Пени Винченци
Наследниците (31)

Трийсета глава

Извинявай. Имаш ли нещо против да проверя имейлите си?

— Разбира се, че нямам. Така ще мога да прочета вестника, без да изглеждам невъзпитана. „Фигаро“ е чудесен вестник.

— Френският ти е безупречен — отбеляза Бианка, усетила, че това е шансът й да поразпита.

— Благодаря — отвърна Флорънс, — просто го усъвършенствах през годините. Обичам Париж и идвах винаги когато имах възможност. Прекарвах по една седмица тук или там, нали разбираш.

Това обаче не обясняваше как е успявала да си го позволи, мислеше Бианка, но в този момент вниманието й се насочи към една поредица от имейли. Бяха от Атина Фаръл. Пишеше „Поверително“ и бяха изпратени, както изглежда, до повечето хора от фирмата. Бианка беше сигурна, че ако имаше дори най-незначителното основание да включи рецепционистката и екипа по кетъринг, щеше да включи и тях.

„Бих искала да предложа име за новата гама продукти на «Фаръл», се казваше в имейла. (Много добре, лейди Фаръл, нека всички, които го прочетат, да разберат какво правим, толкова е поверително, че дори има кодово име) (К2, иначе казано «Крема 2» — това й хареса.)

Нарекох я «Колекцията».

Според мен тя включва амбициите ни за гамата продукти: намек за мода, повтаря имената на продуктите, най-вече на «Крема», определя го и го описва съвършено точно. Ще ви бъда безкрайно благодарна, ако ми изпратите коментар, макар да съм сигурна, че ще ви бъде много трудно да предложите нещо по-добро.“

Вещица. В Англия беше едва седем сутринта. Как ли беше успяла? Тя избягваше имейлите като огън, вечно изпращаше старомодните докладни записки, които Кристин разнасяше на ръка от офис в офис.

Бианка се почувства в неизгодна позиция; непрекъснато чуваше гласа на Сол: „Горе главата“, но стръмната, висока скала, за която се беше захванала, неочаквано и се стори още по-непреодолима.

Името обаче беше добро. Изключително добро име. Обърна се към Флорънс.

— Извинявай много, че те прекъсвам — започна тя, — но може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Току-що получих имейл от лейди Фаръл. За новата гама.

— Сериозно? Интересно дали е изпратила имейл и на мен?

Тя извади айфона си, нещо, от което Бианка остана силно изненадана вчера.

— Човек трябва да следи новостите — бе обяснила тя. — Нищо не състарява повече от неумението да комуникираш както трябва. — Тя го включи и зачете задълбочено.

— Виж ти — отбеляза най-сетне тя. — Името е много добро. Как мислиш, Бианка?

— Според мен е супер — отвърна Бианка с пълното съзнание, че никога не бе влагала повече усилие в похвала. — Малко съм изненадана. Все си мислех, че лейди Фаръл няма опит с имейлите.

— Лейди Фаръл има опит с онова, което й изнася — уточни Флорънс и се усмихна мило. — Сигурно се дразниш, защото е трябвало да съобщи първо на теб. Така щеше да е много по-професионално.

— Така е — отвърна предпазливо Бианка, — но съм очарована, че го е измислила толкова добре. Наистина мисля, че е добре.

— Сигурно Кристин е пуснала имейлите — предположи Флорънс. — Атина често я събужда в седем, понякога дори по-рано, за да свърши това или онова. Горката стара Кристин, работи като роб.

— Така изглежда. Господи, току-що пристигна отговор от Сузи. И от Лара. И… на всички им харесва. И от Марк Ролинс. Я, и от Джонатан Тъкър.

Всички тези хора пърхаха около лейди Фаръл, помисли си тя, макар и несправедливо, бързаха да се покажат от колко рано са се заели с имейлите си. Джонатан Тъкър, новият директор продажби, бе започнал едва тази седмица.

— Добре. Още кафе? Или да вървим?

— Най-добре да вървим — отвърна Флорънс, — имаме много за вършене. Буквално. Как мина вечерята? — попита тя. — Извинявай, но горях от нетърпение да попитам.

— Беше чудесно. И заведението, и храната. Много ти благодаря.

— Ами компанията?

— Много по-добре, отколкото предполагах.

— Радвам се.

— Взех под наем кола за деня — призна Бианка, — но ми се струва, че тъй като това е кварталът, в който има най-голяма вероятност да открием онова, което търсим, първо да повървим. Стига да нямаш нищо против.

— Нямам, разбира се. Има само един начин да разгледаш Париж — пеша. Всичко друго е втора ръка, непълно и недостатъчно.

