Такаши Мацуока
Облак врабчета (5)

3
„Спокоен жерав“

Мъгла покрива гората отпред и морето отзад. В същото време отдалеченият връх на планината Тоса изглежда толкова жив, като пролетно небе. Отпред сред дърветата и сенките се крият точни стрелци. Отзад във водата се крият убийци, хванали се за плаващо дърво. Каква е ползата, че надалеч се вижда всичко?

Судзуме-но-кумо (1701)

Кромуел се събуди от сън и започна да сънува. Над себе си видя надвесено лицето на Емили, златните й къдрици се приближаваха към него. Тя изглеждаше сякаш е безплътна, както и той. Тогава корабокрушението сън ли беше? Намираха се под водата. „Витлеемска звезда“ потъна и те двамата се удавиха. Той се опита да потърси товар, останал след корабокрушението, но погледът му не се откъсваше от Емили.

— „Звездата“ е непокътната — рече Емили. — Тя е на котва в залива Йедо.

Значи в този сън тя четеше мислите му. Светът извън съня би бил по-добро място, ако умовете на всички бяха отворени книги. Тогава нямаше да има нужда от преструвки и срам. Грехът, покаянието и спасението щяха да изживяват изведнъж, в един и същи момент.

— Успокой се, Зефаная — рече Емили. — Няма нужда да мислиш за нищо.

Да. Тя беше права. Опита се да докосне косата й, но нямаше ръка, за да я повдигне. Кромуел усещаше как олеква. Как бе възможно това, след като вече бе безплътен? Мислите му се губеха.

 

 

Емили пребледня.

— Мъртъв ли е?

— В унес е, бълнува — отвърна Старк.

Бяха донесли Кромуел в крилото за гости на двореца. Бе проснат на ложе от дебели възглавници, подредени по пода. Японец на средна възраст, за когото се предполагаше, че е лекар, прегледа Кромуел, намаза раната му с мехлем със силна миризма и я превърза. Преди да тръгне, лекарят повика три млади жени до ложето. Показа им мехлема и превръзката, даде им кратки указания, после се поклони на Емили и Старк и си тръгна. Младите жени се оттеглиха в ъгъла на стаята и останаха там на колене, спокойни и безмълвни.

Емили седеше от дясната страна на Кромуел на възглавница с размер един квадратен метър. Старк бе разположен от лявата му страна на подобна възглавница. И на двамата не им беше удобно на пода. Не бяха свикнали да седят така — поза, в която японските им домакини бяха добре тренирани. Старк можеше да стои на колене, но за кратко. Той променяше положението си често. За Емили бе още по-трудно да заеме съответната поза с краката си заради дългата пола и обемното палто. Накрая седна на една страна и опъна краката си настрани, стараейки се да ги прикрие с полата. Обикновено седеше така на пикник в детството си — не бе много подходящо за държавата, където се намираше, но успя да се нагласи само така.

— Не носим с нас нищо друго, освен Христовото слово — рече Емили. Тя изтри потта от челото на Кромуел със студена, влажна кърпа. — Защо някой би искал да ни навреди?

— Не знам, сестро Емили. — Старк бе видял проблясването на метал на покрива миг преди убиецът да стреля. Хвърли се на земята, преди изстрелът да стигне до ушите му. Ако не беше го направил, куршумът щеше да прониже него, а не Кромуел. Предпазливостта на Старк се бе превърнала в нещастие за свещеника. След като пропусна Старк, куршумът се заби от едната страна на паланкина и излезе от другата. Би трябвало да засегне Емили, но това не бе станало. Вместо това, след като излезе, той направи дупка в корема на Кромуел. Понякога мъжете с рана в корема се мъчеха седмици, преди да умрат.

— Изглежда спокоен — рече Емили. — Веждите му не са смръщени и се усмихва, докато спи.

— Да, сестро Емили, изглежда много спокоен. — Колкото повече Старк мислеше за това, толкова по-вероятно му изглеждаше той да е бил целта на убиеца. Дадени са били пари. Наемникът се е качил на покрива, за да убие човек, когото не е виждал през живота си. Напълно различните езици не са били бариера за общуване. Старк не се съмняваше, че парите купуваха смъртта в Япония така лесно, както в Америка.

Протегна краката си за малко, за да не му изтръпнат. Всеки път, когато се раздвижеше, четиримата самураи, крито бяха стража, заставаха нащрек. Бяха коленичили в коридора пред стаята. Не беше ясно дали са там да защитават мисионерите, или да ги държат в плен. От стрелбата насам обаче те го наблюдаваха отблизо. Старк нямаше представа защо.

