Такаши Мацуока
Облак врабчета (8)

6
Смъртта на владетеля Генджи

Тази година владетелят Шайо замръзна в ледените зимни води; клон, обсипан с пролетни цветове, удари фатално неговия приемник владетеля Риото; следващият наследник — владетелят Моритаке, бе поразен от лятна гръмотевица. После господар на провинция стана Косеки. Той каза:

— Не мога да се боря с капризите на природата.

По време на ранните есенни дъждове той екзекутира всички телохранители, изпрати всички наложници в манастир, забрани готвенето, ожени се за дъщерята на коняря и обяви война на шогуна.

Владетелят Косеки управлява трийсет и осем години.

Судзуме-но-кумо (1397)

Аргументите и притесненията на Сохаку бяха отхвърлени. Когато Генджи го помоли да остане насаме с Шигеру в колибата за медитация на абата, Сохаку каза само:

— Господарю — поклони се и се оттегли. Неизбежността на бедата му даваше вътрешен покой, който шестте месеца практикуване на дзенбудизма така и не му донесоха. На място, където поколения монаси бяха постигали сатори^[1], момче дилетант и маниак убиец решаваха бъдещето на рода Окумичи. Може би и двамата щяха да излязат живи. Може би не. Едва ли имаше значение. Можеха да преживеят този и утрешния ден и деня след това. Но някой ден и Генджи, и Шигеру щяха да загинат. Нямаше да има друг изход. Не се знаеше единствено как ще умрат и кой ще извърши убийството.

Сохаку усети странен студ в костите си, докато се отдалечаваше от колибата за медитация. Това несъмнено бе сигнал за начало на простуда, вероятно сериозна. Възможността за това го накара да се усмихне. Каква по-добра телесна метафора на тази възмутително угнетяваща ситуация? Може би холерата, възобновяване на епидемията, която помете близките села преди няколко месеца. Не, нещо по-лошо. Бубонната чума? После си даде сметка какво е странното и защо то изсмукваше топлината от сърцевината на неговото същество.

За пръв път стъпките му по малките камъни на пътеката бяха буквално безшумни. Без да прави специални опити, той бе постигнал съвършенство, което досега бе убягвало на най-изкусните от неговите самураи. Тялото му бе разбрало това преди ума му и с това познание по-дълбокото осъзнаване бе проникнало до мозъка на костите му. Във внезапен проблясък на прозрение Сохаку видя възможния наемен убиец, за който никога преди не бе му минавало през ум.

Той самият.

Ако родът Окумичи беше прокълнат, а това несъмнено бе така, тогава истинската му отговорност бе за оцеляването на собственото му семейство. Ако не можеше да стане васал на друг владетел, той и потомците му щяха да бъдат унищожени заедно с другите, които поддържаха стародавната си лоялност. Сохаку обмисляше възможностите. Единственият владетел, който можеше да гарантира гладък преход в тези несигурни времена, бе шогунът. Или по-скоро хората около него. Всъщност властта бе в ръцете на Йемочи — болнаво момче на четиринайсет. Очевидно човекът, с когото трябваше да установи контакт, ще е Каваками, началникът на тайната полиция.

Преди да направи това, трябваше да бъде сигурен в собствените си хора. На кого можеше да разчита? Кого трябваше да елиминира? А старите му приятели в двореца в Йедо — Сайки и Кудо? Щеше да ги изслуша при първа възможност. Опасността би била много по-малка, ако те се присъединят към него.

Ако владетелят Киори все още беше техен водач, подобни мисли никога не биха го занимавали. Ала хитрият стар воин бе мъртъв.

Сохаку виждаше бъдещето така ясно, като при видение. Сайки и Кудо ще се присъединят към него или те също ще умрат.

При следващата стъпка по пътеката се усети натискът на цялото му тегло. Камъчетата трополяха под подметките на сандалите му. Изгубен в множеството на предстоящите събития, Сохаку не чуваше нищо.

 

 

