Лорън Кейт
Страст (20)

Смъртоносното кълбо

Мемфис, Египет, Перет — „Сезонът на сеитбата“ (Есента, приблизително 3100 г. пр.Хр.)

— Ей, ти там — изрева един глас, докато Лус прекосяваше прага на Вестителя. — Искам си виното. На поднос. И доведи кучетата ми. Не — лъвовете ми. Не — и двете.

Беше пристъпила в огромна бяла стая с алабастрови стени и дебели колони, които поддържаха висок таван. Във въздуха се носеше слаб мирис на печено месо.

Помещението беше празно, ако не се броеше висока платформа в далечния край, която бе обвита в кожа от антилопа. Върху нея беше поставен величествен трон, издялан от мрамор, подплатен с меки изумруденозелени възглавнички и с облегалка, украсена с декоративен герб от преплитащи се бивни от слонова кост.

Мъжът на трона — с очертаните си с антимон очи, голи мускулести гърди, облечени в злато зъби, с пръсти, окичени с пръстени и с подредена във висока прическа абаносово черна коса — говореше на нея. Беше се извърнал от един облечен в синя роба писар с тънки устни, който държеше папирусов свитък, и сега двамата мъже се втренчиха в Лус.

Тя прочисти гърло.

— Да, фараоне — изсъска Бил в ухото й. — Просто кажи: „Да, фараоне“.

— Да, фараоне! — извика Лус през безкрайната стая.

— Добре — каза Бил. — Сега се омитай!

Промъквайки се заднешком през обвит в сенки вход, Лус се намери във вътрешен двор, заобикалящ неподвижно езеро. Въздухът беше прохладен, но слънцето напичаше жестоко, изгаряйки редиците от саксии с лотоси, подредени от двете страни на алеята. Вътрешният двор беше огромен, но — странно — беше изцяло на разположение на Лус и Бил.

— Има нещо странно в това място, нали? — Лус се придържаше плътно към стените. — Фараонът дори не изглеждаше разтревожен, когато ме видя да се появявам от нищото.

— Той е твърде важен, за да си прави труда наистина да забелязва хората. Видя движение с периферното си зрение и реши, че това е някой, когото може да командва. Това е всичко. То обяснява също и защо не изглеждаше смутен от факта, че носиш китайски бойни доспехи от две хиляди години напред в бъдещето — каза Бил, като щракна с каменните си пръсти. Посочи една обвита в сенки ниша в ъгъла на вътрешния двор. — Не мърдай оттам, а аз ще се върна с нещо малко по-… a la mode^[1], което да облечеш.

Преди Лус да успее да свали тежките доспехи на императора от династията Шан, Бил се върна с проста бяла египетска рокля, висяща от раменете. Помогна на Лус да смъкне кожените си доспехи и нахлузи роклята през главата й. Тя се спускаше над едното рамо, завързваше се около талията и се скосяваше в тясна пола, свършвайки няколко сантиметра над глезените й.

— Не забравяш ли нещо? — попита Бил със странно напрегнат тон.

— О. — Лус посегна отново в доспехите на император Шан за звездната стрела с тъп връх, пъхната вътре. Когато я измъкна, й се стори много по–тежка, отколкото знаеше, че е в действителност.

— Не докосвай върха! — каза Бил бързо, като обви връхчето в плат и го стегна. — Не още.

— Мислех, че може да навреди само на ангелите. — Тя наклони глава, спомняйки си битката срещу Прокудениците, спомняйки си как стрелата отскочи от ръката на Кали, без да остави дори драскотина, спомняйки си как Даниел й каза да стои далече от обсега на стрелите.

— Който и да ти е казал това, не ти е разкрил цялата истина — каза Бил. — Тя поразява само безсмъртни. Има една част от теб, която е безсмъртна — прокълнатата част, душата ти. Това е онази част, която ще убиеш тук, помниш ли? За да може твоята смъртна същност, Лусинда Прайс, да продължи нататък и да води нормален живот.

— Ако убия душата си — каза Лус, като прибра звездната стрела на сигурно място под новата си рокля. Дори през грубата тъкан тя беше топла на допир. — Все още не съм решила…

— Мислех, че сме се разбрали. — Бил преглътна. — Звездните стрели са много ценни. Нямаше да ти я дам, освен ако…

— Нека просто да намерим Лейла.

Не само зловещата тишина на двореца беше смущаваща — нещо между Лус и Бил изглеждаше странно. От мига, в който й беше дал сребърната стрела, всеки от тях беше нервен в близост до другия.

Бил си пое дълбоко и хрипливо дъх.

— Добре. Древен Египет. Това е ранно–династическият период в столицата Мемфис. В момента сме доста далече назад във времето, около пет хиляди години преди Лус Прайс да удостои света с великолепното си присъствие.

Лус завъртя очи:

— Къде е миналото ми превъплъщение?

— Защо ли изобщо си давам зор с тези уроци по история? — обърна се Бил към въображаема публика. — Всичко, което тя винаги иска да знае, е къде е предишното й превъплъщение. Такава егоцентричка е. Направо отвратително.

Лус скръсти ръце.

— Мисля си, че ако смяташ да убиеш душата си, ще е по–добре да приключиш с това, преди да имаш шанс да размислиш.

— Значи вече реши? — Бил звучеше малко задъхан. — О, хайде, Лус. Това е последното ни изпълнение заедно. Предполагах, че ще искаш да узнаеш подробностите, просто заради старите времена? Животът ти тук наистина е бил един от най–романтичните досега. — Той се настани на рамото й, сякаш се готвеше да разказва история. — Ти си робиня на име Лейла. Защитена, самотна — никога не е пристъпвала отвъд стените на двореца. Докато, един ден, пристига прекрасният нов командир на армията — познай кой?

Бил започна да кръжи до нея, когато Лус остави доспехите на купчина в нишата и тръгна бавно покрай езерото.

— Ти и зашеметяващият Донкор — нека просто го наричаме Дон — се влюбвате, и всичко е прекрасно, с изключение на един–единствен жесток факт от реалността: Дон е сгоден за злобната и проклета дъщеря на фараона — Осет. Е, не е ли наистина драматично?

