Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Облак врабчета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cloud of Sparrows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2019)
Корекция
plqsak (2019)
Форматиране
in82qh (2019)

Издание:

Автор: Ташаши Мацуока

Заглавие: Облак врабчета

Преводач: Боряна Семкова-Вулова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Марта Владова

ISBN: 954-733-344-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4613

История

  1. — Добавяне

9
Битоку

Господарят управител каза:

— Имаше спорове дали добродетелта е вродена или се придобива. Какво мисли господарят по въпроса?

Владетелят Такамори отсече:

— Безсмислени са.

Управителят продължи:

— Ако добродетелта е вродена, тогава обучението няма да ни е от полза. Ако е придобита, тогава отрепката може да стане самурай.

Владетелят Такамори заяви:

— Добродетелна отрепка. Отрепка без добродетели.

Управителят се поклони с уважение и се оттегли.

Вниманието на владетеля Такамори отново бе погълнато изцяло от пейзажа пред него и той продължи да рисува „Изглед към дърветата, които засенчват банята на госпожа Шинку“.

Судзуме-но-кумо (1817)

Звук от прокрадващи се стъпки събуди Хейко. Който и да приближаваше, той правеше всичко възможно да заглуши колкото е възможно стъпките си. Вероятно бе някой, който би трябвало да е. Но стените ги нямаше. Зловещата поява също бе реална възможност. Двата меча на Генджи бяха на място до главата му. Тя тъкмо се готвеше да сграбчи по-късия уакидзаши, когато Генджи се протегна за катаната. Докато го правеше, тя си даде сметка, че той също е буден.

— Господарю — гласът на Хиде дойде откъм другата страна на вратата.

— Да?

— Простете, че ви безпокоя. Един посетител настоява да ви види незабавно.

— Кой е той?

— Крие самоличността си. Но ми даде знак, който каза, че вие ще разпознаете.

— Покажи ми го.

Вратата се приплъзна и Хиде влезе на колене. Той се поклони в тъмното и продължи да се придвижва на колене, после връчи на Генджи плосък, кръгъл метален предмет с диаметъра на голяма слива. Това беше древен предпазител за меч, изобразяващ ято врабчета, които се носят над вълните.

— Ще го приема. След като мине съответното време, го покани.

Хиде се поколеба.

— Няма ли да е благоразумно първо да го накараме да свали маската си?

— Благоразумно, но не е необходимо.

— Да, господарю. — Хиде се оттегли на колене и затвори вратата след себе си.

Хейко придърпа долното си кимоно около тялото си и се измъкна от леглото.

— Аз ще изляза.

— Къде?

Хейко си спомни. Бяха в жилищната част за прислугата, единственото останало неповредено крило в двореца. Двамата с Генджи заемаха главната стая. Всички останали стаи имаха по няколко обитатели. Нямаше празна стая, в която можеше да отиде.

— Ще чакам отвън.

— Твърде студено е. Освен това предпочитам да присъстваш.

— Господарю мой, едва ли съм във вид, подходящ да се появя пред когото и да било, освен пред теб. — Косата й падаше свободно по раменете чак до ханша. Тя бе практически гола. По лицето й не бе останал никакъв грим. Генджи напоследък проявяваше желание да я вижда без него. Трябваше й поне час, за да стане поне донякъде подходяща да се представи, и то само с помощта на Сачико.

— Тези времена са извънредни. Нормалните правила не важат. Подготви се колкото е възможно.

Хейко подреди косата си в прическа, която донякъде наподобяваше древния хейански стил — разделена на среден път с дълги опашки, вързани с по една панделка. Няколко пласта от вътрешното кимоно, изкусно подредени, имитираха свободните роби от онези времена. Пудрата и ружът бяха толкова леко нанесени, че тя сякаш не носеше нищо, въпреки това те подчертаваха блясъка на очите й и усмивката, подразбираща се по формата на устните й.

— Ти ме учудваш — каза Генджи, когато тя влезе с табла за чай в ръка.

— Как така, господарю мой?

— Изглеждаш така, сякаш току-що си слязла от картина от Епохата на блестящия принц. — Той посочи собственото си набързо привързано кимоно. — За разлика от теб, аз ще бъда такъв, какъвто съм. Мъж, току-що станал от сън.

Пристигането на госта й спести дори най-скромния протест. Беше едър мъж, обвит в мантия от главата до петите. Движенията му бяха непохватни и това й се стори познато. Беше го виждала преди. Но къде?

Хиде и Шимода стояха близо до него, отзад и от двете страни. Най-малкото подозрително движение щеше да му струва живота. Ясните, бавни движения на мъжа показваха, че той разбира много добре това. Дори поклонът му бе бавен и премерен.

— Простете за ненавременното ми нахлуване, господарю Генджи.

Част от мантията, която прикриваше лицето му, падна и откри очите му. Макар и малки, в тях пролича изненадата, когато видя Хейко.

— Готов съм да говоря само във ваше присъствие.

Генджи направи жест на Хиде и Шимода. Загрижеността, изписана по лицата на двамата мъже, стана още по-голяма. Никой не понечи да напусне.

— Можете да чакате отвън — нареди им Генджи.

— Да, господарю. — Хиде и Шимода се поклониха, без да отклоняват вниманието си от вероятния убиец. Очите им останаха фиксирани върху него, докато излизаха заднешком от стаята.

След като вратата се затвори, Генджи все още си ги представяше ясно, сякаш ги виждаше през дървото и хартията. Стояха изправени от другата страна, с ръце на мечовете, готови да се втурнат през вратата за миг.

Мъжът отново погледна Хейко.

— Все още не сме сами, господарю мой.

Генджи каза:

— Ако не можете да вярвате на госпожа Хейко, тогава аз не мога да вярвам на вас. — Той я посочи. Тя се поклони и продължи да се занимава с чая.