 

 

— О, бабче, здрасти, как си?

— Много добре, миличка. Тази събота ще работим заедно. В „Ролф“. Трябва да направя проучване на клиентите.

— Бабче, там вече нямаме щанд. Само сергия.

— Да, да, знам. Само че тази събота е изключение. Уредих всичко с мениджъра. Той остана очарован от идеята. Както и да е, миличка. Ще съм там преди девет, ти също трябва да дойдеш. Искам да ме представят на момичетата на щанда на „Брандън“.

 

 

Бианка и Флорънс поеха по тесните красиви улички на Сен Жермен.

— Прекрасно е — отбеляза Бианка, — наистина е прекрасно. Истинско съвършенство.

Попадаха на тях непрекъснато: очарователни места, също като перли, великолепни за целта им. Тук бе истински рай за онова, което търсеха, малките цветни галерии, тесните книжарнички, миниатюрните антикварни магазини.

— Това вече е съвършено! — провикваше се Бианка.

— Не, това е по-хубаво! — посочваше след малко Флорънс.

Сякаш по чудо се оказа, че две от помещенията се даваха под наем. Цените бяха високи, но не и невъзможни.

— Сигурна бях, че ще открием нашия магазин тук — заяви щастливо Флорънс, докато се връщаха към колата, — усещах го със сърцето си.

Ако успееше да намери съвършения магазин, мислеше си Бианка, ако успееше да го разработи, това щеше да е ответният удар, след като Атина бе кръстила новата гама.

— Сега в Маре ли? — попита тя.

— Точно така. Там няма такъв чар, но кварталът става изключително модерен, да не говорим, че е значително по-евтино.

Маре — част от районите, които ги интересуваха — беше очарователен, с калдъръмени улички, аркади, безброй кафенета и модни бутици, подобно на Сен Жермен, но имаше по-комерсиален вид и тук обикаляха повече туристи.

— Прекрасно е — каза Бианка, — но според мен Сен Жермен е мястото за нас.

— Съгласна съм — отвърна Флорънс и посочи прелестна къща, — тук е живяла маркиза Дьо Севини.

— Коя е тя?

— Известна с писмата си. Дъщеря й, на която се е посветила, се омъжила за губернатора на Прованс и мадам Дьо Севини и пишела всеки ден. Описанията й на парижкия живот в писмата били преписвани и изпращани на други. Била е, ако мога така да се изразя, блогърът на онова време.

— Чудесно — възкликна Бианка.

— Така е. По-късно писмата били публикувани — оказали се над хиляда — от внучката й.

— Господи, трябва да ги прочета. Как да ги намеря?

— Аз имам книгата — призна Флорънс. — Ще ти я дам.

„Здрасти, Мили! Какво ще облечеш за партито на Кари по случай Хелоуин? Ще отидеш ли?“

Мили не откъсваше поглед от телефона си. И от есемеса. Беше от Сараджейн. Нямаше как да отиде. Тя й беше приятелка. Беше най-добрата й приятелка. Само че тя я изостави. А това не беше никак хубаво. Не бе задължително, ако си приятелка на Кари. Кари трябваше да е на първо място.

Приказки — по-точно казано прошепнати клюки — за партито по случай Хелоуин се разнасяха от няколко дена. Изящно написани покани се раздаваха на ръка или бяха оставени на чиновете. Само че не на всички чинове. Три момичета от класа не бяха поканени.

Роуз, която беше с наднормено тегло. Лоти, която имаше отвратителни пъпки. И Мили, която погледна есемеса с мокри от сълзи очи.

Не бе и предполагала, че е възможно животът да се промени толкова много за нищо и никакви три месеца. В началото на ваканцията тя беше популярна, щастлива, постигаше успехи, фейсбук страницата и беше пълна със селфита, на които личеше колко се забавлява.

Сега не смееше да отвори Фейсбук, нито пък да включи телефона си. Не я бяха канили да преспи у съученичка от седмици, нито на партита, през уикендите редовно излизаше сама, ако бяха в Лондон, казваше на майка си, че се среща с приятелки, а след това обикаляше часове наред, за да мине времето.

Наскоро Кари започна да й пуска есемеси посред нощ, така че дори да спеше, се събуждаше. Есемесите бяха на пръв поглед напълно невинни, в случай че попаднат в ръцете на някой възрастен, например: „Много ми е мъчно, че не можа да дойдеш в събота“ или „Колко жалко, че няма да се видим у Анабел в неделя“.

