Тиери Жонке
Тарантула (4) (Кожата, в която живея)

I

Този понеделник Ришар Лафарг се събуди рано сутринта. Денят му щеше да е натоварен. Скочи от леглото, преплува няколко дължини на басейна и закуси в градината, наслаждавайки се на сутрешното слънце, като разсеяно преглеждаше заглавията в пресата.

Роже го очакваше зад волана на мерцедеса. Преди да тръгне, отиде да поздрави все още спящата Ева. Плесна я лекичко, за да я събуди. Стресната, тя подскочи в леглото. Чаршафът се бе смъкнал и Ришар огледа грациозната извивка на гърдите й. Погали я с пръст, от кожата в основата до върха на зърното.

Тя не можа да сподави смеха си, улови ръката му и я насочи към корема си. Ришар се отдръпна. Изправи се и напусна стаята. На прага на вратата се обърна. Ева бе отхвърлила напълно чаршафа и бе протегнала ръка към него. Изсмя се на свой ред.

— Тъпак! — процеди тя. — Ще се пръснеш от желание!

Той сви рамене, завъртя се на пръсти и излезе.

 

 

Половин час по-късно бе в болницата, в центъра на Париж. Ръководеше световноизвестно отделение за пластична хирургия. Но тук прекарваше единствено сутрините, следобед отиваше в своята частна клиника, в Булон.

Затвори се в кабинета, за да се запознае с насрочената за днес операция. Асистентите му го очакваха нетърпеливо. След като обмисли добре всичко, навлече стерилните дрехи и влезе в операционния блок.

 

 

Залата бе амфитеатрална, с пейки, отделена от операционната със стъклена преграда. Зрителите, лекари и студенти, бяха многобройни; слушаха гласа на Лафарг, изкривен от високоговорителя, който излагаше случая.

— И така, по челото и бузите имаме широки келоидни цикатрикси^[1]: става въпрос за изгаряне вследствие експлозия на „химическа смес“, назалната пирамида практически не съществува, клепачите са унищожени, виждате типична индикация за третиране с цилиндрични ивици… Ще използваме мишницата и корема…

Лафарг вече изрязваше със скалпел широки правоъгълници кожа от корема на пациента. Над него лицата на зрителите се притискаха в стъклото. Час по-късно можеше да покаже първоначалния резултат: съшити в цилиндри ивици кожа, изрязани от мишницата и корема на оперирания, се съединяваха върху обезобразеното от изгарянията лице. Двойното им свързване щеше да позволи възстановяването на изцяло унищожената лицева обвивка.

Вече изнасяха пациента. Лафарг свали маската си и довърши обясненията:

— При този случай хирургическата намеса бе обусловена от степента на спешност. От само себе си се разбира, че тези интервенции ще трябва да се повторят неколкократно, преди да получим задоволителен резултат.

Благодари на аудиторията за вниманието и напусна операционната. Минаваше обяд. Лафарг се отправи към близкия ресторант; пътьом мина край парфюмерия. Влезе да купи шишенце парфюм, което възнамеряваше да подари на Ева вечерта.

 

 

След обяда Роже го откара до Булон. Прегледите започваха в четиринайсет часа. Лафарг не се бавеше с пациентите си: млада майка бе довела сина си, страдащ от заешка устна, куп носове — понеделник бе денят на носовете, счупени носове, гърбави носове, криви носове… Лафарг опипваше лицата от двете страни на назалните прегради, показваше снимки „преди/след“. Мнозинството бяха жени, но имаше и няколко мъже.

Когато прегледът свърши, поработи насаме, прегледа последните американски списания. Роже го взе в осемнайсет часа.

 

 

Щом се върна във Везине, почука на вратата на Ева и отлости резетата. Тя седеше гола зад пианото и свиреше някаква соната, като че ли без да забележи присъствието на Ришар. Бе с гръб към него, на столчето. Черните й къдрави коси се спускаха на кичури около раменете, тя поклащаше в такт глава над клавиатурата. Любуваше се на стегнатия й, мускулест гръб, на трапчинките на талията, на дупето й… Внезапно тя прекъсна леката и умилителна соната, за да подеме първите тактове на парчето, което Ришар ненавиждаше. Затананика с дрезгав глас, пресилвайки ниските тонове. Some day, he’ll come along, The Man I love… Удари неблагозвучен акорд, прекрати парчето и с рязко движение в кръста завъртя табуретката. Седеше с лице към Ришар, с разтворени бедра, с положени на коленете ръце, в неприлично предизвикателна поза.

Няколко секунди той не можеше да откъсне поглед от кестенявото окосмяване, което скриваше венериния й хълм. Тя сбърчи вежди и бавно разтвори още повече крака, плъзна пръст в цепката на половия си орган, разтвори устните и застена.