Мукай бе изправен пред истинска и неочаквана дилема. За да пие чай, той трябваше да открие лицето си. Ако откажеше чая и останеше завит с мантията, нямаше да има разговор. Тъй като Генджи вече знаеше кой е той — това бе втората им среща, — можеше да има само една причина, поради която той да не иска да се разкрие пред Хейко. Да провери реакцията им един към друг. Означаваше ли това, че той я подозира? Или него? Или и двамата? Или просто играеше игра с гейшата, която мислеше, че е? Имаше, разбира се, още по-голям проблем. Ако се разкриеше, Хейко щеше да съобщи за визитата на Каваками. Тогава Мукай щеше да последва Годжиро в килията за разпити и скоро след това щеше да се озове в същия трап. Освен ако не разобличеше Хейко като шпионин и убиец. Не, това нямаше да свърши работа. Генджи никога нямаше да повярва без доказателство, а Мукай не можеше да му даде никакво. Той се наруга, че не е предвидил възможността Хейко да присъства. Заради обстрела той изключваше възможността тя да е в двореца. Умствено изтощен от множество взаимно изключващи се възможности, той се отказа да търси изход. Свали мантията си и пое предложения чай.

Хейко не показа изненадата си, не направи и намек, че го е познала. Стана така, защото беше познала Мукай миг по-рано по малките, близко разположени очи и кръглия голям нос под плата, който покриваше останалата част от лицето. Тя предположи, че е изпратен от Каваками в резултат от някоя хитра, заблуждаваща стратегия. Мукай не беше подходящ избор за тази цел. Неподправен глупак във всяко едно отношение.

Генджи не забеляза Хейко да реагира, което не означаваше нищо. Той знаеше, че тя има забележително самообладание. Най-сетне играещите очи на Мукай зададоха въпрос. Хейко и Мукай се бяха запознавали. Това означаваше, че предателството е почти сигурно. Но чие предателство и от страна на кого все още не бе установено.

Мукай се поклони дълбоко на владетеля Генджи.

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя, че вашият пратеник Годжиро бе заловен от агентите на шогуна, когато е напускал Йедо.

— Това е наистина неприятно — отбеляза Генджи. — Отговори ли на въпросите по време на разпита?

— Не, господарю мой, не е.

Генджи реши:

— Ще отдам чест на лоялността и смелостта му, като повиша тримата му синове в ранг. Има ли възможност да се открие тялото му?

— Не, господарю мой. Невъзможно е.

Освен тъгата от смъртта на верния стар васал, Генджи не се притесни особено, че Годжиро не е успял да напусне Йедо. Беше го направил доброволно със съзнанието, че залавянето, мъчението и смъртта могат да станат неговата съдба. Същевременно Сайки беше изпратил друг емисар, който вече вероятно бе пристигнал в Акаока.

— Благодаря за ценните сведения.

— Имам още информация. Другият ви пратеник също е заловен.

— Сигурен ли сте? — Генджи подбираше думите си внимателно. Не искаше Мукай да получи информация, с която не разполагаше. Напълно бе възможно предателството му към Каваками да е режисирано от самото Лепкаво око.

— Ловци със соколи са разположени на стратегически интервали между Йедо и Акаока. Господарят Каваками знае за увлечението на покойния ви дядо по пощенските гълъби и подозира, че и вие ще ги използвате. Вашата армия няма да получи заповедта за мобилизация.

— Тогава наистина сме в тежка ситуация. — Сега не можеше да се разчита на помощ, докато Сайки не достигне Акаока. Ако изобщо стигне там.

— Не е ли възможно някои от вашите командири в провинцията ви да се разпореди за мобилизация по собствена инициатива?

— Моите командири са японци — рече Генджи, — а не чужденци. Инициативата е смъртоносен чуждоземен импулс, не знаете ли? Те ще чакат да получат заповед, както са били инструктирани.

— Въпреки това трябва да напуснете Йедо, господарю мой. Дори ако господарят Каваками не се разпореди да ви убият, вероятно е подобно действие да предприемат елементи, настроени срещу чужденците. Обстрелът разпали опасно силно емоциите. — Мукай направи пауза. Пое дълбоко дъх да се възстанови психически, преди да продължи. — Въпреки че моето семейство е наследствен васал на рода Каваками, нашият замък е разположен в относителна изолация в заснежената провинция, на висока скала над Японско море. В древни времена никога не е попадал под обсада, дори когато самият Ода Нобунага[1] е повел армия срещу него. Никой няма да очаква да тръгнете в тази посока. Това може да е най-добрата ви алтернатива. Междувременно в Акаока могат да бъдат изпратени други емисари. Накрая все един от тях ще се добере. Дотогава смятам, че мога да гарантирам сигурността ви.

— Вашата щедрост ме поразява — отговори Генджи наистина поразен. — Подобен акт ще ви постави в положение на открит бунт не само срещу Каваками, но и срещу шогуна.

— Готов съм за последиците, господарю мой.

— Ще обмисля предложението ви — увери го Генджи, без изобщо да възнамерява да прави подобно нещо. — Трябва да ви посъветвам обаче, че най-сигурният курс на действие за вас ще бъде да се върнете към предишната си васална зависимост.

— Никога — гласът на Мукай се изпълни с нехарактерна за него енергичност. — Така както моите предци са стояли редом до вашите в Секигахара, така и аз ще остана до вас.

— Дори резултатът да бъде същият?

— Няма да бъде — уверен бе Мукай. — Всички предзнаменования ви показват, че боговете са на ваша страна.

Мукай бе изключително сериозна личност, която не би възприела смеха в този момент, затова Генджи не се разсмя въпреки силния импулс да го направи. Всички, които вярваха в пророческите му способности, виждаха предзнаменования навсякъде. Той самият съзираше само несигурност.

Генджи върна предпазителя за меч на Мукай. Трябваше да го представи отново, ако се появеше нужда.

— Значи семейството ви е пазило тайно това през всичките тези години?

— Да, господарю мой. — Мукай се поклони ниско и почтително пое овала от филигранна стомана с две ръце. — От битката насам. За да ни напомня на кого сме истински лоялни.

Щяха ли някога да се освободят от Секигахара? Дори представителите на рода Токугава да бъдат свалени, нямаше ли тогава те заедно с поддръжниците си да чакат своя ред да се бият помежду си в „решителна битка“? След сто години, след като чужденците завладеят Япония, заедно с останалия свят, ако такова бе бъдещето, дали най-сетне ще сме забравили Секигахара?

