Такаши Мацуока
Облак врабчета (7)

5
Видения

Познанието може да бъде пречка. Невежеството може да освобождава. Да знаеш кога да знаеш и кога да не знаеш е толкова важно, колкото да имаш острие, което няма да те подведе.

Судзуме-но-кумо (1434)

След като прекара пет дни с чужденците, Хейко започна да ги разбира много по-добре. Особено мистър Старк. Той говореше провлечено и удължаваше гласните, което забавяше потока от думи и правеше езика по-разбираем. Думите на мис Гибсън бяха по-насечени и бързи. А преподобният Кромуел, ох, дори когато Хейко разпознаваше думите, тя често не можеше да направи връзката между тях. Мистър Старк и мис Гибсън му отговаряха, сякаш бе казал нещо смислено, но Хейко смяташе, че е възможно те просто да проявяват любезност към ранения мъж.

Преподобният Кромуел спеше през повечето време, а под затворените клепачи очите му се въртяха лудо. Когато беше буден, беше на ръба на буйството и не се успокояваше без постоянните и най-нежни молитви на мис Гибсън. Визитите на доктор Одзава изглежда, го обезпокояваха най-силно. Може би поведението на доктора разкриваше значението на японските думи.

— Половината от червата и стомахът му не функционират — твърдеше доктор Одзава. — Травмата върху жизненоважни органи е тежка. Отровна жлъч замърсява кръвта му. Той все още диша. Трябва да призная, че съм неспособен да направя каквото и да било.

— Какво казва лекарят? — попита мис Гибсън.

— Казва, че преподобният Кромуел е много силен — отвърна Хейко. — Въпреки че не може да предвиди какво ще се случи, състоянието му е стабилно, което е обещаващо.

Кромуел посочи лекаря:

— „Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него.“^[1]

— Амин — рече мис Гибсън, последва я мистър Старк.

Доктор Одзава погледна Хейко въпросително.

— Той изрази благодарност за грижите ви — обясни Хейко — и се помоли според собствената си религия за вашето добруване.

— Аха. — Доктор Одзава се поклони на преподобния Кромуел. — Благодаря ви, почитаеми чуждоземни свещенико.

— Ти си дете на дявола, ти си враг на цялата справедливост.

Мнението на Хейко, което тя не изрази пред никого, бе, че преподобният Кромуел полудява от раните си. Това обясняваше думите му. Никой здравомислещ човек не би ругал някой, който правеше всичко възможно да се грижи за него.

Макар Хейко да разбираше чужденците значително по-добре след петте дни, тя все още не проумяваше защо Генджи я бе изпратил при тях. На пръв поглед причината бе очевидна; трябваше да им прави компания, да им превежда, да намалява изолацията им, докато той отсъстваше. Това й даваше пълната свобода да ги проучва щателно — така, както при други обстоятелства би било невъзможно. Именно това не разбираше. В даденото положение можеше да бъде само човек, на когото Генджи вярваше безпрекословно. Но доверието трябваше да се основава на информация, а той не знаеше почти нищо за нея. Хейко имаше сложно минало, което чакаше да бъде разкрито. Място на раждане, родители, приятели от детството, по-възрастна наставница гейша, ключови събития, значими места на развитие на действията. Фактите се трупаха изкусно, за да скрият най-значимия — че тя бе агент на тайната полиция на шогуна. Всичко изискваше сериозно разследване. Ала Генджи не бе проявил друг интерес към нея, освен към това коя всъщност е тя. В неискрения свят на великите владетели само най-малките деца бяха това, което са. Ако той наистина й вярваше, той показваше самоубийствено лоша преценка. Тъй като това бе доста невероятно, тя отново и отново стигаше до един и същ извод.

Генджи знаеше коя е.

Как бе разбрал, тя нямаше представа. Възможно бе слуховете за представителите на рода Окумичи да са верни — това че във всяко поколение един от тях можеше да гадае бъдещето. Ако беше той, тогава щеше да знае нещо, което не бе известно на нея — дали ще го предаде или не. Дали доверието му означаваше, че тя няма да го предаде? Или че ще го направи и той приемаше бъдещето като фаталист?

Иронията не й убягна. Подозренията и объркването й нарастваха от очевидната липса на подобни прояви от негова страна. Да не би зад проявата на доверие да се криеше някаква тайна измама? В продължение на пет дни Хейко размишляваше по въпроса, а не стигаше дори до сянка на отговор. Беше напълно разстроена.

— Давам пени, за да разбера мислите ви — мис Гибсън й се усмихваше. Седяха в стая, която гледаше към вътрешния двор. Тъй като денят бе необичайно мек за сезона, всички плъзгащи се врати бяха отворени и превръщаха пространството в нещо като градински павилион.

— Пени? — попита Хейко.

— Пени е най-малката ни монета.

— Нашата най-малка монета е сен. — Хейко разбра, че мис Гибсън всъщност й предлагаше да й плати, за да разбере какво мисли. — Питате ме какво мисля ли?

Мис Гибсън отново се усмихна. В Япония невзрачните жени се усмихваха по-често от красивите. Това бе естествено, подкупващо усилие, което очевидно бе практикувано и от невзрачните американски жени. Мис Гибсън се усмихваше много свободно. Хейко смяташе, че това е добър навик. Той подчертаваше индивидуалността й и отклоняваше вниманието от тромавостта й. „Тромава“ беше слаба дума, за да се опише злощастната липса на физически дадености у американката. Ала след като Хейко бе започнала да я опознава, у нея се зароди привързаност към милата и нежна персона, която се криеше под отблъскващата, тромава външност.

— Това би било проява на неучтивост — обясни мис Гибсън. — Когато кажа: „Давам пени, за да разбера мислите ви“, аз показвам, че ми се струвате замислена и ви предлагам да ви изслушам, ако желаете. Това е.

— А, благодаря ви — самата Хейко също се засмя съвсем свободно. Това бе тайната на чара й. Докато останалите прочути гейши в Йедо се държаха високомерно, Хейко, най-красивата от тях, се усмихваше често като обикновено селско момиче. Ала само на онези, на които отдаваше предпочитание. Сякаш в тяхно присъствие тя имаше чувството, че красотата й е без значение, че сърцето й — незащитено, открито — им принадлежеше. Всичко това, разбира се, бе представление и всички го знаеха. Представлението обаче бе толкова ефективно, че мъжете с радост си плащаха за него. Не беше представление единствено с Генджи. Тя се надяваше той да не го разбира. Ако проумееше какво става, тогава щеше да му стане ясно, че тя го обича, а ако той узнаеше това, цялото равновесие щеше да бъде нарушено. Може би знаеше и затова й вярваше. И ето че мислите й отново я върнаха към това, което я терзаеше. Какво мислеше Генджи?

