Лорън Кейт
Страст (16)

Жертвоприношението

Чичен Итца, Мезоамерика

5 Уайеб (приблизително 20 декември) 555 г. сл. Хр.

Вестителят изхвърли рязко Лус насред задушната жега на летен ден. Теренът под краката й беше сух, само напукана пръст и стръкове жълто–кафява, изсъхнала трева. Небето беше пусто и синьо, без нито едно облаче, което да обещава дъжд. Дори вятърът сякаш бе жаден.

Стоеше в средата на равно поле, което граничеше от три страни със странна, висока стена. От това разстояние стената приличаше малко на мозайка, направена от огромни мъниста. Бяха с неправилна форма, не точно сферични, варирайки по цвят от слонова кост до светлокафяво. Тук–там между мънистата имаше малки пролуки, през които влизаше светлина от другата страна.

Освен половин дузина лешояди, които грачеха, докато кръжаха апатично, наоколо нямаше никой друг. Вятърът рошеше косата й с горещите си пориви и миришеше на… тя не можеше да разпознае точно мириса, но имаше металически, почти ръждив вкус.

Тежката рокля, която носеше още от бала във Версай, беше подгизнала от пот. Вонеше на дим, пепел и пот всеки път щом тя си поемеше дъх. Трябваше да я махне. Замъчи се да стигне до връзките и копчетата. Щеше да й е от полза още една ръка — пък дори мъничка и каменна.

Между другото, къде беше Бил? Вечно изчезваше. Понякога Лус изпитваше чувството, че гаргойлът си има собствени планове и че тя бе принудена да се тътри напред в съответствие с неговото разписание.

Тя се бореше с роклята, като късаше зелената дантела около яката и разкопчаваше пътьом телените копчета. За щастие наоколо нямаше никой, който да я види. Най–накрая тя се свлече на колене и бързо се освободи, изхлузвайки полите през главата си.

Когато седна назад, отпускайки се на пети в тънката си памучна долна риза, Лус изведнъж осъзна колко е изтощена. Откога не беше спала? Запрепъва се към сянката на стената с крака, шумолящи през сухата чуплива трева, като си мислеше, че може би може да полегне за малко и да затвори очи.

Толкова й се спеше, че клепачите й потрепнаха.

После се отвориха рязко. А по кожата й полазиха тръпки.

Глави.

Лус най–сетне осъзна от какво беше направена стената. Палисадите е цвят на кост — които отдалече изглеждаха почти невинно — представляваха застъпващи се редове от набучени на колове човешки глави.

Тя потисна писъка си. Внезапно разпозна миризмата, носеща се във вятъра — беше воня на разложение и пролята кръв, на гниеща плът.

По протежение на най–долния край на палисадите имаше избелели от слънцето, обветрени черепи, побелели и изчистени от шибащия вятър и от слънцето. Черепите отгоре изглеждаха по–нови. Тоест, все още беше очевидно, че са човешки глави — гъсти черни коси, почти непокътната кожа. Но видът на черепите в средата напомняше нещо средно между смъртни хора и чудовища: разнищената кожа се лющеше, оставяйки засъхнала кафява кръв върху костта. Лицата бяха изопнати от ужас или гняв.

Лус се отдалечи със залитане, като се надяваше на глътка въздух, която да не вони на разложение, но не я намираше.

— Не е чак толкова ужасно, колкото изглежда.

Тя рязко се извъртя кръгом, ужасена. Но беше само Бил.

— Къде си? Къде сме!

— Всъщност е голяма чест да набучат главата ти на кол по този начин — каза той, като отиде с резки крачки до втората най–ниска редица. Погледна една глава в очите. — Всички тези невинни агънца отиват право в Рая. Точно както искат вярващите.

— Защо ме остави тук с тези…

— О, хайде, стига. Няма да те ухапят. — Изгледа я косо. — Какво си направила с дрехите си?

Лус сви рамене:

— Горещо е.

Той въздъхна продължително, с престорено отегчение.

— Сега ме попитай къде съм бил. И този път не допускай осъдителна нотка в гласа си.

Устата и потрепна. Имаше нещо недовършено в периодичните изчезвания на Бил. Но сега той стоеше там, пъхнал малките си ноктести ръце зад гърба си и й се усмихваше невинно. Тя въздъхна:

— Къде беше?

— На пазар! — Бил весело протегна и двете си криле, показвайки светлокафява пола–саронг, която висеше от връхчето на едното му крило, и къса туника в тон с нея, висяща от другото. — И coup de grace!^[1] — възкликна той, като измъкна иззад гърба си тежка бяла огърлица. Кост.

Тя взе туниката и полата, но отказа огърлицата с махване на ръка. Беше се нагледала на кости.

— Не, благодаря.

— Искаш ли да се слееш с обстановката? Тогава трябва да носиш тези неща.

Преглъщайки отвращението си, тя я нахлузи през главата си. Полираните парчета кост бяха нанизани на влакнеста връв. Огърлицата беше дълга и тежка и — трябваше да признае Лус — донякъде красива.

— А мисля, че това — той й подаде боядисана метална халка — е за косата ти.

— Откъде взе всичко това? — попита тя.

— Твое е. Искам да кажа, не е твое в сегашното ти превъплъщение като Лусинда Прайс, но е твое в по–мащабен космически смисъл. Принадлежи на онази, която си ти в този живот — Икс Куат.

