Тиери Жонке
Тарантула (6) (Кожата, в която живея)

III

Ришар Лафарг имаше среща с представител на японска фармацевтична фирма, разработила нов тип силикон, годен за постоянна употреба в пластичната хирургия при поставяне на протези на гърдите. Слушаше внимателно дребния бюрократ, който хвалеше продукта си, според него по-лесен за инжектиране, по-удобен за работа… Бюрото на Лафарг бе отрупано с папки за текущи операции, стените — „украсени“ със снимки на успешни хирургически намеси… Докато говореше, японецът постоянно се поклащаше.

Извикаха Ришар на телефона. Лицето му помръкна, гласът му стана глух, неуверен. Благодари за обаждането, после се извини на представителя, че е принуден да прекрати събеседването. Насрочиха си нова среща за следващия ден.

Лафарг захвърли престилката и изтича до колата си. Роже го очакваше, но той го отпрати, предпочитайки да кара сам.

Насочи се с пълна скорост към околовръстното и пое по магистралата за Нормандия. Пробиваше си път, натискайки яростно клаксона, когато някоя кола не се отдръпваше достатъчно бързо вдясно, докато я изпреварваше. За по-малко от три часа се добра до психиатричното заведение, където бе настанена Вивиан.

Щом стигна при замъка, изскочи от мерцедеса и изтича по стълбите към рецепцията. Служителката отиде да потърси отговарящия за лечението на Вивиан психиатър.

Ришар се качи заедно с него в асансьора и се озова пред вратата на стаята. Психиатърът му посочи плексигласовата шпионка.

Вивиан бе изпаднала в криза. Бе разкъсала престилката си и тропаше с крака, крещейки, дереше тялото си, вече белязано от кървави следи.

— Откога е така? — прошепна Ришар.

— От тази сутрин… Бихме й успокоително, което скоро трябва да подейства.

— Не… не трябва да я оставяме така. Удвоете дозата, бедното дете…

Ръцете му потрепваха конвулсивно. Облегна чело на вратата, хапейки горната си устна.

— Вивиан, момиченцето ми… Вивиан… Отворете, ще вляза.

— Не бих препоръчал: присъствието на друг човек я раздразва още повече — осмели се да каже психиатърът.

Изтощена, клекнала в един ъгъл на стаята, Вивиан пъшкаше и дращеше лицето си с иначе късо изрязаните нокти, изпод които избиваха капчици кръв. Ришар влезе, седна на леглото и мълвейки глухо, повика Вивиан. Тя отново закрещя, но не помръдна. Бе задъхана и очите й налудничаво се въртяха във всички посоки, бърчеше устни, съскаше през зъби. Постепенно се успокои, оставайки в съзнание. Дишането й стана по-равномерно, не така накъсано. Лафарг успя да я прегърне, за да я върне в леглото. Държеше я за ръка, седнал до нея, галеше я по челото и я целуваше по бузите. Психиатърът стоеше до вратата, пъхнал ръце в джобовете на престилката. Приближи се до Ришар и го хвана под ръка.

— Елате… — каза той, — трябва да я оставим сама.

Слязоха на партера и заедно тръгнаха из парка.

— Ужасно… — отрони Лафарг.

— Да… Не би трябвало да идвате толкова често; не помага с нищо, а вие страдате.

— Не! Трябва… длъжен съм да идвам!

Психиатърът поклати глава, не разбирайки настойчивото желание на Ришар да присъства на тази плачевна гледка.

— Да — не отстъпваше Лафарг, — ще идвам! Всеки път! Ще ме предупреждавате, нали?

Гласът му се пречупи, плачеше. Стисна ръката на лекаря и се насочи към колата.

* * *

Ришар караше още по-бързо, за да се прибере в къщата във Везине. Образът на Вивиан го преследваше. Едно наранено и омърсено тяло: истински кошмар, който измъчваше мислите му… Вивиан! Всичко бе започнало с продължителен вик, извисяващ се над музиката на оркестъра, и Вивиан се бе появила с разкъсани дрехи, опръскани с кръв бедра и обезумял поглед…

Лин имаше почивен ден. Той чу пианото от горния етаж. Избухна в смях, сграбчи интерфона и изрева с пълна сила:

— Добър вечер! Приготви се, ще ме забавляваш!