Хейко продължи:

— Мислех си колко ли ви е трудно, мис Гибсън. Годеникът ви е ранен. Вие сте далеч от дома и семейството. Това е най-трудната ситуация за една жена, нали?

— Да, Хейко. Най-трудната ситуация. — Емили затвори книгата, която четеше. Сър Уолтър Скот бе любимият писател на майка й, а сред неговите книги тя на практика обожаваше „Айвънхоу“. Освен медальона от нея това бе единственият друг спомен, който Емили запази след продажбата на фермата. Оттогава тя често препрочиташе любимите пасажи на майка си, припомняше си гласа й и плачеше в самотата на школата, мисията, кораба, а сега и тук, на това самотно място, далеч от гробовете на близките й. Зарадва се, че не плачеше, когато Хейко се появи. — Моля те, наричай ме Емили. Така би трябвало, след като аз ти казвам Хейко. А можеш да ми кажеш фамилното си име и аз също ще се обръщам към теб с „мис“.

— Аз нямам фамилно име — отговори Хейко. — Не съм от благороден произход.

— Моля? — Емили бе поразена от изненада. Същото бе положението на крепостните селяни в „Айвънхоу“. Ала така е било преди стотици години, по време на мрачното европейско Средновековие. — Не чух ли един прислужник да се обръща към теб с друго име, по-дълго?

— Майонака-но-Хейко, да. Това е пълното ми име на гейша. То означава „Среднощно равновесие“.

— Какво е името гийшо? — попита Емили.

— Гейша — каза бавно Хейко.

— Гейша — повтори Емили.

— Да, така е правилно — насърчи я Хейко. Тя помисли какво е прочела в английския речник на Генджи. — Вашата най-близка дума за това вероятно е „проститутка“.

Емили беше толкова шокирана, че дори не можеше да говори. „Айвънхоу“ падна от скута й. Тя се наведе да вдигне книгата, благодарна за възможността да не гледа Хейко. Изобщо не знаеше дори какво да мисли. През цялото време бе смятала, че домакинята й е високопоставена дама, роднина на владетеля Генджи. Сторило й се бе, че всички слуги и самураи се отнасят към Хейко с голямо уважение. Беше ли пропуснала нещо измамно в поведението й?

— Изглежда, има някаква грешка в превода — съумя да каже Емили, а бузите й все още бяха червени от притеснение.

— Да, може би — отвърна Хейко. Мис Гибсън или Емили, както я бе помолила да я нарича, я бе изненадала, колкото и тя бе изненадала Емили. Какво толкова обезпокоително бе казала?

— Знаех си, че е така. — Емили бе чула думите й с огромно облекчение. За нея проститутка бе една от онези алкохолизирани, нападнати от болести несретници, които понякога търсеха убежище в къщата на мисията в Сан Франциско. Тази елегантна млада жена, по-скоро дете, едва ли можеше да има нещо общо с това.

Когато Емили изпусна книгата си, Хейко търсеше правилната английска дума, за да обясни различните класи при жените компаньонки. На всяка обществена прослойка отговаряше по една. На дъното бяха неумелите, които доставяха обикновено сексуално облекчение. Забранените пренаселени улички на района за удоволствие Йошивара бяха пълни с тях — главно селски момичета, поели задължението да изплатят семейни дългове. На върха бяха няколко избрани гейши, като нея самата, отгледани от детството, които подбираха внимателно с кого и как ще прекарат времето; за нейната компания и предпочитания може и да се плащаше, но само ако тя пожелаеше, тъй като никой не бе принуден. Освен това имаше безкрайни градации на цени, услуги, талант и красота. Когато видя продължаващото притеснение на Емили, Хейко се поколеба. Тя предполагаше, че всичко в Япония има своето съответствие в Америка и обратното. Думите бяха различни, защото езиците бяха различни, но смисълът бе един и същ. Хората навсякъде имаха еднакви нужди и желания. Така поне мислеше тя.

— В Америка някои дами от добро потекло стават гувернантки — започна да обяснява Емили, която все още се опитваше да преодолее внушението на думите на Хейко. — Гувернантката учи децата от семейството на маниери, грижи се за благополучието им, дори понякога им преподава определени предмети. Да не би да си имала предвид това?

— Гейшата не е гувернантка — рече Хейко. — Гейшата е жена компаньонка от най-висок ранг. Ако не съм използвала правилната дума, моля те, поправи ме, Емили.

Емили погледна Хейко с широко отворени очи. Беше неин християнски дълг да бъде честна, независимо колко болезнена щеше да е истината. — Нямаме такава дума, Хейко. В християнските страни подобна работа не се смята за почтена; в интерес на истината, тя е противозаконна.

— В Америка няма ли проститутки?

— Има — отговори Емили, — заради човешкото нравствено падение. Но проститутките трябва да се крият от полицията и да разчитат на ужасни престъпници за закрила и поддръжка. Животът им се скъсява от насилие, пристрастеност към пороци и болести. — Тя въздъхна дълбоко. Всяко съвкупление извън брака бе грях, но несъмнено имаше степени на греховете. Не можеше да повярва, че Хейко наистина е искала да каже проститутка. — Понякога богатите мъже с позиции във властта имат любовници. Жени, които обичат, но които не са им съпруги по силата на закона или в очите на Господ. Може би „любовница“ е по-точна дума от „проститутка“.

Хейко не мислеше така. „Любовница“ и „наложница“ си приличаха много, но никоя от тези думи не бе така близко до „гейша“, както „проститутка“. В цялото отношение на Емили по въпроса имаше нещо странно, което показваше, че е изпълнена със съмнения. Каква бе причината? Възможно ли бе тя самата да е била проститутка и да се срамува от миналото си? Тя не би могла да бъде еквивалент на гейша, разбира се. Независимо колко големи бяха уменията и чарът й, те не можеха да компенсират ужасния й външен вид.

— Може би — съгласи се Хейко. — Нека попитаме господаря Генджи, когато се върне. Той знае езика по-добре от мен.

Идването на брат Матю спести на Еми неудобството да отговаря на това възмутително предположение.

— Брат Зефаная те вика — съобщи й той.

 

 

— Искаш да ми кажеш, че през последните четири дни чичо ми е бил в оръжейницата? — Генджи положи върховни усилия да не се разсмее. Притеснението на абат Сохаку се виждаше отдалеч.