— Икс коя?

— Икс Куат. Името ти в този живот е означавало „Малка Змия“. — Бил загледа как лицето й се промени. — Било е нежно обръщение в културата на маите. Така да се каже.

— По същия начин, както да забучат главата ти на кол е било чест?

Бил завъртя каменните си очи.

— Престани да бъдеш толкова етноцентрична. Това означава да смяташ, че твоята култура превъзхожда другите култури.

— Знам какво означава — каза тя, като наместваше металната лента в мръсната си коса. — Но не се държа, сякаш моята култура е по–висша. Просто не мисля, че ще е толкова страхотно да набучат главата ми на някой от онези колове. — Във въздуха се разнесе слабо туптене, като далечен барабанен бой.

— Точно такова нещо би казала Икс Куат! Винаги си била малко невъзприемчива.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждаш ли, ти — Икс Куат — си родена през Уайеб — това са петте остатъчни дни в края на годината на маите, на които всички гледат много суеверно, защото не се вместват в календара. Нещо като двайсет и девети февруари през високосните години. Да си роден през Уайеб не е точно късмет. Затова никой не е бил шокиран, когато си останала стара мома.

— Стара мома ли? — попита Лус. — Мислех си, че никога не надживявам седемнайсет години… горе–долу.

— Седемнайсет години тук, в Чичен Итца, е преклонна възраст — каза Бил, като се носеше плавно от глава към глава, а крилете му издаваха жужащ звук, докато пърхаха. — Но е вярно, никога не си живяла повече от седемнайсет години, или някъде толкова. Загадка е защо в живота си като Лусинда Прайс си успяла да се задържиш така дълго.

— Даниел каза, че било, защото не съм кръстена. — Сега Лус беше сигурна, че чува барабани и че звукът им се приближаваше. — Но как може това да има значение? Искам да кажа, бас държа, че Икс — Ка… как беше там — е била кръстена…

Бил махна пренебрежително с ръка:

— Кръщение е просто дума за тайнство или небесен договор, в който над душата ти малко или повече са предявени права. Почти всяка религия има подобен ритуал. Християнството, юдейството, ислямът, дори религията на маите, която ще премине тържествено покрай нас — той кимна към звука на барабаните, който сега беше толкова силен, че Лус се запита дали не трябва да се скрият, — всички те имат някакво основно тайнство, в което човек изразява предаността си към своя бог.

— Значи аз съм жива в настоящия си живот в Тъндърболт, защото родителите ми не са ме кръстили?

— Не — каза Бил, — ти можеш да бъдеш убита в настоящия си живот в Тъндърболт, защото родителите ти не са те кръстили. Жива си в настоящия си живот, защото, ами… всъщност никой не знае защо.

Трябваше да е имало причина. Може би беше заради пролуката във времето, за която беше говорил Даниел в болницата в Милано. Но изглежда дори той не разбираше как Лус бе в състояние да пътува чрез Вестителите. С всеки живот, който посещаваше, Лус чувстваше как се приближава до наместването на парчетата от миналото си… но още не беше готова.

— Къде е селото? — попита тя. — Къде са хората? Къде е Даниел? — Барабанният бой стана толкова силен, че тя трябваше да повиши глас.

— О — каза Бил, — те са от другата страна на този цомпантлис.

— На кое?

— Тази стена от глави. Хайде, ела — трябва да видиш това!

През откритите пространства в редовете от черепи танцуваха проблясващи светлинки. Бил изтика Лус до ръба на стената от черепи и й направи знак да погледне.

Отвъд стената покрай тях шестваше цяла цивилизация. Дълга редица от хора танцуваха и отмерваха ритъма с крака на фона на широк отъпкан земен път, който се виеше през костницата. Имаха копринени черни коси и кожа с цвят на кестени. Варираха на възраст — от тригодишни до толкова възрастни, че дори догадките бяха безполезни. Всички до един бяха енергични, красиви и странни. Облеклото им беше оскъдно — избелели от слънцето и раздърпани от вятъра животински кожи, които едва покриваха плътта им, излагайки на показ татуировки и боядисани лица. Това беше изключително забележителен боди–арт — сложни, колоритни изображения на птици е ярко оперение, слънца и геометрични фигури, разпрострени по гърбовете, ръцете и гърдите им.

В далечината имаше сгради — спретнато подредени конструкции от избледнял камък и скупчени като грозд по–малки постройки с плоски сламени покриви. Зад тях имаше джунгла, но листата на нейните дървета изглеждаха спаружени, сухи и чупливи.

Тълпата премина с резки крачки покрай тях, сляпа за Лус, увлечена в лудостта на танца си.

— Хайде! — каза Бил и я блъсна в потока от хора.

— Какво? — извика тя. — Да вляза там вътре? С тях?

— Ще бъде забавно! — изкиска се Бил, като литна напред. — Знаеш да танцуваш, нали?

Отначало предпазливо, тя и малкият гаргойл се включиха в шествието, докато то минаваше през нещо, което приличаше на пазарен площад — дълга, тясна ивица земя, задръстена от дървени сандъци и купи, пълни със стоки за продан: покрито с трапчинки авокадо, наситено червени царевици, сушени билки, завързани с връв, и много други неща, които Лус не разпозна. Тя обръщаше глава ту насам, ту натам, за да види възможно най–много неща, докато минаваше, но нямаше как да спре. Напорът на тълпата я блъскаше неумолимо напред.