Най-ужасното беше, че всички участваха в заговора. От това я болеше най-много. Те си пращаха тайни есемеси, шушукаха, подхвърляха си бележки винаги когато бяха сигурни, че ги гледа.

Понякога на Мили и се струваше, че Кари притежава магически сили. Тя беше ужасна и очевидно винаги си е била такава, а Сараджейн и Анабел бяха мили, приятни и благородни. Но сега се превърнаха в клонинги на Кари.

Най-много я плашеше, това бе ясно, снимката; онази снимка, на която беше без горнище на яхтата, която Кари пазеше на телефона си. В началото на срока тя сподели, че смята да я качи на страницата си във Фейсбук.

— Кари, не можеш! — бе извикала Мили и стомахът я присви от страх. — Недей, всички ще я видят.

— Какво? Ще видят дребосъчестите ти, плоски цицки ли? Мислех, че нямаш нищо против, та те са като на десетгодишно дете.

— Да, но имам против — отвърна Мили и очите й плувнаха в сълзи, — а и не е честно да го правиш. Не исках да ме снимаш.

— А пък аз мисля, че не беше честно да се измъкваш с Ад. Въпреки че той изобщо не искаше.

— Не съм се измъкнала с него! Той… той ме накара. Много добре знаеш. Повика ме в каютата си и аз…

— Не, не знам. Каза, че си му се нахвърлила, че се почувствал крайно неудобно.

— Той е лъжец! Опитах се да се измъкна, аз…

— Мили, ти си лъжкинята. А аз ще се погрижа всички да научат. Ако само посмееш да се оплачеш на вашите, които се опитват да контролират всяка твоя крачка, снимката ще се озове във Фейсбук, разбра ли? И в Ютюб.

Така започна всичко. Това бе началото на тормоза над Мили. Нямаше начин, нямаше абсолютно никакъв начин да се измъкне…

 

 

— Баба ти е готина. Адски готина. — Джейд Харпър погледна дъното на етажа за козметика на „Ролф“ към временно инсталирания щанд на „Фаръл“, където Атина с властен глас информираше една жена, че ако не започне да използва „Крема“ в най-скоро време, ще съжалява за този пропуск до края на живота си.

— Знам — отвърна Луси.

— Създала е цялата гама и продължава да работи над нея шейсет години по-късно.

Утрото беше наистина невероятно; Луси пристигна в осем и трийсет и завари баба си да подрежда новия щанд, усмихната мило на продавачката консултант до нея, докато обясняваше колко й е задължена, че й е позволила да сподели мястото си, и в същото време изместваше от територията й, като подреждаше рекламни материали на „Фаръл“ и тестери. Час по-късно Атина бе направила три продажби, повече, отколкото горката Марджъри успяваше да продаде до обед, и накара Луси да гримира четвъртата клиентка.

— Луси е моята внучка — изтъкна тя, — обучавала се е в известна школа. Навремето си играеше с гримовете часове наред. „Искам да стана гримьорка също като теб, бабче“, казваше тя и ето какво стана, постигна амбицията си. Пробвай с прозрачна пудра, Луси…

Луси нямаше абсолютно никакъв спомен да е казвала подобно нещо на баба си като дете, не помнеше да е искала да стане гримьорка. Но послушно посегна към прозрачната пудра.

Изпитваше ужас от момента, в който баба й щеше да поиска да се запознае с момичетата от „Брандън“; сигурно ги мислеше за простовати, но тя остана внимателно заслушана в думите им в продължение на няколко минути, удиви се на умението им да обслужват няколко клиентки едновременно, купи една от палитрите за себе си и ги заразпитва дали участват в развитието на продуктите.

— Не — призна Джейд. — Но би било хубаво да ни попитат. Все пак ние сме тези, които разговарят с клиентите и знаем какво се търси. Да знаете, че господин Брандън не допуска никакви грешки.

— Той очевидно има усет към търсенето — подчерта Атина. — Съпругът ми, сър Корнилиъс Фаръл, също притежаваше тази дарба. И аз, разбира се. Само че ние винаги питахме консултантите за мнението им. Ежедневните контакти с клиентите ни даваха много идеи. Кажете ми сега тези моливи за устни сигурно се продават много добре… а предлагате ли парфюми?

 

 

— Значи утре заминаваме за Грас — попита Флорънс и се облегна на седалката в колата.

— Не си ли уморена? Денят беше прекрасен. Много ти благодаря.

— Разбира се, че не съм изморена. Обожавам Грас. А музеят е истинско вълшебство.