След като сипа чай на владетеля Генджи и на Шигеру, Хиде се поклони и започна да се оттегля заднешком от колибата за медитация на абата. Според него не беше толкова добра идея господарят да остане сам с Шигеру, особено сега, когато той отново бе въоръжен. Разбира се, дори без меч Шигеру с лекота можеше да надвие владетеля Генджи, затова наличието на оръжие нямаше такова голямо значение. Питаше се, и то не за пръв път, дали младият господар бе фриволен и импулсивен, или блестящ и решителен. Само за един час Шигеру преживя невероятна промяна. Той започна отново да се държи като инструктора по бойни изкуства на рода, какъвто беше, преди да се прояви лудостта му. Как бе станало? Единственото, което се бе променило, доколкото Хиде можеше да види, бе, че владетелят Генджи бе пристигнал и бе върнал мечовете му. Беше трудно за разбиране, всъщност невъзможно, за толкова ограничен човек като него самия. Единственото решение, което бе компетентен да вземе, бе да реши кому да се подчини, после да се подчини, без да задава въпроси. След смъртта на възрастния владетел това бе въпрос, който не излизаше от главата на Хиде от доста време. Всъщност кой бе сега начело на рода? Сайки, управляващият двора? Кудо, началникът на сигурността? Сохаку, командирът на кавалерията? Или бе възможно да е младият господар? Тази възможност изглеждаше най-невероятната от всички. Със сигурност той не бе нещо повече от фигурант. А освен това, както по всичко личеше, той се чувстваше съвсем непринудено с човек, който неотдавна бе убил над десет от своите родственици. На пръв поглед изглеждаше изключително лоша преценка. Но под повърхността на някои обстоятелства би могло да бъде перфектната оценка. Ако владетелят Генджи знаеше какво ще се случи, тогава нямаше риск. А след като знаеше, тогава несъмнено той бе този, който трябваше да бъде последван, защото кой можеше да бъде по-върховен от велик владетел с мистично прозрение?

— Остани при нас за малко — покани го владетелят Генджи. Той посочи чашата с чай.

Хиде се поклони дълбоко, взе си чаша от подноса и продължи да се покланя, докато владетелят Генджи я пълнеше. Беше поразително, че самият владетел му сипва чая. С подобна близост той се отнасяше само с хора от най-вътрешния му кръг.

— Благодаря ви, господарю.

— Поведението ти по време на нашето пътуване беше образцово — обясни му владетелят Генджи. — Твоите умения и смелостта ти ми направиха огромно впечатление. Но преди всичко бях впечатлен от твоята решителност. В тези несигурни времена самурай, който не се колебае, е истински самурай.

— Не заслужавам подобни похвали. — Хиде се поклони отново. Въпреки думите му, които изразяваха скромност, той не можеше да не изпита прилив на гордост в гърдите си.

— Не е твоя работа да казваш това — скара му се Шигеру. — Когато господарят ти говори, ти трябва да мълчиш, да му благодариш, да му се извиняваш или подчиняваш, според случая. Това е.

— Да, господине. Простете ми за неучтивостта, господарю Генджи. Повече подхождам на конюшните, отколкото на вашето присъствие.

Шигеру шляпна по пода с такава сила, че стените на колибата се разтресоха.

— Какво казах току-що? Ще благодариш, ще се извиняваш, ще мълчиш, ще се подчиняваш. Чуваш ли ме? Не съм казал нищо за оправдаване. Никога не се оправдавай. Никога. Разбра ли?

— Да, господине. — Порицан, Хиде притисна чело към пода.

Владетелят Генджи се разсмя.

— Не е необходимо да сме толкова официални, чичо. Та ние сме просто трима приятели, които пият чай и обсъждат планове за бъдещето.

Шум от стъпки бързо се усилваше по посока вратата на колибата.

— Господарю — чу се напрегнат глас, — всичко наред ли е? — Силното шляпване по пода несъмнено бе привлякло насъбралите си хора към вратата с извадени мечове.

— Да, да. Защо да не е? Оставете ни.

— Да, господарю.

Владетелят Генджи изчака, докато стъпките заглъхнат, и после продължи:

— Както казах, твоите действия ме доведоха до решение. — Той погледна настойчиво Хиде и престана да говори. Мълча толкова дълго, че Хиде започна да се пита дали от него не се очаква отговор. Ако беше така, дали трябваше да благодари, или да се извини? Той погледна крадешком Шигеру с надеждата да види някакъв знак, но страховитият чичо на младия владетел седеше неподвижно, а очите му бяха затворени, сякаш медитираше. Хиде бе спасен от поредната вербална грешка, когато владетелят Генджи заговори отново точно когато той бе отворил устата си да му благодари. — Несъмнено си чул да се говори за предполагаемата ми пророческа дарба.

— Да, господарю.

— Онова, което кажа сега, не бива да разгласяваш пред никого.

— Да, господарю.

— Това е вярно.

Мразовитият зимен въздух изпълни дробовете на Хиде. Той не можеше да каже и дума. Това, че владетелят Генджи може да предсказва бъдещето, не беше особено шокиращо. Повечето хора бяха на мнението, че който ставаше владетел на Акаока, имаше дарбата и в основни линии Хиде също го споделяше. Подобно на всички други неговата увереност бе силно разтърсена, когато Шигеру отрови владетеля Киори и започна да буйства. Кой, предсказал подобна трагедия, би позволил тя да се случи? Приятелят му Шимода обърна мнението в полза на мистичния възглед, когато каза, че никой не знае какво още е видял господарят Киори. Макар да бе невъобразимо, може би алтернативите бяха по-лоши. А не беше ли факт, че най-големите триумфи често са резултат от най-лошите беди? Нека помислим за създаването на провинция Акаока преди шестстотин години с предзнаменованието на врабчетата. Не, това, което изненада Хиде най-много, бе, че владетелят споделяше най-съкровената тайна на рода с него, един от най-нисшите му васали.