Маите следваха пътя, докато той се виеше надолу в широка, плитка равнина. Гръмкият шум от танца им заглъхна и те се събраха тихо, като шепнеха помежду си. Наброяваха стотици. При повторния натиск от ноктите на Бил върху раменете й Лус се смъкна на колене като останалите и проследи взора на тълпата нагоре.

Зад пазарния площад една сграда се издигаше по–високо от всички останали: стъпаловидна пирамида от ослепително бял камък. В средата на всяка от двете страни, които Лус виждаше, се издигаше стръмно стълбище, което свършваше при едноетажна конструкция, боядисана в синьо и червено. По тялото на Лус пробяга тръпка, която се дължеше отчасти на разпознаване, и отчасти — на необясним страх.

Беше виждала тази пирамида преди. На снимките в книгите по история храмът от времето на маите бе в руини. Но сега далеч не беше срутен. Беше великолепен.

Четирима мъже, които държаха изработени от дърво и опъната животинска кожа барабани, стояха в редица на издатината около върха на пирамидата. Загорелите им лица бяха боядисани в червено, жълто и синьо, за да изглеждат като маски. Барабаните им биеха в съзвучие, по–бързо и по–бързо, докато някой се показа от входа.

Мъжът беше по–висок от барабанчиците; под извисяващата се диадема с червени и бели пера цялото му лице беше изрисувано с образуващи лабиринт тюркоазни шарки. Вратът, китките, глезените и меките части на ушите му бяха окичени със същите бижута от кости като онова, което Бил даде на Лус да сложи. Носеше нещо–дълга пръчка, украсена с боядисани пера и лъскави бели късчета. В единия край проблясваше нещо сребристо.

Когато мъжът застана с лице към хората, тълпата замлъкна, почти като с магия.

— Кой е този човек? — прошепна Лус на Бил. — Какво прави?

— Това е водачът на племето, Зотц. Доста изнемощял, нали? Времената са тежки, когато народът ти не е виждал дъжд от триста шейсет и четири дни. Не че разчитат на онзи каменен календар там, или нещо такова. — Той посочи сива скална плоча, белязана със стотици линии от черни сажди.

Нито капка вода в продължение на почти цяла година? Лус почти можеше да почувства жаждата, излъчваща се от тълпата.

— Те умират — каза тя.

— Надяват се, че не. Ето тук на сцената се появяваш ти — каза Бил. — Ти и още няколко нещастни клетници. Също и Даниел — той има маловажна роля. Чаат е вече много гладен, така че наистина всички трябва да се впрегнат на работа.

— Чаат ли?

— Богът на дъжда. Маите хранят абсурдната вяра, че любимата храна на един разгневен бог е кръвта. Сещаш ли се накъде бия с това?

— Човешки жертвоприношения — каза Лус бавно.

— Аха. Това е началото на един дълъг ден, изпълнен с такива. Още черепи за добавяне към редиците. Не е ли вълнуващо?

— Къде е Лусинда? Искам да кажа, Икс Куат?

Бил посочи към храма:

— Заключена е там вътре, заедно с останалите, които ще бъдат принесени в жертва, в очакване играта на топка да свърши.

— Играта на топка ли?

— Това се е запътила да гледа тази тълпа. Разбираш ли, племенният вожд обича да организира игра на топка преди голямо жертвоприношение. — Бил се изкашля и отметна криле назад. — Това би било нещо средно между баскетбол и футбол, ако всеки отбор нямаше само по двама играчи и топката не тежеше цял тон и на загубилите не им отсичаха главите и не поднасяха кръвта им на Чаат.

— Към игрището! — изрева Зотц от най–горното стъпало на храма. Думите от езика на маите имаха странно гърлено звучене и въпреки това бяха разбираеми за Лус. Запита се как ли се е почувствала от тях Икс Куат, заключена в стаята зад Зотц.

От тълпата изригна мощно ликуване. Маите вкупом се надигнаха и се впуснаха в бяг към нещо, което приличаше на просторен каменен амфитеатър в далечния край на равнината. Беше продълговат и нисък — игрище от кафява пръст, обградено от няколко реда каменни седалки.

— А — ето го нашето момче! — Бил посочи към предната част на тълпата, която се приближаваше към игрището.

Едно слабо, стройно, мускулесто момче тичаше, по–бързо от останалите, с гръб към Лус. Косата му беше тъмнокафява и лъскава, раменете — силно загорели и изрисувани с пресичащи се червено–черни ивици. Когато той обърна глава леко наляво, Лус зърна набързо профила му. Изобщо не приличаше на онзи Даниел, когото беше оставила в задния двор на родителите си. И все пак…

— Даниел! — възкликна Лус. — Изглежда…

— Различен и въпреки това съвсем същият? — попита Бил. — Да. Това, което разпознаваш, е душата му. Независимо как изглеждате външно двамата, винаги ще разпознавате взаимно душите си.

Досега на Лус не й беше хрумвало колко забележително беше, че разпознаваше Даниел във всеки живот. Душата й намираше неговата.

— Това е… прекрасно.

Бил почеса един струпей на ръката си с възлест нокът.

— Щом казваш.

