Саймън Бекет
Опасни пътища (5)

5

Вечерята беше пълна катастрофа. Гостите на Мириам като че ли бяха подбрани със същия дързък експериментализъм, с който беше обзавела и къщата си. Тя представляваше красива стара викторианска сграда, съсипана от комбинацията на характерните за периода елементи с по-строг модернистичен стил. Столовете „Баухауз“^[1] се отъркваха в декоративно оформените врати, а под оригиналните орнаменти по стените и тавана висяха крещящи съвременни картини.

Гостите бяха също така зле подбрани и още щом видях, че преобладават късо подстриганите коси, старомодните дрехи и очилата с метални рамки, ми стана ясно, че ни очаква скучна вечеря. По-лошото обаче беше, че на Анна, Марти, Зепо и мен не ни беше разрешено да седнем един до друг. Мириам в дизайнерския си порив да подрежда настани всички далеч от приятелите и партньорите им, очевидно за да ни подтикне към разговор. Резултатът беше, че такъв изобщо не се получи.

Вечерта креташе в насилено бъбрене за плачевното състояние на страната ни, за пътищата и времето. Едва когато разговорът се насочи към един телевизионен документален филм за ужасите на промишленото земеделие, се почувства леко оживление. Някаква жена, вероятно подведена от коженото яке и панталон на Зепо, се опита да го въвлече в разговор, като го попита как може да яде, след като е гледал нещо такова.

— Гледахте го, нали?

Той отпи от виното си и се усмихна.

— Да. Почувствах се толкова гладен, че трябваше да отида в „Макдоналдс“. — В нервния смях прозвуча неувереност дали отговорът му да бъде възприет като остроумен или като израз на безчувственост. Разговорът се насочи към по-безопасна тема.

Накрая, след като изтърпяхме кафето и платото със сирене, изглежда, вече беше достатъчно прилично късно, за да си тръгнем, което донесе облекчение на всички. Зепо се приближи до мен, когато Мириам отиде да донесе палтата и започна да ни ги раздава.

— Ама че шибана загуба на време — измърмори той. Само аз можех да го чуя.

Трябваше да се съглася. Но не исках да оставя възможността да ми се изплъзне.

— Все още е доста рано. Можем да отидем някъде другаде.

Зепо поклати глава.

— Забрави. И без това загубих достатъчно много от прекрасната съботна вечер. Имам по-хубави неща за правене.

Вечерта и разочарованието бяха изопнали нервите ми. Не бях в настроение да търпя поведението му на примадона.

— Не, нямаш — отсякох, като се стараех да говоря тихо. — А дори и да имаш, могат да почакат. — За миг по лицето му се изписа изненада, после се ухили.

— Ооо, хапем, така ли? — Не отговорих. Втренчихме се един в друг, но когато моментът се проточи, си спомних къде бяхме и усетих как волята ми се огъва. Точно когато се готвех да отместя поглед, той сви рамене. — Добре, мамка му. Явно ще трябва да пропилея цялата вечер. — Каза го с лекота, но въпреки това усетих удовлетворение, че го бях победил.

По мое предложение решихме четиримата да хванем едно такси. Зепо и аз седнахме на подвижната седалка срещу Анна и Марти, които се настаниха отзад. Чаках Зепо да каже нещо, но очевидно капитулацията му не бе стигнала дотам, за да поеме инициативата. Погледнах часовника си.

— Е, не знам за вас, но мисля, че заслужаваме по едно питие, след като изтърпяхме това. Не е много късно. Някой иска ли едно преди лягане?

Като изчака достатъчно дълго, за да започна да се тревожа, Зепо схвана намека ми.

— Стига да сте съгласни, аз съм член на един частен клуб недалеч оттук. Можем да отидем там, ако искате.

Не исках. Много добре си представях на какъв клуб щеше да е член Зепо. Но беше твърде много да очаквам едновременно да си свърши работата и да е в състояние да предложи някое цивилизовано място. Симулирах ентусиазъм.

— Идеята ми се струва добра. — Погледнах към Анна и Марти. — Ще идем ли?

Тя извъртя очи към Марти. Той беше мълчал цялата вечер. Струваше ми се малко поуплашен от Зепо. Изпитах известно задоволство от тази мисъл.