 

 

— Превръзките трябва да се сменят често — каза доктор Одзава. — Дадох му лекарство, което ще намали кървенето, но не може да го спре напълно. Засегнати са големите артерии. Самият куршум е заседнал в основата на гръбнака. Не може да бъде отстранен.

— Колко дълго? — попита Генджи.

Лекарят поклати глава.

— Часове, ако има късмет. Дни, ако няма. — Той се поклони и излезе.

— Колко неблагоприятно — отбеляза Генджи. — Трябва да бъде уведомен американският консул. Харис. Много неприятна личност.

— Господарю, този куршум беше предназначен за вас — намеси се Сайки.

— Съмнявам се. Моите врагове не биха изпратили такъв лош стрелец. Как е възможно да се е целел в мен, а да е ударил паланкин на три метра по-далеч?

Влезе прислужница с кана прясно приготвен чай. Сайки нетърпеливо я отпрати, но Генджи прие още една чаша. Топлата напитка премахна и последния остатък от зимен студ.

— Разгледах паланкина — продължи Сайки. — Ако сте били вътре, както всички са очаквали, щяхте да бъдете убит на място. Само варварската поза е спасила живота на чужденката.

— Да, знам, сам го видях. — Генджи се усмихна на прислужницата. Тя се изчерви, изпълнена с неудобство от вниманието му, и се поклони дълбоко, чак до пода. „Очарователна е, помисли Генджи, и доста красива, макар че бе малко възрастна, за да не е женена. Двайсет и две-три, предположи той. Как се казваше? Ханако.“ Помисли си за хората от охраната. Кой от тях имаше нужда от жена и беше на подходяща възраст да оцени тази прислужница? — Обаче не бях в паланкина. Бях навън, на открито.

— Това е моята теория — настоя Сайки. — Убиец, който ви познава, не би помислил, че ще ходите пеш. Кой велик владетел ходи пеш, докато в същото време чужденката я носят? Освен това гербът на вашия род не се виждаше никъде. Това също е нечувано. Така че той очаква да бъдете там, където трябва да сте, и е насочил натам куршума си.

— Пресилени разсъждения — не отстъпваше Генджи.

На вратата се появиха Хиде и Шимода, които дишаха тежко. Това бяха хората от стражата, които Сайки бе изпратил след убиеца.

— Простете ни, господарю — рече Хиде. — Нямаше и следа от него.

Шимода допълни:

— Никой не е видял нищо. Сякаш се е изпарил.

— Нинджа — досети се Сайки. — Проклети страхливци. Трябва да минат до един под острието на меча — до последната жена и дете.

— Сградата принадлежи на бакалин на име Фуджита — обясни Хиде. — Обикновен човек. Не е свързан с престъпници, нито с определен род, няма дългове, нито дъщери във връзка с „Плаващия свят“. Едва ли е замесен. Разбира се, той е ужасен от очакваното възмездие. Без да го искат от него, той настоява да осигури всички провизии за нашите новогодишни тържества.

Генджи се засмя.

— Тогава ще фалира и ще бъде принуден да изпрати всичките си дъщери в „Плаващия свят“.

— Едва ли ще успее, господарю — отвърна Хиде с усмивка. — Видях дъщерите му.

Сайки удари с ръка по пода.

— Хиде! Не забравяй мястото си.

— Да, господарю! — Наказаният самурай притисна главата си към пода.

— Не е необходимо да си толкова суров — сгълча го Генджи. — Този предобед ни донесе изпитания. Хиде, на колко години си?

— Господарю? — Въпросът свари Хиде неподготвен. — Двайсет и девет, господарю.

— И как така не си женен на тази напреднала възраст?

— Хм, господарю, аз…

— Говори — нареди Сайки — и престани да губиш времето на нашия господар. — Що се отнасяше до него, досега всичко бе губене на време. В каква фриволност се замесваше сега Генджи? Играеше някаква глупава игра при положение, че животът му бе в опасност и бе заплашено самото съществуване на рода.

— Така и не ми се предостави възможност, господарю — рече Хиде.

Сайки допълни:

— Истината е, че Хиде обича много жените, виното и комара. Дълговете му са толкова големи, че никоя жена от добро семейство не би поела товара на брак с него. — Сайки даде информацията, за да приключат по-бързо с темата. Тогава може би щяха да се върнат на по-неотложните въпроси. Изключително подозрителният чужденец Старк например.