— Ти каза, че Даниел е свързан по някакъв начин с жертвоприношението. Той е играч на топка, нали? — каза Лус, като изпружи врат към тълпата точно когато Даниел изчезна в амфитеатъра.

— Да — каза Бил. — Има прекрасна малка церемония — той повдигна каменна вежда, — в която победителите отвеждат жертвите към следващия им живот.

— Победителите убиват пленниците? — попита тихо Лус.

Гледаха как тълпата се изсипва в амфитеатъра. Отвътре прозвучаха барабанни удари. Играта щеше всеки момент да започне.

— Не ги убиват. Те не са обикновени убийци. Принасят ги в жертва. Първо отсичат главите. Главите отиват ей там. — Бил кимна през рамо към палисадата от глави. — Телата мятат в гадна — извинявай, свещена — пропаст с варовикови скали далече в джунглата. — Той изсумтя презрително. — Какво мисля аз ли? Не проумявам как това ще докара дъжд, но кой съм аз, че да съдя?

— Даниел ще спечели ли, или ще загуби? — попита Лус, знаейки отговора още преди думите да се откъснат от устните й.

— Ясно ми е защо мисълта Даниел да те обезглави може и да не ти звучи безумно романтично — каза Бил, — но всъщност, каква е разликата между това да те убие с огън и да те убие с меч?

— Даниел не би сторил това.

Бил започна да кръжи във въздуха пред нея.

— Не би ли?

От вътрешността на амфитеатъра се разнесе мощен рев. Лус почувства, че трябва да изтича на игрището, да отиде при Даниел и да го вземе в прегръдките си; да му каже онова, което не беше успяла, напускайки „Глобус“ твърде рано: че сега разбира всичко, което беше преживял, за да бъде с нея. Че неговите жертви я караха да бъде още по–отдадена на любовта им.

— Трябва да отида при него — каза тя.

Но съществуваше също и Икс Куат. Заключена в стая на върха на пирамидата, в очакване да бъде убита. Момиче, което може би съдържаше в себе си ценно късче информация, от което Лус се нуждаеше, за да развали проклятието.

Лус се олюля на място — с единия крак бе готова да се отправи към амфитеатъра, с другия — към пирамидата.

— Какво ще бъде? — подметна заядливо Бил. Усмивката му беше твърде широка.

Тя хукна да бяга, далече от Бил и към пирамидата.

— Добър избор! — провикна се той, като хвърчеше бързо наоколо, за да не изостава от нея.

Пирамидата се извисяваше над нея. Белосаният храм на върха — където Бил каза, че ще бъде Икс Куат — й се струваше далечен като звезда. Лус беше толкова жадна. Гърлото й до болка копнееше за вода; земята изгаряше ходилата й. Сякаш целият свят гореше.

— Това място е много свято — прошепна Бил в ухото й. — Този храм е построен върху предишен, който пък бил построен върху още по–стар храм, и така нататък, всичките — ориентирани така, че да бележат пролетното и есенното равноденствие. В тези два дни на залез–слънце, може да се види сянката на змия, която се плъзга нагоре по северните стъпала. Супер, а?

Лус само изпухтя и започна да се изкачва по стълбите.

— Маите били истински гении. До този момент на своята цивилизация те вече са предсказали края на света през 2012 година. — Той се изкашля театрално. — Но това тепърва ще се види. Времето ще покаже.

Когато Лус се приближи до върха, Бил отново се доближи до нея.

— Сега, слушай — каза той. — Този път, ако и когато предприемеш триизмерно сливане…

— Шшшт — каза Лус.

— Никой не може да ме чуе, освен теб!

— Именно. Шшшт! — Тя направи още една стъпка нагоре по пирамидата, сега тихо, и застана на издатината на върха. Притисна тяло към горещия камък на стената на храма, на сантиметри от отворения вход. Вътре някой пееше.

— Аз бих го направил сега — каза Бил, — докато стражите са на игрището.

Лус се промъкна до входа и надникна вътре.

Слънчевата светлина, която нахлу през отворената врата, освети голям трон в центъра на храма. Имаше форма на ягуар и беше боядисан в червено, на места прошарен с инкрустиран кехлибар. Отляво имаше огромна статуя на полегнала на една страна фигура с ръка върху корема. Малки горящи лампи, направени от камък и напълнени е масло, заобикаляха статуята и хвърляха потрепваща светлина. В стаята нямаше нищо друго, освен три момичета, вързани едно за друго с въжета на китките, сгушени в ъгъла.

Лус ахна и главите на всичките три момичета се вдигнаха рязко. Всичките бяха красиви, с тъмни коси, сплетени на плитки, и с кехлибарени обеци на ушите. Момичето вляво имаше най–тъмна кожа. Нагоре и надолу по ръцете на момичето отдясно бяха изрисувани наситено сини виещи се линии. А момичето в средата… беше Лус.

Икс Куат беше дребна и крехка. Краката й бяха мръсни, а устните й бяха напукани. От трите ужасени момичета, нейните очи имаха най–обезумял поглед.

— Какво чакаш? — провикна се Бил от мястото си върху главата на статуята.

— Няма ли да ме видят? — прошепна Лус със стисната челюст. В другите случаи, когато се беше сливала с миналите си превъплъщения, или бяха сами, или Бил й помагаше да се прикрие. Как щеше да изглежда ситуацията на другите момичета, ако Лус влезеше в тялото на Икс Куат?