— Супер. Виж сега. Много ми се иска да пообиколя натруфените места. Рю Камбон и другите. Най-вече да надникна в „Шанел“. Харесала съм си една чанта…

— Наистина ли! Може ли да дойда и аз?

— Флорънс, за мен ще бъде огромно удоволствие.

Тя нареди на шофьора да обърне към Рю Камбон, загледа дългата фасада на хотел „Крийон“, докато минаваха покрай него, и се запита дали Сол е вътре. Разбира се, че не е. Сигурно се намираше в Лоншам. Жалко, щеше да й бъде приятно Флорънс да се запознае с него. Можеха да пият чай в градината на „Крийон“ и… защо изобщо мисли за Сол Финлейсън и защо иска да го представи на Флорънс?

— Le voila^[1] — шофьорът спря пред „Шанел“.

— Чудесно. Merci. Господи, защо искам всичко тяхно, което видя? — запита Бианка. — Хайде, Флорънс, да влезем.

В бутика в черно и бяло и много огледала най-шикозните французойки, някои много млади, обикаляха мълчаливо, оглеждаха се, сякаш бяха в църква и се прекланяха в храм.

— Знаеш ли, мисля, че тя е имала тук апартамент, на третия етаж — каза Бианка. — Невероятно е. Виждала съм снимки, сигурно и ти.

— Виждала съм ги, разбира се.

— Само че няма спалня — живеела е в „Риц“, от другата страна на улицата. Тя е моят идол — призна Бианка. — Когато се замисля над новата гама — „Колекцията“ както трябва да я наричаме, — все се сещам за нея.

— Много добър гид по отношение на стила — отвърна Флорънс. — Само че не можем да направим опаковки в черно и бяло. Прекалено много са: и на „Шанел“, и „Куонт“, и „Джо Малоун“, разбира се — въпреки че нейният е крем, — но се питам какво би казала за тъмносиньо и бяло. Как ти се струва?

— Съвършено — отвърна Бианка. — Прекрасна идея. Ще кажа на студиото веднага щом се върнем.

Тя пристъпи към чантите и Флорънс я последва с усмивка. Бианка ахна, посочи, поиска да й я покажат; чантата беше свалена, поставена със страхопочитание на плота, разгледана и най-сетне избрана, обемна чанта в кремаво.

— Знам, че това не е класическият стил на „Шанел“, дори не съм сигурна, че тя е щяла да я одобри, но е страхотна — изтъкна Бианка.

— Много е хубава — усмихна се Флорънс. — Според мен грешиш. На Шанел щеше да й хареса. Тя е искала модата да е практична, да е съобразена с истинския живот, и тази ще ти отива — и на живота ти, — при това много.

— Извинете, мадам… — Продавачката се усмихна на Флорънс. — Това е винтидж „Шанел“, струва ми се.

— О… — Флорънс погледна тъмносиньото си сако, сякаш остана изненадана какво е облякла. — Да, така е.

— Изключително е. Много ви отива, мадам. Може ли да позная годината? Около 1970 г.

— Горе-долу — потвърди Флорънс и за пръв път се притесни, поне така се стори на Бианка. — Обичам… понякога ми е приятно да го връщам в Париж.

— Красиво е, много е красиво. — Тя се зае да опакова чантата на Бианка. — Le voici^[2], мадам. Чантата е прекрасна, направихте съвършен избор. Дано ви достави удоволствие.

— Благодаря — отвърна Бианка.

Върнаха се в колата и тя се усмихна на Флорънс.

— Истинско сако от „Шанел“. Голяма си късметлийка!

— Самата истина — отвърна Флорънс. — Купих го от един винтидж магазин, имах късмет, че попаднах на него.

Бианка не й повярва, макар че не можа да си обясни защо.

По-късно, преди да отидат на вечеря, Флорънс каза, че й се ходи на разходка. Тя пое по улицата, изненадващо бързо за жена на осемдесет, която бе вървяла пеша през по-голямата част от деня. Бианка се загледа замислено след нея.

Тъй като половин час по-късно Флорънс все още не се беше върнала, младата жена реши да я потърси и я откри след не повече от пет минути, само на две пресечки, застанала пред огромна дървена порта, която водеше към просторен, сенчест вътрешен двор с калдъръм. Не откъсваше очи от него, а по лицето й се беше разляло странно изражение, смесица от щастие и тъга. Усмихна се на Бианка, щом я забеляза.

— Извинявай, отнесох се. Искаше ми се да стигна до Пондез Ар, нали знаеш, моста на влюбените, с катинарите, гледката е невероятна.

Бианка не повярва и на тези нейни думи.