— Стига! — извика той.

Подаде й непохватно купения сутринта парфюм. Тя го изгледа иронично. Той остави кутията на пианото и метна един халат, нареждайки й да се прикрие.

Изправи се рязко и с широка усмивка се притисна в него, след като отхвърли халата. Обгърна с ръце врата му и потърка гърди в неговите. Едва не й изкълчи китките, за да се освободи.

— Оправяйте се! — заповяда й. — Денят бе прекрасен. Ще излезем.

— Като курва ли да се облека?

Нахвърли се върху нея и стисна с ръка врата й, държейки я на разстояние. Повтори заповедта си. Тя се давеше от болка и се наложи бързо да я пусне.

— Извинете ме — измърмори той. — Моля ви, облечете се.

Слезе притеснен на партера. Реши да се успокои, като прегледа пощата. Мразеше да се занимава с материалните подробности около ръководенето на дома, но от идването на Ева бе принуден да освободи човека, когото преди това товареше с досадната секретарска работа.

Изчисли допълнителните часове, които дължеше на Роже, следващите платени отпуски на Лин, обърка почасовите ставки, наложи се да започне отначало. Все още бе надвесен над бумагите, когато Ева се появи в салона.

Бе ослепителна в деколтираната рокля от черно ламе; перлена огърлица красеше шията й. Наведе се над него и той долови по бледата кожа уханието на парфюма, който й бе подарил.

Усмихна му се и го хвана под ръка. Той седна зад волана на мерцедеса и кара няколко минути, преди да навлезе в гората на Сен-Жермен, пълна с разхождащи се хора, привлечени от меката вечер.

Вървеше до него, облегнала глава на рамото му. Най-напред мълчаха, после й разказа за сутрешната операция.

— Отегчаваш ме… — промълви с мелодичния си глас.

Той млъкна, леко засегнат. Бе го уловила за ръката и го наблюдаваше с насмешка. Пожела да седнат на една пейка.

— Ришар?

Изглеждаше като занесен, наложи се отново да го повика. Седна до нея.

— Иска ми се да видя морето… Толкова време мина. Знаеш ли, обожавах да плувам. Един ден, само един ден да видя морето. После ще правя каквото поискаш…

Сви рамене, обясни, че не това е проблемът.

— Обещавам ти, че няма да избягам…

— Обещанията ви са без никаква стойност! И без това правите каквото поискам!

Махна с ръка в знак на досада, после я помоли да млъкне. Разходиха се още малко до реката. Младежи караха уиндсърф по Сена.

Тя внезапно заяви: „Гладна съм!“ и зачака отговора на Ришар, който предложи да я заведе на вечеря в някакъв ресторант, съвсем наблизо.

 

 

Настаниха се в една беседка и сервитьорът взе поръчката им. Тя яде с апетит; той почти не докосна храната. Ева се ядосваше, че не може добре да обели една опашка на лангуста, и справяйки се с големи усилия, започна да гримасничи като някое дете. Той не можа да сдържи смеха си. Тя също се засмя и лицето на Ришар замръзна. „Господи — помисли си, — на моменти изглежда почти щастлива! Това е невероятно, несправедливо!“

Тя бе схванала промяната в настроението на Лафарг и реши да се възползва от положението. Направи му знак да се приближи към нея и зашепна на ухото му…

— Слушай, Ришар. Онзи сервитьор там не ме изпуска от очи още от началото. Мога да уредя нещо за по-късно…

— Млъкнете!

— Напротив, ще отида до тоалетната, ще му определя среща и ще му се пусна по-късно в храстите.

Той се бе отдръпнал от нея, но тя продължаваше да шепти по-силно, подсмихвайки се.

— Не искаш ли? Ще се скриеш и ще можеш да видиш всичко, ще направя така, че да сме близо до тебе. Виж го, лигите му текат от мерак…

Издуха дима от цигарата си право в лицето й, но тя не млъкваше.

— Не искаш ли? Наистина? Така, набързо, ще си дигна роклята, преди много ти харесваше, нали?

„Преди“ Ришар наистина водеше Ева в горите — Венсенската или Булонската — и я принуждаваше да се отдава на среднощните минувачи, наблюдавайки падението й, скрит в храстите. После, страхувайки се от полицейска хайка, която би имала катастрофални последици, бе наел гарсониерата на улица „Годо дьо Мороа“. Оттогава караше Ева да проституира редовно, два-три пъти месечно. Така успяваше да уталожи омразата си.

— Днес сте решили да бъдете непоносима… Почти ви съжалявам!

— Не ти вярвам!