— Тези момичета са почти луди, откакто са избрани да бъдат принесени в жертва. Ако се развикат заради някаква чудата случка, познай на колко хора ще им пука? — Бил устрои истинско представление, докато броеше на пръсти. — Правилно. Нула. Никой няма дори да ги чуе.

— Коя си ти? — попита едно от момичетата с глас, накъсан от страх.

Лус не можа да отговори. Когато тя пристъпи напред, очите на Икс Куат пламнаха от нещо, което приличаше на ужас. Но после, за огромен шок на Лус, точно когато протегна ръка надолу, миналото й превъплъщение посегна нагоре с вързаните си ръце и бързо и здраво сграбчи ръцете на Лус. Ръцете на Икс Куат бяха топли и меки и треперещи.

Тя понечи да каже нещо. Икс Куат беше понечила да каже…

Полети и ме отнеси със себе си.

Лус го чу в ума си, когато земята под тях се разтресе и всичко започна да трепти. Видя Икс Куат, момичето, родено без късмет, чиито очи подсказваха на Лус, че тя не знае нищо за Вестителите, но което я беше сграбчило така, сякаш Лус държеше в ръцете си нейното избавление. И видя отвън себе си — изглеждаше уморена и гладна, парцалива и мръсна. И някак по–възрастна. И по–силна.

После светът отново се намести.

Бил вече не беше върху главата на статуята, но Лус не можеше да помръдне, за да го потърси. Вързаните й китки бяха ожулени и окървавени, белязани с черни жертвени татуировки. Осъзна, че глезените й също бяха вързани. Не че въжетата имаха голямо значение — страхът обвързваше душата й по–здраво, отколкото което и да било въже. Това не беше като другите пъти, когато Лус беше влизала в миналото си. Икс Куат знаеше точно какво ще я сполети. Смърт. И изглежда не я посрещаше на драго сърце, както Лиз във Версай.

От двете страни на Икс Куат другите пленнички се бяха отдръпнали леко от нея, но можеха да се преместят само на няколко сантиметра. Момичето отляво, с тъмната кожа — Хан–хау, — плачеше; другото, с тяло, боядисано в синьо — Гханан, — се молеше. Всички те се страхуваха да умрат.

— Ти си обсебена! — изхлипа Ханхау през сълзи. — Ще оскверниш жертвоприношението!

Гханан беше останала без думи.

Лус пренебрегна двете момичета и затършува из вцепеняващия страх на самата Икс Куат. Нещо пробягваше през ума й: молитва. Но не молитва в подготовка за жертвоприношението. Не, Икс Куат се молеше за Даниел.

Лус знаеше, че при мисълта за него кожата й пламваше и поруменяваше, а сърцето й започваше да бие по–бързо. Икс Куат го беше обичала цял живот — но само отдалече. Той беше израсъл на няколко сгради разстояние от дома на семейството й. Понякога разменяше плодове от авокадо срещу други стоки с майка й на пазара. Икс Куат от години се опитваше да събере смелост да го заговори. Знанието, че той беше на двора за играта на топка сега, я измъчваше. Лус осъзна, че Икс Куат се молеше той да загуби. Единствената й молитва беше, че не иска да умре от неговата ръка.

— Бил? — прошепна Лус.

Малкият гаргойл се спусна обратно в храма.

— Играта свърши! Сега тълпата се отправя към сеноте. Това е варовиковата яма, където се провежда жертвоприношението. Зотц и победителите в играта идват насам, за да ви отведат на церемонията.

Докато шумът на тълпата заглъхваше, Лус потрепери. По стълбите се чуха стъпки. Всеки момент Даниел щеше да влезе през онази врата.

Три сенки затъмниха входа. Зотц, водачът с диадемата от червени и бели пера, пристъпи в храма. Никое от момичетата не помръдна: всички до едно се взираха ужасено в дългото декоративно копие, което държеше. На върха му беше забучена човешка глава. Очите бяха отворени, премрежени от напрежение; от врата още капеше кръв.

Лус извърна очи и погледът й падна върху друг, много мускулест мъж, който влизаше в гробницата. Той носеше друго боядисано копие с друга глава, набучена на върха му. Поне очите на тази бяха затворени. Върху дебелите, мъртви устни бе изписана едва доловима усмивка.

— Загубилите — каза Бил, като се стрелна близо до всяка от главите, за да ги огледа. — Сега не се ли радваш, че отборът на Даниел победи? Главно благодарение на ей този тип. — Той силно тупна мускулестия мъж по рамото, макар че съотборникът на Даниел явно не почувства нищичко. После Бил отново излезе през вратата.

Когато Даниел най–сетне влезе в храма, беше обронил унило глава. Ръцете му бяха празни, а гърдите му бяха голи. Косата и кожата му бяха тъмни, а стойката му беше по–вдървена, отколкото Лус беше свикнала. Всичко — от начина, по който коремните му мускули се съединяваха с мускулите на гърдите му, до начина, по който държеше ръцете си безжизнено отпуснати отстрани край тялото — беше различно. Все още беше прекрасен, все още беше най–великолепното нещо, което Лус беше виждала някога, макар да не приличаше изобщо на момчето, с което Лус беше свикнала.

Но после той хвърли поглед нагоре и очите му засияха точно в същия нюанс на виолетовото, както винаги.