Лус въздъхна. Вечно имаше някакво усложнение. Още една причина да сложи край на всичко това. Даниел не биваше да е прикован към някакво земно тяло, заплитайки се в безполезни драми с простосмъртни жени, само за да може да бъде с Лус. Не беше честно към него. Даниел бе страдал твърде дълго. Може би тя наистина щеше да сложи край на това. Можеше да намери Лейла и да се съедини с тялото й. После Бил щеше да й каже как да убие прокълната си душа и тя щеше да дари свободата на Даниел.

Беше крачила из продълговатия вътрешен двор, потънала в размишления. Когато зави зад онази част от пътеката, която беше най–близо до езерото, нечии пръсти стиснаха здраво китката й.

— Хванах те! — Момичето, което бе сграбчило Лус, беше стройно и мускулесто, със страстни, драматични черти на лицето под пластове грим. Ушите й бяха пробити и окичени с поне десет златни халки, а от врата й висеше тежък златен медальон, украсен с многобройни скъпоценни камъни.

Дъщерята на фараона.

— Аз… — поде Лус.

— Не смей да изричаш и дума! — излая Осет. — Звукът на жалкия ти глас е като стържене на пемза по тъпанчетата ми. Стража!

Появи се огромен мъж. Имаше коса, вързана на дълга черна конска опашка, и мишци, по–дебели от краката на Лус. Носеше дълго дървено копие, увенчано с остър меден връх.

— Арестувайте я — нареди Осет.

— Да, Ваше Височество — излая стражът. — На какво основание, Ваше Височество?

Въпросът накара дъщерята на фараона да пламне от гняв.

— Кражба. На моя лична собственост.

— Ще я затворя, докато съветът се произнесе по въпроса.

— Това го правихме веднъж преди — каза Осет. — И въпреки това, ето че тя е тук, като змия, способна да измъкне хлъзгавото си тяло от всякакви въжета. Трябва да я заключим на някое място, откъдето никога да не може да избяга.

— Ще поставя постоянна стража…

— Не, това няма да свърши достатъчно добра работа. — Нещо тъмно премина по лицето на Осет. — Не искам да виждам това момиче никога повече. Хвърлете я в гробницата на дядо ми.

— Но, Ваше Височество, на никого, освен на върховния жрец, не е позволено…

— Именно, Кафеле — каза Осет с усмивка. — Хвърлете я надолу по стълбите към входа и залостете вратата след себе си. Когато върховният жрец отиде да изпълни ритуала по запечатването на гробницата тази вечер, ще открие тази похитителка на гробове и ще я накаже, както сметне за подходящо. — Тя се приближи до Лус и подметна подигравателно: — Ще откриеш какво се случва на онези, които се опитат да крадат от кралското семейство.

Дон. Тя имаше предвид, че Лейла се опитва да открадне Дон.

Лус не я беше грижа дали ще я заключат и ще изхвърлят ключа, стига да успееше първо да се „спои“ с Лейла. Иначе как можеше да освободи Даниел? Бил крачеше из въздуха, обмисляйки план, като почукваше с нокти по каменната си устна.

Стражът извади чифт окови от торбата на кръста си и пристегна железните вериги върху китките на Лус.

— Лично ще се погрижа за това — каза Кафеле, като я затегли грубо след себе си, държейки една верига.

— Бил! — прошепна Лус. — Трябва да ми помогнеш!

— Ще измислим нещо — прошепна Бил, докато стражът влачеше Лус през двора. Завиха зад един ъгъл и влязоха в тъмен коридор, в който бе поставена огромна скулптура на Осет: изглеждаше мрачно красива.

Когато Кафеле се обърна да погледне Лус с присвити очи, защото си говореше сама, дългата му черна коса се люшна със свистене през лицето му и даде на Лус една идея.

Той изобщо не можа да го предвиди. Тя с усилие вдигна окованите си ръце и дръпна силно косата му, забивайки в главата му ноктите на ръцете си. Той извика и се препъна назад: от дълга драскотина върху скалпа му течеше кръв. После Лус го удари силно с лакът в стомаха.

Той изпъшка и се преви надве. Копието се изплъзна от ръцете му.

— Можеш ли да свалиш тези окови? — изсъска Лус на Бил.

Гаргойлът повдигна вежди и ги размърда. Къса черна светкавица се изстреля в оковите, и те със съскане изчезнаха в нищото. Лус усещаше топла кожата си там, където се бяха намирали, но беше свободна.

— Уф — каза тя, като хвърли бързо поглед надолу към голите си китки. Сграбчи копието от земята. Завъртя се, за да забие острието във врата на Кафеле.

— Изпреварих те, Лус — обади се Бил. Когато тя се обърна, Кафеле беше проснат по гръб, с китки, приковани към каменния глезен на статуята на Осет.

Бил изтупа ръцете си от прахта.

— Работа в екип. — Хвърли поглед надолу към стража с побелялото лице. — По–добре да побързаме. Съвсем скоро ще си върне гласа. Ела с мен.

Бил поведе Лус бързо надолу по тъмния коридор, нагоре по ниско каменно стълбище от пясъчник, и през друг коридор, осветен от малки калаени лампи и с подредени от двете страни глинени фигури на ястреби и хипопотами. Двама стражи влязоха в коридора, но преди да успеят да видят Лус, Бил я бутна през един вход, закрит от тръстикова завеса.

Озова се в спалня. Каменни колони, издялани така, че да приличат на папирусови стъбла, се издигаха към нисък таван. Дървен стол–носилка, инкрустиран с абанос, беше поставен до един отворен прозорец срещу тясно легло, което беше издялано от дърво и изрисувано с толкова много златни листа, че блестеше.

— Какво да правя сега? — Лус се притисна към стената, да не би някой, който минава наблизо, да надникне вътре. — Къде сме?

— Това са покоите на командира.

Преди Лус да успее да схване, че Бил имаше предвид Даниел, една жена раздели тръстиковата завеса и пристъпи в стаята.

Лус потръпна.

Лейла носеше бяла рокля със същата тясна кройка като онази, с която бе облечена самата Лус. Косата й беше гъста, права и лъскава. Зад едното си ухо беше затъкнала бял божур.

С тежко чувство на тъга Лус загледа как Лейла се приближава плавно до дървената тоалетка и налива прясно масло в лампата от метална кутия, която носеше върху поднос от черна смола. Това беше последният живот, който Лус щеше да посети, тялото, в което нейният път и този на душата й щяха да се разделят, за да може всичко това да свърши.