— Да, господарю — потвърди Сохаку. — Направихме три опита да го заловим. Първия път получих това. — Той посочи релефния белег на челото си. — Ако беше използвал истински меч вместо дървен, щеше да ми спести безчестието да съм жив и да ви докладвам.

— Не бъди толкова взискателен към себе си, преподобни абате.

Сохаку продължи мрачно:

— Втория път той сериозно рани четирима от моите хора, по-точно монаси. Един от тях все още е в кома и вероятно няма да се възстанови. Третия път влязохме с лъкове и стрели от зелен бамбук. Не най-доброто, но достатъчно добро според мен, за да го обезвредим. А той скочи върху буретата с барут, смееше се и държеше в ръката си запален фитил. Повече опити не сме правили.

Генджи приседна на малко възвишение под платнен навес на петдесет крачки от оръжейницата. Монасите, които не бяха на стража, седяха в редици пред него и изглеждаха не толкова като монаси, колкото като самураи, които очакват команди. Преди шест месеца дядо му тайно бе вкарал най-добрите си конници в манастира. Според версията те бяха изоставили светския живот в знак на протест срещу сприятеляването с мисионерите от „Правдивото слово“. Идеята, разбира се, беше да се накарат враговете му да тънат в догадки. Кой, виждайки тези мъже с очевидно поведение на воини, би се заблудил, че са станали монаси, отказали се от светския живот?

— Е, предполагам, че трябва да отида и да разговарям с него. — Той стана от възвишението и се запъти към оръжейницата, последван от Хиде и Шимода. От другата страна на барикадата се чуваше мърморене. — Чичо, аз съм Генджи. Влизам. — Той посочи към барикадата и неговите хора започнаха да махат препятствията. В оръжейницата стана съвсем тихо.

— Господарю, моля ви, внимавайте — тихо каза Хиде. — Таро ни каза, че владетелят Шигеру напълно е полудял.

Генджи отвори вратата. Отвътре го връхлетя силно зловоние, което сякаш го окъпа. Той се отдръпна назад.

— Простете ми. — Сохаку му предложи парфюмиран шал. — Толкова съм свикнал със създалото се положение, че не се сетих да ви предупредя.

Генджи отхвърли с жест предлагания му шал. Би искал да го използва, но ако покриеше лицето си, Шигеру може би нямаше да го познае. Той успя да установи контрол върху спазмите на стомаха си вследствие отвратителната миризма и отново застана на прага. Шигеру седеше като маймуна на задните си крака в дъното на затвореното пространство, покрит със собствената си мръсотия. Чисти бяха единствено двете остриета, които държеше в ръцете си. Те просветваха така ярко, сякаш излъчваха собствена светлина.

— Много съм разочарован да те заваря в подобна мръсотия — заговори тихо и спокойно Генджи. — От една страна, аз съм само твой племенник. От друга, съм твой господар, великият владетел на Акаока. Като твой племенник съм задължен да те посетя там, където си. Като твой господар не мога да си позволя да търпя подобна мръсотия. Като твой племенник те моля да се погрижиш за здравето си. Като твой господар ти нареждам да ми се представиш след час и да дадеш обяснение за своето крайно неподходящо поведение.

После се обърна и слезе бавно по стъпалата. Ако Шигеру не го атакува през следващите един-два удара на сърцето, имаше голям шанс да се подчини на заповедта му.

Фигурата на Генджи, очертана на прага, започна да се смалява. Гърбът му бе незащитен! Сега бе моментът да се извърши пречистването на кръвната линия на Окумичи. Мускулите на Шигеру се напрегнаха, после се отпуснаха. Той отскочи напред безшумно и мълниеносно. Или поне тялото му го стори. Накъсаните му мисли, прекъсвани от бели петна, се рееха навсякъде със свой деформиран ритъм.

Шигеру беше с баща си. Бяха застанали на конете си на ръба на скалите при нос Мурото. По онова време владетелят Киори бе по-млад, отколкото Шигеру в оръжейницата, а Шигеру бе по-млад от собствения си син към момента на смъртта му.

— Ще говориш за предстоящи събития — казваше му баща му. — Ще ги виждаш така ясно, както виждаш сега вълните отдолу.

— Кога, татко? — попита Шигеру. Нямаше търпение това да стане. По-големият му брат Йоримаса би трябвало да управлява провинция Акаока след баща им, но ако Шигеру беше този с пророческите способности, той трябваше да бъде уважаван така, както владетелят Киори. Тогава Йоримаса нямаше да е толкова арогантен, нали?

— Не след дълго и се радвай.

— Защо трябва да се радвам? — нацупи се Шигеру. Не това искаше да чуе. То означаваше единствено, че Йоримаса ще продължи да го управлява. — Колкото по-скоро започна да виждам бъдещето, толкова по-добре.

Баща му го изгледа продължително, преди да заговори отново.

— Прояви търпение, Шигеру. Каквото има да се случва, то ще се случи, независимо дали го знаеш или не. Повярвай ми, невинаги да си информиран е по-добрият вариант.

— Познанието трябва да е по-добрият вариант — възпротиви се Шигеру. — Тогава никой не може да те хване неподготвен.

— Винаги някой ще може да те хване неподготвен, защото независимо колко знаеш, никога не можеш да знаеш всичко.

— Кога, татко? Кога ще мога да виждам бъдещето.

Баща му отново го изгледа безмълвно. На Шигеру дори му се стори, че няма да каже и дума, но той заговори:

— Трябва да цениш времето, преди това да стане, Шигеру. Ще бъдеш много щастлив. В разцвета на мъжеството си ще се влюбиш в много достойна и смела жена. За късмет и тя ще се влюби в теб. — Баща му продължаваше да се усмихва, въпреки че по лицето му се стичаха сълзи. — Ще имаш силен, смел син и две красиви дъщери.

Шигеру изобщо не се интересуваше от това. Беше едва шестгодишен. Не мечтаеше за любов. Не мечтаеше за синове и дъщери. Мечтаеше да бъде истински самурай като прославените си деди.

— Ще спечеля ли много битки, татко? Ще се страхуват ли от мен другите мъже?

— Ще спечелиш много битки, Шигеру. — Баща му изтри сълзите си с широкия ръкав на кимоното си. — Другите мъже ще се страхуват от теб. Ще се страхуват много.

— Благодаря ти, татко! — Шигеру бе много щастлив. Беше получил пророчество! Беше си обещал винаги да помни този благодатен ден, звука на вълните, ласката на вятъра, движението на облаците по небето.