— О — промълви тя тихо, като се мяташе и бореше с въжетата, отчаяно копнееща да избяга от историята, с която бяха обвързани през този живот — черепите, сушата и жертвоприношението, — и да го задържи за цяла вечност.

Даниел леко поклати глава. Очите му пулсираха, взрени в нея, сияещи. Погледът му я успокояваше. Сякаш й казваше да не се тревожи.

Със свободната си ръка, Зотц направи знак на трите момичета да станат, после бързо кимна и всички се запътиха в колона по една през северната врата на храма: Ханхау — първа, със Зотц до себе си, Лус точно зад нея, и Гханан — най–отзад. Въжето между тях беше дълго точно колкото всяко момиче да държи двете си китки допрени до себе си. Даниел се появи и тръгна до нея, а другият победител вървеше редом с Гханан.

За един съвсем кратък миг, връхчетата на пръстите на Даниел докоснаха вързаните й китки. Икс Куат потръпна при докосването му.

Точно пред вратата на храма, четиримата барабанчици чакаха върху издатината. Подредиха се зад шествието и засвириха същите трескави ритми, които Лус беше чула най–напред при пристигането си в този живот, когато групата заслиза по стръмните стъпала на пирамидата. Лус се съсредоточи върху слизането, чувствайки се, сякаш се носи върху приливна вълна, а не избираше да поставя единия си крак пред другия, надолу по пирамидата, а после, в основата на стъпалата — по широката, прашна пътека, която водеше към смъртта й.

Барабаните бяха единственото, което чуваше, докато Даниел се наведе към нея и прошепна:

— Ще те спася.

Нещо дълбоко вътре в Икс Куат се извиси нагоре. Той я заговаряше за пръв път в този живот.

— Как? — прошепна тя в отговор, навеждайки се към него: до болка копнееше той да я освободи и да отлетят далече, далече.

— Не се тревожи. — Връхчетата на пръстите му отново намериха нейните, докосвайки ги съвсем леко. — Ще се погрижа за теб, обещавам.

Сълзи парнаха очите й. Земята още изгаряше ходилата й и тя още вървеше с резки крачки към мястото, където Икс Куат трябваше да умре, но за първи път, откакто пристигна в този живот, Лус не се страхуваше.

Пътеката водеше през редица от дървета и навлизаше в джунглата. Барабанчиците спряха. Напеви изпълниха ушите й — напевите на тълпата по–навътре в джунглата, при сеноте. Песен, с която Икс Куат беше израснала — молитва за дъжд. Другите две момичета пригласяха тихо, с треперещи гласове.

Лус си спомни думите, които й се бе сторило, че изрече Икс Куат, когато тя влезе в тялото й. Отведи ме, отлети с мен, беше извикала тя в главата й. Отлети с мен.

Изведнъж рязко спряха да вървят.

Дълбоко в изсушената от безводие джунгла, пътеката пред тях се разтвори. Огромен, напълнен с вода кратер във варовиковия камък се простираше на сто стъпки пред Лус. Около него бяха светналите, жадни и нетърпеливи очи на хората от народа на маите. Стотици. Бяха спрели да напяват. Моментът, който чакаха, беше настъпил.

Сеноте представляваше варовикова яма, обрасла с мъх, дълбока и напълнена с яркозелена вода. Икс Куат беше ходила там преди — беше виждала други дванайсет човешки жертвоприношения точно като това. Под тази неподвижна вода се намираха разлагащите се останки на сто други тела, сто души, които, предполагаше се, бяха отишли право в Рая, — само че — знаеше Лус — в този момент Икс Куат не беше сигурна, че вярва в нещо от това.

Семейството на Икс Куат стоеше близо до ръба на варовиковата яма. Майка й, баща й, двете й по–малки сестри, и двете — гушнали бебета в прегръдките си. Те вярваха — в ритуала, в жертвоприношението, което щеше да им отнеме дъщерята и да разбие сърцата им. Те я обичаха, но смятаха, че е родена без късмет. Смятаха, че за нея това е най–добрият начин да се избави.

Мъж с редки зъби, с дълги златни обеци, отведе Икс Куат и другите две момичета да застанат пред Зотц, който беше заел почетно място близо до ръба на варовиковата яма. Зотц се взря надолу в дълбоката вода. После затвори очи и подхвана нов напев. Събраното множество и барабанчиците се присъединиха.

Сега мъжът с редките зъби застана между Лус и Гханан и стовари брадвата си върху въжето, с което бяха вързани една за друга. Лус почувства рязко залитане напред и въжето беше разсечено. Китките й още бяха вързани, но сега беше свързана само с Ханхау от дясната си страна. Гханан беше сама; отведоха я напред точно пред Зотц.

Момичето се полюшваше напред–назад, напявайки полугласно. По тила й се стичаха струйки пот.

Когато Зотц подхвана думите на молитвата към бога на дъжда, Даниел се наведе към Лус:

— Не гледай.

Затова Лус прикова поглед върху Даниел, а той — върху нея. Навсякъде около сеноте тълпата дружно си пое дъх. Съотборникът на Даниел изсумтя и тежко стовари брадвата върху врата на момичето. Лус чу как острието преряза чисто плътта, а после — тихото тупване, с което главата на Гханан се приземи в пръстта.