Когато се обърна да напълни отново лампите до леглото, Лейла забеляза Лус.

— Хей — каза тя с тих, дрезгав глас. — Търсиш ли някого? — Антимонът, с който бяха почернени очите й, изглеждаше много по–естествен от грима на Осет.

— Да, търся. — Лус не губеше време. Точно когато тя посегна напред, за да сграбчи китката на момичето, Лейла погледна покрай нея към вратата и лицето й се скова от тревога: — Кой е това?

Лус се обърна и видя само Бил. Очите му бяха широко отворени.

— Можеш — тя зяпна към Лейла — можеш да го видиш?

— Не! — каза Бил. — Тя говори за стъпките, които чува да тичат надолу по коридора отвън. По–добре побързай, Лус.

Лус се извъртя назад и хвана топлата ръка на миналото си превъплъщение, като събори кутията с масло на земята. Лейла ахна и се опита да се отскубне, но тогава то се случи.

Чувството на Лус, че в стомаха й се отваря яма, беше почти познато. Стаята се завъртя вихрено и единственото нещо на фокус беше момичето, застанало пред нея. С мастиленочерна коса и очи, поръсени със златисти петънца, с бузи, по които се виждаше току–що избилата руменина на влюбено момиче. Лус примигна, замаяно, и Лейла също примигна, а от другата страна на примигването…

Земята се успокои. Лус погледна надолу към ръцете си. Ръцете на Лейла. Трепереха.

Бил го нямаше. Но той се беше оказал прав: в коридора се чуваха стъпки.

Тя се наведе да вдигне металната кутия и се извърна от вратата, за да започне да налива масло в лампата. Най–добре беше никой, който минава, да не я вижда да върши нещо друго, освен работата си.

Стъпките зад нея спряха. Топло, едва доловимо докосване от връхчета на пръсти започна нагоре по ръцете й, докато нечии твърди гърди се притиснаха към гърба й. Даниел. Можеше да усети сиянието му дори без да се обръща. Затвори очи. Ръцете му се обвиха около талията й, а меките му устни обходиха тила й, като спряха точно под ухото.

— Намерих те — прошепна той.

Тя се обърна бавно в ръцете му. От вида му дъхът й секна. Той още беше нейният Даниел, разбира се, но кожата му беше с цвета на наситен горещ шоколад, а вълнистата му черна коса беше подстригана много късо. Носеше само къса ленена набедрена препаска, кожени сандали и сребърна огърлица около врата. Дълбоко разположените му виолетови очи бързо обходиха фигурата й, изпълнени с щастие.

Той и Лейла бяха дълбоко влюбени.

Тя облегна буза на гърдите му и започна да брои ударите на сърцето му. Дали това щеше да е последният път, в който го правеше, последният път, когато той я притискаше към сърцето си? Готвеше се да постъпи правилно — да направи онова, което беше добро за Даниел. Но въпреки всичко я болеше да мисли за това. Тя го обичаше! Ако това пътуване я бе научило на нещо, то беше колко много наистина обича Даниел Григори. Едва ли беше честно, че беше принудена да вземе това решение.

И въпреки това беше тук.

В древен Египет.

С Даниел. За най–последен път. Щеше да го освободи.

Очите й се замъглиха от сълзи, когато той целуна пътя на косата й.

— Не бях сигурен, че ще можем да се сбогуваме — каза той. — Днес следобед потеглям за войната в Нубия.

Когато Лус вдигна глава, Даниел обви влажните й бузи в дланите си.

— Лейла, ще се върна преди жътвата. Моля те, не плачи. Съвсем скоро отново ще се промъкваш в спалнята ми в тъмнината на нощта, с блюда с нарове, точно както винаги. Обещавам.

Лус си пое дълбок, разтърсващ дъх.

— Сбогом.

— Довиждане засега. — Лицето му стана сериозно. — Кажи го: — Довиждане засега.

Тя поклати глава:

— Сбогом, любов моя. Сбогом.

Тръстиковата завеса се раздели. Лейла и Дон се отскубнаха от прегръдките си, когато група стражи с извадени копия нахълтаха в стаята. Водеше ги Кафеле, с потъмняло от гняв лице.

— Вземете момичето — каза той, като сочеше към Лус.

— Какво става? — извика Даниел, когато стражите заобиколиха Лус и отново оковаха ръцете й. — Нареждам ви да спрете. Махнете оковите от ръцете й.

— Съжалявам, командире — каза Кафеле. — Заповеди на фараона. Би трябвало вече да сте наясно — когато дъщерята на фараона не е щастлива, и фараонът не е щастлив.

Те отведоха Лус, докато Даниел крещеше:

— Ще дойда за теб, Лейла! Ще те намеря!

Лус знаеше, че той ще го направи. Не ставаше ли винаги така? Срещаха се, тя изпадаше в беда, а той се появяваше и спасяваше положението — година след година през вечността, ангелът, който се спускаше в последната минута да я спаси. Беше уморително да мисли за това.

Но този път, когато Даниел стигнеше там, тя щеше да е приготвила звездната стрела. От мисълта, жестока болка прониза стомаха й. В нея отново се надигнаха сълзи, но тя ги преглътна. Поне беше успяла да се сбогува.

Стражите я поведоха надолу по безкрайни поредици от коридори и я изведоха навън на прежурящото слънце. Поведоха я надолу по улици, настлани с неравни каменни плочи, през внушителна сводеста порта и покрай къщички от пясъчник и проблясващи затлачени обработваеми земи, по пътя, който извеждаше от града. Влачеха я към огромен златист хълм.

Едва когато наближиха, Лус осъзна, че той беше издигнат от човешка ръка. Некрополът — осъзна тя в същия момент, когато умът на Лейла се изпълни с объркване и страх. Всеки египтянин знаеше, че това бе гробницата на последния фараон, Мени. Никой, освен неколцина от най–святите жреци — и мъртвите — не смееше да приближи до мястото, където се погребваха телата на фараоните. То бе заключено с магии и заклинания, някои — за да насочват мъртвите в пътуването им към следващия живот, а други — за да възпират всяко живо същество, дръзнало да се приближи. Дори стражите, които я влачеха натам, сякаш ставаха нервни, докато приближаваха.