След като най-сетне въздъхна, твърде вцепенен от разкритието, за да се притесни дори от звука на собственото си дишане, Хиде се поклони ниско до пода.

— Господарю Генджи, вие ме удостоихте с вашето доверие. Няма да ви подведа.

— Знам, че няма, Хиде, защото аз виждам бъдещето ти.

Хиде се заклати на петите си, замаян от онова, което чу. Само дисциплината, която бе възпитавал през целия си живот на обучение в бойни изкуства, го въздържа да не се заклати по-силно и да падне.

— Ти ще бъдеш лоялен към мен до смъртта — продължи владетелят Генджи. — Тъй като знам, че няма никой по-надежден, те назначавам за началник на моята охрана. Ще направя съобщение пред насъбралите се хора, след като с чичо ми обсъдим някои въпроси. Междувременно помисли кого би искал за свои заместници. Те ще ти помогнат да избереш останалите мъже.

Хиде почувства, че гърдите му се стягат в обръч от емоция. В тези най-опасни времена, когато съдбата на нацията, както и на рода бяха заложени на карта, неговият господар го бе избрал сред десетки много по-съвършени, по-високопоставени васали — него, Хиде, шута, комарджията, пияницата — за свой щит! Повече не можеше да се въздържа. Сълзи на благодарност покапаха по рогозката, падайки шумно като първите зимни мокри снежинки.

— Благодаря ви, господарю Генджи.

Хиде напусна колибата за медитация напълно изумен. Той зае мястото си сред другите самураи в очакване на появата на владетеля Генджи. Нехарактерно за него, той нито се усмихваше, нито разменяше шеги със своите съседи по място. Колко неочаквано, колко внезапно, колко безвъзвратно се бе променил животът му в този момент.

Лоялен до смърт.

Най-големият страх на Хиде винаги бе свързан с това, че ще направи погрешния избор в някоя сложна криза и ще предаде господаря си, не от страхливост, а от глупост. Сега страхът се бе изпарил. Владетелят Генджи, който виждаше бъдещето, го гарантира. Той ще бъде лоялен до смъртта. Можеше да усети как стана по-силен и по-стабилен само защото вече бе сигурен в това.

— Много дълго време беше вътре — обърна се към него Шимода. — Какво искат?

— Не е моя работа да казвам — отговори Хиде. Отново се вглъби в себе си и разбра, че е намерил първия си заместник. Въпреки че Шимода беше посредствен с меча и бе направо трогателен в битката без оръжия, никой в рода не можеше да го надмине в стрелбата с лък, мускет или пистолет от неподвижно положение или от седлото. Освен това също толкова важно бе, че той бе честен до мозъка на костите си. Ако дадеше дума, той щеше да я спази дори да му струваше живота.

Шимода се облегна, изненадан от сдържаността на Хиде и дори още по-изненадан от сериозното му поведение. Какво се бе случило в колибата за медитация? Неговият безгрижен приятел изглеждаше съвсем друг човек.

— Е, какво става? — Таро седеше до Шимода. Той потърка наболата коса по главата си. Бодеше. Подобно на всички други мними монаси той бе престанал да бръсне главата си веднага щом се разбра, че владетелят Генджи ще дойде в манастира. Това бе отдавна чаканият сигнал за връщането им към техните обичайни задължения. Всички вече се бяха преоблекли в старите си дрехи и отново бяха запасали в поясите мечовете си. Някогашните монаси се познаваха само по липсата на коса. Това бе притеснителен белег, който щеше да е още по-притеснителен, когато се върнеха в Йедо. Сложната фризура на самурая беше част от облеклото му. Ала това не можеше да се промени. Понякога бе необходимо да се търпи нетърпимото. Таро отново потърка главата си. — Какво ти каза Хиде?

— Нищо — раздразнено отвърна Шимода.

Таро беше шокиран.

— Мислех, че сме приятели. Ако ти е казал нещо, ти трябва да ми го съобщиш.

— Казах ти — настоя Шимода. — Нищо не ми каза.

— Наистина? — Таро погледна зад Шимода. Видя да седи самурай с изправен гръб, полузатворени очи, в покой, но нащрек, спокоен като каменен Буда. Таро трябваше да погледне два пъти, за да е сигурен, че това наистина е Хиде.

