Саймън Бекет
Опасни пътища (18)

18

Не бих могъл да прекарам у дома останалата част от вечерта. Трябваше да изляза. И по-точно трябваше да отида у Анна. Мисълта за онова, което се съдържаше в бележките на Марти, за вероятността да е споменал за Зепо в тях правеха невъзможно да си седя спокойно и да чакам. Броени минути след като Зепо си тръгна, вече бях в колата и карах към тях.

Тя не ме очакваше. Но тъй като я бях оставил сърдита и разстроена след посещението на полицаите, имах извинение да се отбия да видя как е. Нямах представа дали щеше да си е вкъщи, но нищо не ми струваше да рискувам едно напразно разкарване. Всичко друго беше за предпочитане пред това да седя сам и да гадая какво може да стане.

Зад прозореца й имаше светлина. Почувствах облекчение, после тревога. Казах си, че беше прекалено рано да е научила каквото и да било, но мисълта за тази възможност беше достатъчна, за да накара сърцето ми да задумка, докато изкачвах стълбите към апартамента й. Опитах да се подготвя, като репетирах най-подходящия начин на реагиране, и натиснах звънеца. Чух приближаващи се към вратата стъпки и зачаках. После Анна отвори.

Веднага видях, че нещо не беше наред. Лицето й беше сковано, безжизнено като камък. Като че ли дори не се изненада, че ме вижда.

— Здравей — казах аз, борейки се със съмненията си. — Реших да се отбия да проверя как си.

— Добре съм, благодаря. — Гласът й беше предпазлив и сдържан. Отстъпи назад. — Влез. Бащата на Марти е тук.

Гледаше ме в очите, докато говореше, и моментално разбрах причината за настроението й. Сякаш камък ми падна от плещите.

— Може би е по-добре да си тръгна? — попитах почти шепнешком.

— Не, всичко е наред. Не мисля, че ще остане още много дълго. — Не направи опит да снижи гласа си. Вдигнах вежди въпросително. Устните й се свиха и тя поклати глава с отвращение, докато се извръщаше.

Затворих вратата и я последвах към дневната. Уестърмен стоеше в средата на стаята, облечен с палтото си. Устните му бяха дори още по-стиснати от обикновено. Очевидно ги бях прекъснал по средата на кавга.

— Съжалявам, не исках да се натрапвам — рекох. — Нямах представа, че сте тук.

— Мистър Уестърмен се отби само за да ми съобщи, че утре се връща в Америка — каза Анна. Устните на Уестърмен се свиха още малко.

Погледнах го въпросително.

— Наистина ли? Мислех, че ще останете поне още седмица.

Анна се намеси, преди той да отговори.

— Така трябваше да бъде. Но след като вече разговаря с полицията, реши да си тръгне по-рано.

Той й хвърли бърз гневен поглед, преди да насочи очи към някаква неопределена точка помежду ни.

— Не виждам никакъв смисъл да си губя повече времето. Според мен зная всичко, което ми е необходимо. Или което искам да зная.

— На мистър Уестърмен не му хареса да чуе, че Марти е ходил в гейклубове. — Анна говореше на мен, но не сваляше поглед от него. Той се обърна и я погледна.

— Съмнявам се на някой баща да му е приятно да разбере, че синът му е хомосексуалист.

— О, за Бога! — избухна Анна. — Вече ви казах! Той ходеше в тези клубове заради изследването си, нищо повече!

— Изследване! — изсумтя Уестърмен. — Има само една причина, поради която хората посещават такива места. И ако той предпочита компанията на извратени типове пред тази на свестните хора, може да си остане там, докато изгние, доколкото зависи от мен.

Анна се опитваше да се овладее.

— Слушайте. За последен път ви казвам, Марти не е хомосексуалист. Не знам къде е, нито какво му се е случило, но знам, че няма нищо общо с това. Ако не ми вярвате, питайте в университета.

— За какво ми е? От онова, което съм чувал за английските интелектуалци, те самите са морално дегенерирали и педерасти.

Анна поклати вбесено глава.

— Не мога да повярвам на ушите си! Марти изчезна! Има ли някакво значение какво е правил или с кого се е срещал?

Уестърмен я погледна с триумфално изражение.

— Очевидно за вас не, но се радвам да кажа, че там, откъдето аз идвам, хората все още имат някакви морални ценности.