Скритите в стените на будоара тонколони завибрираха. Бе нагласил звука на максимум. Врявата бе непоносима. Ева хлъцна от изненада. Проклетото озвучаване бе единствената перверзия на Лафарг, към която не успя да привикне.

Откри я отпусната върху пианото, все още притискаща с ръце изтерзаните си уши. Застана на прага на вратата с бляскава усмивка на уста и чаша скоч в ръката.

Тя се извърна ужасена към него. Знаеше какво означават тези кризи, които го караха да се появява така: последната година Вивиан на три пъти имаше пристъпи на буйстване и самонараняване. Дълбоко страдащият Ришар не можеше да ги понесе. Трябваше да се утеши от ужасното преживяване. Ева съществуваше единствено, за да изпълнява тази задача.

— Хайде, идвай, гадино!

Подаде й пълната чаша уиски, но тъй като тя се поколеба да я поеме, сграбчи младата жена за косите и изви главата й назад. Бе принудена да изпие чашата наведнъж. Улови я за китката, повлече я през партера и я набута в колата.

Беше двайсет часът, когато влязоха в гарсониерата на улица „Годо дьо Мороа“. С шут в бъбреците я запрати в леглото.

— Събличай се, бързо!

Ева остана гола. Бе отворил гардероба и вадеше дрехите, захвърляйки ги безразборно на мокета. Тя стоеше права срещу него и тихо плачеше. Подаде й кожената пола, корсажа, ботушите. Тя се облече. Посочи й телефона.

— Обади се на Варнроа!

Ева отстъпи, хлъцна отвратена, но погледът на Ришар бе смразяващ, демоничен; наложи се да вземе слушалката и да набере номера.

След кратко изчакване Варнроа отговори. Веднага разпозна гласа на Ева. Ришар стоеше зад нея, готов да я удари.

— Скъпа Ева — загука гъгнивият глас, — оправихте ли се след последната ни среща? И имате нужда от пари? Колко мило, че се обаждате на стария Варнроа!

Ева му определи среща. Обзет от радост, той й съобщи, че ще дойде до половин час. Варнроа бе ненормалник, когото Ева бе „забърсала“ една вечер на булевард „Капюсин“ по времето, когато Ришар все още я принуждаваше да набира клиентите си на улицата. Оттогава бяха станали достатъчно многобройни, за да запълват изисквания от Лафарг два пъти месечно сеанс; Ришар можеше спокойно да подбере измежду обаждащите се в гарсониерата с кого да задоволи нуждата си да унижава младата жена.

— Постарайте се да сте на висота… — подсмихна се той.

Излезе, затръшвайки вратата. Тя знаеше, че той вече я наблюдава от другата страна на огледалото.

Начинът, по който я обработваше Варнроа, не позволяваше посещенията да следват скоро едно след друго. Затова Ева му се обаждаше единствено при кризите на Вивиан. Варнроа проявяваше пълно разбиране към задръжките на младата жена и след като многократно не получи отговор на нетърпеливите си обаждания, се бе примирил да остави един номер на Ева, на който тя можеше да го открие, когато бе готова да се отдаде на прищевките му.

 

 

Варнроа пристигна оживен. Беше спретнато и приветливо розово човече с шкембе. Свали шапката си, старателно окачи сакото си и целуна Ева по двете бузи, преди да отвори кожената чанта с камшика.

Ришар доволен присъстваше на подготовката, впил пръсти в облегалките на люлеещия се стол, а по лицето му пробягваха нервни тикове.

Ева изпълняваше гротескни танцови стъпки под наставленията на Варнроа. Камшикът изплющя. Ришар пляскаше с ръце. Смееше се гръмко, но внезапно му прилоша и не можеше да понесе повече гледката. Страданието на Ева, която му принадлежеше, чиято съдба бе моделирал, чийто живот бе преобразил, го изпълни с отвращение и съжаление. Захилената физиономия на Варнроа до такава степен го нарани, че той нахлу в съседната гарсониера.

