Даина Чавиано
Игрален дом (11)

II

— Как може да си помислиш такова нещо? Леля Рита не е способна на това.

Зениците на Лиса блеснаха като меч, размахван под слънчевите лъчи.

— Не вярвам да го е направила с лошо намерение — отвърна Гая меко. — Може би не го познава добре.

— Казвам ти, че не е вярно; тя никога не би пратила някого да стори нещо подобно… Дори не разбра в кой ресторант ще отидеш! Не помниш ли, че ние с теб го избрахме?

— Да, посъветвани от сестра ти.

Лиса улови намека.

— Това какво общо има? — възпротиви се тя. — Ирене се подиграва на тези неща. Тя ни помогна, защото аз я помолих.

— Но Рита може да е изпратила някого да ме следи.

— Не сме в Холивуд, Тая. Слез на земята. Кръстницата ми е уважавана сантера; единствената й грижа е да храни своите ориши и да се грижи за тях, за да може да помага на кръщелниците си. Недей да я обвиняваш, ако онова, на което си попаднала, те е изплашило или не е отговорило на очакванията ти… Въпреки че ми се иска да узная дали си струваше.

— Кое?

— Не се прави на луда; трябваше да заместиш мъртвец с жив човек. Кажи ми истината. Получи ли се?

— Ери е специален, но ме плаши.

Лиса се усмихна коварно.

— Прекарала си фантастично.

— Не това е проблемът.

— А какъв е тогава?

— Трябва да съм сигурна, че кръстницата ти няма нищо общо с това.

— Нали ти казах: това е против принципите й — изгледа я с недоверие. — Толкова силно ли ти подейства?

— Не става дума за него, а за мястото, на което ме заведе.

— Какво място?

— Място, където има ориши.

— Какво?

Гая не искаше да навлиза в подробности, но нямаше друг избор, освен да й разкаже за церемонията на Ироко и за бога със синьо семе в онази райска къща… Опитите й да разкаже всичко последователно не попречиха на самата Лиса накрая да се усъмни в нея. Никога не би помислила, че приятелката й е бълнуваща митоманка. Дали не беше полудяла? Невъзможно, не можеше да е по-здравомислеща и по-рационална. Също така отхвърли и други възможности, включително голямо напиване. Гая пиеше само женски питиета, пълни с билки, плодове и всички онези педалщини, над които се лигавеше часове наред.

— Казваш, че онази жена е произнесла някаква фраза, когато сте се срещнали?

— Паролата, която Ери ми беше дал.

— Сигурно е било внушение.

— Внушение?

— Нали Ери е лекар…

— Всъщност е масажист.

— Няма значение. Ако има понятие от медицина, може да те е хипнотизирал в един момент и да ти е дал фраза, на която да реагираш по определен начин.

— Това възможно ли е?

— Веднъж видях как хипнотизираха един човек. Предупредиха го, че всеки път, когато чуе определена дума, ще вижда червен гълъб, кацнал на рамото на човека пред него. И така се случи. Самуел можеше да си говори с теб най-нормално; но ако включиш тази дума в разговора, веднага ставаше като омагьосан и гледаше онова, което само той можеше да види.

— Червен гълъб? Такива не съществуват.

— Кажи го на подсъзнанието. То е способно да вижда червени дракони или извънземни, ако хипнотизаторът му реши.

Тая си припомни събитията от предишните вечери. Да, могло е да се случи; въпреки че имаше една подробност…

— Има нещо, което не се връзва.

— Кое?

— Времето.

— Какъв е проблемът с времето?

— Днес трябваше да е неделя. Прекарах две нощи на онова място, а дори майка ми не е разбрала, че ме няма.

— Обясни ми.

— Ошун ме беше предупредила — и обясни, като видя изражението на Лиса. — Една жена, която каза, че се нарича Ошун, ме увери, че когато човек влиза в онази къща, времето навън спира; и че когато излезе, все едно не е минавало… Хипнозата предизвиква ли този ефект?

— Не знам.

— Трябва да говоря с Ери.

— Само внимавай.

— Кой е страхливият сега?

— Не съм страхлива. Фактът, че те е излекувал от фригидността ти, не означава, че трябва да му имаш доверие.

— Твоята кръстница ме посъветва да го намеря.

Лиса прехапа устни.

— Какво мислиш за него всъщност?

— Той е тайнствен мъж. Има лице на светец и тяло на древногръцки бог.

— Не мисли с оная си работа.

— Говоря от сърце.

Звънец отекна в сградата, съседна на парка, и смути врабчетата, които се гушеха във вековния листак. Птичият прилив се издигна за миг към облаците като рояк скакалци. Ятото заобиколи площад „Каденас“ и се върна пак на дървото, чиито клони отново потъмняха.

— Тръгвам — каза Гая и се изправи. — Ако съм в настроение, довечера ще ти се обадя.

Мълчешком изкачиха стълбите до кафенето — почти винаги празно заради обичайната липса на продоволствия. Една бърза целувка, и се разделиха. Лиса се мушна в една от сградите, граничещи с площада — великолепно въплъщение на тропическия неокласицизъм, а Гая се отправи към изхода за коли и пешеходци. Оставаше й да мине покрай Факултета по физика и да се спусне надолу до сградата на Факултета по литература.