— Морални ценности? — повтори невярващо Анна. — Как не ви е срам да говорите за морал, когато сте готов да го изоставите по този начин? Какво му е моралното на това?

— Много повече, отколкото да се забъркваш с отрепки! Опитвах се да приема нещата, които правеше в миналото, но това!… — Поклати глава, онемял от гняв.

— Какви „неща“ е правил в миналото? — запита Анна. — Имате предвид, че е предпочел да учи антропология пред това да продава тоалетни чинии? Че е дошъл тук, вместо да отиде в американски университет? Как можете да бъдете толкова дяволски тесногръд? Марти ви е син, за Бога! Не можете просто да се откажете от него! Той ви е син! — Повтори този факт, сякаш Уестърмен го беше пропуснал. Той поклати ядосано глава.

— Вече не е. — Понечи да си тръгне. Анна застана пред него.

— Не можете така да си отидете! Ако си съберете багажа и се приберете у дома, полицията също ще се откаже.

Уестърмен сви рамене.

— Напълно е възможно. Всъщност възнамерявам да се свържа с полицията и с посолството и да им съобщя причината, поради която заминавам.

— Защо? — изкрещя Анна. — Не можете ли поне да ги оставите сами да решат?

— Сигурен съм, че ще го направят. Но ако Марти смята да се излага, искам съвсем ясно да покажа, че не го одобрявам.

— Да се излага? — започна Анна, но Уестърмен вече вървеше към вратата. Почувствах, че трябва да се намеся.

— Ако желаете мнението ми, според мен вие постъпвате напълно неразумно!

Той дори не ме погледна.

— Това не е ваша работа. И нямам намерение да обсъждам постъпките си с някакъв застаряващ дилетант.

Все още се опитвах да се съвзема, когато той мина покрай мен и влезе в кухнята. Анна тръгна след него.

— Бих искала да можех да ви кажа, че ми е било приятно да се запознаем — рече тя. — Но бих излъгала, а един лицемер в стаята е напълно достатъчен. — Отвори външната врата и го погледна студено. — Сбогом, мистър Уестърмен.

Уестърмен се поколеба, сякаш се готвеше да отвърне нещо. — После се обърна и си тръгна, без да пророни дума повече.

Анна почти тръшна вратата след него. Върна се в дневната. Никой от двама ни не проговори. Стоеше до масата, втренчена в пространството. Осъзнах, че треперех.

— Ама че… невъобразима… свиня! — Реакцията ми беше жалка и неподходяща, но гневът и унижението бяха стеснили речника ми. Избягвах да я погледна.

Анна не каза нищо. Мълчанието й започна да ме изпълва с неудобство. Престраших се да й хвърля един поглед. Очите й блестяха от сълзи, но успяваше да се владее. Опитах се да измисля нужните думи, но отново не успях.

— Копеле! — простена неочаквано тя. Лицето й се беше изкривило от усилие да не заплаче и то по-скоро от гняв, отколкото заради друго. — Коравосърдечно, шибано копеле!

Езикът й ме шокира. Тя осъзна, че я бях зяпнал изумено, и бързо поклати глава.

— Съжалявам, Доналд, но… Господи, как може? Собственият му син! Не го ли интересува?

Очевидно не.

— Как може да бъде толкова… толкова лицемерен? Такъв дяволски фарисей! Не си ли дава сметка какво говори? И как само те обиди. Няма извинение за това. На всичкото отгоре се държеше, сякаш ние му бяхме виновни!

Усещах, че трябваше да кажа нещо, за да дойда на себе си.

— Този човек очевидно е неуравновесен. Не съм сигурен кого мрази повече — англичаните или хомосексуалистите.

Анна като че ли не ме чу.

— Защо му трябваше да превръща в такова представление заминаването си? Ако толкова много се е разстроил, защо просто не си тръгна? Защо му е да съобщава на полицията причините? И без друго беше достатъчно трудно да ги накараме да приемат изчезването на Марти на сериозно. Само да разберат, че собственият му баща е убеден — Марти е избягал, защото е обратен — и ще се откажат от по-нататъшни опити.

— Не бих се притеснявал, че ще им повлияе толкова. Сигурен съм, че добре могат да преценят що за човек е бащата на Марти. — Изобщо не бях убеден. Затова ми беше още по-лесно да го кажа.