— На колко възлиза дългът ти? — попита Генджи.

Хиде се поколеба, преди да отговори.

— На шейсет рио, господарю. — Това бе огромна сума за човек на неговото положение. Годишната му заплата беше десет рио.

— Разпуснат идиот — наруга го Сайки.

— Да, господарю. — Хиде притисна главата си отново към пода, искрено разкаян.

— Ще бъдеш освободен от дълговете си — каза му Генджи. — Погрижи се да не натрупваш нови. Всъщност сега, след като си платежоспособен, съветвам те веднага да си намериш жена. Някой с опит в домакинството, за да може да те поддържа платежоспособен и да ти покаже пътя към домашното блаженство.

— Господарю — Хиде остана във възможно най-дълбокия поклон. Щедростта на владетеля Генджи го изуми.

— Всъщност аз ще ти потърся — продължи Генджи. — Ще ми се довериш ли?

— Да, господарю. Благодаря ви.

— Ханако — обърна се към нея Генджи, — отведи тези мъже в друга стая, където ще могат да се възстановят от преживяното. Остани при тях, за да ги обслужваш.

— Да — отговори Ханако. Поклони се грациозно и изведе Хиде и Шимода от стаята.

Когато те излязоха, Сайки направи дълбок церемониален поклон пред Генджи в знак на уважение. Най-сетне бе разбрал какво става. В разгара на кризата, която можеше да му коства живота, владетелят Генджи не преставаше да мисли за хората, за които носеше отговорност. Неговата прислужница Ханако беше сираче. Въпреки добрите й маниери и женската й обаятелност тя по всяка вероятност нямаше да може да си намери достоен партньор. Не можеше да предложи никакви фамилни връзки, както и зестра. Хиде, отличен самурай в много отношения, се нуждаеше от тежестта на отговорността, за да постигне пълна зрялост. Оставен на самия себе си, той щеше да продължава да пропилява живота и парите си за безсмислени развлечения. Накрая щеше да се превърне в безполезен пияница, подобно на много самураи от други родове в упадък и не малко от техния род. Владетелят Генджи бе решил проблема със замах. От очите на коравия воин потекоха сълзи.

— Какво става, Сайки? Да не съм умрял или да съм се превърнал в божество?

— Господарю — успя да каже само Сайки, толкова развълнуван, че не можеше да говори повече, дори не беше в състояние да вдигне главата си от пода. За пореден път не бе дооценил богатството на характера на господаря си.

Генджи взе чашата си за чай. Другата прислужница, Мичико, се поклони и отново я напълни. Вече бе омъжена и Генджи й се усмихна, но в следващия миг я забрави. Изпи чая си и търпеливо зачака Сайки да дойде на себе си. Самураите бяха странни същества. От тях се очакваше да издържат на най-зверските изтезания, без да издадат звук. Ала те плачеха, без да се притесняват, когато станеха свидетели на нещо, което не бе по-сериозно от уреждането на брак.

След известно време Сайки вдигна глава и избърса грубо сълзите си с един замах на ръкава на кимоното си.

— Господарю, трябва да обмислите възможността мисионерите да са участници в заговора срещу вас.

— Ако изобщо има заговор.

— Онзи с името Старк предусети изстрела от оръжието на убиеца. Видях го да търси прикритие, преди да извикам. Това означава, че присъствието на човека на покрива му е било известно.

— Или означава, че е много наблюдателен — поклати глава Генджи. — Добре е да бъдем нащрек за измяна. Но също не е хубаво във всичко да се вижда измяна. Не бива да позволяваме на въображението ни да ни разсейва от реалната опасност. Старк току-що е пристигнал от Америка. В Япония има достатъчно убийци. Кой би си затруднил живота да води убиец отвън?

— Може би някой, който иска да прикрие дори най-малък намек за самоличността си с допълнителни заблуждаващи действия — рече Сайки. — Някой, когото по принцип не бихте заподозрели.

Генджи въздъхна.

— Много добре. Можеш да проучиш въпроса допълнително. Моля те обаче, не безпокой много Старк. Той е наш гост.

Сайки се поклони.

— Да, господарю.

Генджи допълни:

— Нека видим сега как са.

Докато вървяха по коридора, Сайки се сети да попита за бакалина, чиято сграда бе използвал убиецът.

— Какво ще правим с предложението на Фуджита?

— Предай му благодарностите ни и му кажи, че ще му позволим да ни снабди за новогодишните празници.