Скоро вече влизаха в гробница с форма на пирамида, изградена от изпечени тухли от кал. Всички, освен двама от най–едрите и снажни стражи, останаха отвън пред входа. Кафеле изблъска Лус през затъмнен вход и надолу по по–тъмно стълбище. Другият страж ги последва, понесъл пламтяща факла, за да осветява пътя им.

Светлината на факлата хвърляше потрепващи отблясъци по каменните стени. По тях бяха изрисувани йероглифи и от време на време погледът на Лейла улавяше откъслеци от молитви към Тей, богът на занаятите, които го молеха да помогне душата на фараона да се запази цяла по време на пътуването му към отвъдния живот.

На всеки няколко крачки минаваха покрай фалшиви врати — дълбоки каменни ниши в стените. Лус осъзна, че някои от тях бяха някогашни входове, водещи към гробниците на членовете от семейството на владетеля. Сега бяха запечатани с камък и чакъл, така че никой простосмъртен да не може да мине. По пътя им стана по–хладно; притъмня. Въздухът натежа от застоялия мирис на смърт. Когато приближиха към единствената отворена врата в края на коридора, стражът с факлата отказа да отиде по–нататък — „Не искам да бъда прокълнат от боговете заради дързостта на това момиче“, — затова Кафеле го направи сам. Той отмести с усилие каменното резе, с което бе залостена вратата и навън се разнесе остър мирис, като от оцет, който отрови въздуха.

— Сега мислиш ли, че имаш някаква надежда да се измъкнеш? — попита той, като освободи китките й от оковите и я блъсна вътре.

— Да — прошепна Лус на себе си, когато тежката каменна врата се затвори зад нея и резето се върна с глух звук на мястото си. — Само една.

Беше сама в пълна тъмнина, а студът се впиваше в кожата й като хищни нокти.

После нещо изщрака — удар от камък в камък, толкова лесен за разпознаване — и в средата на стаята разцъфна златна светлинка. Бил я обгръщаше между двете си каменни шепи.

— Хей, хей. — Той плавно се приближи до стената на стаята и изсипа огнената топка от ръцете си в каменна лампа, пищно изрисувана в пурпурно и зелено. — Пак се срещаме.

Когато очите на Лус се приспособиха, първото нещо, което видя, бяха надписите по стените: бяха изрисувани със същите йероглифи както в коридора, само че този път бяха молитви към фараона — „Не се разлагай. Не изгнивай. Прекрачи в нетленните звезди“. Имаше сандъци, които не се затваряха, защото преливаха от златни монети и искрящи оранжеви скъпоценни камъни. Пред нея се простираше огромна поредица от обелиски. Поне десет балсамирани кучета и котки сякаш я гледаха изпитателно.

Помещението беше огромно. Лус заобиколи комплект спални мебели, който завършваше с тоалетка, отрупана с козметика. Имаше малка палитра с гримове с двуглава змия, издълбана върху лицевата страна. Двете заключващи се една в друга части образуваха тайно кътче в черния камък, в което имаше кръгче яркосини сенки за очи.

Бил загледа как Лус го взима.

— Човек трябва да бъде в най–добрия си вид в задгробния живот.

Той седеше върху главата на една статуя на предишния фараон, която удивително приличаше на жива. Умът на Лейла подсказа на Лус, че тази статуя изобразява „ка“ на фараона — неговата душа — щеше да бди над гробницата — истинският фараон лежеше мумифициран зад нея. Във варовиковия саркофаг щеше да има поставени един в друг дървени ковчези; а в най–малкия от тях — балсамираният фараон.

— Внимавай — каза Бил. Лус дори не беше осъзнала, че е подпряла ръце върху малък дървен сандък. — Тук са вътрешностите на фараона.

Лус се дръпна рязко и измъкна звездната стрела от роклята си. Когато я вдигна, дръжката стопли пръстите й.

— Това наистина ли ще свърши работа?

— Ако внимаваш и правиш каквото ти казвам — отговори Бил. — Сега, обиталището на душата се намира точно в центъра на съществото ти. За да я достигнеш, трябва да прокараш острието точно по средата на гърдите си, точно в критичния момент, точно когато Даниел те целуне и почувстваш, че започваш да изгаряш. Тогава ти, Лусинда Прайс, ще бъдеш запратена извън тялото на миналото си превъплъщение, както обикновено, но прокълнатата ти душа ще бъде впримчена в тялото на Лейла, където ще изгори и ще изчезне.

— Аз… страхувам се.

— Недей. Това е все едно да ти извадят апендикса. По–добре си без него. — Бил погледна голата си сива китка. — По моя часовник Дон ще бъде тук всеки момент.

Лус хвана сребърната стрела така, че върхът сочеше към гърдите й. Виещите се гравирани изображения потръпваха под пръстите й. Ръцете й се тресяха от нерви.

— Спокойно сега. — Настойчивият зов на Бил звучеше далечен.

Лус се опитваше да внимава, но сърцето й блъскаше в ушите. Трябваше да направи това. Трябваше. За Даниел. За да го освободи от наказание, което беше поел само заради нея.

— Ще трябва да го направиш много по–бързо, когато дойде истинският момент, иначе Даниел със сигурност ще те спре. Едно бързо прерязване на душата ти. Ще почувстваш как нещо се разхлабва, студен полъх, и после — бам!

— Лейла! — Дон се появи пред нея, тичайки. Вратата зад гърба й още беше залостена. Откъде беше дошъл?

Звездната стрела се търкулна от ръцете й и издрънча на пода. Тя я грабна и пъхна отново в роклята си. Бил го нямаше. Но Дон беше… Даниел беше точно където тя искаше да бъде.

— Какво правиш тук? — Гласът й се пречупи от усилието да се преструва на изненадана, че го вижда.

Той сякаш не го чу. Втурна се към нея и я обгърна в прегръдките си.

— Спасявам ти живота.

— Как влезе?

— Не се тревожи за това. Никой смъртен, никоя каменна плоча не могат да попречат на истинска любов като нашата. Винаги ще те намирам.