Анна подмина думите ми без коментар. После ми се усмихна уморено.

— Обзалагам се, че е „удоволствие“ за теб да идваш тук. Никога не е скучно.

— Изглежда, наистина улучвам кога да дойда, нали? — рекох и внезапно ми призля, като си спомних причината за посещението си. Гневът ми към Уестърмен ме беше накарал да я забравя. Напрежението ми се върна.

— Не знам за теб, но аз бих пийнала нещо — предложи Анна. — Ти какво предпочиташ?

Вкопчих се в поканата.

— Бренди, ако имаш. Може и уиски.

Изчаках да налее питиетата и да ми подаде чашата. Прочистих гърлото си.

— Полицията вече идва ли за бележките на Марти?

— Не, още не. — Седна и разтърка очите си. — Така или иначе не знам какво очакват да открият в тях. Може би любовни послания между него и друг мъж? Ако е така, ще останат разочаровани. Там няма нищо подобно.

Звучеше по-скоро като уверение, а не като мнение. Насилих се да отпия, преди да попитам:

— Ти прегледа ли ги?

— Само папката, която е тук, без онези в университета.

— И в тях няма нищо?

— Не, но не очаквах и да има. Само бележки, както се предполагаше.

Отново прочистих гърлото си.

— Тези тук отскоро ли са?

Тя кимна.

— Това са бележките, върху които е работил, преди да изчезне. Знам, защото той винаги слагаше дати на всичко и последната е от деня, преди да се върна от Амстердам.

Опитах се да потисна внезапното си вълнение.

— Значи в тях няма никакви следи?

— Не, нищо. Но и не мислех, че ще намеря. Не знам защо замина, но определено няма нищо общо с ходенето му в гейклубове. Така или иначе не ги бе посещавал от седмици. А ако е възнамерявал да отиде, докато ме нямаше, щеше да ми каже. — Вдигна рамене. — Не вярвам обаче, това да повлияе на полицията. За тях е само едно хубавичко, удобно обяснение на нещата. Особено след като собственият му баща им съобщи какво мисли.

Измърморих нещо, за да я окуража, но не си спомням какво беше. Вече не ме и интересуваше. Можех да мисля единствено за това, че Марти бе удържал на думата си. Освен ако за срещата му със Зепо не се споменаваше в бележките в университета, което беше малко вероятно, той бе запазил тайната. Оставаше единствено опасността някой да си спомни, че ги е видял в нощния клуб. Възможно беше, но някак си не се притеснявах особено. Чувствах, че кулминацията беше настъпила и отминала, и изведнъж напрежението ми изчезна. Неочаквано се прозях.

— Съжалявам — рекох. — Извини ме.

— Сигурно си изморен.

— Да, много. Беше тежък ден. — Всъщност един от най-тежките в живота ми. Сега, след като всичко беше свършило, се почувствах изтощен от напрежението. Отново се прозях, извиних се и си тръгнах. Едва успях да не заспя по пътя за вкъщи. Помислих си дали да не се обадя на Зепо да му кажа добрата новина за заминаването на бащата на Марти, но реших, че можеше да почака. Щеше да му се отрази добре малко да се поизпоти. В девет и половина вече бях в леглото.

Спах най-дълбокият сън от седмици наред.

 

 

Уестърмен замина на следващата сутрин, както беше предупредил. Анна се опита да му позвъни в хотела вероятно с отчаяната надежда да го накара да промени решението си. Но той вече беше напуснал.

Тя се свърза с полицията. Отново, както беше обещал, бащата на Марти ги бе уведомил, че заминава, и когато Анна ги притисна, те признаха — бе им казал също така какво мисли за ситуацията. Увериха я, че това няма да се отрази на разследването, но не успяха да я убедят.

— Предполагам, че няма да приключат случая, може би ще го водят на отчет или каквото там правят — рече тя. — Но не ги виждам от сега нататък да бъдат много загрижени. Сега за тях Марти е само още един хомосексуалист, който е престанал да се преструва и е напуснал приятелката си.

Издадох някакви окуражителни звуци, но тя, разбира се, беше права. Разследването, което така или иначе бяха започнали без особено желание, сега със сигурност щеше да стане само формално.

Отново настъпи затишие. Дори полицията да правеше нещо, нямаше никакви новини от тях. После, седмица след заминаването на Уестърмен, Анна отново закъсня. Вече знаех — това неизбежно означаваше, че нещо се е случило, и в самоувереността ми се запромъква известна тревога, която избухна, щом видях лицето на Анна, когато влезе.