„Предизвиква ме — мислеше си, — иска да повярвам, че се чувства удобно в тинята, в която съм я натикал, иска да повярвам, че й доставя удоволствие да се унижава…“

Тя продължаваше игричката, позволи си дори многозначително да намигне на сервитьора, който пламна до ушите.

— Хайде, тръгваме! Стига вече. Ако толкова държите да ми „доставите удоволствие“, утре вечер ще уредим срещи или може би ще поискам малко да повисите на тротоара…

Ева се усмихна и го улови за ръка, за да не загуби хладнокръвие; той знаеше колко мъчителни бяха за нея всички тия платени прегръдки и колко страдаше всеки път, когато я принуждаваше да се продава: понякога той виждаше иззад огледалото в гарсониерата как очите й се изпълват със сълзи, как лицето й се изкривява от сдържана болка. И тогава ликуваше при вида на страданието й, което бе единственото му утешение…

Прибраха се във вилата във Везине. Тя изтича в градината, бързо се разсъблече и скочи в басейна с радостен вик. Лудуваше във водата, гмуркаше се за кратко, сдържайки дъха си.

Когато излезе от басейна, той я уви в голяма хавлиена кърпа и енергично я разтри. Остави се на ръцете му, загледана в звездите. После я отведе до апартамента й, където, както всяка вечер, тя се излегна на постелката. Той приготви лулата, топчетата опиум и й подаде дрогата.

— Ришар — прошепна тя, — ти наистина си най-големият мръсник, когото съм виждала…

Погрижи се да поеме пълната си ежедневна доза. Не бе нужно да я принуждава, тя отдавна вече бе пристрастена…

* * *

След жаждата дойде гладът. Към пресъхването на гърлото, раздиращите камъчета, които дращеха лигавицата на устата ти, се добавиха дълбоки, разнородни болки в корема; сякаш ръце усукваха стомаха ти, предизвиквайки киселини и спазми…

Дни наред — о, да, със сигурност е минало толкова време, за да изпитваш такива болки, — дни наред вече гниеше в това килерче. Килерче? Не… сега ти се струваше, че стаята, в която те държеше, е твърде просторна, но без да можеш да го твърдиш със сигурност. Отразяваното ехо от виковете ти, привикналите към тъмнината очи почти ти позволяваха да „виждаш“ стените на твоя затвор.

Постоянно бълнуваше в продължение на безкрайни часове. Вече не ставаше, отпуснат на одъра си. От време на време изпадаше в ярост от веригите, захапваше метала, ръмжейки рязко като диво животно.

Веднъж бе гледал някакъв документален филм за лова, мъчителни кадри на уловена в капан лисица, която си бе гризала лапата, откъсвайки цели парчета плът, докато накрая се бе освободила от капана. Тогава осакатеното животно бе успяло да избяга.

Ти не можеше да прехапеш китките или глезените си, но те бяха окървавени заради постоянното търкане на кожата в метала. Бяха пламнали и подути. Ако можеше все още да мислиш, щеше да се боиш от гангрена, от инфекция, от гниенето, което щеше да те обземе, тръгвайки от крайниците.

Но ти мечтаеше единствено за вода — поток, дъжд, каквото и да било, само да става за пиене. Вече много трудно пикаеше; при всяко уриниране болките в бъбреците ставаха все по-силни. Продължително парене се плъзгаше в пениса ти и от него се процеждаха няколко горещи капки. Тънеше в изпражненията си, засъхнали на коричка по кожата ти.

Странно, но сънят ти бе спокоен. Спеше тежко, смазан от умора, но събуждането бе жестоко, изпълнено с халюцинации. Чудовищни създания те дебнеха в мрака, готови да се нахвърлят и да те захапят. Струваше ти се, че долавяш дращене на нокти по цимента, стаени в тъмнината плъхове, дебнещи с жълтите си очи.

Зовеше Алекс, но викът отекваше като стържене в гърлото ти. Ако беше тук, щеше да изтръгне веригите, щеше да знае какво да направи. Алекс щеше да измисли някакъв изход, някаква селска хитрост. Алекс! Сигурно те търсеше след изчезването ти. Откога? ОТКОГА?

 

 

И Той дойде. Един ден или нощ — невъзможно ти бе да определиш. Вратата, там, точно пред теб, се отвори. Сияен правоъгълник, който първоначално те заслепи.

Вратата се затвори, но Той бе влязъл. Присъствието му изпълваше пространството на килията.

Ти почти не дишаше, дебнейки и най-малкия шум, клекнал до стената, обезумял като хлебарка, изненадана на светло. Беше просто едно насекомо, пленник на сит паяк, който те пазеше за някое бъдещо хранене. Беше те заловил, за да ти се наслади на спокойствие, когато му се приискаше да вкуси кръвта ти. Представяше си косматите му крачка, големите му, изпъкнали, безпощадни очи, мекия му, потрепващ, пихтиест, натъпкан с месо корем и отровните му зъби, тъмната уста, която щеше да изсмуче живота ти.

