Лорън Кейт
Страст (22)

Епилог
Нищо повече, освен това

Савана, Джорджия, 27 ноември 2007 г.

Лус щеше да е напълно доволна, ако много време занапред не види друг Вестител. Когато Даниел разтегна и отвори сянката, която хвърляха необяснимо ярките звезди в това странно небе там някъде в небитието, Лус не погледна назад. Държеше здраво ръката му, премаляла от облекчение. Сега беше с Даниел. Където и да отидеха, щеше да е у дома.

— Чакай — каза той, преди тя да се гмурне в сянката.

— Какво има?

Устните му бавно обходиха ключицата й. Тя изви гръб като дъга, сграбчи го за тила и го придърпа по–близо. Зъбите им изтракаха и езикът му намери нейния и стига да можеше да остане там така, тя нямаше нужда да диша.

Оставиха далечното минало заключено в целувката — толкова дългоочаквана и страстна, че караше всичко около Лус да изглежда мъгляво. Беше целувка, за каквато повечето хора мечтаят цял живот. Тук беше душата, която Лус беше търсила, откакто го остави в задния двор на родителите си. И те още бяха заедно, когато Даниел спусна двама им от Вестителя под спокойно носещия се сребрист облак.

— Още — каза тя, когато той най–сетне се отдръпна. Бяха толкова високо в небето, че Лус не виждаше почти нищо от земята отдолу. Ивица осветен от луната океан. Мънички бели вълни, разбиващи се в затъмнен бряг.

Даниел се засмя и отново я притегли плътно. Изглежда не можеше да престане да се усмихва. Допирът на тялото му до нейното бе толкова прекрасен, а кожата му изглеждаше толкова поразително под звездната светлина. Колкото повече се целуваха, толкова по–сигурна беше Лус, че никога няма да се насити. Нямаше голяма разлика — и въпреки това съществуваше безмерна разлика — между Даниеловците, които бе срещнала, когато посещаваше другите си животи, и този Даниел, който сега притискаше устни към нейните. Най–сетне Лус можеше да отвърне на целувката му, без да се съмнява в себе си или в любовта им. Изпитваше безгранично щастие. А само като си помислеше, че едва не се беше отказала от това.

Реалността започна да се намества в ума й. Беше се провалила в мисията си да развали проклятието, което тегнеше над нея и Даниел. Беше изиграна, измамена… от Сатаната.

Макар да й беше омразна мисълта да спре да го целува, Лус улови топлото лице на Даниел в ръцете си. Вгледа се във виолетовите му очи, опитвайки се да почерпи сили.

— Съжалявам — каза тя. — За това, че побягнах така.

— Недей — каза той бавно и напълно искрено. — Трябваше да отидеш. Беше предопределено; трябваше да се случи. — Той се усмихна отново. — Направихме каквото трябваше да направим, Лусинда.

Струя от топлина се стрелна през тялото й и я замая.

— Започвах да си мисля, че няма да те видя никога повече.

— Колко пъти съм ти казвал, че винаги ще те намирам? — После Даниел я обърна, така че гърбът й се притисна към гърдите му. Целуна я по тила и обви ръце около торса й — позата им за летене — и те потеглиха.

Летенето с Даниел беше нещо, от което Лус никога нямаше да се умори. Белите му криле се простряха във въздуха, размахвайки се на фона на среднощното небе, докато се движеха невероятно грациозно. Ситни капчици влага от облаците осеяха челото и носа й, докато силните ръце на Даниел оставаха обвити около нея, карайки я да се чувства толкова защитена и сигурна, колкото не се бе чувствала отдавна.

— Погледни — каза Даниел, като леко протегна врат. — Луната.

Лунната сфера се стори на Лус достатъчно близко и достатъчно голяма, за да я докосне.

Стрелнаха се из въздуха бързо, почти без звук. Лус си пое дълбоко въздух и разшири изненадано очи. Познаваше този въздух! Това бе типичният солен океански бриз на крайбрежна Джорджия. Тя беше… у дома. Сълзи парнаха очите й, когато си помисли за майка си и баща си и за кучето си, Андрю. Колко време беше прекарала далече от тях? Какво щеше да бъде, когато се върнеше?

— В моята къща ли отиваме? — попита тя.

— Първо — малко сън — каза Даниел. — Според родителите ти, не те е имало само няколко часа. Там е почти полунощ. Ще се отбием там още сутринта, щом си починеш.

Даниел беше прав. Би трябвало да си почине сега и да се види с тях на сутринта. Но ако не я водеше в дома й, къде отиваха?