— Ами… — отвърна.

— Хайде, нека идем — опита се да го склони Зепо, като местеше поглед от него към Анна. — Заслужаваме по едно питие след всичко. Само едно, после можете да хванете такси оттам. На път ни е. Става ли?

Без да изчака отговор, той се обърна към шофьора и му даде нови инструкции. Марти погледна към него, после към Анна. Размениха си усмивки. Те изключваха всички останали. Видях Марти да слага ръка на коляното на Анна и леко да го стиска. Когато Зепо отново се обърна, те седяха както преди.

— Всичко е наред. Ще сме там след пет минути — рече Зепо. Марти оправи очилата си.

Клубът не беше толкова зле, колкото се страхувах, че ще бъде. Бях очаквал нощен клуб и изпитах облекчение, че нямаше нито мигащи светлини, нито силна музика. Но все пак напълно отговаряше на представата ми за местата, които Зепо обичайно посещава. Крещящо, безвкусно и показно. Гъмжеше от ослепителни млади хора и имаше толкова много огледала, че дори и най-безнадеждният нарцисизъм можеше да бъде задоволен. Почувствах се съвсем не на мястото си, а и Марти изглеждаше така независимо дали го усещаше или не. Зепо обаче очевидно се чувстваше в свои води.

— Ей, тук има едни мои приятели — възкликна той и се насочи към пренаселената маса. Оставаше ни само да го последваме.

— Била ли си тук преди? — попитах Анна, докато вървяхме натам.

— Не. Дори не знаех, че съществува. — Снижи глас. — Господи, всички тук манекени ли са?

— Аз не съм — измърмори Марти. — А не мисля, че и Доналд е. Смяташ ли, че ще ни сервират?

Анна се прехласна, когато поразително чернокожо момиче по бюстие и минипола мина покрай нас.

— Определено се чувствам като повлекана.

— Не би трябвало — отвърнах. — Слагаш повечето от тези момичета в малкото си джобче. — Наистина го мислех. Тяхната крещяща, безлична външност не ми въздействаше изобщо.

Зепо вече ни беше осигурил места около масата.

— Моля всички за внимание, това са Анна, Доналд и Марти. — После изреди куп имена, които моментално забравих. С Марти бяхме удостоени с презрителни усмивки, Анна заслужи по-голямо внимание.

— Ще донеса нещо за пиене — каза Зепо и изчезна, без да ни попита какво искаме. Хората около масата продължиха оживения си, леко истеричен разговор, сякаш нас ни нямаше. Едва когато Зепо се върна, отново започнахме да съществуваме за тях.

— Питиетата са на път. — Изведнъж сякаш се бе изпълнил с енергия. — Господи, току-що присъствахме на най-ужасната вечеря в света — обяви той. Групата слушаше с внимание, докато описваше подробно мъчението ни. Заливаха се до сълзи в смях. — Честно, мислех, че ще заспя сред буламача!

Питиетата пристигнаха. Моето се оказа мексиканска бира.

— Как се запознахте със Зепо? — попита един загорял мъж Анна.

— Чрез Доналд. — Посочи към мен. — Обаче не го познавам много отдавна.

Младежът не прояви интерес откога го познавах аз. Тъкмо се готвеше да попита Анна още нещо, когато Зепо го прекъсна.

— Доналд е невероятно богат търговец на произведения на изкуството. — Сега ме погледнаха с по-голям интерес. — Анна има късмет да работи при него. А Марти пък е антрополог.

Марти като че се смути, когато вниманието се насочи към него и се скова в стола си. Втренчи се в недокоснатото си питие.

— Антропология? О, искаш да кажеш нещо като езика на тялото и такива работи? — попита вятърничаво красиво момиче с изрусена до бяло коса и гъсти черни вежди.

— Това е част от нея. Но има и друго — отвърна Марти.

— Например? — поиска да узнае един младеж с бакенбарди.

Марти оправи очилата си.

— Ами в основата е изучаването на Човека. С главно „Ч“, не с малко.

Край масата се разнесе кикот. Зепо се обърна към Марти с леко презрителна усмивка на лицето.

— В момента изучаваш ли ни?

Марти се усмихна и поклати глава.

— Няма защо да се безпокоите. Не го правя непрекъснато.

