Тиери Жонке
Тарантула (5) (Кожата, в която живея)

II

Алекс бе зарязал пъзела. Беше слязъл в градината и дялкаше парче дърво, някакъв корен от маслина. Ножът му се забиваше в сухата дървесина, малко по малко, треска след треска, оформяйки несръчно все по-различимите очертания на женско тяло. Носеше голяма сламена шапка, за да се пази от слънцето. С бира до себе си, той забравяше за раната, потънал в пипкавата работа. За първи път от много време Алекс се бе отпуснал.

Телефонният звън го накара рязко да подскочи. Едва не се поряза със своя опинел^[1], захвърли маслиновия корен и се заслуша стъписан. Звънът продължаваше. Невярващ, Алекс се втурна в къщата и застана пред телефона, отпуснал ръце: кой можеше да знае, че е тук?

Грабна револвера — колт, който бе взел от убитото ченге. Оръжието бе по-внушително от неговото… Вдигна слушалката изтръпнал. Може би бе някой магазинер от селото, пощаджията, нещо незначително или още по-добре — грешка в номера! Познат глас. Бившият легионер, при когото се бе укрил след нападението на клона на „Креди агрикол“. Срещу тлъста сума онзи се бе погрижил за раните на Алекс. Не се наложи да вадят куршума, бе излязъл отзад, след като бе минал през четириглавия бедрен мускул. Онзи беше доставил антибиотици и превръзки. Небрежен шев на раната: Алекс изпитваше силна болка, но легионерът се кълнеше, че опитът му позволявал да избегнат услугите на лекар! Освен това погнатият от полицията Алекс трябваше да го понесе, за да се измъкне: за нормален преглед в болница дори не можеше да се мисли.

Разговорът бе кратък и насечен: собственикът на къщата се бил забъркал в някаква тъмна история с проститутки и било възможно в следващите часове да се проведе полицейски обиск. Алекс трябвало незабавно да изчезне…

Той се съгласи, мънкайки някакви благодарности. Отсреща затвориха. Алекс взе да обикаля с колта в ръка. Хлипаше от яд. Всичко започваше отначало… бягството, хайката, ужасът от залавяне, настръхналите коси при вида на някоя фуражка.

Прибра набързо нещата си, прехвърляйки парите в куфар. Облече някакъв лек костюм, който откри в гардероба. Беше му малко широк, но какво значение имаше? Превръзката на бедрото издуваше плата. Прясно избръснат, той натъпка един сак в багажника на колата. Малко дрехи за смяна, тоалетни принадлежности. По принцип ченгетата не би трябвало да разполагат все още с описанието на колата. Беше един ситроен CX, нает от легионера за месец, той твърдеше, че с това всичко било наред.

Алекс потегли с колта в жабката, оставяйки широко отворена вратата на оградата около къщата. По пътя се размина с холандското семейство, което се връщаше от плажа.

Магистралите гъмжаха от коли на туристи и от полицаи, скрити зад най-малкото храстче, дебнещи евентуалните нарушители.

Алекс се потеше обилно. Фалшивите му документи нямаше да издържат на малко по-сериозен преглед, защото снимката му фигурираше във всички списъци за издирване.

Трябваше по най-бързия начин да се добере до Париж. Там щеше да е по-лесно да открие друго убежище, докато полицейският хъс се поуталожи и раната му зарасне напълно. После трябваше да измисли как да напусне страната, без да го спипат на границата. И къде да отиде? Алекс не знаеше… Спомняше си откъслечните разговори, дочути по време на срещите с неговите „приятели“. Като че ли Латинска Америка бе сигурно място. Но трябваше да се пази от всеки. Богатството му можеше да изкуши мнозина: изтощен, ранен, обзет от паника, въвлечен в изпитание, което надхвърляше възможностите му — той смътно усещаше, че бъдещето можеше и да не се окаже толкова розово!

Изпадаше в ужас само при мисълта за затвора. От деня, когато Венсан го замъкна в Съдебната палата, за да гледат някакъв процес, му бе останал мрачен спомен, който неумолимо го преследваше: обвиняемият се бе изправил при произнасянето на присъдата и бе надал продължителен жаловит вик, изслушвайки наказанието. В кошмарите си Алекс отново и отново виждаше лицето му, изкривено от болка и недоверие. Закле се да запази един куршум за себе си, в случай че стане опасно да го заловят.

Стигна до Париж по малки второстепенни пътища, избягвайки магистралите и главните пътища, със сигурност осеяни с отряди от ченгета през ваканционния период.

Имаше само едно място, където можеше да отиде: при бившия легионер — станал управител на частна охранителна фирма, — който вече му бе помогнал при отчаяното бягство след несполуката в банката. Алекс нямаше никакви илюзии относно безкористността на своя спасител: той бе хвърлил око на мангизите, но не бързаше да се облажи. Ако нещата с Алекс се уредят, ако банкнотите станат годни за обращение, пътища много…

Оня много добре знаеше, че Алекс зависи изцяло от него както заради раната, така и за заминаването в чужбина. Объркан в този свой нов живот, Алекс не би пресякъл границата, за да се хвърли слепешката в ръцете на Интерпол…

Той не бе свързан с никоя международна мрежа, предлагаща нужните гаранции за сигурност. Вече предусещаше момента, когато неговият опекун щеше да обяви тарифата си за едно майсторско изчезване с убедителен паспорт на някое спокойно и дискретно местенце: голям процент от плячката от обира!

Алекс изпитваше силна ненавист към всички тия хора, чувстващи се удобно в хубавите си, елегантни дрехи, умеещи да разговарят с жените: той си бе останал селяндур, простак, когото можеха да разиграват.

Озова се в малка къща в предградията, в Ливри Гарган, в една от луксозните жилищни зони на Сена Сен Дьони. След като го настани, легионерът му нареди да не мърда и Алекс, както при пристигането си в селската къща, откри пълен догоре хладилник, легло и телевизор.

Устрои се възможно най-удобно, използвайки само една стая. Някои от съседните къщи бяха необитаеми — даваха се под наем — или заети от банкови чиновници с подреден живот, които ставаха рано сутрин и се прибираха едва привечер. Освен това летните отпуски бяха обезлюдили предградието още в началото на август. Алекс се почувства добре, почти успокоен от заобикалящата го пустош. Легионерът настоя да остане затворен. Самият той заминавал за няколко седмици в чужбина. Щели да се видят чак при завръщането му. Така че Алекс трябваше да кротува до септември. Телевизия, приготвяне на замразени ястия, следобедна дрямка и почивка — такива бяха единствените му занимания…