— Слушай ме, Шигеру. Това е много важно. — Баща му се протегна и го хвана за рамото. — Когато започнат виденията ти, някой ще те посети. Първото ти желание ще бъде да го убиеш. Не нанасяй удар. Спри. Помисли. Обърни внимание на това, което е там. — Баща му го стисна още по-здраво. — Ще запомниш ли какво трябва да направиш?

— Да, обещавам — отвърна Шигеру, уплашен от настоятелността на баща си.

Сега, с насочен срещу Генджи меч, това отдавнашно обещание освети цялото същество на Шигеру. След миг остро лезвие с дължината на човешка ръка ще се забие в гърба на Генджи, ще разчлени гръбнака му, ще пробие сърцето му и ще излезе през гръдния му кош. Шигеру се вгледа във внезапно появилото се просветление на ума си и видя това, което най-малко е очаквал.

Нищо.

Шигеру спря. Беше направил само една стъпка към прага. Генджи току-що се бе обърнал. Беше минал миг, не повече.

Шигеру се заслуша. Не чу нищо, освен слаб звук от стъпките на Генджи и песента на птиците в гората. Огледа се. Видя само вътрешността на оръжейницата, гърба на Генджи и изгледа към манастирския двор в рамката на вратата.

Виденията си бяха отишли.

Съвпадение ли беше, или присъствието на Генджи ги бе прекъснало? Не знаеше. Не се интересуваше. Поривът да убива бе изчезнал заедно с виденията.

Мечовете паднаха от ръцете му и той излезе през вратата. Самураите от двете страни отстъпиха и се поклониха. Той забеляза, че ръцете им са върху дръжките на мечовете, а очите им го следят неотклонно. Шигеру започна да сваля дрехите си, докато вървеше към задната страна на кухнята, където бе банята.

— Къде е Сохаку? — попита Шигеру самурая, който го следваше. — Кажи му, че трябва да ми заеме облекло, подходящо за аудиенция с владетеля Генджи. Самураят каза:

— Добре, господарю — но продължи да го следва.

Шигеру спря и самураят спря.

— Отивай да направиш каквото ти поръчах. — Той пусна на земята последната си мръсна дреха. Щяха да ги изгорят. Никое пране не можеше да ги изчисти. Шигеру разпери ръце. — Какво мислиш? Че ще избягам така — гол и покрит с лайна, посред зима? Само луд човек би го направил. — Засмя се и продължи. Не погледна повече назад да види дали самураят го следва.

Когато влезе в банята, не се изненада, когато видя, че ваната вече е пълна с вода, от която се вдигаше пара. Генджи винаги е бил оптимист.

Шигеру се изми грижливо три пъти, преди да влезе във ваната. Едва когато се увери, че е чист, чак тогава се потопи във водата с въздишка на удоволствие. Колко дълго не се бе къпал? Дни, седмици, месеци? Не можеше да си спомни. Би било изключително приятно да остане обгърнат в меката топлина още известно време. При други обстоятелства би направил точно така. Но неговият господар го очакваше. Шигеру излезе от водата.

От тялото му се вдигаше пара, сякаш беше кратер на вулкан. На земята бяха поставени нови сандали. Той ги обу, обгърна тялото си с кърпа и влезе в жилищното крило на храма. Там двама монаси му помогнаха да облече дрехите, които му бяха заели. От раменете му стърчаха твърдите подплънки на жакета камишимо, който носеше над кимоното. Долната част на кимоното се скриваше в панталони хакама с широки крачоли. Цялата формалност на облеклото му беше напълно подходяща за аудиенция с неговия господар в полеви условия. Беше почти готов.

— Къде са мечовете ми?

Двамата монаси се спогледаха. Най-сетне единият от тях каза:

— Господарю, казаха ни да не ви даваме оръжия.

И двамата монаси бяха напрегнати, сякаш очакваха акт на насилие. Ала Шигеру просто се поклони смирено. Разбира се, след всичко, което бе направил, нямаше да му разрешат да носи оръжие в близост до Генджи. Той последва монасите навън, където го чакаше господарят му.

— Спри — нареди Генджи.

Шигеру спря. Може би нямаше да го допуснат дори да влезе под навеса. Не виждаше друго място, подготвено за екзекуцията му. Това не означаваше непременно нещо. Възможно бе Генджи да бе решил да няма формален акт. Двамата самураи, които придружаваха владетеля от Йедо, можеха просто да го съсекат тук и сега.

Генджи се обърна към Сохаку с думите:

— Как смееш да позволиш на почитаем васал да се появява в мое присъствие полугол.

— Господарю Генджи — каза Сохаку, — моля ви да бъдете предпазлив. От неговите ръце бяха убити или осакатени петима от моите хора.

Генджи гледаше право напред безмълвно.

Тъй като нямаше друг избор, Сохаку му се поклони, после кимна на Таро. Таро изтича до оръжейницата и се върна с два меча — дълъг катана и по-къс уакидзаши. Поклони се на Шигеру и му подаде оръжията.

Докато Шигеру ги запасваше, Сохаку леко промени позата си, както седеше. Когато Шигеру извадеше меча си срещу Генджи, Сохаку щеше да го прикрие с тялото си. Това би дало възможност на Хиде и Шимода, както и на другите въоръжени самураи, които присъстваха, да убият Шигеру, ако можеха. Най-малкото те щяха да го възпрепятстват, а монасите можеха да се нахвърлят върху него групово, преди да се е докоснал до Генджи. Въпреки че Сохаку беше абат на дзенбудистки храм, той не намираше кой знае какво успокоение в дзенбудизма. Дзенбудизмът учеше хората как да живеят и как да умрат, но не казваше нищо за живота в отвъдното. Сега, когато беше на път да напусне този свят и да влезе в отвъдния, Сохаку мълвеше наум молитва на будистите хонганджи. Наму Амида Буцу. Нека ме благослови Буда на Безкрайната светлина. Нека Състрадателният ми покаже пътя към Чистата земя. Дори докато се молеше, Сохаку следеше всяка стъпка на Шигеру към техния седнал владетел.

Шигеру коленичи на рогозката пред възвишението и се поклони дълбоко. Виждаше племенника си за пръв път, откакто той бе поел управлението на провинция Акаока. По принцип подобна среща трябваше да е много официална, двамата щяха да си разменят подаръци, а Шигеру, като всеки васал, щеше да предаде живота си и живота на семейството си в служба на владетеля. Сега обаче обстоятелствата бяха далече от нормалните. От една страна, Генджи бе станал владетел, защото Шигеру беше отровил предишния, собствения си баща. От друга, сега той нямаше семейство, чийто живот да предаде на господаря, тъй като бе убил всичките му членове преди три седмици. Държеше главата си притисната към рогозката. Не знаеше какво друго да направи. Това бе съд. Трябваше да бъде. Притискаше главата си и чакаше смъртната присъда.