Поразен от появата му, Варнроа остана със зяпнала уста и застинала във въздуха ръка. Лафарг изтръгна камшика му, улови го за яката и го изхвърли в коридора. Ненормалникът блещеше очи, не разбирайки абсолютно нищо, и онемял от изненада изтича по стълбите, без да задава въпроси.

 

 

Ришар и Ева останаха сами. Тя бе паднала на колене. Ришар й помогна да се изправи и да се измие. Тя облече суитшърта и джинсите, които носеше, когато я бе изненадал с вика си по интерфона.

Без да каже и дума, той я върна във вилата, съблече я и я положи на леглото. Много внимателно и нежно намаза раните с мехлем и й приготви горещ чай.

Прегърна я и поднасяше към устните й чая, от който тя отпиваше на малки глътки. После издърпа чаршафа до гърдите й и я погали по косите. В чая имаше приспивателно: тя заспа веднага.

Той излезе от стаята, отиде в градината и се насочи към езерото. Лебедите спяха притиснати един в друг, с извити под крилата шии, като крехката женска нежно се бе сгушила до по-едрото тяло на мъжкия.

Любуваше се на покоя им, завиждаше на меката отпуснатост. Заплака горчиво. Бе измъкнал Ева от ръцете на Варнроа и разбираше, че това съчувствие — наричаше го съчувствие — отведнъж бе унищожило омразата му, онази безгранична и невъздържана омраза. А омразата беше едничкият смисъл на живота му.

* * *

Тарантулата често играеше шах с теб. Дълго обмисляше всеки свой ход, преди да предприеме нещо, което най-малко си очаквал. Понякога импровизираше атаки, без да го е грижа за защитата — импулсивна, но непогрешима игра.

Един ден свали веригите, за да постави някакво канапе вместо одъра. Ти спеше на него, излежаваше се по цял ден сред меките възглавници. Тежката врата на мазето оставаше здраво заключена…

Тарантулата ти носеше бонбони, леки цигари, осведомяваше се за музикалните ти предпочитания. Разговорите ви бяха по-скоро закачливи — светско бъбрене. Бе ти дал видеоуредба и филми, които гледахте заедно. Приготвяше ти обикновен или билков чай, а когато ти се чувстваше потиснат, отваряше бутилка шампанско. Щом изпиехте чашите, пълнеше ги отново.

Ти вече не стоеше гол: Тарантулата ти бе подарил великолепен бродиран шал в разкошна опаковка. С тънките си пръсти ти разтвори хартията, за да видиш шала, и подаръкът ти достави огромно удоволствие.

Загърнат в шала, ти се сгушваше сред възглавниците, пушейки американски цигари или смучейки медени бонбони, в очакване на ежедневното посещение на Тарантулата, който никога не идваше с празни ръце.

Щедростта му към теб като че ли бе безгранична. Един ден вратата на мазето се отвори. Той избута мъчително огромен кашон, качен на колелца. С усмивка гледаше фината хартия, розовата панделка, букета цветя…

При вида на изумената ти физиономия ти припомни датата: 22 юли. Да, от десет месеца ти бе пленник. Ставаше на двайсет и една години… Възбудено обикаляше обемистия кашон, пляскаше с ръце през смях. Тарантулата ти помогна да развържеш панделката. Незабавно разпозна очертанията на пиано, и то „Стейнуей!“

Засвири, седнал на столчето, след като разкърши вдървените си пръсти. Не бе блестящо, но се разплака от радост…

И тогава ти, Венсан Моро, домашното животно на чудовището, кучето на Тарантулата, неговата маймуна или папагал, ти, когото той бе прекършил, да, точно ти, ти целуна ръката му, смеейки се от сърце.

За втори път той ти удари плесница.