 

 

Генджи се усмихна на Шигеру.

— Няма ли да ме попиташ?

— Какво?

— Очевидното.

— Е, добре — рече Шигеру. — Защо каза всичко това на Хиде?

— Защото това е истината.

Генджи и Шигеру се изсмяха. Шигеру веднага стана сериозен и каза:

— Мисля, че направи грешка. Хиде е фриволен прахосник. Всички негови другари вече преминаха към по-големи отговорности. Той е единствен от редовия състав, който служи с мъже десет години по-млади. Освен това назначението му ще обиди Сохаку. Той беше главен телохранител на баща ми и несъмнено очаква да бъде определен за твой.

— Думите ти са много мъдри, чичо — рече Генджи, — а това само по себе си е смущаващо. Само преди час ти беше гол, покрит със собствените си екскременти и правеше гримаси като дресирана маймуна. Човек може да се чуди как е възможна подобна трансформация и дали трябва да й се вярва. Ти какво би ме посъветвал?

Шигеру се изчерви и заби поглед в пода.

— А, добре, можем да говорим за това по-късно. Имам някои размишления по въпроса, които ще споделя с теб. Можеш да ги намериш за полезни. Що се отнася до Хиде, ти си абсолютно прав за досегашното му поведение. И без съмнение мнозина в неговото положение биха се сломили под тежестта на такава неочаквана отговорност. Но аз смятам, че с този човек ще се случи обратното.

Шигеру погледна Генджи въпросително.

— Смяташ? Не го ли знаеш?

— Защо трябва да знам?

— Във всяко поколение на нашия род един човек наследява проклятието на пророчеството. Баща ми в неговото, аз в моето. В твоето трябва да си ти. Няма кой друг.

— Сега няма кой друг — отговори Генджи. — Имаше трима други. Твоите деца, моите братовчеди. Трябваше да е един от тях.

Шигеру се опита да не си спомня последния път, когато ги видя. Той поклати глава.

— Това им бе спестено. Те не видяха повече от това, което бе пред очите им, и имаха своите нормални детски сънища.

Генджи каза:

— Баща ми беше пияница и бе пристрастен към опиума. Той би могъл да има неизвестни потомци, за които дори не знае.

Шигеру поклати глава.

— Алкохолът и опиумът в количествата, в които той ги вземаше, потискат значително сексуалното желание. Чудно е как е направил теб. — Шигеру се усмихна, въпреки че очите му бяха тъжни. — Безполезно е да се отрича. Ти го знаеш.

— Сигурен ли си, че няма други? — попита Генджи. — Дядо беше много силен, нали? Възможно ли е да имаш братя и сестри, които не познаваш? А те да имат свои деца?

— Баща ми беше силен, да, но беше и много съзнателен. Не би направил нищо, за да навлече проклятие на семейството.

— Продължаваш да го наричаш „проклятие“. Обикновено се смята за дарба.

— А ти как мислиш?

Генджи въздъхна и се отпусна на облегалката.

— Това направи ли дядо щастлив? Не съсипа ли баща ми? А, ти, погледни какво направи с теб. Не, ти си прав, това не е дарба. Надявах се някой друг да поеме товара. Все още се надявам.

— Не разбирам — рече Шигеру. — Ако имаш тези способности, ти ще знаеш. Непременно ще го знаеш. Как можеш да се надяваш да ги избегнеш?

— Дядо ми каза, че ги имам — отговори Генджи. — Освен това нямам конкретно доказателство.

— Не си ли имал видения?

— Надявам се, не — отвърна Генджи.

 

 

Вървяха дълбоко в гората извън замъка и беряха гъби шиитаке откъм сенчестата страна на най-старите вечнозелени дървета, когато дядо му му каза.

— Не го искам — рече Генджи. — Дай го на някой друг.

Дядо му се опита да запази сериозно изражение, но не успя. Генджи видя, че очите на възрастния човек проблеснаха, сигурен знак за развеселяване.

— Говориш като бебе — смъмри го дядо му. — Това няма нищо общо с искането или нежеланието.

— Все едно, не го искам — настоя Генджи. — Ако баща ми не може да го вземе, тогава дай го на чичо Шигеру.

— То не е мое, за да го давам или задържам — каза дядо му. — Ако беше… — Генджи чакаше, но дядо му не довърши мисълта си. В очите му вече не проблясваше весело пламъче. — Шигеру вече го има. И ти на свой ред ще го получиш.

— След като чичо вече го има, защо ми е и на мен? Мислех, че по едно и също време се пада само на един.

— По един от всяко поколение — отвърна дядо му. — Аз съм от моето, Шигеру — от своето, ти — от твоето.

Генджи седна на тревата и се разплака.