В голите му ръце с бронзов тен инстинктивната реакция на Лус беше да се почувства утешена. Но точно в този момент не можеше. Усещаше сърцето си разбито и студено. Това непринудено щастие, това усещане за пълно доверие, всяка една от прекрасните емоции, които Даниел й бе показвал как да изпитва във всеки живот — сега бяха мъчение за нея.

— Не се страхувай — прошепна той. — Нека ти кажа, любима, какво се случва след този живот. Връщаш се, възкръсваш отново. Прераждането ти е красиво и истинско. Връщаш се при мен, отново и отново…

Светлината от лампата потрепна и накара виолетовите му очи да заискрят. Допирът на тялото му до нейното беше толкова топъл.

— Но аз умирам отново и отново.

— Какво? — той наклони глава. Дори когато външността му й се струваше екзотична, тя познаваше израженията му толкова добре — онова смутено възхищение, когато тя кажеше нещо, което той не бе очаквал от нея да разбере. — Откъде… Няма значение. Не е важно. Важното е, че ще бъдем отново заедно. Винаги ще се намираме един друг, винаги ще се обичаме, независимо от всичко. Никога няма да те изоставя.

Лус падна на колене върху каменните стъпала. Скри лице в ръцете си.

— Не знам как можеш да го понасяш. Отново и отново, същата тъга…

Той я повдигна:

— Същият екстаз…

— Същият огън, който убива всичко…

— Същата страст, която разпалва всичко отново. Ти не знаеш. Не можеш да помниш колко прекрасно…

— Виждала съм го. Наистина знам.

Сега беше завладяла вниманието му. Не изглеждаше сигурен дали да й повярва или не, но поне слушаше.

— А ако няма надежда, че нещо някога ще се промени? — попита тя.

— Има само надежда. Един ден ще оцелееш. Тази абсолютна истина е единственото, което ме крепи. Никога няма да се откажа от теб. Дори и да отнеме цяла вечност. — Той избърса сълзите й с палец. — Ще те обичам с цялото си сърце, във всеки живот, през всяка смърт. Ще бъда обвързан единствено от любовта си към теб.

— Но е толкова трудно. Не е ли трудно за теб? Никога ли не си мислил какво, ако…

— Един ден нашата любов ще победи този мрачен цикъл. За мен това си струва всичко.

Лус вдигна поглед и видя любовта, която сияеше в очите му. Той вярваше на онова, което казваше. Не го беше грижа дали ще страда отново и отново; щеше да продължава напред, губейки я отново и отново, насърчаван от надеждата, че някой ден това няма да сложи край на любовта им. Знаеше, че тази любов е обречена, но въпреки това опитваше отново и отново, и винаги щеше да опитва.

Отдадеността му към нея, спрямо тях двамата, докосна една част от нея, от която тя смяташе, че се е отказала.

Все още искаше да възрази: този Даниел не познаваше предизвикателствата, които се явяваха по пътя им, сълзите, които щяха да пролеят през вековете. Не знаеше, че тя го беше виждала в миговете му на най–дълбоко отчаяние. Че беше виждала какво ще му причини болката от всяка нейна смърт.

Но пък…

Лус знаеше. И това променяше всичко.

Най–отчаяните моменти на Даниел я бяха ужасили, но нещата се бяха променили. През цялото време тя се беше чувствала обвързана от любовта им, но сега знаеше как да я защити. Сега беше видяла любовта им от толкова много различни ъгли. Разбираше я по начин, по който никога не си беше мислила, че ще я проумее. Ако Даниел някога се поколебаеше, тя щеше да повдигне неговия дух.

Беше се научила на това от най–добрия учител: от Даниел. Ето я сега, готвеща се да убие душата си, готвеща се да заличи любовта им завинаги, а пет минути насаме с него я върнаха към живота.

Някои хора цял живот търсят любов като тази.

Лус я беше имала през цялото време.

В бъдещето й нямаше звездна стрела. Само Даниел. Нейният Даниел, онзи, когото беше оставила в задния двор на родителите си в Тъндърболт. Трябваше да отиде.

— Целуни ме — прошепна тя.

Той седеше на стълбите, с колене, раздалечени точно колкото тялото й да се плъзне между тях. Тя се свлече на колене и застана с лице към него. Челата им се докосваха. И връхчетата на носовете им.

Даниел улови ръцете й. Изглежда, че искаше да й каже нещо, но не можеше да намери думите.

— Моля те — изрече умолително тя, с устни, промъкващи се към неговите. — Целуни ме и ме освободи.

Даниел се хвърли към нея, като я грабна и я положи напряко на скута си, за да я гушне в прегръдките си. Устните му намериха нейните. Бяха сладки като нектар. Тя изстена, когато в тялото й нахлу дълбок поток от радост, напоявайки всеки сантиметър от нея. Смъртта на Лейла беше близо, тя знаеше това, но никога не се чувстваше по–защитена или по–жива, отколкото когато Даниел я прегръщаше.

Ръцете й се сключиха около тила му, напипвайки твърдите мускули на раменете му, усещайки мъничките изпъкнали белези, които предпазваха крилете му. Ръцете му се движеха бавно по гърба й, през дългата й, гъста коса. Всяко докосване беше екстаз, всяка целувка — толкова прекрасна и чиста, че я оставяше замаяна.

— Остани с мен — изрече умолително той. Мускулите на лицето му се бяха напрегнали, а целувките му бяха станали по–жадни, по–отчаяни.

Сигурно беше усетил, че тялото на Лус започва да се затопля. Топлината, която се надигаше в сърцевината на тялото й, разпростираше се из гърдите й и насищаше бузите й с руменина. Сълзи изпълниха очите й. Започна да го целува по–силно. Беше преживявала това много пъти преди, но по някаква причина сега й се струваше различно.

Със силен свистящ звук той разпери криле, а после ловко ги обви около нея — като мека бяла люлка, която държеше здраво и двамата.

— Наистина ли го вярваш? — прошепна тя. — Че някой ден ще оцелея от това?

— С цялото си сърце и душа — каза той, като обгърна лицето й с длани, обвивайки крилете си по–здраво около двамата. — Ще те чакам толкова дълго, колкото е нужно. Ще те обичам във всеки миг от времето.

Дотогава Лус вече изпитваше изгаряща горещина. Извика от болка, като се мяташе в ръцете на Даниел, когато горещината я заля. Изгаряше кожата му, но той не я пускаше дори за миг.