* * *

Алекс умираше от скука в скривалището си. Спеше прекомерно, гледаше по цял ден телевизия с подпухнали очи. Предпочиташе да не мисли за бъдещето и запълваше времето си както можеше. За разлика от престоя в селската къща тук чистеше, миеше чиниите с маниакално старание. Всичко блестеше от чистота. С часове лъскаше паркета, стържеше тенджерите.

Бедрото вече почти не му създаваше проблеми. Зарастването предизвикваше понякога дразнещ сърбеж, но раната не бе болезнена. Бе сменил превръзката с обикновен компрес.

Алекс беше на това място вече десетина дни, когато една вечер му хрумна гениална идея или поне така му се струваше. Гледаше футболен мач по телевизията. Спортът никога не го бе увличал особено, с изключение на каратето. Единствените вестници, които обикновено четеше, бяха специализирани списания за бойните изкуства. При все това следеше премеждията на кръглата топка, добросъвестно подритвана от играчите… Полузадрямал пред зрелището, допиваше остатъка от виното. Когато мачът свърши, не стана да изгаси телевизора. Следваше „медицинско“ предаване за пластичната хирургия.

Водещият коментираше репортаж за лифтинга, лицевата хирургия. След това имаше интервю със завеждащия специализираното отделение в Париж: професор Лафарг. Алекс слушаше смаян.

— Втората стъпка — обясняваше Лафарг, помагайки си със скица — представлява така нареченото „остъргване“ на надкостницата. Става въпрос за изключително важен етап. Целта е, както виждате тук, да оставим надкостницата да се прилепи към дълбоката страна на кожата, за да може да я подплати…

На екрана се виждаха снимки на преобразени, променени, изваяни, разкрасени лица. Пациентите бяха неузнаваеми. Алекс внимателно проследи обясненията, дразнейки се, че не разбира някои термини… По време на финалните надписи Алекс си записа името на лекаря — Лафарг — и на отделението, където той работеше.

Снимката на личната му карта, користното гостоприемство на приятеля му легионер, скритите в тавана на къщата пари — бавно, но сигурно всичко си идваше на мястото!

Онзи от телевизията твърдеше, че промяната на носа е безобидна операция, както и изсмукването на мастна тъкан от определени места на лицето… Бръчка? Скалпелът можеше да я изтрие като с гума!

Алекс изтича до банята, погледна се в огледалото. Опипваше лицето си, гърбицата на носа, пълните бузи, двойната брадичка…

Всичко беше толкова просто! Лекарят каза две седмици — за две седмици променят лицето! Изтриват и започват всичко отново. Не, нямаше да е просто: Алекс, издирваният от ченгетата престъпник, трябваше да накара хирурга да го оперира… Да открие достатъчно убедително средство за въздействие, за да го принуди да мълчи, да извърши успешно операцията и да го остави да се измъкне, без да предупреди полицията. Средство за въздействие… Може би Лафарг имаше деца, жена?

Алекс четеше и препрочиташе листчето, на което бе отбелязал името на Ришар, адреса на болничното заведение… Колкото повече мислеше, толкова по-блестяща му се струваше идеята: зависимостта му от легионера значително щеше да намалее, ако лицето му се променеше. Полицията щеше да издирва един призрак, един несъществуващ Алекс Барни; излизането от страната можеше да се уреди много по-лесно!

Тази нощ Алекс не мигна. На сутринта стана при изгрев-слънце, изми се набързо, подстрига се, старателно изглади костюма и ризата, които бе взел от селската къща. Ситроенът го чакаше в гаража…

* * *

Тарантулата бе чудесен. Посещенията му ставаха по-продължителни. Носеше ти вестници, често се хранеше с теб. Жегата в мазето бе задушаваща — беше август — и той достави хладилник, като редовно го зареждаше със сокове. Освен шала гардеробът ти се бе обогатил с лек халат и чехли.

 

 

През есента Тарантулата започна с инжекциите. Слезе при теб със спринцовка в ръка. По негова заповед ти се излегна на канапето, разголвайки задника си. Иглата се заби рязко в мазнината на кръста ти. Бе видял прозрачната, леко розовееща течност в спринцовката, а сега тя бе в теб.