— Защо, дядо? Какви злини са направили нашите прадеди?

Дядо му седна до него и го прегърна през раменете. Докосването изненада Генджи. Дядо му обикновено не демонстрираше голяма привързаност.

— Един от прадедите носи отговорността — каза дядо му, — останалите от нас само следват кармата си. Хиронобу.

Генджи прокара ръкава по лицето си, изтри сълзите си и подсмръкна, за да предотврати стичането на секрета от носа по лицето.

— Хиронобу е нашият прародител. Той е основал тази провинция — Акаока, когато е бил шестгодишен. Аз ще стана на шест утре.

— Да, владетелю Генджи. — Дядо му му се поклони.

Генджи се засмя на престорената официалност и бързо забрави сълзите.

— Какво е направил Хиронобу? Мислех, че е голям герой.

— Ничие съществуване не изключва всякакви възможности. — Дядо му често говореше неща, които Генджи не разбираше. Сега отново го правеше. — Раждането и смъртта се случват отново и отново, от момент на момент. По-добре е някои прераждания да не се осъществят. Ние обаче никога не можем да разберем, преди да е станало твърде късно. Хиронобу се влюби в погрешната жена. Внучката на вещицата.

— Госпожа Шидзука? Мислех, че е принцеса.

Дядо му се усмихна и повтори думите си отпреди малко.

— Ничие съществуване не изключва всякакви възможности. — Повтарянето му не помогна. Генджи все още не разбираше. — Тя е била принцеса. Била е внучка на вещицата. Ако е останала в манастира, към който е принадлежала, не е щяла да има потомство, а никой Окумичи нямало да има нито едно видение, нито да изговори пророчество, нито да страда от това, че знае какво ще се случи. Разбира се, тогава можеше родът Окумичи изобщо да го няма. Виденията са ни спасявали много пъти. Доброто и злото наистина вървят ръка за ръка.

Дядото се поклони по посока на родовия гълъбарник, който беше в североизточната кула на замъка „Облак врабчета“. Той не се виждаше от това място в гората, но и двамата знаеха къде е. Трябваше да знаят в случай на нападение. Генджи почтително последва неговия пример.

— Ако е била вещица, защо й се кланяме, дядо? Не трябваше ли да разпръснем праха й в четирите посоки и да заличим спомена за нея?

— Тогава тя ще е навсякъде. А така знаем къде е. На сигурно място залостена в урна и пазена ден и нощ от безстрашни воини.

Генджи се приближи до дядо си и побърза да го хване за ръка. Горските сенки изведнъж се удължиха. Дядо му се засмя.

— Шегувам се, Ген-чан. Няма такива неща като призраци, демони и невидими духове. Госпожа Шидзука, вещица и принцеса, е мъртва отпреди шестстотин години. Не се страхувай от нея. Страхувай се от живите. Те единствени представляват опасност.

— Тогава се радвам, че имам дарба — каза Генджи, който все още стискаше ръката на дядо си с всички сили. — Ще знам кои са моите врагове и ще ги убия, преди те да могат да ми навредят.

— Убийството води до друго убийство — каза дядо, — а по правило води до изумително малко промени. По този начин няма да гарантираш сигурността си.

— Тогава каква е ползата да знаеш? — попита Генджи намръщен.

— Слушай внимателно, Генджи. Това не е въпрос на полза или на липса на полза, на добро или зло, на избор или липса на избор. Това са само етикети, а не същността на нещата. Те замъгляват, а не проясняват. Слушай добре и се постарай да разбереш какво искам да кажа. Дарба или проклятие, желана или нежелана, ти имаш тази способност. Не можеш да я игнорираш повече, както не можеш да игнорираш главата си. Или я използваш, или не. Разбираш ли?

— Не, дядо. Ти говориш като стария абат Дзенген. Изобщо не го разбирам.

— Това няма значение сега. Ти имаш паметта на Окумичи. Ще си спомниш какво съм казал и по-късно ще го разбереш. Чуй ме. Виденията идват по различен начин. Шигеру ще има много. В своя живот ти ще имаш само три. Проучи ги внимателно. Изследвай ги без страх или страст. Тогава ще прозреш и тези три видения ще ти покажат всичко, което трябва да знаеш.

Три видения, замисли се Генджи. Само три. Не е толкова лошо. Може би те ще идват и ще си отиват и аз дори няма да забележа. Той видя, че дядо му го гледа. Всички казваха, че дядо му може да чете мисли, както и да вижда бъдещето. Генджи не вярваше на това, поне не истински. Но винаги бе по-добре да се вземат предпазни мерки. Той се концентрира силно върху облаците в небето и се опита да си спомни лицето на майка си. Беше умряла, когато той бе тригодишен. С всяка изминала година образът й ставаше все по-неясен. Когато той се опита да си го спомни, винаги си оставаше с опита, нищо повече, така че дядо му ако надникнеше в съзнанието му, щеше да види там единствено това.