Моментът беше настъпил. Звездната стрела беше пъхната в роклята й, и сега — точно сега — беше моментът, когато би трябвало да я използва. Но тя никога нямаше да се откаже. Не и от Даниел. Не и когато знаеше, че независимо от всички трудности, той никога няма да се откаже от нея.

Кожата й започна да се покрива с мехури. Горещината беше толкова ужасна, че тя не можеше да направи друго, освен да потръпне.

А после можа само да изпищи.

Лейла се възпламени и когато пламъците обгърнаха тялото й, Лус почувства как собственото й тяло и общата им душа се разделят, търсейки най–бързия път за бягство от безмилостната горещина. Огненият стълб стана по–висок и по–широк, докато изпълни стаята и света, докато той вече беше всичко, а от Лейла не беше останало нищичко.

 

 

Лус очакваше мрак, а откри светлина.

Къде беше Вестителят? Възможно ли беше тя още да е в тялото на Лейла?

Огънят продължаваше да пламти. Не изгасваше. Разпростираше се. Пламъците поглъщаха все повече и повече от тъмнината, издигайки се в небето, сякаш самата голяма нощ бе възпламенима, докато горещият червено–златист пламък вече беше всичко, което Лус можеше да види.

Във всички предишни случаи, когато някое от миналите й превъплъщения умираше, освобождаването на Лус от пламъците и влизането й във Вестителя бяха ставали едновременно. Нещо беше различно, нещо, което я караше да вижда гледки, които нямаше как да бъдат реални.

Горящи криле.

— Даниел! — изпищя тя. Нещо, което приличаше на крилете на Даниел, се извиси през вълни от пламъци, подпалвайки се, но без да тлее, сякаш крилете бяха направени от огън. Тя можеше да различи само бели криле и виолетови очи. — Даниел?

Огънят се надигаше и бушуваше през тъмнината като огромна океанска вълна. Разби се в невидим бряг и яростно заля Лус, връхлитайки върху тялото й, върху главата й, и далече зад нея.

После, сякаш някой бе стиснал фитила на свещ, се чу бързо съскане и всичко стана черно.

Студен вятър се промъкна зад гърба й. Кожата й настръхна. Тя обгърна тялото си по–плътно, като вдигна коленете си и ги приближи едно към друго, и с внезапна изненада осъзна, че краката й не стоят на земя. Не можеше да се каже точно, че летеше — просто кръжеше, без посока. Тази тъмнина не беше Вестител. Не беше използвала звездната стрела, но дали по някакъв начин беше… умряла?

Страхуваше се. Не знаеше къде се намира, знаеше единствено, че е сама.

Не. Имаше още някой. Стържещ звук. Неясна сива светлина.

— Бил! — извика Лус, когато го видя, толкова облекчена, че започна да се смее. — О, слава Богу. Помислих си, че съм се изгубила… помислих си… О, няма значение. — Тя си пое дълбоко дъх. — Не можах да го направя. Не можах да убия душата си. Ще намеря друг начин да разваля проклятието. Даниел и аз… ние няма да се откажем един от друг.

Бил беше далече, но се носеше плавно към нея, правейки лупинги във въздуха. Колкото повече се приближаваше, толкова по–едър изглеждаше, раздувайки се, докато стана два, после три, после десет пъти по–голям от малкия каменен гаргойл, с когото беше пътувала. После започна истинската метаморфоза:

Зад раменете му изведнъж разцъфнаха две по–плътни, поналети, смолисточерни крила, разбивайки познатите му малки каменни крила в безредна купчина от разтрошени късчета. Бръчките на челото му станаха по–дълбоки и се разпростряха по цялото му тяло, докато започна да изглежда ужасяващо спаружен и стар. Ноктите на краката и ръцете му станаха по–дълги, по–остри, по–жълти.

Те проблясваха в тъмнината, остри като бръснач. Гърдите му се издуха и от тях избуяха гъсти, къдрави черни косми, докато той стана безкрайно по–огромен от преди.

Лус се напрегна да потисне протяжния вик, който напираше в гърлото й. И успя — точно до момента, в който каменно–сивите очи на Бил, с ириси, замъглени под слоеве „пердета“, заблестяха, червени като огън.

После изпищя.

— Винаги си правила погрешния избор. — Гласът на Бил беше станал чудовищен, дълбок и наситен със слуз, а звукът му стържеше — не само по ушите на Лус, а и по самата й душа. Дъхът му я блъсна като юмрук: вонеше на смърт.

— Ти си… — Лус не можеше да довърши изречението. Имаше само една дума за злокобното създание пред нея и мисълта да изрече на глас тази дума беше плашеща.

— Лошият тип? — изкиска се ехидно Бил. — Изненада! — Той проточи дългия звук „а“ на думата толкова много, че Лус беше сигурна, че ще се превие на две и ще се закашля, но той не го направи.

— Но… ти ме научи на толкова много неща. Помогна ми да проумея… Защо би… Как… През цялото време?

— Мамех те. Това ми е работата, Лусинда.

Тя беше държала на Бил, колкото и дяволит и отблъскващ да беше. Беше му се доверила, беше го слушала, едва не беше убила душата си, защото той й беше казал да го направи. Мисълта я преряза. Едва не беше изгубила Даниел заради Бил. Все още можеше да изгуби Даниел заради Бил. Но той не беше Бил…

Не беше просто демон — не като Стивън, дори не и като Кам в най–лошите си моменти.

Беше въплъщение на Злото.

И беше следвал Лус, дишайки във врата й през цялото време.

Тя се опита да се извърне от него, но мрачното му излъчване беше навсякъде. Струваше й се, че се носи в нощно небе, но всички звезди бяха невъзможно далече; нямаше и следа от Земята. Наблизо имаше късчета по–черен мрак, шеметни пропасти. А от време на време се появяваше тъничък сноп светлина, лъч надежда, проблясване. После светлината изчезваше.

— Къде сме? — попита тя.

Сатаната се засмя подигравателно на безсмислието на въпроса й.

— В селенията на обърканите времена и места — каза той. Гласът му вече нямаше познатия тон на спътника й. — Тъмното сърце на нищото в центъра на всичко. Нито Рай, нито Земя, нито Ад. Място, където преминава всичко най–мрачно. Нищо, което умът ти на този етап да може да проумее, затова вероятно просто ти се струва — червените му очи се изцъклиха — плашещо.