— Е, чичо — внимателно заговори Генджи, — нека приключим с това, за да можем да разговаряме истински. — После продължи с по-силен и властен глас: — Окумичи Шигеру, по каква причина окупирахте оръжейницата на този храм?

Шигеру вдигна глава. Долната му устна се отпусна от изненада. Защо Генджи му говореше така тривиално?

Генджи кимна, сякаш Шигеру му бе отговорил.

— Разбирам. А какво те накара да мислиш, че оръжията не са добре подсигурени.

— Господарю. — Само една дума успя да излезе от пресъхналото гърло на Шигеру.

— Добре свършена работа — продължи Генджи. — Твоята пламенност в защитата на оръжията е вдъхновяваща за всички нас. Сега, друго нещо. Както знаеш, падна ми се високата чест да поема управлението на нашата родова провинция. Всички други васали потвърдиха верността си към мен. А, ти, ще я потвърдиш ли сега или не?

Шигеру се обърна към присъстващите. Лицата им изразяваха същата изненада, както и неговото. Особено Сохаку гледаше, сякаш беше изпаднал в агонията на сърдечен пристъп.

Генджи се наведе напред. После заговори спокойно:

— Чичо, направи обичайното движение и можем да приключим.

Шигеру отново се поклони на рогозката. После вдигна глава и се протегна към мечовете си.

Всички присъстващи се изправиха на крака до един и като един се приведоха към него. С изключение на Генджи.

Гласът му издаваше гняв:

— Вие сте дошли тук да се следвате пътя на дзенбудизма, като се учите от старите майстори, да прочистите съзнанието си от заблуждения и да видите света такъв, какъвто е. И въпреки това сте неспокойни и скачате на крака като въшлясали отрепки. Какво сте правили през последната половин година? — Той не отклони поглед, докато те не заеха отново местата си.

Шигеру изтегли от пояса си мечовете, ножниците и всичко друго. Поклони се и вдигна оръжията над главата си, после се приближи на колене в подножието на възвишението. Това бе всичко, което можеше да предложи на своя господар. Не можеше да измисли какво да каже, затова не каза нищо.

— Благодаря ти — каза Генджи. Той взе мечовете и ги сложи вляво на възвишението. После се обърна надясно и взе други мечове. Шигеру ги позна веднага. Бяха дело на великия ковач на мечове Кунимицу в късния период Камакура^[2]. Никой не бе ги носил от клането при Секигахара, когато бяха прибрани от ръцете на техния умиращ прародител Нагамаса.

— Очаква ни време на голяма опасност. — Генджи протегна мечовете към Шигеру с двете си ръце. — Всички кармични дългове ще бъдат изплатени. Ще застанеш ли до мен в предстоящите битки?

От дете ръцете на Шигеру не бяха треперили при допира с оръжие. Сега те трепереха, когато пое тотемните остриета.

— Да, господарю Генджи. — Шигеру вдигна високо мечовете на прародителите си и се поклони ниско.

Ужас вледени кръвта на Сохаку. Неговият господар току-що бе приел верността на човек, който със собствените си окървавени ръце бе довел техния древен род до ръба на унищожението. Убиецът на баща, съпруга и деца. Най-непредсказуемият, най-опасно непостоянният лунатик от всички японски провинции.

С едно необяснимо действие владетелят Генджи бе обрекъл себе си и всички свои последователи.

 

 

Емили седеше до леглото на Зефаная. Усещаше ръката му в дланите си студена и тежка. Освен това бе и по-твърда, отколкото преди час. Лицето му беше отпуснато и спокойно, като на спящо дете, но и сиво като каменен барелеф. Обгръщаха го парфюмирани чаршафи. В четирите ъгъла на стаята постоянно горяха пръчки от сандалово дърво. Те не намаляваха зловонието, което се носеше от разлагащата се плът. Вместо това от безполезното ароматизиране лошата миризма ставаше още по-тежка, по-наситена, по-задушаваща. Тя трепереше, беше на ръба да й прилошее и се бореше с жлъчния сок, който се надигаше в гърлото й.

— Имах видение — промълви Кромуел. Той вече не чувстваше болка. Всъщност той вече изобщо не усещаше тялото си. Сетивата му бяха намалени от пет на две. Виждаше надвесена над себе си Емили, от нея струеше светлина. Косата й блестеше като изтъкана от злато и образуваше нимб около съвършеното й лице. Той чу гръмотевичния грохот на наближаващата ангелска войска.

— Ти си благословен, Зефаная — Емили му се усмихна. Ако тази мисъл щеше да му донесе успокоение, тя се радваше за него. Предишната нощ бе крещял в неизразима агония. Обзелото го спокойствие бе промяна, очаквана с надежда.

— Ангелите не са като нас — говореше Кромуел, — те са по-красиви от хората и имат бели криле. Не, изобщо не. Те са невероятни. По-ярки от слънцето. Експлозивни. Оглушаващи. — Най-сетне думите на Откровението на свети Йоан му се проясниха. — С огън, дим и сяра. И както е написано, тъй ще бъде. Убийства, черна магия, блудство, кражби. Това място е прокълнато с тях. Когато ангелите дойдат, справедливостта ще бъде въздигната, а неразкаялите се бъдат изгорени, разкъсани, погребани.

Емили се възхищаваше на тихия напевен глас, с който Зефаная изричаше тези страховити слова. Нормалният му начин на говорене, преди да бъде ранен, беше значително по-рязък и истеричен. После изведнъж под веждата му изби пот; изпъкналите му очи се издуха още повече, вените на врата и челото му се изпълниха и изглеждаха така, сякаш ще се спукат; слюнка изхвърча от устните му заедно с високо изговорените думи и горещия дъх. Сега той бе в покой.

— Тогава нека се молим всички да се разкаят — каза Емили, — защото кой от нас няма причина да го стори?

 

 

Лукас Гибсън беше собственик на ферма в Ябълковата долина, на петнайсет мили северно от Олбъни. Запозна се с Шарлот Дюпеи, далечна братовчедка от Ню Орлиънс, на погребението на дядо си в Балтимор. Лукас, хубав, спокоен, внушаващ доверие въпреки младостта си, беше двайсет и две годишен. Шарлот, която подобно много южнячки от нейното поколение четеше прекалено много Уолтър Скот, беше пламенно романтична, русокоса красавица на четиринайсет години. Въобразявайки си, че е срещнала своя Айвънхоу, тя се омъжи девствена за сто и петдесет акра ябълки, прасета и пилета. Първото им дете, Емили, бе родено девет месеца и един ден след сватбата. По онова време Шарлот вече се бе простила с добрия саксонски рицар и започваше да мечтае, почти срещу желанието си, за злия, но диво страстен Темплар дьо Боа-Жилбер.