Внезапно някакъв силен прожектор те заслепи. Беше тук, единствено действащо лице в наближаващата твоя собствена смърт, готов да изиграеш последното действие. Смътно долавяше някакъв силует, седнал в кресло на три-четири метра пред теб. Но насрещната светлина от прожектора ти пречеше да различиш чертите на чудовището. Бе кръстосал крака, сключил ръце под брадичката си и те наблюдаваше, без да помръдва.

Ти направи нечовешко усилие да се надигнеш на колене и сключил молитвено длани, поиска вода. Думите излизаха неясно от устата ти. Умоляваше го с протегнати към него ръце.

Той не помръдна. Ти измънка със заекване името си: Венсан Моро, грешка, господине, има грешка, аз съм Венсан Моро. И загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, той бе изчезнал. Тогава разбра какво означава отчаяние. Прожекторът продължаваше да свети. Видя тялото си, набъбналите от гной циреи по кожата, ивиците мръсотия, раните от веригите, полепналите по бедрата засъхнали кори лайна, прекомерно дългите нокти.

Жестоката бяла светлина те караше да плачеш. Мина още много време, преди да се върне. Отново седна в креслото срещу теб. Остави в краката си някакъв предмет, който ти веднага разпозна. Стомна… С вода? Ти стоеше на колене, на четири крака, със сведена глава. Той се приближи. Изсипа отведнъж водата от стомната върху главата ти. Ти излочи локвата от земята. Приглади косата си с треперещи ръце, за да изцедиш водата и я облиза от дланите си.

Той отиде да напълни още един път стомната и ти жадно я изпи наведнъж. Тогава жестока болка раздра корема ти; изпусна под себе си дълга струя воднисти изпражнения. Той те гледаше. Не се извърна към стената, за да избегнеш погледа му. Клекна в краката му, облекчи се, щастлив, че си пил. Ти вече бе нищо — просто едно прежадняло, прегладняло и наранено животно. Животно, което бе носило името Венсан Моро.

Той се разсмя с онзи детински смях, който ти вече бе чул в гората.

 

 

Идваше често да ти дава да пиеш. Изглеждаше ти огромен, осветен в гръб от прожектора, а грамадната му и заплашителна сянка изпълваше помещението. Но ти вече не се страхуваше, защото той ти даваше да пиеш; това е знак, мислеше си, че възнамерява да те остави жив.

По-късно донесе тенекиена купа, пълна с червеникава каша, в която плуваха топчета месо. Бръкна с ръка в купата и те хвана за косите, за да извие главата ти назад. Ти яде от ръката му, облиза омазнените му от соса пръсти. Беше вкусно. Остави те да довършиш яденето, по корем, с потопено в паницата лице. Не остави и капка от буламача, който господарят ти бе дал.

Всеки ден кашата бе една и съща. Влизаше в килията ти, даваше ти паницата и стомната и те гледаше как плюскаш. После си тръгваше, все така смеейки се.

Постепенно ти си възвръщаше силите. Запазваше малко вода, за да се миеш, и ходеше по нужда на едно и също място, вдясно от брезента.

Надеждата подмолно се бе завърнала: господарят държеше на теб…

* * *

Алекс подскочи рязко. Шум от двигател бе нарушил тишината в пустошта. Погледна часовника си: седем часът сутринта. Прозина се с лепнеща уста и натежал от алкохола език: бира и джин, погълнати през нощта, за да може да заспи.

Взе бинокъла и го насочи към пътя. Семейството холандски туристи се бе натъпкало в един ленд ровър, децата носеха лопатки и риболовни сакчета… Предстоеше излет на морето. Младата майка бе по бикини и тежките й гърди изпъваха тънкия плат на банския. Алекс получи сутрешна ерекция… От колко време не бе спал с жена? Най-малко от шест седмици. Да, последната беше фермерско момиче. Преди доста време.

Казваше се Ани, приятелка от детството. Виждаше я отново, с рижите коси и плитките в двора на училището. В един друг, почти забравен живот — този на Алекс глупака, на Алекс селяндура. Малко преди да ограби банката, бе посетил родителите й, все същите селяци!

Един дъждовен следобед бе влязъл в двора на фермата със своята кола — форд с ръмжащ двигател. Баща й го чакаше на стълбите пред къщата. Алекс се чувстваше горд с дрехите, с обувките си, с вида си на нов човек, избавен от неприятната миризма на земя.

Бащата нещо се мръщеше. Не бе порядъчна работа да си селски бабаит в нощните клубове. Но навярно бе добре платено: я каква походка имаше синковецът! И ръцете — с маникюр, бащата се шашна. Разцъфна в любезна усмивка.

