Пени Винченци
Наследниците (1)

Пролог

И така — това бе краят.

В известен смисъл можеше да се нарече сбогуване. Страхотната търговска къща „Фаръл“, на която посвети живота си, голямата й любов, вече я нямаше.

Великолепното, пъстроцветно творение, извор на безкрайна радост, щеше да й бъде отнето. Повече нямаше да бъде нейното съкровище, нейната радост, която опазваше здравия й разум. Най-вече здравия й разум; през първите месеци след смъртта на Корнилиъс тя се хвана за нея в ужасната си бездънна скръб. Хората не спираха да повтарят, че е изключителна, че посвещава цялото си време на работата, че е невероятна, щом съумява да следва подобен ритъм. Щеше да е невероятно, ако не се налагаше да работи, ако се беше предала, защото тогава скръбта и самотата щяха да я погълнат и в живота й нямаше да остане нищичко.

Прекрасно е, че децата ти са около теб, казваха хората и тя се усмихваше любезно, отвръщаше, че е точно така, но онова, което те можеха да й дадат, бе нищо в сравнение с работата. Онова, което те и даваха, съвсем не можеше да се опише като обич; тя беше разсеяна и невнимателна майка, твърде критична към мрачното и скучно момиченце, каквато бе навремето Каролайн, и срамежливото момченце Бърти. Освен това като всички деца на успешни бракове те си останаха аутсайдери, дори натрапници за двама души, които щяха да бъдат щастливи и без тях. Докато търговска къща „Фаръл“ — тя беше достойна за великолепната двойка и никога не ги предаде — бе тяхната гордост и радост.

Отначало двамата бяха звезди на светската сцена, двамата с Корнилиъс, сочеха ги като умни, дръзки, изобретателни, богати, изтънчени, хора с класа. Техният кръг приемаше и привилегированите, и новата аристокрация с творчески идеи, която се появи в края на 50-те и началото на 60-те — забавна, колоритна, интересна. Имаха къща в Найтсбридж, апартамент за уикендите в Брайтън на една от улиците с къщи в стила на Регентството^[1] и се местеха от едното жилище в другото, отскачаха до Париж и Ню Йорк, за да откриват нови вдъхновения, оставяха децата си на бавачки, а после в пансиони.

Ожениха се неестествено рано — Корнилиъс беше на двайсет и три, тя на двайсет и една, но още от самото начало бракът им бе прекрасен, а създаването на търговска къща „Фаръл“ — почти неизбежен резултат от това партньорство.

Идеята беше на Корнилиъс. Запленен от новите познания в маркетинга и рекламата, наследил състояние от кръстника си банкер и заел скромно място в същата банка, той се бе превърнал в предприемач, който се нуждае от проект. Съдбата му го предостави в лицето на ексцентрична майка, бивша актриса, която сама си забъркваше кремовете за лице и посвещаваше по час всяка сутрин и още един вечер, за да превърне безличното си лице в истинска красота, така че той предложи на прелестното момиче, за което се бе оженил, да вложат наследството му в козметичен бизнес, който ще управляват заедно.

— Ти можеш да го разработиш, любов моя, а пък аз ще остана в банката, докато бизнесът не започне да ни носи доходи.

Двамата не се съмняваха, че търговска къща „Фаръл“ ще постигне тази цел.

Купиха основната формула за кремовете от вече бившата госпожа Фаръл, която бе избягала от своя съпруг педант, и започнаха производство в малка лаборатория. Наеха великолепен химик — той беше учил с мосю Коти в Париж и не само възроди „Крема“ (така го кръстиха), който осигуряваше „единственото, от което кожата истински се нуждае“ (така твърдеше ранната реклама), но създаде червила и лакове за нокти; добави пудра, а няколко месеца по-късно и продукт за основа под грима, „Основата“.

Бяха наясно, че няма да могат да се мерят с големите в тази игра, Ревлон, Коти и Ярдли, но смело преобразиха един неугледен магазин на Баркли Аркейд за канцеларски материали, изработени по поръчка, в един от най-красивите магазини на улицата, подредиха малка приемна за козметични услуги на първия етаж и буквално отвориха врати за света. Имаха късмет; привлякоха погледите и въображението на пресата, хвалебствията, които се сипеха, надминаха дори най-смелите им мечти. Татлър определи салона като „мястото, където можете да откриете истинска индивидуална красота“, Вог като „първия салон, в който се раждат чар и красота“, а Харпърс Базар изтъкна, че това е „мястото, където ще откриете новото си лице“. След като по време на много скъп обяд в „Каприс“ ухажва редакторката на Харпърс Базар, Корнилиъс превърна тези думи в рекламно мото на „Фаръл“. Освен това рекламираше салона с постери, разпрати из целия Уест Енд мъже с рекламни плакати на гърба и гърдите, които канеха всички в „Най-красивата перла в короната на Лондон“ и клиентите започнаха да се стичат. Той привлече част от огромната вълна оптимизъм и творческо настроение, които се зародиха това лято, подкладени от коронацията, от красивата млада кралица и най-сетне от военновременните икономии. За червило „Секси блян“, както бе наречен първият им изключителен цвят, в продължение на няколко опияняващи месеца се говореше буквално всеки ден и час, а останалото се превърна в история на търговска къща „Фаръл“.

През 80-те години бизнесът им забуксува, тъй като бяха засенчени от новата цветна палитра на пазара и от продуктите за кожа, плод на научни изследвания, финансирани с огромни суми от крупните козметични предприятия; през 90-те се съживи за кратко, а през 2006-а, годината след смъртта на Корнилиъс, бе почти на края на силите си, пред изчезване и единствено упорството и постоянството успяха да го спасят.

Сега, след като козметичният бизнес се озова в захранвания с пари маратон, в какъвто се бе превърнал, дори тя бе наясно, че отчаяно се нуждаят от помощ — финансова, но също и от творческа инжекция. Предпочиташе обаче да легне в гроба до Корнилиъс, вместо да признае, че визията й вече се стеснява. Ненавиждаше псевдонауката, избуяла в просторните лаборатории на козметичните гиганти, и не я разбираше. Чувстваше, че изостава от новите тенденции, понякога дори се объркваше и макар да прикриваше враждебността си към новите си колеги (категорично отказваше да приеме, че те диктуват положението), приемаше с неохота облекчението от присъствието им.

Прогресът се очертаваше болезнено преживяване. Те не се интересуваха ни най-малко от онова, което бе изстреляло „Фаръл“ във висините, или от онова, което търговската къща символизираше. Важни за тях бяха сивите колонки, които отразяваха печалбите и загубите. Налагаше й се да се съобразява — поне с някои неща.

Възнамеряваше обаче да се бори с тях, да остане вярна на същността на „Фаръл“, а не да се признава за победена. Търговската къща бе направила всичко за нея — тя нямаше да я предаде повече, отколкото се бе наложило досега.