— Всичко наред ли е? — попитах.

Тя не ме погледна.

— Банковото извлечение от сметката на Марти пристигна тази сутрин. — Започна да говори, но спря, сякаш думите й причиняваха болка. — От сметката му не е теглено нищо отпреди да изчезне.

Стоеше там, без да помръдне, с леко наведена глава, все още с палто и със закачена на рамото й чанта. Като че ли не знаеше какво да прави със себе си.

Опитах се да измисля нещо подходящо да кажа.

— Няма ли друга сметка?

Тя поклати глава.

— Е, може би е изтеглил достатъчно пари, за да му стигнат за дълго.

Анна продължаваше да не ме поглежда. Имах чувството, че вече беше помислила за всички тези възможности и ги беше отхвърлила.

— Последния път е изтеглил сто лири. Не би могъл още да живее от тях.

Прииска ми се да бях запазил чековата книжка и кредитните карти. Зепо би могъл да ги използва в супермаркети или на някое друго анонимно и многолюдно място, за да създаде впечатлението, че Марти е жив. Но сега беше твърде късно. А и все пак щеше да е рисковано.

— Съобщи ли на полицията?

— Позвъних им, преди да дойда. Твърдят същото като теб: вероятно имал друга сметка. Когато възразих, че няма, отвърна ми се: можел да има някаква, за която да не знам. Но аз съм сигурна, че няма. Всичките му пари са в тази.

— Каза ли им го?

Кимна.

— Според тях той вече може да си е намерил някаква работа и ако не искал да се разбере къде е, така или иначе не би теглил от старата си сметка. — Имаше объркан и безпомощен вид. — Изглежда, не смятаха, че това е причина за безпокойство.

— Може би просто са се опитвали да те окуражат.

Погледна ме отчаяно.

— Нямам нужда да ме окуражават. Не съм глупачка. Достатъчно е да знам, че и някой друг освен мен се опитва да го открие.

Знаех какво искаше да направя, но не си предложих услугите. Реших, че спокойно бих могъл вече да не се обвързвам по този начин. После погледнах лицето й и видях, че нямаше как да го избегна.

— Искаш ли да говоря с полицията? — попитах. — Не знам дали ще постигна нещо, но ще се опитам, ако желаеш.

По лицето й моментално се изписа благодарност.

— Нали нямаш нищо против? След онова, което бащата на Марти им е казал, съм наясно, че няма да ми обръщат голямо внимание. Но теб може и да послушат.

Нямаше причина да го направят, но се усмихнах.

— Мога да опитам, нали?

Анна ме чакаше долу, докато се обаждах от кабинета. Потърсих инспектора, който беше идвал в галерията; чу се серия от изщраквания и ме свързаха.

— Инспектор Линдзи.

— Името ми е Доналд Ремзи. Миналата седмица бяхте в галерията ми, за да говорите с моята асистентка Анна Палмър за изчезването на приятеля й Марти Уестърмен. Американец.

— Да? — Чакаше ме да заговоря по същество. Побързах да го направя.

— Тази сутрин е получила банково извлечение от сметката на приятеля си и изглежда, че за последен път той е теглил пари няколко дни преди да изчезне. Оттогава не е теглено нищо. Мис Палмър естествено е много притеснена.

— Секунда, ако обичате. — Закри с нещо слушалката и връзката заглъхна. Зачаках. После линията отново се проясни. — Да, съжалявам. Продължавайте.

Малко объркан, се опитах да възстановя нишката на разговора.

— Както ви казах, мис Палмър е разстроена от това, тъй като смята, че може да означава… — Думите ми пресекнаха. — Ами безпокои се това да не означава, че нещо му се е случило.

— Вече ни уведоми, нали така? — Говореше бавно и натъртено. В гласа му имаше ирония, почти подигравка.

— Обадила ви се е тази сутрин. Но не мисля, че е разговаряла с вас.

— Е, и с какво мога аз да ви помогна? — Със същия успех би могъл да попита и „Какво искате, по дяволите, да направя?“

— Ами най-общо бих искал да зная какво смятате да предприемете след тази информация?

— На мис Палмър не й ли обясниха положението?

Реших да не се оставям да ме притисне.

