Даина Чавиано
Игрален дом (14)

V

Знаеше, че да се върне в онази къща, беше като да проникне в опасна територия; като слизане в ада, в царството на смъртта, във владенията на Оя… в онзи район, където душите преминават в мрака на своите страсти.

Обиколката по хаванските улици отново събуди подозрението й, че беше направила някаква крачка в друго измерение. Представи си, че пътува из подсъзнанието на град, където достъпът беше възможен единствено благодарение на милостта на водач, който да предложи да го покаже, както беше направил Виргилий с флорентинския бард. Припомни си набързо духовните одисеи и се сети за мистиката на розенкройцерите, за душите, които напускат телата, за Алан Кардек, за преживяванията в състояние на кома… И заподозря, че този мулат със светли очи може да е нейният ангел хранител, който я води — лъжлив Орфей — в дом извън времето, където мъртвите съществуваха едновременно с живите.

„Наистина, много любопитно“, й се искаше да каже, когато стигна пред голямата къща; всъщност, както в Страната на чудесата, нещо, което преди това не съществуваше, после изникваше изведнъж или променяше вида си. Например беше убедена, че е минавала по същия път много пъти, без да успее да открие къщата. Толкова пъти повтори това, докато накрая се убеди, че къщата трябва да е на друго място. Как тогава Ери я откри?

С внимателен жест мъжът й помогна да избегне високите треви на входа и заедно заобиколиха шубраците, които се разпростираха върху плодородната и тъмна земя. Всичко беше както преди: клоните на тополите се сплитаха, за да скрият градината, колониалната решетка продължаваше да сочи към облаците, а слабият шум на смеховете напомняше за празненство на призраци в гъстата гора. Сега обаче не стигнаха до вратата. Отклониха се по пътечка, пазена от растителна стена, която криволичеше, описвайки извивки и ъгли. Пътят беше загадка. Можеше да се видят кулите на къщата над плетеницата от растения, но гледката беше неравна. Понякога сякаш се насочваха към нея, понякога сякаш се отдалечаваха.

Накрая пътеката ги отведе до къщата. Вътре отново се умножаваха галериите с неоготически тавани, лампите като сталактити, ярко оцветените витражи и коридорите, изпълни със силуети, които сякаш се промъкваха крадешком сред екота.

Гая почувства думтене в главата си. Всеки път, когато паметта й се мъчеше да извади някой спомен, слепоочията й болезнено затрептяваха. Помисли си, че главата й ще се пръсне, и изведнъж напрежението стана нетърпимо. Лабиринт! Това представляваха къщата и градината — лабиринти. Крит в Хавана. Възможността да срещнеш Минотавъра — гладен или влюбен. Лабиринти. Да навлезеш в загубено място на брега на Меридовото езеро. Египет в Карибите. Центрове за инициация с множество значения. Какво ли ще е значението на тази къща? Може би оплетените й коридори служеха за защита. В древността лабиринтите са се строяли, за да се защити определен култ. По този начин никой злонамерен дух не е могъл да проникне до тайните му. Но лабиринтите също така са имали и друга функция: подготвяли са душата за посвещението в мистериите.

Разбра защо не беше успяла да запомни коридорите. Онази къща не беше направена за посетители. По-скоро съществуваше като изпитание за осквернителите. Да проникнеш там означаваше да забравиш разума и да се подготвиш да познаеш собствените си демони. Закътаните места имитираха първичния хаос, несъзнателността на желанията, несигурната закрила на утробата. Всяка част от територията й я отдалечаваше от света и я предпазваше от него, но тази защита беше оръжие с две остриета, защото я оставяше беззащитна и объркана, изложена на капризите на невидими същества, с които дори не успяваше да общува — същества, слепи и глухи за молбите й. Вече можеше да вика, да скандира, да моли за помощ, никой нямаше да я чуе. В лабиринта беше изолирана. Намираше се в центъра на света, но далеч от него. Беше като да изживееш проклятие.

Мислеше си всичко това, докато наблюдаваше раменете на Ери, съвършени и неясни в полумрака. Следваше го въпреки страха си, защото беше по-лошо да остане сама в този лабиринт от пътеки — невъзможен за разплитане гордиев възел.