— И все пак сигурно е прекрасно да можеш да разбереш дали някой лъже по начина, по който си почесва носа например. — Подигравката на Зепо беше опасно очебийна.

— Е, не е чак толкова лесно.

— Не е ли?

— Не е. — Ръката на Марти се стрелна към очилата му, докосна ги и отново се отпусна. — Почесването по носа може да означава, че някой лъже или пък че е нервен. А може и просто да го сърби носът. Това не е точна наука.

— Значи не можеш да разбереш какво си мисля по начина, по който седя? — попита русото момиче. Беше се облегнала с лакът на масата, с лице, подпряно на дланта, и го гледаше съсредоточено. Виждаше се и голяма част от деколтето й. Марти я погледна и побърза да отмести очи.

— О… не.

Усмивката на Зепо ставаше заплашително подигравателна.

— Хващам се на бас, че просто си скромен — рече той. — Не вярвам, че не можеш да кажеш повече от това. Какво мислиш за мене например? Какво ти говори „поведението“ ми?

Марти, изглежда, изпитваше неудобство.

— Наистина не…

— Е, хайде. Сигурно можеш да направиш някакво предположение след всичките ти години на занимания.

От цялата маса се чуха окуражителни звуци. Анна гледаше към Марти с известна тревога. Надявах се Зепо да не е прекалил. Марти сви неохотно рамене.

— Добре, щом наистина искаш. — Зепо се усмихна високомерно. Марти го погледна и си пое дълбоко въздух.

— И така, начинът, по който си се облегнал напред, с разкрачени крака, застанал право срещу мене, говори, че се чувстваш уверен в себе си. Вероятно дори с желание за конфронтация. От известно време вече проявяваш признаци на агресивност, така че бих казал, че или се чувстваш заплашен, или пък искаш да утвърдиш превъзходството си над останалите мъже в групата. Ако беше горила, вероятно би се удрял в гърдите и би ръмжал.

Зепо леко замръзна в стола си.

— О, сега започваш да се чувстваш малко по-неудобно — продължи Марти. — Леко се отдръпваш, прибираш краката, което говори, че вече не си толкова самоуверен, а сега пак се облягаш напред, като показваш отново признаци на агресивност, така че сигурно не ти се нрави описанието ми. В момента си скован и напрегнат, което може да означава, че или си нервен, или си готов за внезапно нападение. А от начина, по който са стегнати мускулите на челюстта ти, бих казал, че е по-скоро второто, и ще е най-добре да спра, преди съвсем да те вбеся и да ми избиеш зъбите.

Никой не проговори, когато той най-сетне млъкна. Русото момиче първо се размърда.

— Оу, това е невероятно!

Магията беше развалена. Чу се смях на облекчение. Всички отново се раздвижиха.

— Разкриха ти картите, Зепо — обади се момчето с бакенбардите. Устните на Зепо бяха замръзнали в усмивка. Забелязах, че мускулчетата на челюстта му продължаваха да се свиват.

— Наистина е страхотно! И можеш да разбереш всичко това само като гледаш някого? — Русото момиче очевидно беше силно впечатлено.

Ръката на Марти отново докосна очилата му. Погледна Анна с полуусмивка.

— Не, всъщност не. Просто си го измислих.

Последва миг на слисано мълчание. После присъстващите избухнаха в смях.

— Значи всичко това бяха само лайна? Честно? — попита русото момиче. Марти кимна.

— Разбира се. Абсолютни лайна. — Усмихна се на Зепо. — Нали така?

Зепо отвърна на усмивката му напрегнато.

— Да. — После изражението му се разведри и се ухили. — Пада ми се, задето бях толкова нахакан. — Чудех се дали и някой друг забелязваше колко ядосан беше. Толкова доволен се чувствах, че отпих от бирата, преди да се сетя какво пия. Марти не си беше направил услуга. Зепо не беше човек, който леко би приел унижението. Сега имаше злоба, която да го мотивира. И след като разговорът продължи да се върти около Марти, Зепо стана и тръгна към тоалетната. Последвах го.

— Ако бях на твое място, за в бъдеще бих правил така, че съревнованието да остане само на физическо равнище — измърморих, докато влизахме.

— О, я се разкарай — изруга той и се затвори в кабинката.