Саймън Бекет
Опасни пътища (11)

11

Чаках на летището, когато Анна пристигна на следващата сутрин. Усетих собственическа тръпка, когато я видях да минава през митницата. Усмихна се, докато идваше към мен, но усмивката й изчезна веднага, щом се поздравихме.

— Не успях да я купя — рече тя. За миг не можах да разбера за какво говореше. — Накрая се продаде за осем и седемстотин. — Сви извинително рамене.

— О, нищо, едно печелиш, друго губиш — отвърнах, след като се досетих най-сетне. — Какво да се прави.

— Купи я една японка. Още някой наддаваше с нея до осем и петстотин и после се отказа. Боя се, че ме оставиха доста назад.

— Така стават тия неща. Ако някой твърдо е решил да купува, не можеш да направиш почти нищо, за да му попречиш. Освен ако не си готов да изхарчиш смешно много пари. Няма значение. Поне купи картината на Хопър, а точно от нея се интересувах най-много.

Забелязах, че съчувствените ми думи бяха излишни. Анна почти не ме слушаше.

— Знаеш ли нещо за Марти? — попита тя.

— Не съм го виждал, откакто те изпратихме. Защо? Случило ли се е нещо?

— О, не. Просто питах, това е всичко. Мислех си, че може да е тук. — Равнодушието й беше неубедително.

— Ами снощи наистина му се обадих да видя дали иска да дойде, но го нямаше.

— В колко часа беше това?

— О… около осем, струва ми се. Какво има? Изглеждаш угрижена.

Тя се усмихна.

— Не, всъщност нищо. Само дето не можах да се свържа с него вчера.

— Вкъщи или в университета?

— Вкъщи. Обадих му се снощи, но никой не отговори.

— Може да е работил до късно.

— Да, сигурно. — Направихме още няколко крачки. — Имаш ли нещо против да пробвам отново? Само да му съобщя, че съм се върнала?

— Разбира се, че не. Ще чакам тук. — Гледах я как отиде до редицата телефони и се нареди на най-малката опашка. Прозях се. Бях прекарал още една дълга и почти безсънна нощ. Бях чакал буден до четири и половина Зепо да се обади и да ми каже, че се е върнал благополучно. Не беше имал никакви проблеми. Щом стигнал до блатата, карал по второстепенни пътища и накрая спрял на особено усамотено място. Пренесъл Марти доста далеч от пътя и го заровил в обрасла с орлова папрат местност.

— Тъкмо бе започнала да расте — осведоми ме. — След някоя и друга седмица ще покрие абсолютно всичко.

Беше изхвърлил лопатата, кирката и лоста в наводнена кариера. Гащеризона, ръкавиците и гумените ботуши беше донесъл обратно. Заедно с дрехите и куфара на Марти те щяха да бъдат нарязани и накъсани на ивици, смесени с домашния боклук и изхвърлени в няколко различни кофи из Лондон. Личните принадлежности на Марти — паспорта му и кредитните карти, първо щяха да бъдат изгорени, а после изхвърлени по същия начин.

Точно това правеше Зепо, докато аз бях на летището. Беше закарал колата ми на нощен паркинг, където го чакаше неговата, и беше оставил ключовете вътре. Използвайки резервния комплект, аз я бях прибрал рано тази сутрин и я бях закарал на автомивка, преди да посрещна Анна. По-късно щях да я почистя по-внимателно и щях да сменя гумите. Не исках по нея да има следи от калта или мръсотията из блатата.

Най-сетне Анна се беше добрала до един телефон. Видях между веждите й да се появява малка бръчка, докато държеше слушалката до ухото си. Малко се стреснах, когато започна да говори, но после се сетих, че сигурно се беше обадила в университета. Бръчката остана и след като беше затворила и отново набираше някакъв номер. Този път чакаше, но никой не отговори. След известно време остави слушалката.

— Успя ли? — попитах, когато се върна.

— Не. Позвъних в университета, но той не е там. А и в апартамента никой не отговаря.

Потупах я по ръката.

— Не се тревожи толкова! Вероятно в момента пътува към университета.

— Но той няма навика да закъснява. А и когато му звъних в апартамента от хотела днес сутринта, също никой не вдигна.

— Е, сигурно телефонът не е бил в ред.

— Не мисля. Звънеше. А и първия път, когато се обадих снощи, даваше заето, така че трябва да е работил.

Явно е било, когато аз бях заел линията.