След като Мукай си тръгна, Генджи небрежно зададе този въпрос и на Хейко.

— Не знам, господарю. Знам, че Секигахара няма нищо общо с привързаността на този господин към теб.

— Разбира се, че има — рече Генджи. — Какъв друг мотив може да има?

— Любов — отвърна Хейко.

— Любов? — Генджи бе изненадан. Не бе забелязал нито един красноречив поглед или жест да бъде разменен между Хейко и Мукай. — Искаш да кажеш, че той също е влюбен в теб?

— Не, господарю мой. — Хейко не можеше да се въздържи да не се усмихне. — Не в мен.

 

 

Двайсет и петима самураи се изтеглиха от старата изоставена ловна хижа в подножието на Канто. Никой не бе екипиран за лов. Един от двамата мъже начело на групата се обърна към другия.

— Срещата не уреди нищо.

— Това неочаквано ли беше?

— Не, не. Но аз се надявах на нещо по-добро.

— Фактът, че срещата изобщо се състоя, може да се смята за триумф. — Той се обърна и посочи мъжете, които вървяха по пътеката обратно към Йедо. — Погледни ни. Двайсет и пет мъже, които носят гербовете на дузина господари. В друго време, не толкова отдавна, щеше да бъде немислимо да се види такава смесица от толкова различни родови васали. Ние преминаваме отвъд древните ограничения, приятелю мой. Ние сме поколение, което ще създаде нов идеал. С нашата искрена решителност ние ще извършим фактическото прераждане на японската нация.

Първият мъж, който говореше, погледна спътника си с нескрито възхищение. Той усети, че гърдите му се изпълват със справедливостта на тяхната кауза. Те наистина бяха достойни мъже.

Други от групата участваха в по-неангажиращи разговори.

— Чу ли какво кимоно е носела Хейко преди две седмици?

— Много повече, от това да чуя. Видях го.

— Не!

— Да. Облеклото й бе покрито с бродирани гротескни образи и ярки чуждестранни рози. Нещо по-лошо, те бяха от сорта, който някои глупаци наричат роза „Американска прелест“, сякаш думите „американска“ и „прелест“ могат да се съчетаят.

— Възможно ли е да сме дегенерирали дотам, че дори в страната на розите трябва да се възхищаваме на чуждоземни цветя?

— За тези предатели, които боготворят чужденците, нашите собствени рози са незабележими.

— Всички рози са чужди — обади се друг мъж. — Онези, които имаме ние, са от Корея и Китай от стари времена.

— След като имаме собствена наука, можем да разберем кои рози са истински японски и да се възхищаваме само на тях.

— Науката е чуждоземна мерзост.

— Не непременно. Оръжието може да стреля във всяка посока. Затова науката може да бъде средство в ръцете ни, както и в техните. Науката може да бъде използвана да укрепи Япония, затова съм превърнал в своя мисия разбирането на науката. Това не може да е непатриотично.

— Наистина е похвално, че си готов на подобна саможертва, да рискуваш да се замърсиш, за да подкрепиш нашата кауза. Покланям ти се в знак на благодарност.

— Със сигурност хризантемата е японска.

— Разбира се. Това е извън съмнение.

Хризантемата бе свещен символ на императорското семейство. Всяко съмнение в нейния произход беше само по себе си осъдително.

— Чрез науката можем да докажем, че е оригинално японско цвете.

Един от водачите вдигна предупредително ръка.

— Бързо. В гората.

След малко недалеч се появи конник, който се изкачваше по същата пътека, по която двайсет и петимата самураи слизаха. Зад него вървяха още петима конници — или по-точно трима конници и двама спътници от нежния пол.

 

 

Шигеру се намръщи.

— Умно ли е да си толкова небрежен?

— Небрежността е единственият начин да уредим това бягство от Йедо — отговори Генджи. — Ако покажем и най-малка загриженост, ще се повдигнат подозрения. Вече наблюдавахме успешно зимните жерави и стигнахме подножието на планината необезпокоявани. Небрежната стратегия е стабилна.

Шигеру не виждаше защо бе необходимо да язди в средата на двайсет маскирани и неидентифицирани самураи, както правеше в момента, без каквато и да било подготовка за битка. Знаеше обаче, че няма смисъл да спори с Генджи. Видимата мекушавост и отстъпчивост на племенника му беше точно такава — видима, не реална. Генджи беше поне толкова упорит и праволинеен, по свой начин, колкото и покойният владетел Киори. Шигеру изостана в края на групата. Това бе най-уязвимото място. Надяваше се нападението, ако се случи, да започне оттам.

— Простете ми, господарю мой — обади се Хиде, — но трябва да се съглася с владетеля Шигеру. Видях двайсетина мъже, но след тях може да има още толкова, може би дори повече. Като нищо може да са убийци, изпратени специално да ви заловят.

— Те могат и да са най-обикновена група приятели, излезли на следобедна разходка. Нека да продължим. И моля те, не предприемай никакви действия без пряка заповед от мен.

— Да, господарю. — Хиде, който не можеше да свали безпокойството от лицето си, пришпори коня си напред към позицията на водача. Ако наистина бяха убийци, може би щяха първо да атакуват него, като по този начин господарят му щеше да получи по-добра възможност да избяга.

Емили погледна въпросително владетеля Генджи. Той се усмихна и каза:

— На пътеката пред нас има някакви хора. Няма причина да очакваме неприятности. — Той внимателно побутна коня си да мине отпред.

— Сигурна съм, че сте прав, господарю мой — рече Емили, която мина напред заедно с него, — тъй като ние пътуваме в мир, без лоши намерения и със сигурност няма да станем обект на такива.

— Това ли представлява християнската религия? Баланс на намеренията?

— „Каквото посееш, това ще пожънеш.“ Да, така мисля.

— Споделяте ли този възглед? — обърна се Хейко към Старк.

— Опитът ме е научил на друго — отвърна Старк. Той дискретно докосна пистолета в джоба, скрит под връхната му дреха.

Когато стигнаха до място, където пътеката малко се разширяваше, изведнъж бяха обградени от самураи. Въпреки че не бяха извадили мечове, те бяха готови да се разгърнат незабавно.