— От онова, което ми каза, останах с впечатлението, че полицаят, с когото е разговаряла, който и да е бил той, не е проявил особено желание да помогне. Тя естествено е много обезпокоена и иска да се увери, че се прави всичко възможно, за да бъде открит приятелят й.

— Точно това правим. Мисля, че вече й го изяснихме. Няколко пъти.

Възмущението ме накара да изгубя самообладание.

— Тогава може би ще ми обясните какво възнамерявате да предприемете, след като ви е известно, че е изчезнал от толкова време и очевидно няма пари?

— Каква точно е връзката ви с мистър Уестърмен или с приятелката му?

— Аз съм работодател на мис Палмър. Приятел. И на двама им — добавих неуверено.

— Значи не сте роднина?

— Не.

Чух го да въздиша. Почти усещах вмирисания му на цигари дъх.

— Мистър Ремзи, нека ви обясня положението. Всеки ден ни звънят буквално десетки хора, чиито близки са изчезнали. Някои случаи са по-спешни от останалите. Тази сутрин например разговарях с една майка, чиято петгодишна дъщеря липсва от тридесет и шест часа. Момиченцето страда от диабет. Майката едва сега се обаждаше, тъй като отсъствала и мислела, че дъщеря й е „при приятели“. Така че това петгодишно момиченце, което е Бог знае къде, вероятно спешно се нуждае от медицинска помощ и липсва повече от ден и половина в момента е наша грижа. И ние не можем да не се безпокоим. Не е такъв случаят обаче при един напълно зрял човек, който напуска дома си с куфар, дрехи, чекова книжка и паспорт. За приятелката му това може да е много тежко, но според нас не си заслужава да вдигаме тревога. Особено след като собственият му баща е убеден, че синът му е напуснал доброволно, ръководен от някакви собствени подбуди.

Направи пауза.

— Сега научаваме, че този човек не е докосвал банковата си сметка, откакто е напуснал дома си. Е, това може да е основание за тревога, а може и да не е. Възможни са множество най-различни обяснения. Би могъл да живее с някой, който плаща сметките му например. Може да си е намерил работа и да не иска да използва старата си сметка от страх да не го открие приятелката му, която е напуснал. Може да обикаля наоколо, страдайки от амнезия, и дори да не е сигурен за какво точно служи чековата книжка. Или пък да лежи мъртъв някъде като жертва на катастрофа, грабеж или дори на ревнив приятел.

Може да е всяка една от тези или десетки други причини. И за да бъда напълно честен, няма никакво значение коя точно. Не го смятайте за коравосърдечие. Просто ви казвам самата истина. Вече направихме всичко, което можехме. Ако се появи някой, отговарящ на описанието му — жив или, колкото и да е тъжно, мъртъв, — в която и да е болница, гара или другаде, ще научим за това за броени часове. Ако напусне страната, ще го научим почти веднага. Разбрах, че визата му изтича едва след няколко месеца, така че има напълно законно право да е тук, но дори и да го нямаше, не бихме могли да направим нищо повече, за да го открием. Освен да го обявим за общонационално издирване — нещо, което не би било оправдано независимо от неизползваната му банкова сметка, — няма какво друго да предприемем. Много съжалявам за приятелката му. Много съжалявам за всички останали приятелки, приятели, съпруги, съпрузи, родители и най-различни други роднини, на които също е изчезнал някой любим човек. А те са няколко стотици само в нашия окръг. Много от тях се водят на отчет от доста повече време, отколкото приятелят на мис Палмър. Но точно в този момент се безпокоя най-много за малкото момиченце с диабет и небрежна майка.

Чух го да си поема въздух.

— И така, обясних ли ви положението достатъчно ясно?

Несъмнено. Достатъчно ясно, за да не се интересувам от снизходителното му и малко пренебрежително отношение.

— Да, струва ми се. Благодаря. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Той видимо поомекна.

— Предайте на мис Палмър, че правим всичко възможно. Ако разберем каквото и да било, ще й се обадим веднага.

— Непременно. — Казах му довиждане и затворих. Изчаках малко, преди да сляза долу и да се изправя срещу Анна, за да може еуфорията ми да се усмири. Вече нямах никакви съмнения, че съдбата на Марти щеше да остане неизвестна за историята. Пътят напред най-после беше чист.

Сега беше само въпрос на време.