Седнаха двамата един срещу друг в голямата стая. Бащата извади хляб, салам, пастет и литър червено и започна да яде. Алекс се задоволи да запали цигара, отказвайки поднесеното му в чаша от горчица вино. Майката ги наблюдаваше мълчаливо, права. Там бяха също Луи и Рьоне, момчетата от фермата. За какво можеха да си говорят? За времето в момента, за времето утре? Алекс се изправи, сърдечно потупа по рамото бащата и излезе на главната селска улица. Зад прозорците пердетата потрепваха крадешком: тайно дебнеха появата на нехранимайкото, сина Барни…

Алекс влезе в „Спортна среща“ и за да смае присъстващите, поръча по едно на всички. Неколцина старчоци играеха на карти, като пляскаха силно по масата, сваляйки ръцете, а две-три хлапета се мъчеха на флипера. Алекс бе горд от успеха си. Ръкува се, пи едно за здравето на всички.

На улицата бе срещнал госпожа Моро, майката на Венсан. Хубава жена, висока, стройна, някога елегантна. Но след изчезването на сина й изведнъж се бе смалила, съсухрила, обличаше се съвсем небрежно. Прегърбена, с провлечена походка, тя отиваше на пазар във Фамилистер^[2].

Всяка седмица редовно посещаваше участъка в Мо, за да пита докъде е стигнало издирването на сина й. Ставаха четири години, вече не оставаше надежда. Бе пуснала съобщения със снимката на Венсан в безброй вестници, но нямаше никакъв резултат. Полицаите й бяха казали, че във Франция всяка година имало хиляди изчезвания и често нищо не разкривали. Мотоциклетът на Венсан бе в гаража, полицаите го бяха върнали след огледа. По него имаше отпечатъци единствено от Венсан. Машината бе намерена полегнала на един насип, с изкривено предно колело, без бензин… В гората не бяха открили никакви следи…

 

 

Алекс нощува в селото. Вечерта имаше танци, бе събота. И Ани също бе там, все така рижа, малко понапълняла; работеше в консервната фабрика за боб в съседното село… Алекс бе изтанцувал един блус с нея, преди да я отведе в близката горичка. Любиха се в колата му, неудобно изтегнати на падащите седалки.

На другия ден Алекс си тръгна, след като целуна старите. Осем дни по-късно нападна клона на банката „Креди агрикол“ и уби полицая. Сигурно в селото всички бяха изрязали първата страница от вестника със снимките на Алекс и на ченгето със семейството.

 

 

Алекс свали превръзката; белегът пареше, краищата на раната бяха яркочервени. Поръси бедрото си с праха, който му бе дал неговият приятел, след това отново се превърза, като силно пристегна сменения компрес.

Членът му продължаваше да стърчи почти болезнено. Мастурбира яростно, мислейки си за Ани. Не бе имал много момичета. Налагаше се да им плаща. Когато Венсан беше с него, всичко се нареждаше добре. Венсан сваляше мадамите на килограм. Често ходеха на танци заедно. Венсан танцуваше, канеше всички мацки наоколо. Алекс сядаше на бара и пиеше бира. Гледаше как действа Венсан. Венсан пускаше на момичетата хубавата си усмивка. Света вода ненапита! Подканящо свеждаше глава, ръцете му шареха по гърбовете им, от задника до раменете, галещи. Водеше ги на бара, за да ги запознае с Алекс.

Когато всичко бе наред, Алекс ги оправяше след Венсан, но невинаги се получаваше. Някои току си придаваха важност. Не искаха да бутнат на Алекс — силен, космат като мечка, набит, як… Не, предпочитаха крехкия, хилав и обезкосмен Венсан. Венсан с хубавата мутра!

 

 

Алекс мастурбираше, потънал в спомени. Неговата несигурна и тежкоподвижна памет му поднасяше сякаш в забързан каданс всички момичета, които си бяха поделили. „А Венсан — мислеше си, — този мръсник Венсан ме заряза; може да е в Америка, да сваля киноактриси!“

Снимка на гола жена от някакъв календар красеше варосаната стена до леглото. Алекс затвори очи, а горещата и гъста сперма потече по ръката му. Избърса се с един компрес и слезе в кухнята да приготви още едно, много силно кафе. Докато водата завираше, подложи глава под крана, разбутвайки купчината мръсни чинии, които задръстваха мивката.

