Саймън Бекет
Опасни пътища (10)

10

Обадих се на Марти малко преди шест часа на следващата вечер. Както и очаквах, никой не отговори. Но вместо да затворя, оставих телефона да звъни. Исках да звъни, когато той се прибереше у дома. А щом аз бях заел линията, никой друг не можеше да се включи.

Сутринта Анна ми се беше обадила. В галерията отидох късно. Със Зепо бяхме приключили с всичко едва в пет часа и бях проспал звъненето на будилника. Тъкмо отварях, когато тя се обади, и за първи път не изпитвах желание да разговарям с нея.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Всичко е чудесно. Съжалявам, че те безпокоя, но си мислех за аукциона довечера. Чудех се, дали след като получи картината на Хопър за по-малко от очакваното, да не наддавам до по-висока сума за Бърнс? Не бих го направила, без да те попитам, но ми мина през ума, че може да искаш да използваш спестените пари.

Беше ми необходимо усилие, за да се концентрирам върху въпроса.

— Не, не мисля. Наистина не искам да плащам повече за него. Придържай се към набелязаното ограничение.

Гласът й прозвуча разочаровано.

— О, добре. Нямаш нищо против, че попитах, нали? Замислих се за това снощи и реших, че все пак ще е добре да ти се обадя.

— Да, радвам се, че го направи. — Изведнъж ми се стори прекалено трудно да търся извинения. — Всъщност промених си решението. Можеш да качиш до… — за миг не успях да си спомня сумата — до тази допълнителна граница — рекох неуверено.

— Да го направя ли? Значи мислиш, че идеята е добра? — Ентусиазмът й беше трогателен, но умът ми беше другаде.

— Да, много е добра. Браво.

— Благодаря. Нямам търпение да дойде вечерта. Да ти се обадя ли след това? Няма да е много късно.

— Не, не си прави труда. Може да ме няма. Ще ми разкажеш всичко утре, като се върнеш. — Последното нещо, от което щях да имам нужда тази вечер, беше да ми се отвлича вниманието. Особено пък от страна на Анна. Тя сигурно бе забелязала липсата ми на ентусиазъм.

— Всичко наред ли е?

— Да, напълно! Имам… един клиент.

— О, съжалявам! Не се сетих.

— Не искам да бъда невъзпитан, но ще е по-добре да не го карам да чака.

— Да, разбира се. Съжалявам, ако съм ти попречила.

— Няма нищо. Радвам се, че се обади. Добре направи. Но сега се налага да тръгвам. Късмет довечера. Ще се видим на летището утре сутринта.

Беше ми казала „довиждане“ и аз затворих. Със закъснение си дадох сметка, че трябваше да разбера по кое време възнамеряваше да се обади на Марти. Но може пък да беше добре, че не го бях сторил. Не съм сигурен доколко щеше да прозвучи нормално, а не исках да си спомни за въпроса ми по-късно. Бях си сипал кафе и чаках Зепо.

Следобедът преваляше, когато той се появи. Позвъни на задната врата, както го бях инструктирал.

— Набави ли всичко? — попитах.

— Да. Но не ми даде достатъчно пари. Трябваше да добавя от собствените си. Така че ми дължиш петдесетарка.

— Петдесет? — Бях му дал сто. Нямах представа колко струваха тези неща, но стотачка ми изглеждаше повече от достатъчно. Също така беше настоял да му дам чек със забавено изплащане, който той щеше да задържи като гаранция за скицата на Кокто. Взаимоотношенията ни не се основаваха на взаимно доверие.

— Имаш ли касови бележки?

Той въздъхна дълбоко и ми подаде няколко хартийки.

— Ех вие, Тома неверници. Само покривките срещу прах струват почти петдесетачка. А ако възнамеряваш да впишеш тези разходи в счетоводните си книги, не бих те посъветвал. Нали не искаш някой да те попита какво общо има една художествена галерия с „Направи си сам“ или разни градинарски инструменти?

— Разбира се, че не. — Бях попитал за касовите бележки автоматично, но Зепо беше прав. Скъсах ги и ги пуснах в кошчето. — Къде са нещата?

— Отзад в колата. Да ги донеса ли?

— Не, още не. Изчакай първо да затворя галерията.

Той се поколеба.

— Все още ли искаш да го направим?

— Разбира се. Надявам се, че това, което забелязвам, не е проява на малодушие?