Когато влезе в аулата, преподавателката не беше дошла. Избегна първите редове и се шмугна в претъпканите средни редове, където беше по-трудно да се намери свободно място, отколкото на партера в театър „Лорка“ по време на балетна премиера. Когато откри едно, остави багажа си на долната табла на чина и се зае да преглежда тетрадките си. Някой й подаде един лист.

— Какво е това?

— Трябва да го подпишеш — помоли я Кастильо, идеологическият отговорник на аулата.

— Защо?

— Това е споразумение.

Тая прочете: студентите се задължават да изобличават философските и идеологическите постановки, които противоречат на принципите на марксизмаленинизма, в рамките на насоките за чистотата на комунистическия морал на младежта…

Боже господи! Поредната глупост. Тези седмични документи имаха ефекта на заразна епидемия. Заради тях трябваше да се крие, за да чете Юнг и Блаватска, заради тях едва успяваше да се добере контрабандно до определени филми на Вайда и Алмодовар.

— Няма да подпиша.

— Моля?

Няколко студенти се обърнаха да я погледнат.

— Няма да подпиша това.

— Защо?

При други обстоятелства би отвърнала „защото не искам“, този път запази мълчание.

— Не бъди инат — прошепна момчето, след като установи, че останалите се връщаха към своите занимания. — Сама ще си създадеш проблем. При всички положения тук никой не вярва в това. Подпиши го, какво толкова?

Гая застана нащрек. Не за първи път й пускаше една от онези фрази. Дали не е провокатор?

— Държат те на мушката, момиче — настоя той.

— Виж, Кастильо, казвал си ми го повече от двайсет пъти за последните седмици. Какво си намислил?

— Нищо, но ако не подпишеш, ще те посочат с пръст на следващото събрание. Точно по тази причина вече изхвърлиха трима души от „Чужди езици“.

— Все ми е едно.

— Не ставай глупава — намеси се Китаеца, който, въпреки прякора си, приличаше повече на мулат, отколкото на азиатец. — Подпиши и забрави за това.

Тя ги загледа, убедена, че играят някаква роля.

— Не разбирате ли, че това е пълна глупост?

Китаеца поклати глава в израз на униние, преди да започне да опипва джобовете си, сякаш се беше сетил, че трябва да намери нещо в тях.

— Китаец, убеди я — помоли го Кастильо. — На мен никога не ми обръща внимание.

— Глупости, не ми е до това — каза той. — Щом иска да загази, проблемът си е неин.

Стана от мястото си и излезе в коридора. Гая и Кастильо останаха да си шушукат насаме.

— Наистина си луда — прошепна Кастильо, — не знам защо искаш да се направиш на мъченица. В края на краищата, единственото, което ще постигнеш, е да изгниеш в някой затвор без никой да разбере.

Този път тя го изгледа без да продума. После обърна поглед към Китаеца, който в този момент влизаше с химикалка в ръка. Дали наистина никой от тях не вярва в това, което подписва? Свеждаха глава по целесъобразност? Спазваха инструкциите, за да си спестят проблеми? Припомни си някои коментари, любопитни фрази, дребни жестове на съучастие… Да, нещо се беше променило. Или беше в процес на промяна. Лицемерието навсякъде печелеше терен. Двойният морал. Маските. Заподозря, че това явление не е отскоро, но тя беше закъсняла със светлинни години да го забележи. Къде е била през цялото това време? Докато си играеше на любовници, приятелите й се бяха превърнали в най-добрите актьори на света.

Даде си сметка, че младежът чака тя да вземе решение и сякаш нещо се срина в душата й. Разбра, че нямаше смисъл от изолираната й съпротива, освен да се изкара глупачка. Освен това беше уморена да се противопоставя на една сила, която накрая винаги я побеждаваше.

Образът на потъналата в сенки къща изникна в съзнанието й и заедно с нея една идея започна да си проправя път, напълваща със страстта, с която кълнът от зърно жадно търси светлината. Онази къща приличаше на родината й: на този остров — илюзорен и измамен, прелъстителен и лъжлив, мошенически и разпътен. Само че за да го забележи, човек трябваше да живее там, да обитава неговите нощи и дни, да развратничи с мизерията му и неговата прелест, а не да се разхожда с блуждаещ вид на турист, пристигнал от друг свят. Отвсякъде избуяваше едно мъчително условие, което пречеше да се разбере къде свършва делириумът на човешката душа и къде започват абсурдите на общество, което никой не иска, но пред чието унищожение, изглежда, никой не беше склонен да се изправи; едно общество, способно да мами останалия свят, защото дори на собствените му граждани им беше трудно да разкодират жестоките механизми на неговото функциониране.

Досети се, че Ери е искал да й покаже нещо повече от едно нереално място; може би в къщата се криеше някаква поука, която тя трябваше да разгадае. Докато подписваше абсурдния документ, заподозря, че отново ще я види.