Ароматът избухваше от изворите и потапяше ума в мъгли. Не видя никого, освен няколко силуета, които избягаха към сенките. Опита се да не се тревожи. Беше игра, първата нощ Ери я беше уверил в това, но въпреки това не преставаше да я плаши. Нищо не изглеждаше сигурно в онзи двубой на воли.

Водачът й отмести един параван, който ги отделяше от помещение, където охранена матрона пълнеше керамични паници. Стените на помещението изглеждаха окъпани в блестящ живак. Накъдето и да погледнеше Гая, полираните повърхности й връщаха образа, както се случва в традиционните лабиринти по панаирите.

— Ще опитаме нещо различно — прошепна той и направи жест към виночерпката.

Жената изостави задачата си, за да се приближи до ракла с издялани барелефи, в която се порови известно време. Гая не пропусна да забележи това негласно споразумение: беше явно, че търсеше нещо, уговорено от по-рано. Дали беше някаква услуга, която жената предлагаше на всеки гост, или беше резултат на специална уговорка? Дали тя бе първата жена, която той водеше в тази къща, или беше идвал и с други?

Плетеница от тюлени воали се разпиля по земята и Гая разбра, че тези дрехи имаха за цел да я преобразят. Защо? Дори не се опита да отгатне. Знаеше, че опитите й да предсказва никога не даваха резултат. Беше по-добре да изчака, вместо да се впусне в неразумно приключение на въображението.

Лека-полека, като принцеса, която се гизди за сватба, където от всяка подробност зависи сигурността на царството, бяха избрани дрехите й. Първо обувките, с много висок ток — предизвикателство за равновесието; след това пристегнат корсет, който правеше талията й фина и придаваше на бедрата й наситен визуален приоритет. След това мъчение с пристягащи връзки дойде ред на прозрачната пола. Корсажът с много дълбоко деколте послужи за опора на розовите върхове. И накрая скриха лицето й под було.

Тя се оставяше да я приготвят, очарована от образа, който й връщаха огледалата. Волята й, изглежда, я беше напуснала, въпреки че поне го съзнаваше. Не спираше да си мисли, че поведението й е в резултат от някаква дрога… или може би вече се беше предала на емоцията на играта. Мисълта за това само я обезпокои. От една страна, умът й разсъждаваше в пълно съзнание; от друга страна, тялото й отговаряше с очакващ автоматизъм, който я принуждаваше да спазва всяка заповед. Дали я привличаше опасността, личното й усещане за беззащитност пред онзи мъж, или може би възможността да изживее друга реалност, която съществуваше единствено във въображението й?

Когато приключиха с обличането, се огледа в едно огледало. Голите й гърди, които се показваха върху толкова воали и толкова коприна, й придаваха определено вид на критянка.

— Невинен и съблазнителен образ — Ери взе парче въже, за да върже китките й, — специално за тази нощ, когато къщата принадлежи на слугите на Оя.

Гая не се изненада много от това съвпадение между мислите си и последните думи на любовника й. Може би нейният собствен ум създаваше цялата тази вселена…

Близо до вратата чакаха две черни джуджета, облечени в дрипи; едното от тях подаде на мъжа парче плат, с което превърза очите й. Първо трябваше да се бори с булото. Реши да го свали веднага, за да може да опаше два пъти тюла. Преди булото отново да покрие лицето й, почувства устните на любовника си и неприятната мокрота на езика му.

— Не си мисли, че съм ти простил — прошепна той.

Тя последва звука на стъпките, водена от джуджетата, които мърмореха на своя пигмейски език. На Гая й заприличаха на две güijes^[1] — като онези, които според легендите обитават лагуните и рекичките в Куба.

Четворката се отправи към едно крило на къщата, където смеховете бяха по-малко, а ехото избухваше като вълни при морски земетръс. Там тишината се превръщаше в същност, която от време на време потреперваше при скъсването на някоя паяжина.

Гая вървеше с несигурна крачка, страхувайки се да не се блъсне в някоя мебел или стена, докато чу скърцането на отваряща се врата. Спря се за миг, но веднага бе принудена да се движи. Лепкавият въздух раздвижи воалите, които я покриваха. Под краката й проскърца трева. Водена от невидими ръце, пристъпваше по огладени камъни, които образуваха криволичеща пътечка. Вероятно беше приятна пътека по светло; но в тъмнината се губеше цялото забавление — на онези токчета, които затъваха в калта или се заклещваха в цепнатините на плочките. Вече започваше да се пита дали не са я завели в друга къща, или не се разхождат из някой парк, когато някой я хвана за ръката, за да я накара да слезе по няколко стъпала.