Ревът на тълпата се надигна отново: благодарствени викове към Гханан, молитви за душата й в Рая, пламенни пожелания за дъжд.

Как можеха хората наистина да мислят, че убиването на едно невинно момиче ще реши проблемите им? Обикновено това беше моментът, в който се появяваше Бил. Но Лус не го виждаше никъде. Имаше навика да изчезва, когато се появеше Даниел.

Лус не искаше да вижда какво е станало с главата на Гханан. После чу силен, вибриращ плясък и разбра, че тялото на момичето беше стигнало до мястото на вечния си покой.

Приближи се мъжът с редките зъби. Този път разсече въжето, с което Икс Куат беше вързана за Ханхау. Лус потрепери, докато той я водеше с резки крачки към племенния водач. Камъните под краката й бяха остри. Надникна в сеноте над ръба на варовиковата скала. Помисли си, че може да повърне, но после Даниел застана до нея и тя се почувства по–добре. Той й кимна да погледне към Зотц.

Племенният вожд й се усмихна сияйно, разкривайки два топаза, инкрустирани в предните му зъби. Той подхвана монотонна молитва Чаат да я приеме и да донесе на племето много месеци благотворни дъждове.

Не, помисли си Лус. Всичко беше погрешно. Полети и ме отнеси оттук! — мислено извика тя на Даниел. Той се обърна към нея, сякаш я беше чул.

Мъжът с редките зъби почисти кръвта на Гханан от брадвата с парче животинска кожа. Церемониално връчи брадвата на Даниел, който се обърна да застане лице в лице с Лус. Даниел изглеждаше изтощен, сякаш тежестта на брадвата го теглеше надолу. Устните му бяха присвити и побелели, а виолетовият му поглед нито за миг не се отделяше от нейния.

Тълпата бе безмълвна, затаила дъх. Горещ вятър прошумоля в дърветата, когато брадвата блесна на слънцето. Лус чувстваше, че краят идва, но защо? Защо душата й я бе принудила да дойде тук? Какво прозрение за миналото си, или за проклятието, можеше да получи, като й отсекат главата?

После Даниел пусна брадвата на земята.

— Какво правиш? — попита Лус.

Даниел не отговори. Изопна плещи назад, извърна лице към небето, и разтвори широко ръце. Зотц пристъпи напред, за да се намеси, но когато докосна рамото на Даниел, изпищя и отскочи като опарен.

А после…

Белите криле на Даниел се развяха от раменете му. Когато се разпериха напълно от двете му страни, огромни и стряскащо ярки на фона на изсушения кафяв пейзаж, блъснаха двайсетима май и ги запратиха напред.

Около ямата отекнаха викове:

— Какъв е той?

— Момчето има криле!

— Той е бог! Чаат ни го изпраща!

Лус се мяташе срещу въжетата, които пристягаха китките и глезените й. Имаше нужда да избяга при Даниел. Опита се да се придвижи към него, докато…

Докато вече не можеше да се движи.

Крилете на Даниел бяха толкова ярки, че бяха почти непоносими. Само че сега не сияеха само крилете на Даниел. А… той целият. Цялото му тяло блестеше. Сякаш беше погълнал слънцето.

Музика изпълни въздуха. Не, не музика, а един–единствен хармоничен акорд. Оглушителен и неспирен, внушителен и плашещ.

Лус го беше чувала преди… някъде. В гробището в „Меч и Кръст“, в последната нощ, когато беше там, нощта, когато Даниел се бе сражавал с Кам, а на Лус не беше позволено да гледа. Нощта, в която мис София я беше извлякла, а Пен беше загинали и оттогава вече нищо не беше същото. Всичко беше започнало със същия този акорд, и той излизаше от Даниел. Той беше осветен толкова ярко, че тялото му почти жужеше.

Тя се олюля на мястото си, неспособна да откъсне очи. Силна гореща вълна докосна кожата й.

Зад Лус някой извика. Викът беше последван от друг, а после — от трети, а после — от цял хор викащи гласове.

Нещо гореше. Беше лютиво и задушливо и мигновено накара стомаха й да се преобърне. После, в ъгълчето на полезрението й, избухна пламък, точно на мястото, където преди миг стоеше Зотц. Взривът я запрати назад и тя се отдръпна от изгарящата яркост на Даниел, като се закашля от черната пепел и горчивия дим.

Ханхау беше изчезнала, земята, където беше стояла, беше обгорена до черно. Мъжът с редките зъби криеше лицето си, като се мъчеше да не поглежда към сиянието на Даниел. Но то беше неустоимо. Лус загледа как мъжът надникна между пръстите си и избухна в колона от пламък.

Навсякъде около варовиковата яма, маите се втренчиха в Даниел. И, един по един, яркото му сияние ги възпламени. Скоро ярък огнен обръч освети джунглата, освети всички, освен Лус.

— Икс Куат! — Даниел протегна ръка към нея.

Сиянието му накара Лус да изпищи от болка, но още докато усещаше, че е на ръба да се задуши, думите се изсипаха от устата й:

— Ти си великолепен.

— Не ме гледай — изрече умолително той. — Когато смъртен види истинската същност на ангел, тогава… можеш да видиш какво стана с останалите. Не мога да ти позволя да ме напуснеш отново толкова скоро. Винаги толкова скоро…

— Още съм тук — настоя Лус.