— Не. Само питам.

— Добре. Не ми се ще да ме разочароваш в неподходящ момент.

— Няма. Вече ти го казах. — Тонът му беше агресивен. Но ми се стори, че в него долових известна колебливост и макар да ми беше приятно да отбележа пукнатини в самоувереността му, не ми се искаше да рухне напълно.

— В такъв случай няма да говорим повече за това — рекох. И двамата удържахме на думата си.

Сега той седеше тихо в кабинета, докато аз притисках слушалката към ухото си, като чаках Марти да отговори. Когато най-после това стана, ми се стори толкова внезапно, че се стреснах.

— Ало?

— Марти? Доналд е. Доналд Ремзи. — Гласът ми звучеше задъхано. Но това не беше толкова лошо.

— Здрасти. С какво мога да ти бъда полезен?

— Сам ли си?

— Да, защо?

Поне първото препятствие беше преодоляно. Подминах въпроса му.

— Анна обажда ли се?

— Днес не. Говорих с нея вчера. Защо, какво има?

Погледнах към Зепо.

— Мисля, че ще е най-добре веднага да дойдеш тук.

— Защо, какво е станало? — Почувствах внезапното напрежение в гласа му.

— Виж сега, не се паникьосвай, Марти. Сигурен съм, че всичко е наред, но датската полиция се свърза с мене…

— Полицията! Какво се е случило?

— Не съм напълно сигурен, но ми се струва, че е имало някаква престрелка.

— О, Божичко! Анна добре ли е?

— Не знам, от полицията не пожелаха да ми кажат. Споменаха само, че няколко души са били ранени, а други са били арестувани заради наркотици…

— Наркотици? Какво става, за Бога?

— Не мога да ти кажа нищо повече от това, Марти. Полицаят говореше много неопределено. Съобщи ми само, че са замесени няколко души и Анна е една от тях. Всичко звучеше много объркано, не мисля дори, че и те са наясно.

— Но трябва да знаят дали тя е добре! Ранена ли е или арестувана… или какво?

— Не знам, Марти! Само това ми казаха. Мисля… — Поколебах се. — Мисля, че имат проблеми с идентифицирането на някои хора. Има убити и…

— О, не! О, Господи!

— Марти, не се знае дали Анна е между тях! Може да е добре. Възможно е всичко това да се окаже недоразумение!

— С кого разговаря? Дай ми номера му!

— Линиите постоянно са заети, непрекъснато се опитвам да се свържа. Слушай, мисля, че ще е най-добре, ако веднага дойдеш тук. Вземи си малко дрехи и паспорта. Аз ще разбера кога е следващият полет до Амстердам и ще запазя места. Ще можем да узнаем много повече, ако сме там. — Разчитах, че шокът ще му попречи да разсъждава ясно и ще го накара да ме остави аз да водя. — Вземи метрото, а не такси. Ще стане по-бързо. Главният вход ще бъде затворен, така че позвъни на задната врата. На твое място аз не бих споменавал нищо на никого, докато не разберем повече. Просто ела тук възможно най-бързо.

Телефонът изщрака, когато той затвори. Оставих слушалката на бюрото, без да прекъсвам връзката. Ако някой се опиташе да му се обади сега, линията щеше да е заета. Направих знак на Зепо да мълчи, докато не напуснахме кабинета. Ако Марти случайно отново вдигнеше слушалката, не исках да ни чуе, че разговаряме.

— Тръгва насам — рекох.

— Ами ако все пак вземе такси? Или се разприказва пред някого?

— Не мисля, че ще го направи. Не е в състояние да разсъждава трезво в момента. Далеч по-вероятно е да изпълни онова, което му казах.

— Ами ако не стане така?

— Ако се разприказва пред някого, очевидно ще трябва да отложим нещата. Просто ще ми се наложи да се престоря, че съм станал жертва на отвратителна шега.

— Ами ако вземе такси вместо метрото? Тогава ще осъществим ли плана си?

Въздъхнах. Зепо се люшкаше между настроения на пълна увереност и ужасна неувереност целия следобед. Започвах да се изморявам.

— Наистина ли си мислиш, че някой лондонски таксиметров шофьор би запомнил едно неотличаващо се с нищо пътуване сред стотици други? А също така датата и часа? Аз не. Само съм предпазлив. Не смятам, че има значение.