Когато самата Емили стана на четиринайсет години, баща й бе убит при злополука в ябълковата градина. Беше паднал от стълбата. Това беше доста странно, тъй като той бе известен сред берачите с това, че отлично пазеше равновесие и доколкото Емили си спомняше, не бе падал нито веднъж преди. Странно бе и положението на тялото му. Отзад черепът му беше ударен с такава сила, че счупените кости бяха влезли навътре. Макар да бе логично човек да умре, след като падне от височина пет метра, беше трудно да се повярва, че главата му може да се удари толкова силно в земята. Но това се бе случило. Баща й беше мъртъв, майка й — вдовица, а тя и двамата й по-малки братя — полусираци.

Преди тревата да е обрасла гроба на баща й, надзирателят на фермата започна да прекарва нощите си в спалнята на майка й. Самата сватба се състоя след шестмесечен траур. По това време коремът на майка й беше подут от нов плод. Малко след това започнаха побоите. Силните викове на страстта, които бяха станали неразделна част от нощта, се превърнаха в писъци от болка и ужас.

— Не! Джед, моля те! Джед! Не! Не! Моля те!

Емили и братята й се сгушваха заедно в леглото й и плачеха. Не чуваха и звук от пастрока си, само гласа на майка си, който издаваше колко е изплашена и ужасена. Понякога на сутринта лицето на майка й бе цялото в синини. Отначало тя се опитваше да скрие травмите от децата си с пудра или превръзка или с измислици за падане в тъмното.

— Толкова съм тромава — казваше тя.

Ала ставаше все по-лошо и нито пудрата, нито превръзката, нито измислиците не можеха да прикрият истината. Носът й беше счупен, после отново и отново. Устните й бяха смазани и подути. Загуби предните си зъби. Имаше дни, в които не можеше да ходи, без да куца, и дни, в които не можеше да стане от леглото. Бебето бе мъртвородено. След една мъчителна година красивата й майка се превърна в саката стара вещица.

Вече не ги канеха на никакви събирания. Съседите престанаха да се отбиват. Най-добрите берачи не работеха за тях. Овощната им градина, която някога произвеждаше най-сладките ябълки в долината, започна да загива.

Тогава пастрокът им се прехвърли на тях.

Биеше братята й с дебел кожен каиш за бръснач, докато дупетата им не започваха да кървят. Ако краката им отслабваха и не можеха да ги държат, той ги завързваше за бурето за ябълки и продължаваше да ги бие. Бяха наказвани, защото не са изпълнили домашните си задължения или защото са ги изпълнили лошо, не са нахранили пилетата или са ги прехранили, че са оставили гнили ябълки в бурето с хубавите и те са развалили всички. Трудно бе да се каже за какво са наказанията. Пастрокът им никога не казваше.

Само Емили оставаше недокосната. Когато обработваше раните на братята си, те я питаха „защо“. Защо ги бие? Защо не бие нея? Тя не знаеше. Страх и вина разкъсваха еднакво яростно сърцето й.

В навечерието на петнайсетия си рожден ден Емили бе сама в детската стая. Братята й бяха заключени в мазето за една седмица, наказани там заради неизвестно провинение. Допреди два дни ги чуваше да плачат. Майка й бе на легло, в треска вследствие инфектирането на стара, неизлекувана рана. Емили току-що се бе преоблякла в нощница, когато видя пастрока си застанал на прага. Откога беше там? Достатъчно дълго, за да я види разсъблечена? Все по-често го откриваше зад себе си, когато не би трябвало да е там. Очите му блестяха и бяха широко отворени, все едно бе с висока температура.

— Добър вечер — поздрави го тя. Той бе поискал да го нарича на малко име, Джед. Въпреки че бе опасно да не му се подчини по какъвто и да било повод, тя не можеше да се насили да се обръща към него така. Тя затвори очи и започна да се моли безмълвно той да си отиде, както бе правил винаги досега.

Този път обаче остана.

Когато всичко свърши, той я притисна силно и заплака. Защо плачеше? Тя още не знаеше. Болеше я по странен начин. Ала тя не заплака. Не можеше. Не знаеше защо.

Трябва да бе заспала, защото се събуди от мъждукащата светлина на свещ и видя гротескно деформираното лице на майка си.

— Емили, Емили, скъпа моя Емили. — Майка й плачеше. Емили се огледа и видя, че лежи в кръв. Убита ли беше? В известен смисъл тази възможност не я плашеше. Това би било избавление.

Майка й я почисти с топла кърпа и я облече в най-хубавата й рокля за неделя. Не бе я носила дълго време. Вече не ходеха на църква. Роклята й беше твърде тясна в бюста и ханша, но тя обичаше да я носи. Баща й не пропускаше да й каже, че това е най-хубавата й рокля.

— Отивай във фермата на семейство Партън — заръча майка й. — Дай на мисис Партън това писмо.

Емили молеше майка си да тръгне с нея, да избавят братята й от мазето, да избягат заедно и да не се върнат никога.

— Том и Уолт — майка й поклати глава. — Трябва да платя за греховете си. Господ да ми прости, никога не съм искала да причиня вреда на невинни. Беше любов. Бях заслепена от любов.

Майка й загърна Емили с най-хубавото си палто и я изпрати. Беше много късно. Луната бе залязла. Пътят й осветяваха само ярките пролетни звезди.

Когато стигна фермата на Партън, небето пред нея избледняваше. Тя се запита защо зората идва от запад и се обърна. Пламъци обгръщаха дома й и се издигаха високо нагоре.

Семейство Партън я покани вътре. Бяха симпатична възрастна двойка, бяха израсли заедно с дядо й. Познаваха баща й от деня на раждането до деня на смъртта му. Тя никога не попита за писмото на майка си и те никога не заговориха за него. Ала не след дълго тя чу разговор помежду им.

— Винаги съм знаел, че не е злополука — казваше мистър Партън. — Момчето можеше да се катери като африканска маймуна още преди да е проходило.

— Тя беше прекалено страстна — отвърна мисис Партън. — Беше прекомерно емоционална.

— А и твърде хубава. Казват, че красотата е в очите на онзи, който гледа, и сигурно е така. Когато женската хубост е толкова очевидна, че всички я виждат, това не е хубаво. Мъжете проявяват слабост, лесно се изкушават.