— Тук не е разрешено за чужденци. — Онзи, който говореше, стоеше малко по-напред от останалите. — Това все още е част от Япония, незасегната от заразното им присъствие.

— Освободете пътя — обади се Хиде. — Велик владетел ви удостоява, като минава край вас.

— Щяхме да сме удостоени — каза вторият мъж, който също бе излязъл пред останалите, — ако въпросният владетел наистина беше велик. Аз обаче виждам, че онзи, за когото говорите, има лошата слава на човек, който се въргаля в краката на чужденците. Не бих отстъпил пред такъв.

Ръката на Хиде докосна дръжката на меча. Генджи заговори възможно най-бързо, преди Хиде да го е измъкнал от ножницата.

— Не искаме церемониално отстъпване на път — рече той. — Денят напредва, става късно. Всички ние искаме да стигнем там, закъдето сме тръгнали, нали? Тогава нека продължим. Няма нужда който и да било да отстъпва. Изберете едната страна на пътеката, ние ще минем по другата.

— Говориш като слабоволев човек, какъвто си — отбеляза първият мъж. — Дядо ти беше воин, който заслужаваше уважение. Ти не си нищо друго, освен дегенериращо същество от загиващ род.

— Хиде. — Предупредителната нотка в гласа на господаря му бе единствената причина, поради която главата на мъжа бе все още на раменете му. Хиде отпусна ръка от дръжката на меча и пое дълбоко дъх, опитвайки се, макар и не особено успешно, да се успокои.

— След като е така — отговори Генджи, — тогава сигурно съм извън периметъра на внимание на такива достойни мъже като вас. Нека спрем дотук и да се сбогуваме.

— Може би трябва да направим както казва той — обади се първият мъж след секунда. — Ще бъде жестоко от наша страна да му откажем удоволствията, с които е свикнал.

— Да, така е — съгласи се вторият мъж. Той погледна насмешливо Генджи. — Чухме, че пищиш от удоволствие нощно време, когато варварските людоеди разпъват кървящия ти задник с вонящите си животински пениси.

— И че гукаш като доволно бебе денем, докато смучеш гадната полюция на същите болни органи.

— Зле информирани сте — отговори Генджи. — Единственият чужденец, с когото съм си разменил интимности, е до мен.

Няколко самураи се засмяха иронично.

— Тя е съкровище от удоволствия, които вие дори не можете да си представите — продължи Генджи.

Първият мъж му опонира:

— Ти си глупак, луд или и двете. Или може би сляп. Погледни я. Конят ти прилича повече на човек в сравнение с нея. Всъщност те са с еднакъв размер и носове с еднаква дължина. Цветът на твоя кон обаче е къде-къде по-хубав от призрачните коси на твоята спътница.

— И от миризмата й. Вонята й не подлежи на описание.

Генджи се усмихна добронамерено.

— Очевидно не сте достатъчно близо, за да вдъхнете истинския й аромат. Когато е възбудена, тя излъчва парфюм от интимните си части, близък до опиумните миризми, а после я обзема нещо като сексуален екстаз. Вижте фините кости на ръцете й. Колко почти прозрачна е кожата й. Щом се възбуди, тя придобива сила, близка до тази на гръмотевица, а когато те докосне, леки шокове преминават от нейното в твоето тяло. Ето защо цветът й е толкова странен. Материята на нейното същество се променя.

Докато Генджи разсейваше враговете си, Хиде и Шигеру тайно смениха позициите си. Ако бе необходимо да се атакува, те щяха да нападнат с максимален ефект. С мечове и копията щяха да извадят от строя половината от противниковата група през първите мигове на битката. Онези, които останеха, щяха напълно да подлежат на контрол. Хиде си спомни една често повтаряна аксиома на техния род — конник от Окумичи се равнява на десет самураи пешаци. Така беше и той не се съмняваше в това, предимството бе на тяхна страна, а не на страната на тези така наречени Добродетелни мъже. Хиде и Шигеру си размениха бързо погледи за потвърждение на готовността им.

— Забелязахте ли гърдите й? — попита Генджи. — Толкова неестествено пълни, толкова щръкнали. — Под претекст, че говори за Емили, той мина две крачки напред, като препречи пътя между нея и войнствения самурай. Мислеше си, че може да убие най-близкостоящите мъже, преди да го наранят. — Гърдите й стават по-зрели с всеки изминал месец. Всъщност те зреят, докато говорим. Напращели са, но не от мляко, а със страхотна амброзиева роса. На повечето места, където я докосваш, тя е студена като лед, защото цялата й телесна топлина е съсредоточена на три места — гърдите, устата и вагината й.

Емили се питаше какво говори Генджи на новите си познати. Каквото и да беше, трябва да бе очарователно, тъй като мнозина от тях стояха с отворена уста, а някои гледаха нея. Тя им се усмихна в отговор, изпълнена със сигурност, че нейното дружелюбие е в хармония с отношението на Генджи.

Старк също не знаеше какво говори Генджи, но разбираше какво прави той. Тримата самураи от рода Окумичи успяха да заемат по-добри позиции. Битката предстоеше.

Старк преброи двайсет и пет мъже с мечове от другата страна. Никой от тях нямаше огнестрелни оръжия, поне не на показ. Двайсет и петима срещу Генджи, Хиде и Шигеру. Съотношението не бе добро, дори само защото те бяха на коне, а противниците им — не. Старк носеше само джобен пистолет трийсет и втори калибър, но бе готов да го извади. Шест куршума и никакво презареждане. Ако поне носеше ножа си, можеше да се погрижи за още един-двама, но не го бе взел. В най-добрия случай щяха да ликвидират половината. Другата половина несъмнено щеше да ги убие. Или по-лошо. Погледна натам, където стоеше Емили — до Генджи. Хейко бе до него. Можеше да убие Емили с първия изстрел, а Хейко с втория, за да им спести мъките, на които тези мъже сигурно щяха да ги подложат, преди да умрат. После ще застреля най-близките четирима и ще стъпче още толкова, преди той самият да бъде победен. Беше готов. Раменете му се отпуснаха. Никакви мисли не го вълнуваха повече.