Бавно изпи димящата купичка, предъвквайки остатък от сандвич. Навън слънцето вече бе високо в небето, а жегата бе станала непоносима. Алекс пусна по радиото R. T. L. и се заслуша в някаква игра, „Куфарът“, с Дрюкер^[3]. Въобще не му пукаше за играта, но бе забавно да слуша нещастниците, които не можеха да отговорят на въпроса и губеха обещаните и силно желани пари…

Хич не се вълнуваше, защото той не бе изгубил парите. В неговия куфар — не беше куфар, а сак — имаше четири милиона. Цяло състояние. Отново и отново бе броил пачките новички и шумолящи банкноти. В енциклопедията бе потърсил кои бяха хората, чиито физиономии бяха изрисувани на банкнотите. Волтер, Паскал, Берлиоз — странно бе снимката ти да е на банкнота; в известен смисъл самият ти да си част от мангизите!

Изтегна се на канапето и се зае с играта си — пъзел, с повече от две хиляди елемента. Замъкът Ланже в Турен. Скоро щеше да го завърши. Още първия ден бе открил на тавана множество кутии „Хелер“ с макети. С помощта на лепило, боички и лепенки бе сглобил щуки, спитфайъри, също и една кола: хиспано суиза от 1935. Лежаха си старателно боядисани на пода върху пластмасовите стойки. После, понеже нямаше повече макети, Алекс бе сглобил фермата на родителите си, двете сгради, пристройките, желязната ограда… Залепените кибритени клечки оформяха несръчно, наивно и затрогващо копие. Липсваше само тракторът: Алекс го изряза от картон. После, като порови още из тавана, откри пъзела.

 

 

Къщата, в която се криеше, принадлежеше на един от неговите приятели от бара, където бе бияч. Можеше да изкара седмици наред, без да се страхува от ненавременно посещение на някой любопитен съсед. Приятелят го бе снабдил и с лична карта, но станалото вече известно лице на Алекс сигурно красеше всички участъци на хексагона^[4] със специална бележка. Ченгетата много мразят да убиеш някого от техните.

Елементите на пъзела упорито отказваха да паснат един с друг. Бе се запънал на част от небето, цялото синьо, много трудно за възстановяване. Кулите на замъка, подвижният мост — всичко това бе лесно, но небето! Празно и ведро, измамно… Алекс се ядоса, размесвайки непохватно елементите, опита няколко пъти отначало, накрая разпердушини мозайката.

На пода, съвсем до дъската, на която бе разположил пъзела, се разхождаше паяк. Тлъст, отвратителен паяк. Избра си един ъгъл на стената и започна да тъче там паяжината си. Нишката равномерно се точеше от издутия му корем. Сновеше нагоре-надолу, внимателен и усърден. Алекс изгори с кибритена клечка паяжината, която бе изтъкал. Паякът бе обзет от паника, огледа околността, очаквайки появата на евентуален враг, но тъй като понятието за кибрит не бе записано в гените му, възобнови работата си.

Тъчеше неуморно, опъвайки нишката, привързвайки я към неравностите на стената, използвайки всяка тресчица дърво. Алекс вдигна един труп на комар от пода и го хвърли в съвсем новата паяжина. Паякът се втурна, пообиколи натрапника, но го пренебрегна. Алекс разбра причината за безразличието: комарът бе мъртъв. Накуцвайки, излезе на стълбището и внимателно улови нощна пеперуда, скрита под някаква керемида. Остави я в паяжината.

Попаднала в лепливата примка, пеперудата се мъчеше да се освободи. Паякът незабавно се появи и с дългите си крачка обърна жертвата, преди да изтъче пашкул около насекомото и да го настани в една грапавина на стената, за някое бъдещо угощение.

* * *

Ева седеше пред тоалетката и съзерцаваше отражението си в огледалото. Детско лице, с големи, тъжни бадемови очи. Прокара показалец по кожата на челюстта си, усети твърдостта на костта, върха на брадичката, редицата зъби през плътните устни. Скулите бяха високо разположени, носът бе вирнат, с идеална извивка, изящно оформен.

Леко извърна глава, накланяйки огледалото, чудеше се на странното въздействие, пораждано от образа й. Прекалено съвършенство, усещане за безпокойство поради този бляскав чар. Не бе срещала мъж, който да устои пред привлекателността й, да остане безразличен към погледа й. Не, нито един мъж не бе способен да разбули нейната загадка: неизразима аура, която съпътстваше всеки един неин жест, обвивайки го в омайващ облак. Привличаше ги всички до един, грабвайки вниманието им, събуждайки желанията им, играейки си със смущението им, щом се окажеха в нейно присъствие.

Очевидността на тази прелъстителност я изпълваше с двусмислен покой: би искала да ги отблъсква, да ги застави да я отбягват, да ги откъсне от себе си, да предизвиква отвращение, но същевременно неволното обаяние, което оказваше върху тях, бе единственото й отмъщение, тъй смехотворно в своята неминуемост.