Наближиха редицата от дървета. Тесните корони на пиниите се поклащаха на вятъра, а пустите пясъчни брегове заискриха, когато те прелетяха над тях. Приближаваха към малък остров недалеч от крайбрежието. Тиби. Беше ходила дузина пъти там като дете…

И веднъж, толкова отдавна… малка колиба от дървени трупи с двускатен покрив и излизащ от комина дим. Червената врата с прозорче от изцапано с петна от сол стъкло. Прозорецът, който гледаше навътре към малкото таванско помещение. Изглеждаше познато, но Лус беше толкова уморена и беше посетила толкова много места напоследък, че едва когато ходилата й докоснаха меката, тинеста земя, тя разпозна бунгалото, в което беше отседнала точно след като напусна „Меч и Кръст“.

След като Даниел за пръв път й беше разказал за миналите им животи заедно, след ужасната битка в гробището, след като мис София се беше преобразила в злокобно създание и Пен беше загинала, а всички ангели бяха казали на Лус, че животът й изведнъж се е оказал застрашен, тя беше спала тук, сама, в продължение на три трескави дни.

— Можем да си починем тук — каза Даниел. — Това е сигурен пристан за падналите. Имаме няколко дузини такива места, разпръснати по цял свят.

Би трябвало да е приятно развълнувана от изгледите за цяла нощ почивка — с Даниел до нея! — но нещо я гризеше.

— Трябва да ти кажа нещо. — Тя застана с лице към него на пътеката. От бора изкряска кукумявка, а в брега се плискаше вода, но иначе на тъмния остров беше тихо.

— Знам.

— Знаеш?

— Видях. — Очите на Даниел станаха буреносно сиви. — Той те изигра, нали?

— Да! — изплака Лус, горяща от срам заради станалото.

— Колко време беше с теб? — Даниел се раздвижи неспокойно, почти сякаш се опитваше да потисне пристъп на ревност.

— Дълго време. — Лус трепна. — Но става и по–лошо — той крои нещо ужасно.

— Той вечно крои нещо ужасно — промърмори Даниел.

— Не, това беше нещо голямо. — Тя пристъпи в обятията на Даниел и притисна ръце към гърдите му. — Разказа ми… каза, че искал да заличи от плочата всичко написано.

Даниел стисна по–силно китката й.

— Какво е казал?

— Не разбрах всичко. Каза, че се връщал към времето и мястото на Падението, за да отвори Вестител и да вземе със себе си всички ангели от онзи миг направо в настоящето. Каза, че смятал да…

— Да заличи напълно времето между събитията. Да заличи напълно съществуването ни — изрече Даниел дрезгаво.

— Да.

— Не. — Сграбчи ръката й и я задърпа към бунгалото. — Може да ни шпионират. София. Прокудениците. Всеки. Влез вътре на безопасно място. Трябва да ми разкажеш всичко, което е казал, Лус, всичко.

Даниел едва не изтръгна от пантите червената дървена врата на бунгалото, докато я отваряше, а после я залости зад тях. Миг по–късно, преди да могат да направят нещо друго, чифт ръце обгърнаха и двамата в мощна прегръдка.

— В безопасност сте. — Гласът пресекваше от облекчение.

Кам. Лус обърна глава и видя демона, облечен изцяло в черно, като „униформата“, която носеха в „Меч и Кръст“. Масивните му златисти криле бяха изтеглени назад зад раменете. Искрици светлина от тях се отразяваха по стените. Кожата му беше бледа и изглеждаше мършав и изпит; очите му се открояваха като смарагди.

— Върнахме се — каза Даниел предпазливо, като плесна Кам по рамото. — Не съм сигурен дали бих казал, че сме в безопасност.

Погледът на Кам внимателно обходи Лус. Какво търсеше той тук? Защо Даниел изглеждаше щастлив да го види?

Даниел отведе Лус до овехтелия ракитов люлеещ се стол близо до припукващия огън в огнището и й направи знак да седне. Тя се стовари в стола, а той седна на страничната облегалка, като отпусна длан на гърба й.

Бунгалото беше каквото Лус си го спомняше: топло и сухо и наситено с мирис на канела. Тясното брезентово легло в ъгъла, където бе спала, беше почти оправено. Ето я тясната дървена стълба, водеща нагоре към малкото таванско помещение, откъдето имаше изглед към главната стая. Зелената лампа още висеше от една наклонена греда.

— Как се сети да дойдеш тук? — обърна се Даниел към Кам.

— Роланд прочете нещо във Вестителите тази сутрин. Помисли си, че може би се връщаш — и че може би се зараждат и някакви други събития. — Кам измери Даниел с поглед. — Нещо, което засяга всички ни.

— Ако това, което казва Лус, е вярно, това не е нещо, с което някой от нас може да се нагърби сам.

Кам наклони глава към Лус.

— Знам. Останалите са на път. Позволих си да разглася вестта.

Точно тогава в таванското помещение един прозорец се разтресе. Даниел и Кам рязко скочиха на крака.

— Това сме само ние! — пропя гласът на Ариана. — Влачим със себе си Нефилими, затова пътуваме с изяществото на колежански отбор по хокей.