— Това е опасност, която ние приехме — отбеляза мисис Партън. — Дъщерята е като майка си. Не си ли забелязал как я гледат мъжете? Дори собствените ни добродетелни синове?

— И кой е виновен? — попита мистър Партън. — Тя е още дете, но има лицето и тялото на вавилонска проститутка.

— Проклятието върви по женска линия — рече мисис Партън. — Какво ще правим?

Една нощ я събуди сън за смърт в пламъците. Видя сенки в тъмното и помисли, че отмъстителните демони са я последвали от съня й. Когато се приближиха към леглото, тя разпозна тримата синове на семейство Партън — Боб, Марк и Алън.

Преди тя да успее да се изправи или да заговори, те се придвижиха бързо. Усещаше ръцете им от всички страни. Натискаха я към леглото, закриха устата й, разкъсаха дрехите й и я опипваха.

— Вината не е наша — говореше Боб. — Твоя е.

— Твърде красива си — обади се Марк.

— Не е нещо, което да не си правила преди — настояваше Алън. — Нямаш девственост, за да я изгубиш.

— Запуши устата й с кърпа — предложи Боб.

— Завържи я — рече Марк.

— Ако си мълчиш, няма да те нараним — каза й Алън.

Вината бе нейна. Вината бе нейна. Смъртта на баща й, самоунищожението на майка й, невинното страдание на братята й. Тя престана да се бори.

Сложиха я да седне и свалиха нощницата й. Бутнаха я обратно на леглото и събуха бельото й.

— Курва — нарече я Боб.

— Обичам те — твърдеше Марк.

— Не издавай и звук — припомни й Алън.

Вратата се отвори широко и стаята се изпълни със светлина. Ококорените очи на мисис Партън загоряха по-ярко от фенера, който носеше.

— Ние не сме виновни — оправда се Боб.

— Излизайте — просъска мисис Партън.

Трите прегърбени момчета отстъпиха на разстояние от нея, докато излизаха от стаята.

Когато те вече бяха напуснали, мисис Партън пристъпи към леглото. Тя зашлеви Емили толкова силно, че ушите й писнаха, а всичко пред очите й стана бяло. Възрастната жена се обърна и излезе, без да каже нито дума.

На другия ден мистър Партън се върна от пътуване до Олбъни. През следващата седмица Емили бе изпратена в енорийско училище в Рочестър с парите от продажбата на семейната ферма. Никой не идваше да я посещава. През празниците тя единствена от съученичките си оставаше в училището. Рядко напускаше територията на учебното заведение. На екскурзиите правеше всичко възможно да остане незабелязана в групата. Въпреки това бе невъзможно да избегне мъжките погледи. Виждаше ги как я гледат с онзи поглед. Погледът на баща й. Погледът на момчетата Партън. Погледите на мъжете я сграбчваха.

Веднъж по време на посещение в музей от училище към нея се приближи млад мъж. Беше много вежлив. Поклони се и рече:

— Мога ли да кажа, мис, че сте по-красива от което и да било съкровище в тези колекции. — Изглеждаше изненадан, когато тя избяга. Тя знаеше какво е това. Вината не бе негова. Не бе ничия друга. Вината бе нейна. Във външния й вид имаше нещо, което премахваше задръжките у мъжете.

Дали бе наистина красота, както винаги твърдяха? Мери Елън бе по-красива от нея. Всички момичета бяха на това мнение. Мъжете също я смятаха за красива и й обръщаха голямо внимание. Освен в случаите, когато присъстваше и Емили. Тогава гледаха само нея.

Мери Елън не обичаше Емили. Нямаше момиче, което да я обича. Ако не беше директорът мистър Кромуел, животът й в училището би бил много тежък. Той я защитаваше с властта на авторитетната си личност и думите на пророците.

— „Защо да се допуска да расте злото във вреда на царете?“^[3] — говореше той и страховитите му очи изпъкваха още повече.

— Амин — отговаряха в хор момичетата.

— „Тогава вълк ще живее заедно с агне“^[4]… „и лъвът ще яде слама като вола“^[5].

— Амин.

— „Да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог.“^[6]

— Амин.

— Мери Елън.

— Да, господине?

— Не те чух.

— Казах „амин“, господине.

— Чух те с ушите, но не и със сърцето си. Кажи го с душата си, момиче. Искрено изреченото слово е твоето спасение! А промърморено като нещо празно, те обрича на вечно проклятие! — Гласът му ставаше все по-силен и по-силен, вените на челото и врата му изпъкваха, а ръцете му се размахваха като криле на ангел на отмъщението. — Мери Елън, кажи „амин“!

— Амин, господине! Амин!

— „Нали Той, който е създал мене в утробата, е създал и него и еднакво ни е образувал в утробата?“^[7]

— Амин! — отговаряха момичетата и гласовете им ставаха все по-френетични.

— „Познайте, че Господ е Бог, че Той ни е създал, и ние сме Негови — Негов народ и овци от Неговото паство.“^[8]

— Амин!

— „Праведниците ще наследят земята и ще живеят на нея вечно.“^[9]

— Амин!

Мистър Кромуел никога не заставаше твърде близо до нея. Никога не се опитваше да я докосва. Никога не й казваше, че е красива. Никога не я гледаше както другите мъже. Очите и вените му изпъкваха по същия начин, както когато мислеше за думите на пророците. Той бе единственият мъж, комуто вярваше, защото бе единственият мъж, който не я желаеше.

Онзи ден в музея мистър Кромуел бе човекът, който дойде да я търси, след като тя избяга заради комплимента на красивия непознат. Намери я свита в един ъгъл сред експонати от някаква далечна азиатска държава.

— Ставай, дете, ставай.

Той не се опита да я изправи. Когато тя не успя да стане веднага, той се загледа в изложбата.

— Япония — каза Кромуел. — Езическа страна на убийци, идолопоклонници, содомити. — Тонът в гласа му я изненада. Въпреки че думите му бяха тежки, той ги изговаряше по-скоро с обич, отколкото осъдително. — Узрели са за покръстване, Емили, готови са да чуят „Правдивото слово“, знам, че е така. Ще разпространя името Господне; ще припиша твоето величие на Господ. — Той погледна надолу, чакаше отговор.

— Амин — отговори тя.

— Нека въздадат Господу слава, и хвалата Му нека възвестят на островите.^[10]

— Амин.

— Това са островите далечни, за които се говори в Стария завет. Японските острови. Няма нищо по-далечно от тях.