Моментно вцепенен и замлъкнал от дивашките мисли на Генджи, първият мъж върна гласа си и буквално изплю думите:

— Запази мръсните си фантазии за себе си. За нас е достатъчно трудно да се справим с тази воня.

Вторият мъж го допълни:

— Не можем да кажем със сигурност дали тази отвратителна миризма идва от немитите коне, от звероподобната ти любовница или от твоето собствено гниещо и дегенериращо аз.

— Достатъчно! — Шигеру не можеше да търпи повече. Той пришпори коня си напред, докато Добродетелните мъже извадиха мечовете си. — Извинете се още сега на своите предци, защото, когато приключим с вас, ще изхвърлим техните олтари, ще разкопаем останките им и ще ги изхвърлим в ямите за боклуци на отрепките.

Водещият кръг самураи се придвижи напред, за да го пресрещне, после назад, когато го познаха.

— Шигеру!

— Невъзможно! Той е мъртъв.

След като за момент замръзнаха на място, самураите се обърнаха и побягнаха във всички посоки. Всички, с изключение на двамата, които разговаряха. И двамата паднаха на колене и притиснаха главите си към земята.

— Моля ви, приемете моите извинения — каза първият мъж — и пощадете моите възрастни родители.

Вторият допълни:

— Децата ми все още са невинни младенци. Нека моята кръв ги измие.

Двамата мъже се раздвижиха в един и същи момент. Първият сграбчи острието на своята катана с две ръце и както кръвта течеше по порязаните му длани и пръсти, го заби дълбоко в гърлото си. Той започна да се мята настрани, а животът му изтичаше с клокочещ звук през раната, устата и ноздрите му. Вторият мъж постави острието в устата си и заби главата си напред. Дръжката се удари в земята и половината от оръжието се показа през задната страна на черепа му. По някакъв начин то го уравновеси. Поддържан зловещо от меча и двете си колене, той умираше спазма след спазма.

Емили припадна. Щеше да се просне на земята, ако Генджи не я бе задържал в ръцете си. Имаше чувството, че под тежестта й може да падне от седлото. За негова изненада тя не бе толкова тежка, колкото му се струваше. Нито толкова голяма, когато бе съвсем близо до него. Уголемената форма на тялото й и странните й черти изкривяваха неговата представа за реалните й размери.

Шигеру започна да слиза от коня.

— Не е необходимо — спря го Генджи.

— Трябва да ги разпозная — обясни му Шигеру. Лицето му гореше. Само кръвта можеше да охлади тази ярост.

— Не се занимавай повече — настоя Генджи. — Времената са трудни за всички нас. Тези бяха заблудени, но искреността им е несъмнена. Нека почетем искреността им и да забравим останалото.

Шигеру се поклони. Но когато Генджи тръгна напред, той все едно слезе от коня. Разгледа гербовете на кимоната им и запомни лицата им. Генджи беше прекалено състрадателен. Някои думи не можеха да бъдат забравени. Те не можеха да бъдат простени.

Единият мъж бе споменал родителите, другият — децата. По-късно, когато сегашната криза отмине, той щеше да ги намери и да стори необходимото.

Шигеру отново яхна коня и го пришпори.

 

 

— Не разбирам — каза Емили. — Всички просто разговаряха. Владетелят Генджи дори изглеждаше общителен. После, изведнъж… — Тялото й трепереше неконтролируемо. Тя хвана още по-здраво Старк с надеждата, че той също ще я хване по-здраво. Той го направи. Това не помогна. Тя продължаваше да трепери. Никога не си бе представяла, че ще види нещо толкова ужасно, такова безсмислено насилие, още по-лошо — самопричинено. В един момент тези двама мъже говореха. В следващия те предадоха безсмъртните си души на вечно проклятие, като отнеха сами живота си. И за какво? Видът на ужасните им рани, звукът на клокочещата кръв в гърлата им, щеше ли някога да може да забрави това? Мислеше, че няма да може, и затрепери още по-силно.

— Техният начин на мислене е различен от нашия — говореше й Старк, но това не обясняваше нищо. Враждебно настроените самураи имаха неизброимо числено превъзходство над тях. Но няколко думи, изговорени от Шигеру, бяха достатъчни, за да ги прогонят и разпръснат. Защо? Той не знаеше.

Двама от тях се бяха убили по особено болезнен начин. Ако толкова искаха да умрат в мъки, сигурно не им липсваше смелост. Защо вместо това не атакуваха? Той не знаеше.

Владетелят и неговият чичо седяха и разговаряха наблизо. Хейко не показа и най-малък признак на стрес, беше заета заедно с Хиде, изграждаха подслон от бамбук, който той бе отрязал. Макар да изглеждаше нежна и деликатна, извършеното неотдавна насилие изобщо не я бе засегнало.

Старк не разбираше повече от Емили какво става.

— Питам се дали и ние сме такава загадка за тях.

— Едва ли — отговори Емили. — Нашите действия имат причина и основание, както Бог е предопределил.

 

 

— Ще бъде разумно да продължим да пътуваме през нощта — каза Шигеру. — Съмнително е, че онези, които избягаха, ще се върнат. Други преследвачи обаче ще са близо зад нас.

— Да, ще е разумно — отговори Генджи, — но също така е невъзможно. Емили не може да пътува. Шокът за нея бе прекалено голям.

— Шок? — Шигеру погледна към чужденката. — От какво да е шокирана? Трябва да е спокойна. Битката бе ненужна.

— Не е свикнала да вижда мъже да се принасят в жертва — обясни му Генджи. — Още по-малко с мечове. Смъртта от огнестрелно оръжие може би не е толкова разстройваща за нейната чувствителност.

Шигеру нямаше търпение за подобна дискусия. Той мина на друг по-важен въпрос.

— Няколко от нашите врагове, които срещнахме неотдавна, носеха гербовете на великия владетел Йошино. Това означава, че той скоро ще разбере нашето местонахождение и вероятно посока на движение. Малко след това и шогунът ще знае, тъй като Йошино е съюзник на Токугава.

— Не непременно — не се съгласи Генджи. — Съмнявам се, че срещата им е била разрешена от който и да било от техните владетели. Те са действали на своя глава. Следователно технически и може би фактически те са извършили предателство. Те няма да разкрият нашето местоположение, ако това означава, че те трябва да признаят престъпление, което ще унищожи тях самите и техните семейства. Ние сме в безопасност.