Гримира се, после извади статива от калъфа, разположи боите, четките и възобнови работата си върху платното. Беше портрет на Ришар — тромав и вулгарен. Бе представен седнал на стол за бар, с разкрачени бедра, преоблечен като жена, с цигаре на устните, в розова рокля, с крака, стегнати в колан с жартиери и черни чорапи; на стъпалата му бяха намъкнати обувки с високи токчета…

Усмихваше се блажено, с по-скоро глуповато изражение. Абсурдните фалшиви гърди, натъпкани с парцали, жалко висяха над отпуснатия му корем. Лицето, нарисувано с маниакална точност, бе осеяно със спукани капиляри… При вида на портрета човек можеше веднага да си представи гласа на жалката карикатурна особа — дрезгав, неясен, глас на скапана курва…

* * *

Не, господарят не те бе убил, но ти впоследствие съжаляваше за това. Сега се отнасяше по-добре с теб. Къпеше те със силна струя. Пръскаше те с хладка вода от градински маркуч, като ти отпускаше дори парче сапун.

Прожекторът светеше през цялото време. Нощта бе заменена от ослепителен, изкуствен, студен и безкраен ден.

Господарят идваше да те наблюдава в продължение на часове, сядаше в кресло срещу теб и внимателно следеше всяко едно твое движение.

В началото на тези сеанси „за наблюдение“ ти не смееше да кажеш нищо от страх да не предизвикаш гнева му, от страх, че нощта, жаждата и гладът отново ще те наказват за прегрешението, чието естество все още не знаеше, но очевидно трябваше да изкупиш.

После стана по-дързък. Боязливо попита за датата, за да разбереш откога си затворен тук. Отговори ти незабавно, усмихвайки се: 23 октомври… Държеше те затворен повече от два месеца. Два месеца на глад, жажда, а колко пъти бе ял от ръката му, облизвал купичката, проснат в краката му, поемал водната струя?

Плака, пита го защо прави всичко това. Този път той остана безмълвен. Гледаше непроницаемото му лице, увенчано с бели коси — лице, което излъчваше известно благородство, лице, което може би вече бе виждал някъде.

Идваше в килията и оставаше седнал, безучастен. Излизаше, за да се върне отново по-късно. Кошмарите от началото на плена бяха избледнели. Може би разтваряше успокоителни в манджата. Естествено, тревогата оставаше, но се бе изместила: бе сигурен, че ще останеш жив, иначе, мислеше си, отдавна да те е убил… Целта му не бе да те остави да агонизираш, да линееш, да се изсушиш до смърт. Целта му бе друга.

 

 

След известно време ритуалът на храненията също се промени. Господарят поставяше пред теб сгъваема масичка и табуретка. Даваше ти вилица и нож от пластмаса, като онези в самолетите. Поничката бе заменена от нормална чиния. Скоро се появи и истинска храна: плодове, зеленчуци, сирене. Изпитваше огромно удоволствие да ядеш, припомняйки си постоянно първите дни…

Все така бе окован, но господарят се бе погрижил за възпаленията от търкането с метала. Мажеше раните с мехлем, преди да стегне с ластичен бинт китките ти под железните гривни.

Всичко бе прекрасно, но той все така не казваше нищо. Ти му описваше живота си. Той слушаше с възможно най-голям интерес. Не понасяше мълчанието му. Трябваше да говориш, да повтаряш историите, смешните случки от детството си, да затъпяваш от думи, за да си докажеш, да докажеш на него, че не си животно!

След още известно време хранителният ти режим рязко се подобри. Имаше право на вино, на изтънчени ястия, които сигурно поръчваше от някой ресторант. Приборите бяха луксозни. Прикован за стената, седнал гол на табуретката, ти се тъпчеше с хайвер, сьомга, сокове и сладкиши.

Сядаше до теб и ти поднасяше ястията. Носеше касетофон и слушахте Шопен, Лист.

Що се отнася до унижението с естествените ти нужди, то и тук бе проявил известна човещина. На твое разположение, съвсем подръка, имаше тоалетна кофа.

Накрая ти разреши да се отделяш от стената в определени часове. Освобождаваше те от веригите и те разхождаше из мазето на повод. Ти се въртеше с бавна стъпка в кръг, около прожектора.

За да минава по-бързо времето, господарят донесе книги. Класици: Балзак, Стендал… В гимназията ги ненавиждаше, но тук, сам в дупката, изгълта произведенията, седнал по турски на брезентовия одър или облакътен на сгъваемата масичка.

Постепенно свободното ти време се обогатяваше. Господарят се стараеше да разнообразява удоволствията. Стереоуредба, плочи, дори електронен шах — времето минаваше бързо. Бе регулирал светлината на прожектора, така че вече да не те заслепява. Парче плат смекчаваше блясъка и мазето се изпълваше със сенки: с твоята сянка, умножена многократно.