 

 

— Разбирам — каза Шигеру с напрегната усмивка. — Ако не си имал досега, ти мислиш, че напълно ще го избегнеш. Никой от нас не е имал това щастие. И ти няма да си изключение. Подготви се. След като баща ми е казал, че ще имаш три, значи е така. Той никога не грешеше относно виденията.

— Това не е единствената причина — опонира му Генджи. — Надявам се това, което видях, да не е видение, защото ако е така, аз знам нещо, което никой не трябва да знае.

— Аз знам хиляди неща, които никой не трябва да знае — отговори Шигеру.

— Знаеш ли кога ще е моментът на собствената ти смърт? — попита го Генджи.

 

 

Генджи не позна мястото. Беше връщал спомена за видението неколкократно, беше го проучвал внимателно, както дуелиращият се изучава положението на противника си и търси най-уязвимата му точка, но без полза. Това не бе място, което познаваше. Това, че ще го познае и ще бъде познат там, беше ясно от ревящите гласове на насъбралото се множество. Кое е по-силно и по-многобройно — поздравите или ругатните? Беше невъзможно да се каже. Ако трябваше да разпознае, той би разпознал ругатните.

— Върви по дяволите!

— Изменник! Изменник! Изменник!

— Банзай!^[2] Ти спаси страната!

— Смърт на страхливците!

— Ти си срам за всички нас! Покажи доблест и се самоубий!

— Нека всички богове и всички Буди те благословят и защитават!

Той върви по централната пътека на огромна зала, която не прилича на никоя от познатите му досега. Въпреки че навън е вечер, вътре е светло като посред бял ден. Безбройните лампи по стените не изпускат и най-лек дим. Светлината им е постоянна, ярка, без характерното за пламъка присветване. (Беше изобретен нов фитил или бе намерен нов източник за качествено масло?) Вместо наредени в редици възглавници имаше може би поне двеста стола чуждоземен модел, обърнати към издигнатия подиум. Отзад на голям балкон бяха разположени още сто стола. Никой не седеше. Всички бяха изправени на крака, викаха, жестикулираха, изпълнени с емоции. Може би столовете са символични и не стават за употреба. (Това изглежда възможно. Генджи, който съвсем неотдавна бе използвал стол за пръв път, сега знаеше какво мъчително преживяване за вътрешните органи можеха да причинят тези мебели.)

Не вижда нито една глава с високо вързана на възел коса, нито някой със задължителните два самурайски меча. Косите на всички са разрошени, все едно това е сборище на луди хора или затворници, никой не е въоръжен. Всички лица са японски, но телата под тях са облечени в отвратителното облекло на чужденците. Напомня му за куклено представление пред малки деца и недодялани селски пантомими. Пита се отново дали нещо толкова смехотворно може да бъде видение.

На подиума възрастен мъж с оредяла побеляла коса удря по масата с малък дървен чук.

— Ред в залата! Ред в залата! Диетата ще бъде приведена в ред!

Никой не обръща и най-малко внимание. (Какво беше Диета?)

Повечето от поздравленията идват отляво, а ругатните — отдясно. Той е облечен в обикновена тъмносиня униформа без емблеми или отличителни знаци. Косата му е подстригана много късо, почти до скалпа. Ръцете му са сключени около дръжката на меч.

— Да живее императорът!

С този вик младият мъж забива меча дълбоко в гърдите на Генджи точно под гръдната кост. Генджи усеща внезапен удар от стълкновението, чувство на остро ужилване, сякаш оса е ухапала гърдите му, внезапно отпускане на всичките му мускули.

Бликналата кръв окъпва лицето му.

Всичко става бяло.

Спуска се тишина, последвана от тъмнина.

Но видението не е свършило.

Генджи отваря очи. Разтревожени лица надничат към него. От ъгъла, който заемат телата им, и вида на тавана зад тях той разбира, че лежи на пода.

Усеща как кръвта му пулсира от гърдите. Цялото му тяло му се струва студено и влажно. Не усеща никаква болка.

Множеството от лица се разделя и сред тях се появява една изключително красива жена. Без да се притеснява от кръвта, тя го взема в прегръдките си, люлее главата му и го притиска към гърдите си. По бузите й текат сълзи и падат на лицето му. Ридаейки, тя притиска бузата си към неговата. В продължение на няколко мига сърцата им бият в синхрон, после неговото бавно престава да тупти.

— Ти винаги ще бъдеш моят Блестящ принц — казва му тя. Игра с името му — Генджи. Същото име като на древен измислен герой.