Шигеру продължи да настоява:

— Въпреки това като предпазна мярка трябва да вървим кръгообразно на север и да свърнем на запад едва южно от манастира Мушиндо. Това ще удължи пътуването ни с два дни, но то също така ще ни изведе на път по-малко опасен от гледна точка на това да бъдем заловени.

Хиде и Хейко се присъединиха към тях. Хиде съобщи:

— Подслонът е готов, господарю мой.

— Благодаря. Аз ще дежуря на първи пост, Шигеру — втори, а ти — трети.

Хиде рече:

— Не е необходимо да поемате такова задължение, което е работа на вашите слуги, господарю мой.

— Ние сме само трима. Ако аз не поема своя дял, не след дълго вие с Шигеру ще се преуморите и изобщо няма да сте от полза. Аз ще дежуря пръв.

— Да, господарю мой.

Хейко се усмихна на Генджи.

— Нещо те забавлява ли?

— Една неангажираща мисъл.

— И каква е неангажиращата мисъл?

— На север ли продължаваме?

— Да, за още два дни. Защо?

— Не е ли известната непробиваема крепост на семейството на Мукай на север?

Генджи се протегна към нея, но не беше достатъчно бърз. С кикот тя му се изплъзна.

— Върни се.

— Търпение, господарю мой.

Хейко спря на кратко разстояние от чужденците и се поклони.

— Емили, Матю. — Тя посочи единия навес от тези, които бяха издигнали с Хиде. — Ще прекараме нощта тук. Моля ви, опитайте се да си починете. След тази нощ може да нямаме такова свободно време, докато не стигнем замъка на владетеля Генджи.

— Благодаря ти, Хейко — рече Емили.

Емили бе сложена да спи под няколко пласта одеяла. Старк и Хейко седяха с нея, докато най-сетне тя не заспа. Когато Хейко се изправи, Старк я спря.

— Кои бяха тези мъже?

Хейко потърси вярната дума в паметта си.

— Разбойници.

— Защо избягаха, вместо да ни нападнат?

— Познаха господаря Шигеру.

— Бяха две дузини хора, срещу четирима мъже от наша страна.

— Да — потвърди Хейко. — Бяха твърде малко и го знаеха. Затова избягаха.

Старк бе сигурен, че Хейко не го е разбрала. Отговорите, които даде, нямаха никакъв смисъл. Никъде в света две дузини мъже не биха избягали от четирима.

— Защо тези двамата се самоубиха?

— В знак на извинение за непочтителните си думи.

— Да се извинят. Като се прободат със собствените си мечове?

— Да.

— Какво са казали, че се е наложило да постъпят така?

— Неуважителни думи — обясни му Хейко, — не мога да ги повторя, защото това означава и аз да проявя неуважение. — Тя се поклони. — Лека нощ, Матю.

— Лека нощ, Хейко.

Старк заспа чак на разсъмване. Чуваше Хейко да се кикоти. По-късно чичото на владетеля се събуди и се загуби някъде в гората. Върна се няколко часа по-късно и дежурството пое Хиде. Старк възнамеряваше да предложи услугите си, но не го направи. Не искаше да обиди никого по случайност и да трябва да се извинява с цената на живота си. Трябваше да живее, докато Етан Круз умре.

— Да не би наистина да вярваш на думите на Мукай?

— Вярвам му. Заради начина, по който те гледаше. Заради начина, по който казваше „господарю мой“. И то толкова често — „господарю мой“. При всяка възможност, сякаш като го казваше, те притежаваше.

— Предците на Мукай са се борили до моите при Секигахара. Това е единствената причина за неговата лоялност.

— Ако вярваш на това, значи си лековерен като селска девойка.

— Предпазителят за меч с изобразените на него врабчета се е пазил в семейството му от десетилетия.

— Според него. Може да го е купил във всяка заложна къща. Секигахара е неговото извинение, а не причината. Любовта винаги намира път.

— Странно. И не е забавно. Престани да се смееш.

— Прав си. Не биваше да се смея. Трябваше да се разгневя.

— Каква причина имаш да си гневна?

— Защото те смятат за по-хубав от мен. Поне един човек.

— Мукай не е влюбен в мен.

— Някой ден, когато започнеш да водиш ленив живот в неговия замък високо над бушуващото северно море, ще разбереш истината.

— Светът не се е покварил до такава степен. Това поне няма да се случи, докато съм жив.

— Това пророчество ли е, господарю мой?

 

 

През нощта и на следващата сутрин тежка снежна завивка покри равнината Канто. От кабинета си в замъка Йедо, Мукай наблюдаваше как светът става бял. Генджи беше там някъде, навън, преследван беглец. Сърцето го болеше, когато си помислеше как трябва да страда младият господар в това тежко време.

Опита се да получи задачата да залови Генджи, но Каваками се зае лично с нея. Затова той бе прикован тук, в Йедо, безпомощен да помогне на онзи, когото обичаше повече от самия живот. Можеше ли съдбата да бъде по-жестока?

Погледна предпазителя за меч в ръцете си. Врабчета, които се носеха над вълните. Именно когато го видя в магазина на Сеами, той разбра истината за чувствата си към Генджи. Дотогава не разбираше източника на томителната болест, която го мореше от предишната пролет. Той я отдаваше на безпокойството, което изпитваха всички заради нарастващото присъствие на чужденци в Япония. Всъщност тази пролет той бе видял за пръв път Генджи.

— Ето го следващия велик владетел на Акаока — бе казал Каваками и го бе посочил на събрание при шогуна. — Когато възрастният мъж умре, с рода е свършено.

Мукай видя младеж, чиято невероятна красота го остави безмълвен. Той знаеше, че трябва да изрази съгласие с Каваками, но устните му не можеха да формулират думите.

Това беше. Нищо повече нямаше да се случи. Но същата тази вечер, докато слушаше дискусията за вредните ценности на чужденците, животът му започна за пръв път да придобива смисъл.

— Щастието е главната цел на чужденците — каза Каваками.