Мощен взрив от светлина — златна и сребърна — избухнал от горе, разтресе стените на бунгалото. Лус скочи на крака точно навреме да види как Ариана, Роланд, Габ, Моли и Анабел — момичето, което в Хелстън беше разпознала като ангел — бавно се спускат от покривните греди, всички — с разперени криле. Заедно представляваха бъркотия от цветове: черно и златно, бяло и сребърно. Цветовете бяха знак за принадлежност към различни страни, но те бяха тук. Заедно.

Миг по–късно Шелби и Майлс изтрополиха надолу по дървената стълба. Още бяха облечени в същите дрехи — зеленият пуловер на Шелби и джинсите и бейзболната шапка на Майлс — които носеха на вечерята за Деня на благодарността, която сякаш се беше случила преди цяла вечност.

На Лус й се струваше, че сънува. Беше толкова прекрасно да види тези познати лица точно сега — лица, които искрено се беше питала дали ще види отново някога. Единствените хора, които липсваха тук, бяха родителите й, разбира се, и Кали, но щеше да ги види съвсем скоро.

Започвайки с Ариана, всички ангели и Нефилими обгърнаха Лус и Даниел в нова мощна прегръдка. Дори Анабел, която Лус почти не познаваше. Дори Моли.

Внезапно всички закрещяха, надвиквайки се…

Анабел, пърхайки с блещукащи розови клепки: „Кога се върнахте? Имаме да наваксваме толкова много!“ И Габ, докато целуваше Лус по бузата: „Надявам се, че си внимавала… и се надявам, че видя, каквото имаше нужда да видиш“. И Ариана: „Донесохте ли ни нещо хубаво?“ И Шелби, задъхана: „Търсихме те, кажи–речи, цяла вечност. Нали, Майлс?“ И Роланд: „Направо е супер да видя, че се връщаш цяла у дома, хлапе“. И Даниел, който накара всички да замлъкнат с мрачния си тон: „Кой доведе Нефилимите?“

— Аз бях. — Моли обгърна с ръка Шелби и Майлс. — Имаш нещо да кажеш по въпроса ли?

Даниел хвърли бърз поглед към приятелите на Лус от „Шорлайн“. Преди тя да има шанс да се застъпи за тях, ъгълчетата на устните му се изтеглиха нагоре в усмивка и той каза:

— Добре. Ще имаме нужда от цялата помощ, която можем да получим. Всички сядайте.

 

 

— Луцифер не може да го мисли наистина — каза Кам, като клатеше глава, зашеметен. — Това е просто отчаяно последно усилие. Той не би… Вероятно просто се е опитвал да накара Лус да…

— Би го сторил — каза Роланд.

Бяха се подредили в широк кръг близо до огъня, с лице към Лус и Даниел, които седяха на люлеещия се стол. Габ беше намерила хот–догове и маршмелоу и пакетчета какао на прах в кухненския бюфет и беше устроила малък готварски пункт пред огъня.

— По–скоро би предпочел да започне отново, отколкото да изгуби гордостта си — добави Моли. — Освен това, той няма какво да губи, като заличи миналото.

Майлс изпусна хотдога си и чинията издрънча върху пода от твърдо дърво.

— Няма ли това да означава, че Шелби и аз… няма да съществуваме повече? Ами Лус, къде ще бъде тя?

Никой не отговори. Лус смутено си даде сметка за не–ангелския си статут. Гореща вълна обля върховете на раменете й.

— Как така сме още тук, ако времето е било пренаписано? — попита Шелби.

— Защото те още не са завършили падането си — каза Даниел. — Когато това стане, делото е завършено и не може да бъде спряно.

— Значи имаме… — Ариана преброи полугласно. — Девет дни.

— Даниел? — вдигна поглед към него Габ. — Кажи ни какво можем да направим.

— Има само едно нещо, което трябва да се направи — каза Даниел. Всички сияещи криле в бунгалото се насочиха към него в очакване. — Трябва да привлечем всички до мястото, където ангелите са паднали най–напред.

— А то е… къде? — попита Майлс.

Много дълго никой не проговори.

— Трудно е да се каже — отвърна най–накрая Даниел. — Случи се отдавна, и всички бяхме новодошли, и не познавахме Земята. Но — той хвърли поглед на Кам — все пак имаме начини да го разберем.

Кам подсвирна ниско. Дали се страхуваше?

— Девет дни не е много време, за да установим мястото на Падението — каза Габ. — Камо ли пък да измислим как да спрем Луцифер, ако и когато все пак пристигнем.

— Трябва да опитаме — отговори Лус, без да мисли, изненадана от собствената си увереност.

Даниел огледа събраните ангели, така наречените демони, и Нефилимите. Погледът му обхвана всички тях — неговото семейство.

— В такъв случай, сме заедно в това? Всички? — Най–накрая очите му се спряха върху Лус.

И макар да не можеше да си представи утрешния ден, Лус пристъпи в обятията на Даниел и изрече:

— Винаги.