— Още си… — Той плачеше. — Можеш ли да ме видиш? Истинската ми същност?

— Виждам те.

И само за частица от секундата, тя можа. Зрението й се проясни. Сиянието му още беше лъчисто, но не толкова ослепително. Тя можеше да види душата му. Беше нажежена до бяло и неопетнена и изглеждаше — нямаше друг начин да го каже — като Даниел. И тя имаше чувството, че се прибира у дома. Прилив на несравнима с нищо радост се разпростря из тялото на Лус. Някъде в дъното на ума й прозвънна разпознаване. Беше го виждала така и преди.

Нали?

Докато умът й се напрягаше да се приближи към миналото, което не можеше напълно да докосне, светлината на Даниел започна да я залива.

— Не! — изкрещя тя, чувствайки как огънят обгаря сърцето й, а тялото й се отърсва и се освобождава от нещо.

 

 

— Е? — Дрезгавият глас на Бил изстърга по тъпанчетата й.

Лежеше, подпряна на студена каменна плоча. Обратно в една от пещерите на Вестителите, хваната като в капан на някакво мразовито междинно място, където беше трудно да се „залови“ за някакъв външен образ. Отчаяно се опита да си представи как беше изглеждал Даниел там навън — блясъка на неприкритата му душа, — но не можеше. Образът вече й се изплъзваше. Беше ли се случило наистина?

Лус затвори очи, като се опитваше да си спомни точно как беше изглеждал. Не съществуваха думи за това. Беше просто невероятна, радостна близост.

— Видях го.

— Кого, Даниел ли? Да, и аз го видях. Той беше онзи, който пусна брадвата, когато беше негов ред да сече. Голяма грешка. Огромна.

— Не, наистина го видях. Какъвто е в действителност. — Гласът й потрепери. — Беше толкова красив.

— О, това. — Бил раздразнено тръсна глава.

— Разпознах го. Мисля, че съм го виждала преди.

— Съмнявам се. — Бил се прокашля. — Това беше първият и последен път, когато ще можеш да го видиш така. Видя го, и после умря. Така се случва, когато простосмъртен погледне неудържимия блясък на ангел. Мигновена смърт. Изпепелена от красотата на ангела.

— Не, не беше така.

— Видя това, което се случи на някой друг. Пууф. Край. — Бил се тръшна до нея и я потупа по коляното. — Защо според теб след това маите са започнали да правят огнени жертвоприношения? Едно съседно племе открило овъглените останки и трябвало да го обяснят някак.

— Да, те веднага избухнаха в пламъци. Но аз издържах по–дълго…

— Още две секунди? Когато се извърна? Поздравления.

— Грешиш. И знам, че съм виждала това преди.

— Виждала си крилата му преди, може би. Но всеки път, когато Даниел смъкне човешката си маскировка и ти покаже истинския си образ като ангел, това те убива.

— Не. — Лус поклати глава. — Искаш да кажеш, че той никога не може да ми покаже кой е в действителност?

Бил сви рамене:

— Не и без да изпари теб и всички около теб. Защо според теб през цялото време Даниел е толкова предпазлив, когато те целува? Сиянието му става адски ярко, когато двамата се разгорещите.

Лус имаше чувството, че едва успява да стои права.

— Затова ли понякога умирам, когато се целуваме?

— Какво ще кажете за един залп от аплодисменти за това момиче, хора? — подметна саркастично Бил.

— Но как стои въпросът с всички онези други пъти, когато умирам, преди да се целунем, преди…

— Преди изобщо да можеш да видиш колко опасна може да стане връзката ви?

— Млъквай.

— Честно, колко пъти трябва да видиш същия сюжет, преди да осъзнаеш, че нищо няма да се промени?

— Нещо се е променило — каза Лус. — Затова предприемам това пътуване, затова съм още жива. Ако можех само да го видя отново — изцяло — знам, че бих могла да се справя с това.

— Не разбираш. — Бил започваше да повишава тон. — Говориш за всичко това от гледна точка на простосмъртна. — Докато се разпалваше все повече, от устните му се разхвърча слюнка. — Това е важният момент, а ти очевидно не можеш да се справиш с него.

— Защо изведнъж се разгневи толкова?

— Защото! Защото. — Той закрачи по издатината, като скърцаше със зъби. — Чуй ме: Даниел допусна тази грешка веднъж, показа се, но никога не повтаря това. Никога. Научил си е урока. Сега ти също научи един: простосмъртните не могат да погледнат истинския образ на един ангел, без да умрат.

Лус се извърна от него, като сама се разгневяваше все повече. Може би Даниел се беше променил след този живот в Чичен Итца, може би беше станал по–предпазлив в бъдеще. Но как стояха нещата с миналото?

Тя се приближи до ръба на издатината във Вестителя, като вдигна поглед към огромната, зейнала чернота, която се превръщаше в тунел над нея, губейки се в тъмната неизвестност.

Бил започна да се рее над нея, като кръжеше около главата й, сякаш се опитваше да влезе в нея.

— Знам какво си мислиш и в крайна сметка само ще се разочароваш. — Той се приближи до ухото й и прошепна: — Или по–лошо.

Нищо, казано от него, не можеше да я спре. Ако съществуваше по–ранно превъплъщение на Даниел, един Даниел, който още сваляше гарда, Лус щеше да го намери.