Двама едри мъже, телохранители или полицаи, коленичат до него. Те също плачат, без да се притесняват.

— Владетелю Генджи — вика го единият. — Владетелю Генджи. — Това са единствените думи, които може да произнесе през сълзи.

— Дръжте се, господарю — казва другият. — Идва помощ. — Мъжът сваля палтото си и го притиска към раната. Генджи вижда кобура високо горе до ребрата, плосък пистолет, преди прикриван от палтото. Ах. Пистолетите заменят мечовете. Има смисъл. Пита се дали самураят носи един или два пистолета. Пита се също защо оръжието се носи скрито. Иска му се да попита, но му липсва сила, воля. Започва да се чувства много лек.

Жената му се усмихва през сълзи и му казва:

— Свърших превода тази сутрин. Питам се дали да използваме японското име или да преведем заглавието и на английски. Какво мислите?

— Не може да ви чуе, госпожо Шидзука — казва й един от мъжете. — Той е в безсъзнание.

Госпожа Шидзука бе вещицата и принцесата, която омагьосала основателя на рода. Това не можеше да е тя, освен ако не се бе преродила. Не, Генджи не вярваше в прераждането. Когато дървото изгори, пепелта не се превръща отново в дърво, също мъртвият човек не се връща към живота. Просто това е друга госпожа Шидзука, наречена на първата.

— Той ме чува — настоява госпожа Шидзука.

Генджи вижда, че хубостта й не е напълно японска. Очите й са лешников цвят, а не черни, косата й е светлокестенява. Чертите й са по-ясни и по-изразителни отвсякога, по-близки до тези на чужденците, отколкото на японците. Той не я познава. Ала всеки път, когато проучва това видение, тя му изглежда все по-позната. Напомня му на някого. На кого? Все още не знае. Това, което знае, е: госпожа Шидзука е най-красивата жена, която е виждал някога. (Или по-точно най-красивата, която някога ще види.)

— Английски — отговаря Генджи. Иска да попита какво е превела на английски, но само една дума излиза на устните му.

— Добре тогава, на английски — отговаря госпожа Шидзука. Тя се усмихва през сълзи. — Това ще е поредният скандал. Хората пак ще кажат: „Генджи и тази ужасна негова Шидзука.“ Но нас това не ни интересува, нали? — Устните й треперят, клепките й пърхат, но тя запазва усмивката си и за момент сълзите спират. — Тя ще се гордее много с нас — казва госпожа Шидзука.

Генджи иска да попита: „Кой ще е толкова горд и защо?“ Но не му е останал глас. Нещо блести на дългата й, гладка шия. Той поглежда. Вижда какво е. После там, където той чува сърцето си, вече не чува нищо и не вижда нищо.

 

 

— Остави всяка надежда за избавление — рече Шигеру. — Няма съмнение, че това, което ти се е случило, е било видение.

— Онова, което описах, познато ли ти е?

— Донякъде. Дрехите. Косите. Липсата на оръжия. Има само една възможност. Ще бъдем победени от чужденците и ще се превърнем в робска страна.

— Ами Диетата? Какво е това?

— Не ми се е показвала в моите видения. Може би това ще замени Съвета на шогуна, когато бъдем превърнати в роби. Възмутителното поведение на присъстващите може да е възможно единствено ако редът и дисциплината са безвъзвратно загубени. Можеш ли да си представиш дори само един глас с непочтителен тон, да не говорим за неуправляема тълпа в присъствието на шогуна.

— Не, чичо, признавам, че не бих могъл да си представя дори.

— Твоят убиец? Не го ли разпозна?

— Не. Нито някой друг. Нямаше нито едно познато лице.

— Тогава твоите хора са били убити, защото аз не бих допуснал да влезеш на подобно място без защита. Нито биха го допуснали Сайки, Кудо или Сохаку.

— Тогава кои са мъжете със скритото оръжие? Те изглеждаха изключително загрижени за моето състояние.

— Вероятно стражи. Може да си задържан. — Шигеру затвори очи. В продължение на няколко мига той дишаше дълбоко, без да каже нито дума. Когато отново отвори очи, той се поклони до пода. — Прости ми, че така лошо те подведох, господарю.

Генджи се засмя.

— Ти не си ме подвел още, чичо. Може би ще намерим пътя към някакъв друг изход.

— Не можем да направим нищо, за да го предотвратим. Можем да защитим нашите обичани близки да преживеят такава съдба. Но не можем да спрем бъдещето да настъпи и да унищожи нас и всички, които остават.

— Затова ли го направи? — гласът на Генджи беше много тих.

Шигеру се вцепени. Започна да трепери отначало леко, после все по-силно и по-силно, докато не изпита болките на чудовищна конвулсия. Накрая сподавен вик излезе от гърлото му, той падна и се превърна в ридаеща купчина.