— Да, господарю — отговори Сайки. Бе достатъчно щедро от негова страна, за да освободи бакалина от страха, но не прекалено щедро, за да е пагубно. Мъдро решение. Сайки последва господаря си, изпълнен с още по-голямо доверие.

 

 

Холандският астрономически телескоп отведе погледа на Каваками към покривите над процесията на Генджи. Въпреки че местоположението му пречеше да види улицата, по която тя вървеше, той разбираше къде е антуражът му по поведението на хората на един участък, който не бе закрит от сградите. Когато се хвърлиха на земята, това означаваше, че господарят приближава. А щом се изправеха и подновяваха дейността си — вече бе отминал.

С огромно учудване Каваками видя Мондземон, богатия банкер, който бързо слезе от прочутия си бял кон и се хвърли в мръсотията като всеки друг селянин въпреки фините си дрехи. Мнозина от великите владетели бяха длъжници на Мондземон. Самият шогун дължеше на непоносимия дребен мъж огромни суми. И ето го там, заровил лице в земята при преминаването на длъжниците си. Парите бяха едно, привилегията да носиш два меча и правото да ги използваш свободно — друго. Независимо в каква степен и колко бързо се променяше светът, Каваками бе сигурен в едно. Силата да купуваш никога нямаше да е толкова голяма, колкото силата да убиваш.

На Каваками му се стори, че чува единичен изстрел отдалеч. Когато погледна през телескопа, видя, че Мондземон е вдигнал главата си от земята, а на селското му лице е изписан страх. Белият кон до него се вдигна на задните си крака от обзелата го паника. Само бързата реакция на един от слугите му го спаси да не бъде стъпкан до смърт.

Нещо се бе случило. Трябваше да чака, за да разбере какво. Отстъпи встрани от телескопа.

— Ще бъда в градинската вила — обърна се той към помощника си, Мукай. — Не искам да ме безпокоиш, освен ако не става дума за нещо важно.

Каваками отиде сам във вилата. Не беше нещо повече от обикновен подслон в една от по-малките градини на огромния замък. Въпреки това му носеше най-голямото удоволствие в живота.

Самота.

Беше рядкост за място като Йедо, пълно с почти два милиона души, както и за човек като Каваками, самият той велик владетел, обикновено заобиколен с малка тълпа съпровождащи лица от всякакъв ранг и вид. Всъщност основният му мотив да стане главен шпионин на шогуна беше, че му даваше възможност да бъде сам. Когато имаше нужда да се разтовари от задушаващия товар на социалните задължения, той винаги можеше да се позове на необходимостта от конфиденциалност и да изчезне. Първоначално се възползваше, за да може да се отърве от съпругата и от наложниците си и да посещава различните си любовници. По-късно това му позволи да избягва и любовниците. В крайна сметка той се увлече по задачата свободно да пъха носа си в частния живот на другите. Сега вече наистина почти нямаше време за съпругите, наложниците, любовниците или каквито и да било други фриволни занимания, на които се наслаждаваше преди време.

Сега най-ценно бе времето, през което чакаше. Рядък интервал, когато можеше да е сам с малкия огън, кипящата вода, аромата на чай, чувството от паренето на горещата чаша върху дланите му. Ала днес водата едва бе започнала да кипи, когато откъм вратата се чу познат глас.

— Господарю, аз съм.

— Влез — отвърна Каваками.

Вратата се приплъзна и се отвори.

 

 

Хейко напусна двореца веднага след Генджи. Съпровождаше я прислужницата й Сачико. Великите владетели не можеха да отидат никъде без войска от телохранители. Най-страховитите мъже в страната обаче нерядко бяха страхливи. Те сееха смърт, така както щастливото дете пръска край себе си смеха. Ала по същия начин по закона на Буда за кармата, от която не можеш да избягаш, те приемаха и смъртта. За разлика от мощните военачалници, куртизанките не се страхуваха от нищо. На практика слабостта беше онова, което изкусно въплъщаваха заради чувството за изключителна уязвимост, породено от красотата, любезността и младостта им. Така можеха да стигнат където искат, без да се страхуват. Това също бе според будисткия закон.

— Мадам Хейко — прошепна Сачико, — следят ни.

