Даина Чавиано
Игрален дом (7)

I

„Трябва да е някаква шега“, помисли си Гая, без да губи от поглед жената, която се плъзна из градината като силует от мъгла.

Светлината на улична лампа се стелеше като пепелив тюл, който позволяваше да се отгатнат очертанията на предметите. Заобиколена от вековни тополи, голямата къща се губеше под прегръдката на клоните. В други времена входът е бил пазен от розови храсти, хибискус и цеструм ноктурнум, сега единствените цветя, която бяха оцелели в този гъсталак, бяха няколко бругмансии. Краткотрайната гледка на възбелите снопчета й напомни как ги наричаше баба й: грамофончета.

Шумът от смеховете се засилваше с приближаването им към портала. Гая заподозря съществуването на някаква конспирация. Дали Лиса не беше се уговорила тайно с някого, за да я накара да вярва, че ориша я води към тази къща? Очакваха ли, че онази фамилия ще я накара да допусне присъствието на самата Афродита на този остров? Толкова ли я обичаше приятелката й, че беше решила да изтрие спомена за Поета, дори с цената на това безумие? Дали Ери беше пратеник на леля Рита?

Щеше й се да отговори утвърдително на всички неизвестни и веднага да забрави за тази случка, но оставаха въпроси, които не знаеше как да реши. Ако срещата й с Ери беше просто добронамерен капан, как да си обясни случая в ресторанта? Как да изтълкува влизането на забранено за нея място, кулинарната оргия, факта, че не платиха? Не вярваше някой да има достатъчно власт, за да подготви подобен сценарий. Затова се съмняваше, че съществува заговор; въпреки че, ако нямаше заговор, какво означаваше всичко останало?

Нощта осезателно захладня. Гая започна да трепери под леката си памучна рокля. Наистина се зарадва, когато водачката й се приближи до портала и след като прошепна няколко думи, вратата се отвори.

В контраст с мрака навън, салонът беше осветен в леко синкав блясък. Няколко големи кресла и дивани бяха пръснати из помещението; никой не седеше на тях, с изключение на две жени, които си шушукаха, докато си вземаха плодове от кошница, поставена на една маса. И двете изглеждаха фантастично: косите им бяха прибрани с ленти, както са се носили древните римлянки, и бяха облечени с туники, които опасваха телата им с воали. Смеховете им се смесваха със звука на зъбите, които хрупаха кората на пъпешите и ананасите; едната от тях се беше изтегнала върху пейка от алабастър, като откриваше краката си. Като цяло гледката напомняше на онези буколически викториански картони, където изобилието от тюл само разкрива сладострастието на онова, което се опитва да скрие: сцена, в която разцъфваха детайли, сънувани от едновремешни художници — голота върху студения мрамор, вяли и смирени погледи, галещи пера, които могат да те уморят от страст — сякаш бъдещи реминисценции на Сад и Мазох.

Когато ги видя да влизат, едната от жените се изправи и се приближи до чугунен съд, от който излизаше пара. С черпак наля течност в две чаши и се доближи до новодошлите.

— Заведението черпи — каза тя.

Гая подуши чашата с недоверие.

— Какво е това?

— Чай от цветя.

Беше питие, което миришеше на билки и прикриваше горчивата си жилка с тъмен и мътен мед.

Чуха се по-отчетливо смехове. Гая предположи, че от другата страна на вратата има някакво тържество, въпреки че опушените витражи не позволяваха да потвърди или да отхвърли тази възможност. При всички положения не се опита да научи повече. Придружителката й пиеше спокойно, изтегната на един диван. Гая изпи чая си, докато обмисляше възможни обяснения: или жената не бързаше да намери Ери, или той щеше да дойде при тях, или това чакане беше част от някакъв ритуал, чиято цел не й беше неизвестна.

Не беше необходимо да чака дълго, за да установи, че чаят беше нещо повече от обикновена отвара. Пухкава, почти апетитна наглед аура започна да обгръща предметите; после се появиха аромати — всякакви миризми: на ментово вино, на розово масло, на влажна пръст, на мускус, наситен с цветен прашец, на горящи дърва, на жасминова вода — сякаш обонянието й беше прехвърлило човешките граници. Почти се стресна, когато водачката й отново я обгърна през кръста.

— Хайде, вече е време — изглеждаше леко пияна.

От другата страна на вратата се простираше коридор, пазен от уютен полумрак, където очите можеха да гледат, без да се уморяват. В това задушевно място цареше безпорядък. Десетки хора влизаха или излизаха от множество стаи. Беше лесно да се разбере какво се случва в тях, защото вратите всъщност не бяха врати, а колониални паравани с две крила. Гая надникна над един параван и гледката предизвика у нея нещо повече от изненада. Излегнали се върху легла и килими, няколко двойки се забавляваха сред възглавниците. Навсякъде се разхождаха полуоблечени младежи, които се втурваха грижливо да почистят онези, които завършваха любовните си напори. Гая наблюдаваше старанието, с което мокреха кърпите в хладка вода, където плуваха листенца от роза, и нежността, с която прокарваха кърпите по влажните вулви и изнемощелите фалоси.

— Къде отиваш? — попита Ошун, като забеляза, че девойката се опитваше да се изплъзне.

— Дойдох да видя Ери.

Жената направи властен жест.

— Не, скъпа. Тук си, защото Ери ти нареди да се подчиниш на неговия вестоносец и ти прие поканата. Дали ще реши да те види, или не, е негова работа. Засега нямаш друг избор, освен да ме последваш… Надявам се да не мрънкаш и да се подчиниш.

Изтръпна и разбра, че жената говори истината. Беше безсмислено да изисква внимание и уважение, след като сама се беше напъхала в устата на вълка. Беше се уговорила с него, никой не я беше задължил… Или може би да? Волята й се беше стопила след странното изнасилване предишната нощ, сякаш онзи член с цвят на канела й беше монтирал филтър, който я омагьосваше, принуждавайки я да изпълнява изискванията му… Но може би си въобразяваше несъществуващи неща. Може би беше дошла тук само заради нетърпението си да разгадае напълно онзи тайнствен мъж.

— Идваш ли с мен?

Съгласи се смирено.