Слухът й я предупреди за присъствието на много хора: говорът, изглежда, идваше от всички страни. Пръсти вдигнаха булото й, оголвайки гърдите й, за да може пъргавите устни и змийските езици да ги оближат методично и прецизно. Поиска да окаже съпротива, но болезнен натиск върху китките й я накара да се откаже. Опита се да се абстрахира, да се бори срещу тази смесица от гняв и срам, която продължаваше безкрайно в лакомия гъдел върху кожата й. Мускулите й отново се напрегнаха, когато чу характерния звук на течност, която се излива в някакъв съд. В началото отказа да опита питието. Част от течността се разля по гърдите й. Гостите ознаменуваха неочакваната награда, като изсърбаха сока, който сякаш извираше от нея, както извира вода от пълните зърна на богините от обществените фонтани. Дори след като отместиха съда, питието продължи да се стича по врата й. Или така й се стори. Определено беше замаяна.

Сложиха я да легне. Почувства ледения допир на мрамора в подколенните ямки и за първи път усети всепроникващия мирис: дъх на старост, на овехтялост, на катакомби… Потръпна от студ и страх.

— Ще играем на смърт — беше гласът на демона в ухото й. — Твоят труп лежи в мазето на крипта…

Нещо твърдо се намърда в устата й.

— Твое е. Играй си с него.

Гая прокара език по продължение на предмета и като позна какъв е, извика.

— Това е кост!

— Това е пръст от ръка — измърмори той. — Не бъди невъзпитана.

— Но е от мъртвец.

— Ах, тези дискусии ми развалят настроението — възропта женствен глас.

Ръцете на мъжа се стегнаха около гърлото й.

— Смучи го или лошо ти се пише.

Тя се подчини, изпълнена с отвращение, и свенливо смука този и други пръсти на същата ръка. От мястото й, един процеп под превръзката й позволяваше да види какво се случва. Изви малко врата си, достатъчно, за да види фигура, маскирана като привидение, да съзерцава в екстаз вътрешната част на бедрата й; завъртя глава и откри още дузина фигури със страховити маски. Беше невъзможно да разбере кой кой е в тази призрачна тълпа.

Пръстите рязко се отместиха от устата й.

— Не мърдай.

Гая почувства езика на призрака, който обхождаше кухините й с капеща слюнка. Дребни зъбки заръфаха гърдите й. Кожата й настръхна пред лавината ласки, щедро дарявани от непознатите… Някаква форма от плът шибна страните й, позна ентусиазирания инструмент на някой зяпач.

— Подчини се и му подай устата си.

Стимулиран от гледката на онези устни, които приемаха всяко анонимно лакомство, призракът реши да поднесе своето в другия вход, който се предлагаше със същата пасивност, и за да улесни задачата си, я накара да разтвори още повече бедрата си. Тя понесе тласъците му със стоицизма на Лукреция, за която загубеното целомъдрие вече не представляваше грижа.

Ритъмът на обладаванията се увеличи, докато публиката се разпалваше от гледката на този труп, който доставяше такова удоволствие. Въздишките около нея се увеличиха. Гая загуби представа колко призраци и чудовищни същества се изредиха между краката й и върху лицето й; и когато десетки от тях се бяха утолили от соковете й, се чу скърцане, което накара прилепите да се разхвърчат из криптата. Две сенки носеха глинена тенджера, която вреше гнусно, и я оставиха в един ъгъл.

През тесния процеп, който й даваше маската, Гая видя фигурата, която се приближаваше. Дали бе плод на въображението й, наситено от отровни изпарения, или бе истински този скелет с мраморен фалос? Фалангите погалиха бедрата й. Хрумна й, че някой трябва да движи ставите, демонстрирайки своето умение на кукловод с тази зловеща марионетка, но по какъв начин? Не можеше да отвори клепачи изцяло, за да провери.

Нямаше време за повече разсъждения. Още щом усети ледените зъби, които я хапеха по гърдите, и кокалестата студенина, която се мъчеше да проникне в нея, страхът замъгли сетивата й. Може би не беше извикала; може би само страхът й разгърна онзи рояк умствени писъци, когато припадъкът я отведе на хиляда светлинни години от ужаса, който се мъчеше да я обладае.