправят хората. Възкликват „Това е нелепо!“, а после го купуват.

— А на нас кое ни е специалното в този смисъл?

Корнилиъс я погледна невинно. Атина му хвърли изпепеляващ поглед.

— Ние сме англичани с велико наследство — отвърна тя, — разбираме англичанките и познаваме английската кожа. Това е уникалното при нас. Макар понякога да ми се струва, че не успяваме да стигнем до съзнанието на хората. Можеш да постигнеш повече в това отношение. Можеш да се превърнеш в английския Чарлс Ревлон, стига да поискаш.

— Господи, надявам се да не стане! — отвърна той. — Крайно неприятна личност, доколкото разбирам, и противен женкар. Дано не ме възприемаш по този начин.

— Със сигурност не си неприятен и никой не би помислил, че си женкар. Само че ти притежаваш стил и класа и ми се струва, че трябва да се възползваме повече от това.

— По какъв начин? — попита Корнилиъс. Погледна я с известна тревога.

— Култът към личността е много мощно оръжие. Всички тези приказки, пълните глупости, че госпожица Ардън била използвала кремовете си върху коне, се помнят от хората. Госпожа Лодър е истински гений в това отношение, не мога да го отрека. Трябва да се поучим от нея. Веднъж успях да вляза на една от търговските й конференции за продавачи консултанти. Беше като събиране на възкръснали. Седяха и я наблюдаваха, а тя редеше притчи за продуктите и завърши със: „И помнете, вие сте звездата на сцената, клиентите са вашата публика, а касовият апарат ще зазвучи като аплодисменти.“

— Добре казано — похвали я Корнилиъс.

— Да, но е вулгарно. Което никак не ме изненадва. Първо, тя е американка и произхожда от твърде семпло семейство.

— Не мисля, че мама е с кралско потекло — засече я Корнилиъс. — Тя е била гардеробиерка, преди да стане актриса.

— Я стига, гардеробиерка, шивачка, кой ще забележи разликата? Тя е била изключително известна актриса, преди да се омъжи за баща ти. Както и да е, това трябва да използваш, Корнилиъс, а не да пилееш време за безсмислени пътувания до Грас.

— Напротив, мисля, че от това ще излезе невероятна история, ако тръгнем по този път, но аз стигнах до самото сърце на световната парфюмерийната индустрия, за да разработя „Мадам Фаръл“ или „Розата на Фаръл“, или както пожелаеш да кръстиш парфюма ни.

— Може и да си прав.

През първия ден двамата с Флорънс се разхождаха дълго из Грас и имаха чувството, че не са видели и половината. Спряха на очарователен стар площад, на хълм в града с три терасирани фонтана и невероятен пазар, където той купи огромен букет цветя, тя започна да протестира, но се разсмя, а пък никак не и се искаше да ги сложи в колата, където щяха да увехнат. Човекът ги съжали и предложи да пази букета до края на деня.

— Може и да ги запази — разсмя се Корнилиъс. Това сигурно е най-голямата му продажба от седмици наред.

Флорънс не отиде при парфюмеристите с него — щеше да е прекалено недискретно, затова обиколи малките магазинчета, в които се продаваха парфюми, където въздухът в топлия следобед ухаеше.

След това отиде до парфюмерия „Фрагонар“, където се включи в туристическа обиколка и слуша внимателно разказа как се правят парфюми, купи си книга по въпроса и разгледа шишенцата; две й харесаха много, миниатюрна сребърна каручка, натоварена с четири шишенца, теглена от два сребърни коня, и изящно шишенце от рязано стъкло, отгоре със сребърен Купидон вместо тапа.

— Ти знаеш ли — попита тя по-късно Корнилиъс, — че жасминовите цветчета се берат на зазоряване, когато ароматът им е най-силен. Не е ли прекрасно? На китката ми има от парфюма, който създадох днес сама. Просто не разбирам защо наемаш скъп и прескъп парфюмерист. Кажи ми какво мислиш.

Той пое фината й китка и я поднесе към носа си, подуши, след това я целуна нежно.

— Не е зле — каза той, — но не е достатъчно красив за теб.

По-късно, докато лежаха в леглото в нейната стая — малка, но симпатична, с дантелени пердета и аплици от фино стъкло, а върху скрина — кана с цветя, той се обърна към нея и въздъхна:

— Любима моя, моя любима малка Фло, има нещо, което трябва да ти кажа.

— Искаш да прекратим ли? — попита тя напълно спокойно, тъй като очакваше подобно развитие още от първия път в Париж.

— Да прекратим ли? Мили боже, не, никога, никога! Връзката ни си струва всеки риск, всеки миг на тъга. Просто не разбирам защо се примиряваш. Можеш да си намериш истински любовник, който ще се ожени за теб и ще се грижи за теб…

— Когото няма да престана да сравнявам с теб — довърши тя. — Корнилиъс, не помня някога да съм изпитвала същото щастие както когато съм с теб. Не и след Дънкан. С него бях щастлива. И изпитвах — как да го кажа — невероятно удовлетворение.

Тя се наведе да го целуне.

— Често мисля за това — призна той, — за удовлетворението, както го наричаш.

— Имахме го. Аз го обичах, а той ме научи да се наслаждавам.

— Справил се е блестящо — усмихна се той.