Погледнах часовника си.

— Е, той ще пристигне след по-малко от час. Предлагам да слезем долу и да подготвим всичко.

* * *

Марти дойде след малко повече от четиридесет и пет минути. Дрънченето на звънеца ни се стори невероятно силно, когато прозвуча. Със Зепо се спогледахме. Никой от нас не продума. После той кимна, а аз отидох да отворя.

Спрях пред външната врата, поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, и отворих. Марти стоеше отвън с куфар в ръка.

— Научи ли нещо ново? — попита той. Лицето му беше пребледняло и изопнато.

— Не, все още не мога да се свържа. — Отдръпнах се, за да влезе, после затворих вратата и минах покрай него. Той ме последва навътре. — С такси ли дойде или с метрото?

— С метрото. Значи не знаеш нищо повече?

— Нищо. Донесе ли си паспорта?

— Да. Какво точно ти казаха?

Бяхме в късия коридор, който водеше към склада. Той се намираше точно зад мен.

— Не си казал на никого, нали?

— Не, дойдох право тук.

Отворих вратата на склада и влязох вътре. Памучното покривало срещу прах се хлъзна леко по полиетилена отдолу, докато влизах.

— Значи никой не знае, че си тук?

— Не! По дяволите, ще ми кажеш ли какво ти казаха? — извика той и в този момент Зепо пристъпи напред иззад вратата и го удари с железния лост отзад по главата. Дръпнах се настрани, щом се преви напред и падна по лице на пода. Очилата му излетяха и се озоваха в краката ми. Вдигнах ръка, когато Зепо отново замахна с лоста.

— Чакай. — Куфарът се беше изплъзнал от пръстите на Марти. Махнах го да не пречи и метнах върху главата и раменете му покривалото. Той дишаше шумно и леко потръпваше, но иначе беше неподвижен. Отдръпнах се. — Добре.

Зепо замахна надолу с лоста. Краят му беше увит с кърпа, за да не плисне кръв при първоначалния удар, но не толкова, че съвсем да се притъпи ударът. При третото замахване по бялото покривало започнаха да се появяват кървави петна. Оставих го да замахне още веднъж, после му направих знак да спре.

Клекнах и хванах китката на Марти. Невероятно, но нещо все още трепкаше там. Изправих се и се дръпнах встрани.

— Не е достатъчно.

Зепо вдигна лоста и замахна още няколко пъти, преди да спре и да изчака отново да проверя пулса на Марти. Носеше се неприятна миризма. Сбръчках нос и преброих до шестдесет. После пуснах китката му.

— Това е.

— Мъртъв ли е? — Зепо дишаше тежко.

Изправих се и погледнах окървавеното покривало. Беше залепнало за мокрото и потрошено тяло отдолу.

— Да, мисля, че спокойно можем да приемем, че е така. — Гласът ми беше учудващо невъзмутим.

Раменете на Зепо се отпуснаха.

— Слава Богу, че е така. — Бузите му бяха зачервени, но останалата част от лицето му беше бледа. Понечи да остави лоста върху тялото на Марти.

— Не бих оставял това нещо все още — рекох.

Той се отдръпна назад.

— Защо? Мъртъв е, нали?

— Да. Но след като стигнахме дотук, не е зле да свършим работата, както трябва.

— За какво говориш? Какво повече от това можем да направим? — Кимна към тялото на пода.

— Може да бъде идентифициран по зъболекарски данни, ако зъбите му са на място.

Зепо ме зяпна.

— Искаш да му разбия зъбите?

— Мисля, че би било разумно да вземем тази предпазна мярка.

— Няма да стане! Не каза нищо по този въпрос преди.

— Не ми беше хрумнало. Но мисля, че трябва да го направим.

— Не, имаш предвид аз да го направя! Е, забрави! Ако искаш зъбите му да бъдат избити, свърши го ти!

— Не разбирам от какво толкова се гнусиш? Сега това едва ли има особено значение за него.

— Няма да му чупя зъбите!

Виждах, че не беше склонен да отстъпи.

— Добре, щом те притеснява чак толкова. Не мисля, че наистина има кой знае какво значение. Беше само идея. — И все пак идеята ми се струваше добра. Бях донесъл и резци, за да махна възглавничките на пръстите му. Но сега нямаше смисъл. — Не е зле да започнем да почистваме.