Тарантулата бе много внимателен и се стараеше да не те нарани, но течността ти причиняваше болка след впръскването. Накрая се разтвори в плътта и болката изчезна.

Не попита нищо Тарантулата. Цялото ти време бе заето с рисуването, с пианото и наситената артистична дейност те удовлетворяваше напълно. Инжекциите бяха без значение. Тарантулата бе толкова мил.

Бързо напредваше в музиката. Тарантулата услужливо прекарваше часове в ровене из специализираните книжарници за партитури. В мазето се издигаха купчини учебници и книги за изкуството, от които ти черпеше вдъхновение.

 

 

Един ден му призна за тревожещия прякор. Бе в края на съвместно хранене. Шампанското малко бе замаяло главата ти. Изчервен от смущение, заекващ, ти сподели с него прегрешението си — каза „моето прегрешение“, — а той снизходително се усмихна.

Инжекциите следваха редовно. Но това бе просто една незначителна неприятност в безделническия ти живот.

 

 

За двайсет и втория ти рожден ден той обзаведе мазето с мебели; прожекторът изчезна, заместен от абажури с мека светлина. Към дивана се прибавиха кресла, ниска масичка, меки столчета. Подът бе застлан с дебел мокет.

Тарантулата отдавна бе монтирал сгъваем душ в единия ъгъл на мазето. Сега добави преносима мивка, както и химическа тоалетна. Тарантулата дори бе помислил за завеса, зачитайки свенливостта ти. Ти пробва хавлията и се намуси заради цвета на кърпите за банята. Тарантулата ги смени.

Заточен в затвореното пространство на мазето, ти копнееше за простор, за свеж въздух. Изрисува фалшиви прозорци на стените. Вдясно се виждаше планински пейзаж, преливащ от слънце, с блестящото бяло на вечните снегове. Насочена към върховете халогенна лампа заливаше с ослепителна светлина измамния излаз към външния живот. Вляво бе положил грапави сини мазки, имитиращи разпенени вълни. В дъното пламтящите отблясъци на много сполучлив оранжево-червен залез те изпълваха с гордост.

 

 

Освен инжекциите Тарантулата те караше да поглъщаш най-различни лекарства — разноцветни капсули, безвкусни дражета, ампули за пиене. Етикетите бяха изстъргани от опаковките… Тарантулата те бе попитал дали нещо те тревожи. Ти сви рамене и отговори, че му имаш доверие. Тарантулата те погали по бузата. Тогава улови ръката му, за да целунеш дланта. Той се стегна, за момент ти си помисли, че отново ще те удари, но изражението му омекна и не си отдръпна ръката. Ти се извърна, за да не забележи радостните сълзи, които се появиха в ъгълчетата на очите ти…

 

 

Лишен от дневна светлина, тенът на лицето ти бе съвсем блед. Тогава Тарантулата монтира пейка с ултравиолетова рампа и ти си правеше слънчеви бани. Бе доволен, че тялото ти придобива красив меден цвят, цялостно почерняване, и демонстрираше на своя приятел ефектната промяна на тена си, щастлив, когато долавяше и неговото задоволство.

 

 

Дните, седмиците и месеците минаваха, привидно еднообразни, но всъщност богати с многобройни и наситени удоволствия: насладата от рисуването или свиренето те изпълваше с радост.

В теб бе изчезнало всякакво сексуално желание. Силно притеснен, бе попитал Тарантулата за това. Призна ти, че в храната има вещества, които предизвикват такъв ефект. Това е, казваше Тарантулата, за да не се измъчваш, защото не виждаш никой друг, освен него. Да… разбираше го прекрасно. Обеща ти, че скоро, при предстоящото ти излизане, освободен от тези вещества, отново ще изпитваш желание.

Понякога нощем, сам в килията, галеше омекналия си член, но мъката, която изпитваше, бързо се разсейваше при мисълта за предстоящото „излизане“. Тарантулата ти бе обещал, значи нямаше защо да се безпокоиш…