— Така е. Но двамата имахме прекалено малко време, за да се учим и опознаем напълно. Така че тогава беше различно. С теб е… нещо повече. В леглото — уточни тя през смях.

— И извън него. Какво повече?

— Когато сме заедно много повече. Времето, прекарано с теб, е великолепно. Ти ме интересуваш, замайваш, караш ме да се смея…

— И да плачеш. Понякога. Когато трябва да се разделим.

— Не — отвърна тя сериозно. — Не. Никога не съм плакала за теб. За Дънкан плаках много, защото нямаше да имаме бъдеще. С теб обаче имам. Нещо като бъдеще. Липсваш ми, но винаги мисля за следващия път.

— И въпреки това реши, че искам да сложим край на връзката.

— Ами, да. Готова съм за подобна стъпка във всеки един момент. Междувременно онова, което имаме, е достатъчно. Наистина е така, Корнилиъс. Обичам работата си, обичам и свободата си. Аз съм съвършената любовница.

— Ами чувството на вина? То не те ли измъчва?

— И да, и не — призна тя. — Не ми се иска да мамя Атина; от друга страна, тя се държи с мен твърде неприятно и аз се успокоявам, когато си помисля за връзката ни. Което е проява на злоба от моя страна.

— Може и така да е, но и при мен е така — засмя се той и я целуна по рамото. — И с мен невинаги се държи добре.

— Докато не знае, няма страшно… а ние не правим нищо лошо. Аз имам две кръщелници, които задоволяват майчиния ми инстинкт. Така че… Казвай каквото беше намислил.

— Не е кой знае какво — погледна я нежно той. — Да не говорим, че моментът не е особено подходящ. Неочаквано реших, че имам по-спешни планове за нас двамата.

— Наистина ли? — тя се отпусна по гръб. — Какви ли са? А, да, ясно… Господи, Корнилиъс, моля те, умолявам те, не спирай да го правиш, чудесно е, прекрасно… Господи, о, господи…

— Ще спра само за момент — отвърна той през смях — и ще ти кажа, че утре възнамерявам да те заведа на едно специално място, а след това ще ти кажа какво ще направя за теб. Според мен ще те зарадвам. Засега обаче… о, господи, обичам те. Да знаеш само колко те обичам, Флорънс. Иска ми се да сме заедно непрекъснато. Радвам се, че си поговорихме, защото ми се струва, че не би искала да си омъжена за мен.

— Корнилиъс, за съжаление не мога — отвърна мило и много сериозно тя. — Искам онова, което имаме. Само че повече. О, боже!

Притегли го към себе си; на долния етаж Madame la Proprietresse^[2] си мислеше, че очарователната госпожица Хамилтън, толкова красива и толкова изискано елегантно облечена, не е самотната стара мома, за каквато я взе отначало.

Специалното място, на което Корнилиъс я заведе на следващия ден, беше ресторантът „Коломб д’Ор“ в Сен Пол дьо Ванс, който Флорънс не бе и мечтала да види, тъй като беше любимо заведение на талантливите творчески люде, актьори, певци, хора на изкуството (най-вече Пикасо).

Похапнаха невероятни ястия.

— Обожавам храната — заяви щастливо Флорънс, докато поглъщаше първата супа от риба, след това телешко и накрая креп сюзет.

Седяха навън, на слънце; той беше с ленен костюм и много тъмните слънчеви очила.

— Приличаш на Ив Монтан — отбеляза Флорънс.

— Наистина ли? Може да ме вземат за него, а теб за новата му звездна приятелка. Обожавам тази рокля, Флорънс. Много ти отива.

— Благодаря.

Беше се колебала над покупката от „Джагър“; кремаво вълнено букле, без ръкави, което нежно очертаваше извивките на тялото и. Беше обаче много скъпа, но тя прие покупката като инвестиция, а не като проява на екстравагантност. Беше си купила и слънчеви очила, огромни, с рамки от черупка на костенурка. Бяха в стила на Джаки Кенеди и й придаваха малко екзотичен вид. Няколко човека ги загледаха, докато пиеха аперитиви, пушеха и се колебаеха какво да поръчат.

След като се нахраниха, излязоха навън, за да си изпият кафето.

— Хората тук танцуват вечер, много е шик — подхвърли той.

— Може ли да се върнем? Обожавам танците. Освен това е последната ни вечер.

— Разбира се. Преди това обаче трябва да се срещна с parfumier^[3], така че се налага да се върнем в Грас.

— Тогава да не губим време и да се връщаме, за да можем по-скоро да дойдем за танците.

— Флорънс, когато си до мен, шофирането се превръща в еротично удоволствие.

— Мили боже. Въпреки това съм намислила друго еротично удоволствие и ми се струва, че трябва да оставим доста време за него.

— Пия за тези думи — каза той и вдигна чашката с кафе. — А сега, малка Фло, слушай много внимателно. Уредил съм някои неща за теб, благодарение на които ще си осигурена, ако най-неочаквано ритна камбаната. Обичам те и се тревожа за теб, и съм направил следното…

След като той приключи, тя остана загледана в него, завладяна от страхопочитание от благородството и съобразителността му.

— Не можеш да направиш подобно нещо, Корнилиъс — каза тя.

— Напротив, мога — каза той. — Вече съм го направил.