Генджи продължи да седи спокойно. Нито каза, нито направи нещо. След като минаха няколко минути, Шигеру успя да дойде на себе си и да се върне в нормално състояние. Генджи сипа чай. Шигеру го прие.

— Чичо, това е болезнено, но не може да се избегне. Трябва да науча колкото е възможно повече за твоите видения. Това е единственият начин да стигна до прозрение за моите.

— Разбирам ви, господарю. — Поведението на Шигеру отново стана стриктно формално. Той разчиташе на протокола, за да възобнови самоконтрола си. — От време на време, както вие искате, ще ви отговарям на всичките ви въпроси.

— Благодаря, Шигеру — каза Генджи. — Засега ми се струва, че виденията ни са напълно достатъчно. Нека обсъдим друг въпрос. Когато се обърнах с гръб, за да изляза от оръжейницата, ти щеше да ме убиеш. Защо не го направи?

— Тишината ме спря — отвърна Шигеру. — Гледките и звуците, които ме преследваха безспир толкова отдавна, изчезнаха в твое присъствие. Помня думите на баща ми, които ми каза много отдавна. Той каза, че това ще се случи и така и стана, а когато стане, той ми заръча да не действам импулсивно.

— Владетелят Киори бе мъдър — отбеляза Генджи. А също, помисли си той, и истинското видение. Ала той не бе предотвратил собствената си смърт от ръцете на своя луд син. Защо? Може би беше както каза Шигеру. Безсилни сме да предотвратим онова, което ще се случи.

Шигеру чака толкова дълго, колкото можа. Но след като Генджи не продължи, се наложи той да попита:

— И какво видя? Какво блестеше на шията на жената?

— Това е спомен от видението, който не мога да възпроизведа — отговори Генджи. То изпълваше погледа му толкова живо сега, колкото и първия път, но той реши, че не е разумно да обременява повече чичо си. Беше му достатъчно да се справи с вече споделеното.

— Много лошо. Можеше да бъде важен насочващ знак.

— Да — съгласи се Генджи, — можеше.

 

 

Шигеру не внимаваше кой знае колко, докато Генджи правеше обръщение към насъбралото се множество. Вместо това той мислеше за видението на Генджи. Много събития трябваше да се случат, преди да се създадат обстоятелствата, които той бе предрекъл. Независимо в какъв упадък бяха самураите или колко бяха силни самураите, несъмнено щяха да изминат най-малко няколко години, преди Япония да бъде завладяна от някого. Някои не бяха загубили древните си способности по бойни изкуства и щяха да се сражават до смърт. Очевидно Генджи не бе един от тях. Във видението си той бе наречен изменник. Шигеру се надяваше, че това е клевета и не отговаря на истината.

Въпреки загрижеността си Шигеру хранеше надежда. За пръв път от месеци преследващите го видения бяха престанали. В часовете след пристигането на Генджи той вече не виждаше нищо по-различно от това, което виждаха другите. Може би влудяващият поток от видения беше спрян от същия загадъчен механизъм, който допускаше при Генджи само три видения. Не мислеше, че е трайно излекуван. Това би било твърде много. Виденията щяха да се върнат. Ала ако можеха да спират, макар и за кратко на всеки няколко дни, той бе убеден, че може да използва това време, както го използваше сега, за да възстанови самоконтрола си. Той бе обучен в бойни изкуства за целия си живот, за да се защитава от нападение. Какво представляваха тези видения, ако не нападение отвътре, от самия него? Те не бяха по-различни от всяко друго нападение, освен по произхода си. Нямаше да допусне да го победят.

Той чу името на Хиде и го видя да се покланя дълбоко на Генджи. Беше оповестено назначението му. Шигеру отбеляза кои от лицата на присъстващите изразяваха неудовлетворение. Това бяха хората, които трябваше да бъдат наблюдавани. Погледна Сохаку. Очакваше лицето му да изразява тревога и изненада. Но абатът от манастира Мушиндо, който беше и отново щеше да командва кавалерията, изслуша съобщението с пълно безразличие. Шигеру разбра по това, че ще трябва да убие стария си приятел. Единствената причина, поради която бе възможно назначението на Хиде да не ядоса Сохаку, можеше да е фактът, че вече е решил да предаде младия си господар. Ако Сохаку само знаеше онова, което той знаеше — докато чужденците завладяваха Япония, Генджи щеше да е неуязвим.

А когато дойде моментът, дори тогава Генджи ще има късмет. Той ще умре без страх, пропит от кръвта на собственото си сърце, в прегръдката на красива жена, която ще плаче за него.

Какво повече можеше да иска самураят?