 

 

Покрай всички тези промени, при липсата на грубост от страна на господаря, покрай разкоша, който постепенно облекчаваше самотата ти, ти бе забравил или поне потиснал страха. Голотата и оковите изглеждаха неуместни.

И разходките на верижка продължаваха. Ти беше възпитано, интелигентно животно. Страдаше от празнини в паметта, понякога усещаше остро нереалността на положението, неговата абсурдност. Да, изгаряше от желание да разпиташ господаря, но той не насърчаваше въпросите ти, ограничавайки се с грижите около удобствата ти. Какво би искал за вечеря, харесва ли ти тази плоча?

Ами селото, майка ти? Дали те търсеха? Лицата на приятелите се замъгляваха в съзнанието ти и чезнеха в гъста мъгла. Вече не можеше да си спомниш чертите на Алекс, цвета на косата му… Говореше си сам на глас, изненадан си тананикаше детски песнички, далечното ти минало се завръщаше с внезапни и объркани проблясъци; изведнъж изникваха отдавна забравени спомени от детството, учудващо ясни, за да изчезнат на свой ред в мъглата. Времето се разтягаше, свиваше, ти губеше всякаква представа за една минута, за два часа, за десет години.

Господарят долови притеснението ти и за да го намали, ти даде будилник. Ти отброяваше часовете, наблюдавайки очарован хода на стрелките. Времето бе недействително: дали беше десет или двайсет и два часът, вторник или неделя? Все едно; ти можеше отново да вкараш в рамки живота си — на обяд съм гладен, вечер ми се спи. Някакъв ритъм, нещо, за което да се хванеш.

 

 

Бяха минали няколко седмици. Сред даровете на господаря откри листа хартия, моливи, гума. Започна да рисуваш, най-напред несръчно, после старите ти умения се възвърнаха. Нахвърляше портрети без лица, усти, хаотични пейзажи, морето, огромни скали, изпод някаква гигантска ръка се раждаха вълни. Залепяше рисунките със скоч на стената, за да скриеш голия цимент.

 

 

В съзнанието си бе дал име на господаря. Естествено, не смееше да го използваш в негово присъствие. Наричаше го „Тарантула“, в памет на миналите ти страхове. Тарантула — име с женско звучене, име на отблъскващо животно, което не отговаряше на пола му, нито на крайната изисканост, която проявяваше при избора си на подаръци…

Но Тарантула, защото напомняше на паяк, бавен и потаен, жесток и кръвожаден, ненаситен и с неясни намерения, скрит някъде в жилището, в което те държеше от месеци като в луксозна паяжина, в златна клетка, където той бе тъмничар, а ти — затворник.

 

 

Ти се отказа да плачеш и да ридаеш. От материална гледна точка новият ти живот изобщо не бе мъчителен. По това време на годината (февруари? март?) трябваше да си в гимназията, за последна година, а се намираше тук, пленник в бетонния куб. Бе свикнал с голотата. Свенливостта бе изчезнала. Единствено веригите оставаха непоносими.

Може би бе през май, ако вярваше на личните си изчисления, но може да бе и по-рано, когато се случи нещо странно.

Будилникът показваше два и трийсет. Тарантулата слезе да те види. Както обикновено седна в креслото, за да те наблюдава. Ти рисуваше. Стана, дойде до тебе. Ти се изправи точно срещу него.

Лицата ви почти се докосваха. Виждаше сините му очи, единственото подвижно нещо на непроницаемото, застинало лице. Тарантулата вдигна ръка и я положи на рамото ти. С треперещи пръсти продължи по врата ти. Опипа страните, носа ти, пощипвайки леко кожата.

Сърцето ти биеше лудо. Горещата му ръка се спусна до гърдите, нежно и ловко пробяга по ребрата, по корема ти. Изследваше мускулите, гладката ти и обезкосмена кожа. Ти се заблуди относно поведението му. Непохватно, едва доловимо го погали по лицето. Тарантулата ти зашлеви силна плесница, стиснал зъби. Заповяда ти да се обърнеш и изследването му продължи методично в продължение на дълги минути.

Когато всичко свърши, ти седна, разтривайки все още пламтящата от плесницата буза. Той поклати глава през смях и прокара пръсти през косите ти. И ти се усмихна.

Тарантулата излезе. Не знаеше какво да мислиш за тази нова близост, същинска революция в отношенията ви. Но мисловното усилие бе плашещо и изискваше разход на умствена енергия, с каквато ти отдавна не разполагаше.

Захвана се отново с рисуването, без да мислиш за нищо повече.