— Не е задължително. Може да не е звънял при него. Имах веднъж такъв случай с моя телефон. А първия път може да са те свързали с грешен номер. Възможни са толкова много причини.

Бръчката леко се отпусна.

— Сигурно си прав. Просто не е в стила му да го няма, това е.

— А ако телефонът ви е развален, той вероятно още си е вкъщи и също си мисли, че не е в стила ти да не се обадиш.

Тя се засмя малко сконфузено.

— Знам, държа се глупаво.

— Съвсем не. Всъщност, ако искаш, първо ще те закарам до вас. Смея да кажа, че няма да имам полза от работата ти, докато не се успокоиш.

Анна моментално почувства облекчение.

— Ще го направиш ли? Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Разбира се.

Сложих куфара й в багажника — бях погледнал преди това, за да се уверя, че е празен — и потеглихме към апартамента й. Отначало бъбрехме за пътуването й, но когато наближихме, тя замлъкна. Аз самият бях напрегнат. Не можех да бъда напълно сигурен, че Марти не беше оставил някакъв знак къде отива. Нямаше причини да го прави, но щях да съм по-спокоен, ако знаех със сигурност.

Никога преди не бях ходил в апартамента на Анна и щом стигнахме до Кемдън, трябваше да ме насочва.

— Ето тук — каза тя. Паркирах пред редица еднотипни къщи.

— В колата ли да те изчакам? — попитах, като се надявах да не ми отговори утвърдително.

— Не, всичко е наред. Ела горе.

Последвах я до задната част на къщата и по една дървена стълба до врата на първия етаж. Анна отключи и влязохме.

— Марти? — извика тя. Останах в кухнята, докато тя обиколи останалата част от апартамента. Миришеше приятно на билки и подправки, както и на доста киселата лека миризма на застояло кафе от изсъхнал филтър. В мивката имаше мръсна купичка, пластмасова чаша и лъжичка — свидетелство за последната закуска на Марти.

Анна се върна в кухнята. Изглеждаше още по-разтревожена.

— Няма нито бележка, нито нещо друго. Не мога да проумея. Знаеше, че се връщам тази сутрин.

— Но не е очаквал да дойдеш право тук, така че не би ти оставил бележка, нали? Защо не се обадиш отново в университета? — Усмихнах й се окуражително. — Докато звъниш, аз ще сложа чайника, какво ще кажеш?

Тя отиде в дневната, за да се обади. Напълних чайника и тъкмо търсех чай, когато след малко се върна.

— Току-що говорих с шефа на катедрата. Той самият се готвел да се обади. Марти трябвало да се срещне с него преди половин час, но не се е появил. Никой не знае къде е.

Придадох си леко загрижен вид.

— Ами… сигурно е забравил.

— Не би могъл, не и той.

— Успокой се, Анна. Не се тревожи за нищо и никакво. Убеден съм, че има някакво съвсем просто обяснение.

— Но той знаеше, че ще се обадя снощи. Когато говорихме предишната вечер, му казах, че ще се обадя, и той отвърна: „Ще се чуем утре по същото време!“

— Е, понякога се случва нещо непредвидено. Ти самата спомена, че линията е била заета, когато си се обадила първия път. Значи тогава е бил тук, нали?

— Предполагам.

— И той знаеше, че ще те взема от летището и ще те закарам направо в галерията. Така че ако иска да се свърже с тебе, по-вероятно е да те потърси там, отколкото тук, нали?

Тя кимна очевидно не особено убедено.

— Май така или иначе ще е най-добре да вървим. И без това ти отнемам от времето.

Махнах с ръка успокояващо.

— Хайде преди това да изпием по чаша чай. Ще ти дам възможност първо да се успокоиш малко. А ако междувременно той се обади в галерията, ще остави съобщение на телефонния секретар. — Не бързах да си тръгвам. Харесваше ми интимността да бъда с Анна в дома й, обкръжен от вещите й. За първи път прониквах в личния й живот. Чайникът завря.

— Сега, къде е чаят?

Докато наливах водата в каната, Анна отиде в дневната и я чух, че отново звъни по телефона. Извадих млякото от хладилника, помирисах го, за да се уверя, че не е прокиснало, и налях в две чаши.

Чудех се кога Анна щеше да забележи, че някои от нещата на Марти липсват. Изкушавах се да й подскажа да провери, но се сдържах. Така или иначе скоро щеше да го открие. Сложих чая и чашите на един поднос и го отнесох в дневната.