— А тези проблясващи светлини? — попита Лус, като се опитваше да не издава точно колко плашещо й изглеждаше мястото. Вече беше видяла поне четири проблясвания на светлини — ярки пожари, пламващи изневиделица, изчезвайки бързо в по–тъмни участъци в небето.

— О, онези. — Бил загледа една, когато тя припламна ярко и изчезна над рамото на Лус. — Ангелите пътуват. Демоните също. Натоварена нощ, нали? Изглежда, че всеки е тръгнал нанякъде.

— Да. — Лус чакаше ново избухване на светлина в небето. Когато се появи, то хвърли сянка през нея и тя посегна с нокти към нея, отчаяно копнееща да изтърси някой Вестител, преди светлината да изчезне. — Включително аз.

Вестителят се разшири бързо в ръцете й, толкова тежък и настойчив, и гъвкав, че за миг тя си помисли, че може да успее.

Вместо това почувства как нещо я сграбчи грубо от двете страни на тялото. Бил беше обгърнал цялото й тяло в мръсния си нокът.

— Просто още не съм готов да се сбогувам — прошепна той с глас, от който я побиха тръпки. — Виждаш ли, толкова се привързах към теб. Не, чакай, не е това. Винаги съм бил… привързан към теб.

Лус остави сянката в пръстите си да се изпари в нищото.

— И както с всички възлюбени, имам нужда да си при мен, особено сега, за да не провалиш плановете ми. Отново.

— Поне сега ми даде цел — каза Лус, като се напрегна да се отскубне от хватката му. Беше безполезно. Той я склещи по–здраво, стискайки костите й.

— Винаги наистина си имала вътрешен огън. Обичам това в теб. — Той се усмихна и усмивката му беше ужасна. — Само ако искрата ти си беше останала вътре, а? Някои хора просто нямат късмет в любовта.

— Не ми говори за любов — процеди Лус. — Не мога да повярвам, че изобщо послушах дори една дума, излязла от устата ти. Ти не знаеш нищичко за любовта.

— Това съм го чувал преди. И случайно знам едно важно нещо за любовта: мислиш си, че твоята е по–могъща от Рая и Ада, и от съдбата на всичко, което се намира между тях. Но грешиш. Твоята любов към Даниел Григори не е просто незначителна. Тя е нищо!

Крясъкът му беше като шокова вълна, която развя назад косата на Лус. Тя ахна и с усилие си пое въздух.

— Говори каквото си искаш. Аз обичам Даниел. Винаги ще го обичам. И това няма нищо общо с теб.

Сатаната я вдигна към червените си очи, като стисна кожата й с най–острия си нокът — този на показалеца.

— Зная, че го обичаш. Оглупяла си от любов по него. Само ми кажи защо.

— Защо ли?

— Защо. Защо него? Облечи го в думи. Накарай ме наистина да го почувствам. Искам да се развълнувам.

— По милион причини. Просто го обичам.

Нащърбената му усмивка стана по–широка и дълбоко от гърлото му излезе звук като от хиляда ръмжащи кучета.

— Това беше изпит. Ти се провали, но грешката не е твоя. Не и в действителност. Това е злощастен страничен ефект от проклятието, което носиш. Вече не можеш да правиш избори.

— Не е вярно. Ако си спомняш, току–що направих важен избор да не убивам душата си.

Това го разгневи — тя го разбра от начина, по който се разшириха ноздрите му, начинът, по който той вдигна ръка, сви нокътя си в юмрук и накара едно късче от звездното небе да изгасне, сякаш някой беше щракнал електрически ключ. Но много дълго не каза нищо. Просто се взираше в нощта.

Една ужасна мисъл осени Лус:

— Казваше ли изобщо истината? Какво всъщност щеше да се случи, ако бях използвала звездната стрела, за да… — Тя потръпна: прилоша й от мисълта, че беше стигнала толкова близо. — Какво печелиш ти от всичко това? Искаш да ме премахнеш от сцената, или нещо подобно, за да можеш да се добереш до Даниел? Затова ли никога не се показваш пред него? Защото той щеше да тръгне да те преследва, и…

Сатаната се изкиска. Смехът му замъгли звездите.

— Мислиш си, че аз се страхувам от Даниел Григори? Наистина имаш много високо мнение за него. Кажи ми, с какви безумни лъжи за свръхважния си пост в Небесата ти е напълнил главата?

— Ти си лъжецът — каза Лус. — Не си правил друго, освен да лъжеш, от мига, в който те срещнах. Нищо чудно, че цялата вселена те презира.

— Бои се. Не презира. Има разлика. Някъде в страха се съдържа и завист. Може и да не вярваш, но има мнозина, които искат да владеят мощта, която владея аз. Които… ме обожават.

— Прав си. Не ти вярвам.

— Просто не знаеш достатъчно. За нищо. Отведох те на обиколка из миналото ти — показах ти безплодността на това съществуване с надеждата да ти отворя очите за истината, а всичко, което получавам от теб е: „Даниел! Искам Даниел!“

Той я запрати надолу и тя започна да пада в черния мрак, като спря едва когато той я погледна гневно, сякаш можеше да я закове на място. Движеше се в стегнат кръг около нея, с ръце зад гърба, с изопнати криле, наклонил глава към небето.

— Всичко, което виждаш тук, е всичко, което има да се види. Отдалече, да, но всичко е там — всички животи и светове, и още, далече отвъд слабото възприятие на простосмъртните. Погледни го.

Тя го направи и гледката й се стори по–различна от преди. Звездната шир беше безкрайна, тъмнината на нощта се разстилаше отново и отново над толкова много ярки петънца, че небето беше повече светло, отколкото черно.

— Красиво е.

— Скоро то ще се превърне в tabula rasa, празно поле. — Устните му се извиха в разкривена усмивка. — Уморих се от тази игра.

— За теб всичко това е игра?

— Игра е за него. — Той махна с ръка в широк жест по небето и остави поле от нощен мрак след себе си. — А аз отказвам да отстъпя победата в нея на този, Другия, просто заради някаква космическа везна. Просто защото нашите страни са в равновесие.