Зепо изпразни джобовете на Марти и махна часовника му. После го увихме в покривалото и найлона и мушнахме вързопа в голям чувал. Когато свършихме, бях грохнал от умора, а Зепо обилно се потеше.

— Господи, имам нужда от едно питие — рече той.

— Можеш да го получиш, но по-късно. Последното нещо, което ни трябва, е полицията да те спре за алкохолен тест.

— О, хайде, Доналд! От едно нищо няма да ми стане! Имам нужда да пийна след всичко това!

— Не.

Забихме поглед един в друг. Въпреки онова, което току-що го бях видял да прави, изобщо не ме беше страх от него. Далеч бях от подобно усещане. Той изглеждаше изнервен и агресивността му се дължеше по-скоро на паника, отколкото беше проява на арогантност. Издържах на погледа му, докато не сви рамене и не отмести очи.

— О, добре, добре. Няма да пия, по дяволите. Мога ли поне да ида да се изпикая? Или и това е прекалено рисковано?

Докато Зепо беше в тоалетната, разгледах нещата, които беше извадил от джобовете на Марти. Имаше портфейл с кредитни карти и сравнително малка сума пари, паспорт и тефтерче с адреси. Извадих парите от портфейла и после ми хрумна да сгъна всяка кредитна карта на две. Не исках Зепо да се поддаде на изкушението. Оставих всичко това на малка купчинка и отворих куфара.

В него нямаше нищо, което да заслужава внимание. Някои дрехи, събрани набързо. Чантичка с тоалетни принадлежности, чекова книжка и още малко пари. Марти очевидно беше благоразумен човек. Сложих обратно в куфара всичко освен парите и тъкмо го затварях, когато Зепо се върна.

— Обираме трупа, а? — попита ухилено той.

— Щом е срещу принципите ти, предполагам, че няма да вземеш парите, които носеше?

Той пое тънката пачка банкноти и ги преброи.

— Пести, за да имаш, а? — Очите му светеха неестествено. Като че ли изведнъж самочувствието му се беше възстановило. Зачудих се дали не беше реакция на случилото се?

— Ако си готов, предлагам да се погрижим да отнесем това в колата — кимнах към издутия найлонов чувал.

— Трябва да ми помогнеш да го вдигна. — Долових известно злорадство в гласа му. Подозирах, че беше напълно способен да се справи и сам, но не казах нищо и отидох да му помогна. По-голямата част от тежестта, изглежда, падаше върху мен, докато накрая Зепо не обяви, че е готов.

Изгасих лампата в коридора, преди да отворя задната врата. Навън беше тъмно. Уличката зад сградата беше неосветена, а светлините откъм шосето не достигаха до нея. Никой не се забелязваше наоколо и когато отворих багажника на колата, той ни закри, така че и да минеше някой, нямаше да ни види. Вътре имаше съвсем нови лопата, кирка, работнически гащеризон, високи гумени ботуши и чифт ръкавици — останалата част от покупките на Зепо. Извадих ги и му направих знак. Той пристъпи, залитайки и бързо пъхна чувала в багажника. Докато слагах нещата обратно, Зепо донесе лоста и куфара на Марти от склада. Железният лост, сега увит в найлон, бе поставен върху чувала, а куфарът — на задната седалка. След като приключихме с това, подадох на Зепо ключовете от колата. Неохотно бях решил, че сивото ми BMW по-малко ще бие на очи от червената му спортна кола.

— Взе ли картата? — попитах. Той потупа джоба си. — И си сигурен, че знаеш къде отиваш? — Доста дълго бяхме разсъждавали къде да се отървем от останките на Марти и накрая се бяхме спрели на блатата в Северен Йоркшир. Точното място щеше да избере Зепо.

— Ако се загубя, ще питам някой полицай.

Качи се в колата и завъртя стартера, фаровете светнаха и пръснаха ослепителната си светлина върху уличката. Наблюдавах го как бавно свива към пътя и продължава по него. Шумът от мотора бързо се изгуби в далечината. Върнах се вътре и затворих вратата срещу мрака и мириса на отработени газове.

Без покривалото срещу прах складът изглеждаше както обикновено. Огледах се наоколо за някаква следа, че Марти е бил тук, но такава нямаше. Последният половин час можеше и въобще да не е съществувал. Напълно спокоен, загасих лампите, заключих и тръгнах към къщи.