— Трудно е да се повярва — обади се владетелят Нода. — Няма общество, базирано върху подобна повърхностна и егоистична идея, което да е оцеляло повече от няколко поколения, в най-добрия случай.

— Не знам колко дълго ще оцелеят — продължи Каваками. — Въпреки това е факт.

— Те са странни — намеси се владетелят Кубота, — но не дотам странни.

— Написано е във върховния им закон — настоя Каваками. — Щастието е декларирано като право, което трябва да се гарантира на всеки.

— На отделните хора? — попита Мукай.

Каваками го стрелна недоволно с поглед. Неговата функция бе да присъства, да слуша и да преценява, но не и да говори. Мукай се поклони извинително. Успокоен и изпълнен същата вечер с великодушие, Каваками му отговори:

— Да. На отделните хора.

— Колко неправилно — заключи владетелят Нода.

Мукай се съгласи безмълвно. Неправилно, без съмнение. Целта на обществото бе да има ред, а единственият път към реда бе точното определяне на мястото. Цивилизацията го изискваше. Всеки трябваше да знае мястото си, да го приема и да се държи съответстващо. Всичко друго щеше да доведе до хаос. Щастие. Каква идея. Мукай почувства вълнение, което по онова време смяташе, че е справедлив гняв и че това е уместният отговор.

После, когато видя за пръв път предпазителя за меча, в него нещо избухна. Преди да се осъзнае, той се бе разплакал.

— Господарю мой — обърна се към него магазинерът Сеами, — да не би да не ви е добре?

Врабчета във въздуха. Въпреки че бяха неодушевени изображения от филигранна стомана, не бяха ли те по-свободни, отколкото той е бил някога?

Красотата на Генджи.

Собствената му грозота.

Празнотата на двореца.

Щастието. Чисто, индивидуално, лично, егоистично щастие. Да мисли за себе си и да забрави другите. Дори още по-добре, да чезне в блаженството на разюзданата любов. Ако можеше да бъде с Генджи, той щеше да изчезне и да остане само Генджи — бе красив, много красив.

Той плачеше, а Сеами стоеше до него и безпомощно кършеше пръсти.

Мукай купи предпазителя за меч за първата сума, която Сеами назова, без да се пазари. С радост би платил два пъти повече. После измисли фиктивния прародител, който се е бил с рода Окумичи при Секигахара. Това му даде основание да се среща насаме с Генджи.

Сега, докато снегът продължаваше да пада и огромната му ръка с груби пръсти стискаше предпазителя за меч, Мукай взе най-съдбоносното решение в живота си.

След час той напусна замъка Йедо на път към дома си на брега на Японско море. Той беше незначителен владетел само с 200 въоръжени васали. Без значение. Той ще ги събере всичките и ще застанат под флага с врабчета и стрели на рода Окумичи. Ако младият господар щеше да умре, тогава той също щеше да умре.

Мисълта да загине на същото място и по същото време като Генджи донесе на въображението му изключително видение с почти невероятна красота. Това бе твърде много, за да се надява. Но бе невъзможно. Можеха да умрат прегърнати, а кръвта на любовта да ги разкрасява във вечния момент на смъртта.

Топлината на радостта обзе сърцето му. Зимата беше прогонена.

Без да се срамува, той призна истината, която чувстваше дълбоко в себе си.

Чужденците бяха прави. Нищо не бе по-важно от щастието.

 

 

Сохаку и Кудо насочиха конете си през дълбокия сняг.

— Ето ги — каза Кудо.

Две хиляди самураи бяха разположени на бивак на равното място пред тях. В центъра им имаше командна палатка. Четвърт от мъжете бяха въоръжени с мускети, както и с обичайния комплект мечове и копия.

— Няма караул — отбеляза Кудо. — Това е небрежност.

— Страната живее в мир — обясни му Сохаку, — а освен това кой ще атакува армията на шогуна толкова близо до Йедо.

Каваками, облечен показно в пълно бойно снаряжение, ги посрещна възторжен, когато влязоха в палатката му.

— Господарю Кудо, преподобни абате Сохаку, добре дошли.

Сохаку каза:

— Благодаря ви, че ни посрещате при такива извънредни обстоятелства, господарю Каваками.

— Глупости. Малко саке, за да се стоплите.

— Благодаря ви.

— Предполагам, че сте успели да пристигнете от Йедо, без да изпитате големи затруднения.

— Да, благодарение на вас. — Сохаку изпразни чашата си, която един прислужник напълни. — За жалост, бяхме принудени да убием мъжете, които шпионираха двореца. В противен случай нашето отпътуване щеше да е прекалено лесно и щеше да събуди подозрения. Все още не сме сигурни в лоялността на всички наши мъже.

— Разбирам — отвърна Каваками. — Не очаквах нищо друго. Затова изпратих най-ненадеждните си хора за наблюдението. Следователно може да се каже, че взаимно сме извлекли изгода. — Той се поклони, Сохаку и Кудо направиха същото. Досега дълбочината на поклоните им беше съвсем еднаква. — С какви сили разполагате?

Това беше втората проверка. Първата, която бяха минали, беше да влязат в лагера на Каваками сами, без контингент от телохранители. Сега от тях се искаше да разкрият техния брой и въоръжение.

— Сто и дванайсет самураи — отговори Сохаку без колебание, — всичките на коне, всичките въоръжени с мускети наполеонов тип и с двайсет патрона за всеки.

— Това ваши наследствени васали ли са?

— Мои или на Кудо — повечето от тях. Около дванайсет са преки васали на фамилията Окумичи.

Каваками се намръщи.

— Няма ли да е по-разумно да унищожим тях незабавно?

— Ситуацията е деликатна — отвърна Сохаку. — Нашите хора са самураи от най-консервативен и традиционен тип. Всичко с привкус на страх или задкулисност ще подкопае моята позиция. Убийството на дузина мъже, лоялни на техния господар, няма да бъде полезно в това отношение.

— Да ги имате в обкръжението си е изключително опасно — настоя Каваками.