— Равновесие. Искаш да кажеш, разделителната линия между падналите ангели, съюзили се с теб, и онези, съюзили се с…

— Не го изричай. Но да, онзи другият. Точно в момента съществува баланс, и…

— И още един ангел трябва да вземе страна — каза Лус, спомняйки си дългата лекция, която Ариана й беше изнесла в закусвалнята в Лас Вегас.

— Ммм–хмм. Само че този път няма да оставя нещата на случайността. Цялата история със звездната стрела беше недалновидна цел от моя страна, но проумях грешката в методите си. Заговорничех. Планирах. Често пъти — докато ти и някой минал образ на Григори бяхте твърде заети с долнопробно ухажване и натискане. Така че, виждаш ли, никой да не може да провали следващия ми план.

Ще залича всичко от плочата. Ще започна отначало. Може да пропусна хилядолетията, довели до теб и жалкия ти откраднат живот, Лусинда Прайс — той изсумтя презрително — и да започна отново. И този път ще играя по–благоразумно. Този път ще спечеля.

— Какво означава това „ще залича всичко от плочата“?

— Цялото време е като огромна плоча за писане, Лусинда. Няма нещо написано, което да не може да бъде заличено от някой достатъчно хитър и умел. Това е драстичен ход, да, и означава, че ще захвърля на бунището хиляди години. Голям неуспех за всички заинтересовани — но, хей, какво са шепа изгубени хилядолетия в огромната концепция за вечността?

— Как можеш да направиш това? — попита тя, знаейки, че той може да я усети как потреперва в хватката му. — Какво означава това?

— Означава, че се връщам към началото. Към Падението. Към момента, в който всички ние бяхме прокудени от Небесата, защото дръзнахме да упражним свободна воля. Говоря за първата огромна несправедливост.

— Изживяваш отново най–големите си удари? — каза тя, но той не слушаше, увлечен в подробностите на замисъла си.

— Ти и досадният Даниел Григори ще предприемете пътуването заедно с мен. Всъщност, твоята сродна душа пътува натам сега.

— Защо Даниел би…

— Аз му показах пътя, разбира се. Сега всичко, което трябва да направя, е да стигна там навреме, за да видя как ангелите биват прокудени и започват падането си към Земята. Какъв прекрасен момент ще бъде това.

— Когато започнат падането си ли? Колко време е отнело?

— Девет дни според някои сведения — промърмори той, — но на нас, прокудените, ни се стори цяла вечност. Никога ли не си питала за това приятелите си? Кам. Роланд. Ариана. Скъпоценният ти Даниел? Всички бяхме там.

— Значи ще го видиш да се случва пак. И какво?

— Така че тогава ще направя нещо неочаквано. И знаеш ли какво е то? — Той се изкикоти, а червените му очи заблестяха.

— Не знам — каза тя тихо. — Ще убиеш Даниел?

— Няма да го убия. Ще го заловя. Ще уловя всички ни, до един. Ще разтворя един Вестител като голяма мрежа, която ще хвърля към бъдещето. После ще се „споя“ с предишното си „аз“ и ще отмъкна със себе си в настоящето цялото ангелско войнство. Дори грозните и противните.

— И какво?

— И какво? Отново ще започваме отначало. Защото Падението е началото. То не е част от историята, то е моментът, в който започва историята. А всичко предишно… то вече няма да се е случвало.

— Няма да се е случ… Искаш да кажеш, като онзи живот в Египет?

— Никога не се е случвал.

— Китай? Версай? Лас Вегас?

— Никога, никога, никога. Но тук се касае за нещо повече, не само за теб и гаджето ти, себично дете такова. Става дума за Римската империя и тъй наречения Син на онзи, Другия. Става дума за дългата печална поредица покварени човеци, родили се от първоначалния мрак на земята и превърнали нейния свят в помийна яма. Става дума за всичко, което някога се е случвало — погубено от един мъничък скок през времето, като камък, който подскача по водата.

— Но ти не можеш просто… да заличиш цялото минало!

— Мога, и още как. Все едно да скъсиш волан на пола. Просто отстраняваш излишната тъкан и съединяваш двете части, и сякаш средната част никога не е съществувала. Започваме на чисто. Целият цикъл ще се повтори и аз отново ще се пробвам да подмамя всички важни души. Души като…

— Никога няма да го привлечеш. Той никога няма да застане на твоя страна.

Даниел не се беше поддал нито веднъж през петте хиляди години, на които беше станала свидетелка. Независимо, че я убиваха отново и отново и му отказваха единствената му истинска любов, той отказваше да се поддаде и да избере страна. А дори и някак да загубеше решимостта си, тя беше там, за да го подкрепи: сега знаеше, че е достатъчно силна, за да удържи Даниел, ако се поколебае. Точно както той подкрепяше нея.

— Независимо колко пъти заличаваш историята — каза тя, — това няма да промени нищо.

— О. — Той се засмя, сякаш се срамуваше заради Лус — плътен, стряскащ кикот. — Разбира се, че ще промени. Ще промени всичко. Да изброя ли начините? — Той изпъна бодлив, жълт ноктест пръст. — Първо, Даниел и Кам отново ще бъдат братя, точно както бяха в първите дни след Падението. Няма ли да ти е забавно? Още по–лошо: никакви Нефилими. Няма да е минало време, през което ангелите да ходят по земята и да се съвкупяват с простосмъртните, така че кажи „сбогом“ на приятелчетата си от училище.

— Не…

Той щракна с ноктестите си пръсти.

— О, още нещо, което забравих да спомена. Миналото ти с Даниел ще е заличено. Така че всичко, което откри по време на малкото си търсене, всички онези неща, които така сериозно ми сподели, че си научила между малките ни излети в миналото… Можеш да се сбогуваш с тях завинаги.

— Не! Не можеш да направиш това!

Той отново я сграбчи в студената си хватка.

— О, скъпа — почти е направено. — Той се изкиска ехидно и смехът му прозвуча като лавина, докато времето и пространството се сгъстиха и се затвориха около двамата. Лус потръпна и се присви, помъчи се да разхлаби хватката му, но той я беше мушнал твърде здраво, твърде дълбоко под зловещото си крило. Тя не виждаше нищо; почувства само врязващия се в тях силен порив на вятъра и внезапна горещина, а после — неумолим хлад, който се разпростря над душата й.