Анна все още беше на телефона. Когато влязох, тя каза:

— Окей, Ал. Благодаря ти все пак — и затвори. — Обадих се на всички, за които се сетих, и при които би могъл да бъде, но никой не знае къде е. — Едва потискаше тревогата си.

— Изпий това. — Подадох й едната чаша. — Като се безпокоиш, няма да промениш нищо.

— Да, но къде е той?

— Не знам, но съм сигурен, че скоро ще разбереш. Опитай се да погледнеш на нещата в перспектива. Сега е още дванадесет без петнадесет. Не мислиш ли, че е твърде рано да започваш да се паникьосваш?

Не ми отговори. Чаят остана недокоснат. Знаех, че всеки миг щеше да поиска да отидем в галерията, за да види дали Марти не се е обаждал.

— Мога ли да използвам тоалетната? — попитах, за да поотложа този момент.

— Надолу по коридора, вратата вдясно. — Анна дори не вдигна поглед, когато излязох от стаята. Затворих вратата след себе си. Коридорът беше малък. Имаше една врата вляво и една вдясно. Тази вляво сигурно водеше към спалнята. Поколебах се и я отворих.

Пред мен се простря двойно легло, почти изпълващо стаята. Останалото малко пространство беше заето от боров гардероб и скрин. Из въздуха се носеше парфюмът на Анна. Страхувах се да се бавя повече и тъкмо се готвех да затворя вратата, когато една снимка в рамка на тоалетката привлече вниманието ми.

Беше на Анна и Марти на плажа. И двамата бяха по бански. Марти беше точно толкова бял и хилав, колкото си бях представял, но почти не му обърнах внимание. Образът на Анна ме хипнотизираше. Носеше бял бански и очевидно тъкмо беше плувала. В косата й блестяха водни капчици, тялото й беше мокро и дълбокият пъп отчетливо се очертаваше. Зърната на гърдите й ясно личаха под мокрото горнище, а долнището беше силно изрязано на хълбоците и хлътваше V-образно към слабините й, които изпъкваха в малко, издигнато хълмче. В центъра му се виждаше тясна, едва забележима цепнатинка.

Гърдите ми се стегнаха, докато гледах снимката. В този момент бих дал всичко, за да я притежавам. Трябваше да напрегна цялата си воля, за да изляза и да затворя вратата. Влязох в банята и наплисках лицето си със студена вода. Вече овладял се, се огледах наоколо за други следи от личния живот на Анна. Рафтчето над умивалника беше отрупано с шишенца и бурканчета, същото можеше да се каже и за шкафчето. Отворих го. Първото нещо, което видях, беше голяма кутия с превръзки. Бързо затворих вратичката.

Пуснах водата в тоалетната, без да я използвам, и се върнах в дневната.

— Да тръгваме към галерията, а? — предложи веднага Анна.

Съгласих се. Не можех да намеря извинение да не го направя.

На телефонния секретар имаше няколко съобщения, но, разбира се, нито едно не беше от Марти. Отново казах няколко окуражителни думи, но загрижеността на Анна вече нарастваше стремително.

— Знам, мислиш си, че се държа глупаво — рече тя, след като пак се обади в университета, — но това не е в стила му. Не мога да разбера защо не ми е оставил бележка къде е.

— Не смятам, че се държиш глупаво, просто според мен пресилваш нещата. Сигурен съм, че скоро ще се появи.

— Но къде е?

— Не знам. Обзалагам се обаче, че довечера ще се прибере както обикновено с простичко обяснение за всичко. — Усмихнах й се. — Хайде сега. Какво ще кажеш да обядваме?

Анна настоя да остане в галерията, в случай че Марти се обади. Поръчах да ни донесат сандвичи, но тя не докосна своя. С напредването на следобеда ставаше все по-замислена и по-замислена. Отново се обади в университета и дори се свърза с телефонната централа да провери дали линията, която ползва, е наред. Щом телефонът иззвънеше, тя замръзваше и ако го вдигнех аз, ме гледаше напрегнато да разбере кой е. Накрая в четири часа й казах, че може да си върви у дома.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Напълно. Всъщност ще те закарам, ако искаш.

— Не, наистина няма нужда. — Беше очевидно, че желаеше да е сама. Неохотно реших да не настоявам. — Ако Марти се обади, предай му да ми звънне, ще го направиш ли?

— Разбира се — отвърнах. — И не се тревожи. Сигурен съм, че е добре.