— Съгласен съм. Днес по обяд ще оповестя моята лоялност към шогуна, като дам за основание потребността от национално единство пред лицето на вероятното варварско нашествие. Трябва да оставим настрани старите вражди и да се обединим, както са направили нашите прадеди, когато монголите са нападнали Япония преди шест века. Ще кажа, че двамата с Кудо сме стигнали до извода, за съжаление, че владетелят Генджи не е пророк, а е душевноболен, както и неговият чичо, господарят Шигеру, чиито отвратителни престъпления са известни сред нашите хора. Да ги следвам сляпо не е проява на лоялност, а е страхливост. Истинската лоялност е придържането към древните идеали, въплътени в нашия стар покоен владетел, Киори. Ние трябва да отстояваме честта на дома Окумичи, като установим регентство. Господарят Генджи ще бъде задържан под предохранителен арест и ние ще действаме от негово име.

— Вие сте истински оратор, преподобни абате. Ако бяхте останали монах, несъмнено щяхте да имате много слушатели за „битоку“.

— Вие сте много мил, господарю Каваками. Като истински самурай вие можете да тълкувате също така успешно естеството на същинските нравствени ценности.

— Ами тези, чиито съмнения не се разсеят от яснотата на думите ви?

— Тяхната лоялност към господаря Генджи, макар и неправилно насочена, ще бъде зачетена. На тях ще им бъде позволено директно да отпътуват към Акаока — Сохаку прие още една чашка саке. — Мислите ли, че някой от тях е в състояние успешно да се изплъзне от вашите сили?

— Искрено се съмнявам.

— И аз.

Каваками се досети още нещо:

— Трябва да обсъдим и господаря Шигеру.

— Той е убиецът на господаря Киори. Ще го предадем на съдбата, която заслужава.

Каваками кимна:

— Отлично. Мен обаче ме тревожи един аспект на вашия план.

— Моля ви, споделете вашата загриженост.

— Жив, владетелят Генджи ще продължи да бъде сериозна заплаха, дори да е задържан. Репутацията му на ясновидец, макар и лъжовна, има мощно влияние над народното въображение.

Сохаку се усмихна.

— За нещастие обаче, въпреки че ние ще се опитаме да запазим живота му, владетелят Генджи ще бъде убит в хаоса. Ще носим почитаемата му пепел чак до „Облак врабчета“, за да го погребем.

— Малко след това — допълни Каваками — шогунът ще обяви издигането на твоя дом във владетелски на Акаока. Господарят Кудо, като ваш най-ценен васал, ще има своите земи и съответното възнаграждение.

— Благодаря ви, господарю Каваками. — Този път, когато размениха поклони, Сохаку и Кудо наведоха телата си по-ниско от домакина.

Каваками им съобщи:

— Моите сили ще се движат по крайбрежния път с най-голяма скорост. Владетелят Генджи вероятно ще се опита да се измъкне през Вътрешно море, някъде западно от Кобе. Аз ще го чакам.

— Единствено ако той успее да избегне основното тяло на нашата кавалерия — уточни Сохаку, — ще го заловя в планините при село Яманака. Преди да тръгне да гледа жеравите, той каза, че ще се опита да се присъедини към нас там.

Намеси се и Кудо:

— Ще проследя владетеля Генджи с двайсет от нашите най-точни стрелци. Ще направим всичко възможно да елиминираме господаря Шигеру със снайперен огън, преди да излезе от планините.

Каваками вдигна чашата си.

— Нека боговете покровителстват носителите на истински добродетели.

 

 

Макар и да им се повдигаше, Таро и Шимода движеха непоколебимо веслата си. Ако не се спускаха надолу към перпендикулярните океански скали, погледът им срещаше огромни водни лавини. Или поне така им се струваше. Ако малката им лодка бъдеше наводнена, както им се струваше всеки момент, те несъмнено щяха да бъдат осъдени на смърт. Никъде не се виждаше земя.

Не че можеха да я видят, дори да имаше. Вече почти бяха ослепели от непрестанните океански пръски.

Таро се наведе близо до Шимода.

— Накъде е Акаока?

— Какво? — Шимода се напрегна да го чуе през непрекъснатия грохот на блъскащите се вълни.

— В правилна посока ли вървим?

— Не знам. Мислиш ли, че той знае?

Сайки, който бе на кърмата, бе олицетворение на увереността.

— Надявам се.

— Боговете на времето, океаните и бурите ни пощадяват — каза Сайки. Една вълна се разби в лодката и ги окъпа въпреки напоените с масло дрехи, които носеха над своето облекло. Сайки започна да изгребва вода с едната ръка, а с другата контролираше руля. От време на време той оправяше ъгъла на движение.

Таро — мокър, изстинал, страдащ от морска болест — не можеше да спре да трепери.

— Тогава боговете по странен начин раздават своята благословия. На мен ми се струва, че сме в голяма опасност.

— Обратното е вярно — отговори Сайки. — Ние сме невидими в тези високи вълни. Патрулите на шогуна никога няма да ни намерят.

Сайки бе израсъл във водата. В безгрижните дни на своята младост, когато беше самурай с нисък ранг без специални отговорности, той бе прекарал много часове в бурните води на нос Мурото, където ловуваше китове с риболовците, които бяха негови другари от детинство. Когато гигантските животни минаваха край носа, риболовците подреждаха дългите си лодки край едно от тях, скачаха на гърба му и забиваха харпун право в мозъка му. Ако бяха улучили, китът бе техен. Ако не, те ставаха собственост на кита. Харпунджията падаше в океана и се удавяше, докато лодката, привързана към ранения кит с харпун и шнур, потъваше в морето. Обикновено риболовците успяваха да отрежат шнура и да се приберат вкъщи. Понякога никога повече не ги виждаха.

— Гребете по-бързо — поръча им Сайки. — Поддържайте този ъгъл спрямо вълните.

С късмет и ако се запазеше източният вятър с поносима скорост, щяха да стигнат Акаока след три дни. Петстотин мъже щяха да бъдат готови да тръгнат на коне незабавно. След две седмици цялата армия щеше да е в готовност за война. Сайки се надяваше дотогава владетелят Генджи да оцелее.

Друга огромна вълна връхлетя лодката.

Сайки насочи вниманието си изцяло към морето.

Бележки

[1] С истинско име Кичихоши (1534–1582), японски военачалник, който сваля от власт шогуната на Ашикага и обединява половината японски провинции. — Б.пр.