Емили се изправи и дойде покорно до него. На стената имаше карта, не на земя, а на големия Тихи океан. Там, далеч наляво, в самия край на водите се намираха четири големи острова и много малки. Буквите на думата Япония се простираха по източните им брегове.

— Царството беше затворено в продължение на два века и половина — обясни й мистър Кромуел, — докато комодор Пери не отвори насила вратите му преди пет години. Нашият отец, преподобният Тътъл, откри там мисия под протекцията на един от техните военачалници. Догодина аз ще бъда посветен в сан и ще го последвам да открия друга.

— Ще напуснете Рочестър? — Сърцето на Емили слезе в петите й.

— „Не се срамувам от благовестието Христово, понеже то е сила Божия за спасение на всеки вярващ, първом на иудеин, сетне и на елин.“^[11]

Когато Емили не каза „амин“, мистър Кромуел я погледна сърдито.

— Амин — прошепна Емили. Без мистър Кромуел всичко щеше да започне отново. Можеше да понесе неприязънта на момичетата. Жестокостите, които те можеха да измислят, бяха незначителни. Но мъжете. Кой щеше да ги обуздава, когато той си тръгнеше?

Мистър Кромуел обикновено не позволяваше така слабо изречено „амин“ да мине, без да получи неговия упрек. Може би съвсем видимото притеснение на Емили го накара този път да бъде толерантен. Той се спря до поредица цветни дагеротипии.

— Това са дамите на тези земи — обясни й той.

Въпреки че погледът й бе замъглен от сълзи, Емили видя фигури, които бяха изящни като порцеланови кукли, с коси, вдигнати високо в сложни фризури, облечени в дрехи с широки ръкави и пояси, които правеха телата им плоски. Издължени тесни очи гледаха от детински кръглите и плоски лица.

Емили посочи една от дамите, чиято лека усмивка разкриваше тъмна и беззъба уста.

— Тя няма зъби, господине.

— Не, Емили. Високопоставените им дами почернят зъбите си.

Тя погледна обяснителния надпис над дагеротипиите. На него пишеше:

„Прочути красавици от град Йокохама.“

После отново се обърна към мистър Кромуел и видя как я гледа със строгите си немигащи очи.

— В Япония в най-добрия случай ще те смятат за невзрачна — каза й мистър Кромуел. — По-вероятно направо отвратителна. Златната ти коса, сините ти очи, височината, размерите ти, формите ти. Всичко е не както трябва, много зле.

Емили гледаше тесните очи на дамите, почернените им зъби, плоските тела, които бяха лишени от големите женствени извивки и възвишения, с които тя бе прокълната. Мистър Кромуел беше прав. Нямаше две жени по-различни от Емили и прочутите красавици от Йокохама.

— Вземете ме с вас — примоли се Емили. Не знаеше кое я изненада повече. Внезапната й молба или спокойната реакция на мистър Кромуел.

— Дълго мислех за това — той кимна с глава. — Ние сме събрани с конкретна цел, ти и аз. И тази цел според мен е Япония. Ние ще сме носители на „Правдивото слово“ и ще бъдем образец за това слово със самите си същества. Ако наистина го желаеш, ще пиша на настойниците ти незабавно.

— Наистина го желая, господине — отвърна Емили.

— Извън класната стая ще ме наричаш Зефаная — каза й Кромуел. — Прекалено резервирано е за годеница да нарича бъдещия си съпруг „господине“.

Така и стана. Без да възнамерява да го прави, тя се сгоди. Мистър и мисис Партън дадоха безпрекословно съгласието си. Емили и Зефаная се разбраха да се оженят в новата мисия, която те самите щяха да построят във владението на военачалника на провинция Акаока. Неизбежността на брака, за който тя изобщо не мислеше, не я тревожеше ни най-малко. Нямаше друг начин да стигне до Япония. Годежът, пътуването, местоназначението се превърнаха в съкровищница на единствената й надежда, надежда за убежище от собствената й прокълната красота.

Бяха минали два месеца от седемнайсетия й рожден ден, когато „Витлеемска звезда“ отпътува в западна посока от Сан Франциско. Тя взе със себе си само три неща и това бе всичко, което имаше. Книгата „Айвънхоу“ на майка й, медальона си и сърце, обременено с миналото й.

 

 

Емили разочарована чу, че стъпките от ботушите на брат Матю утихват. Мислеше си, че той ще й направи компания. Разговорът със Зефаная бе прекъсван от продължителни периоди на тишина, тъй като той заспиваше и после се събуждаше. Когато беше в безсъзнание, както сега, нищо не можеше да я разсее от мисълта за безнадеждността на ситуацията. Това бе мъжът, който щеше да бъде неин съпруг. Тя бе тук заради него — в тази непозната страна, която по чудо, благословено показваше непрекъснато признаци, че това ще е мястото на нейното освобождение, за което се бе молила така усърдно. През петте дни, прекарани в този дворец, нито един мъж не я бе погледнал с този поглед, от който тя се страхуваше. На всяко лице, което имаше някакъв израз, мъжко или женско, виждаше единствено презрение, съжаление, отвращение. Точно това й бе обещал Зефаная. Те я намираха за отвратителна.

Ала тя бе намерила сигурността само за да я изгуби. Когато Зефаная си отидеше от този свят, тя също трябваше да си тръгне. Обратно за Америка.

Перспективата я ужасяваше. След пристигането си — тя не мислеше за там като за дом, в който да се завърне — нямаше къде да отиде. Не можеше да се върне в мисията в Сан Франциско. През последните седмици, преди да отпътуват, положението й там стана изключително рисковано. Десетима нови мисионери пристигнаха от Бостън, за да се приготвят за пътуване в Китай. Неколцина от тях проявиха огромен интерес към нея. Отначало се поддържаше вежливо отношение. Но не за дълго. Неизменно ставаше така. Накрая лицата им ставаха лакоми при всеки поглед към нея, а очите им започваха да шарят твърде свободно по тялото й. Отново я побутваха, докосваха или притискаха в коридорите, в трапезарията, на път към църквата или по обратния път. Нито строгите принципи на „Правдивото слово“, нито годежът й със Зефаная, нито постоянно демонстрираната студенина към тях беше достатъчна защита. Поне не за дълго. Рано или късно, каквито и задръжки да имаха, те щяха да паднат. Виждаше го в очите им.

Зефаная въздъхна насън. Тя взе ръката му в своята и я стисна нежно. Усмивката, с която го дари, задържа сълзите в очите й.

— Бъди благословен, Зефаная. Ти направи всичко възможно. Никой не би могъл да стори повече.