— Не обръщай внимание — отговори Хейко. Пресякоха алея, по която от двете страни се издигаха вишни. През пролетта те щяха да са пълни с цвят, така както ги изобразяваха в картините и стихотворенията през вековете. Сега дърветата бяха почернели и голи. Но нима не бяха пак така красиви? Тя застана на едно място, за да се порадва пак на едно голо клонче, на което се спря погледът й. Задържалият се тук-там утринен сняг почти се беше разтопил и бе оставил след себе си ледени водни капки. Няколко снежинки се бяха задържали в сенчестата извивка на клончето. След малко щеше да продължи пътя си. Слънчевата светлина щеше да прогони и тази сянка. Преди да пристигне там, накъдето се беше запътила, снежинките щяха да изчезнат. Тази мисъл стегна гърдите й. Нежелани сълзи напълниха очите й. Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу. Поклон пред Състрадателния Буда, който спасява всички страдащи. Хейко пое дълбоко въздух и преглътна сълзите си. Наистина беше ужасно да си влюбен.

— Не бива да се бавим — припомни й Сачико. — Очакват ви в часа на змията.

— Никога не бих си определила среща толкова рано — отвърна Хейко. — Много е неприятно да започваш деня, бързайки.

— Така е — съгласи се Сачико. — Какво би могла да стори една жена? Казват й и тя се подчинява. — Сачико бе деветнайсетгодишна, на същата възраст като Хейко, но се държеше все едно е по-възрастна. В значителна степен това беше работата й. Като поемаше всички практически задължения, тя освободи Хейко от прозаичните товари на всекидневието.

Двете жени отново тръгнаха. Следваше ги Кудо. Той си въобразяваше, че много го бива в проследяването. Хейко не можеше да разбере на какво се дължеше високото му самомнение. Подобно на повечето самураи Кудо беше нетърпелив. Цялото му обучение го беше научило да се стреми към решаващия момент, който определяше живота или смъртта. Мигновен смъртоносен удар с меча. Кръвта и животът изтичат в земята. Почти нямаше значение кой бе победеният и кой победителят. Решаващият момент. Единствено това имаше значение. За него беше изключително мъчително да следи две жени, които се разхождаха безцелно и често спираха да се възхищават на някое дърво или да разглеждат стока, или просто да отпочинат. Разбира се, Хейко правеше всичко възможно, за да забави стъпка и да спира по-често от обичайното, а също да завързва протяжни разговори. Когато стигнаха до главния търговски район на Цукиджи, Кудо започна да се суети като плъх в капан.

— Сега — даде сигнал Хейко. Няколко жени в съседство преминаха край тях и временно ги скриха от Кудо. Тя се възползва и влезе в магазин от другата страна на улицата, а през това време Сачико просто клекна и посвети цялото си внимание на кошница сушени сепии. Тя наблюдаваше от алеята, когато Кудо пристигна запъхтян. Огледа се френетично насам-натам, без дори да забележи прислужницата на Хейко в краката си. Когато се обърна с гръб, Хейко отново пресече улицата и застана зад него. Направи се на изненадана, когато той мина край нея.

— Кудо-сама, какво съвпадение! Да не би също да пазарувате копринени шалове? — По време на краткия им разговор Хейко трябваше да се пребори със себе си, за да не избухне в смях. Когато Кудо си тръгна и гневно се запъти към Хамачо, Хейко нае рикша. Часът на дракона узряваше за часа на змията. Вече нямаше време да стигне пеш.

 

 

Каваками Еичи, велик владетел на Хино, председателстващ инспектор на Канцеларията по вътрешните разпоредби на шогуната, очакваше посетителя си в малката къща. Беше си наложил маската на авторитетната достолепност, съответстваща на значимостта и титлите му.

Която се изпари, щом вратата се отвори. Въобразяваше си, че е подготвен, но всъщност не беше. Никога не беше подготвен. Би трябвало досега да го е разбрал. У нея имаше нещо неуловимо. Когато не бе пред погледа му, подробностите от лицето и формата му се замъгляваха, сякаш нито умът, нито очите имаха силата да поддържат жив спомена за образа на подобна вцепеняваща красота.

Той я погледна и затаи дъх, последва въздишка.

За да си върне известна илюзия за самообладание, той й направи забележка.

— Закъсняваш, Хейко.

— Приемете извиненията ми, господарю Каваками. — Хейко се поклони и съвсем непринудено изложи на показ изящната извивка на шията си. Отново чу как Каваками накъсано си поема дъх. Постара се да запази лицето си безизразно. — Следиха ме. Прецених, че е благоразумно да не разбира, че е разкрит.

— Несъмнено не си допуснала да те проследи дотук?

— Не, господарю. — Тя се усмихна при спомена за случилото се. — Позволих му да се сблъска с мен. След това нямаше как да ме следи повече.

— Добре свършена работа — отбеляза Каваками. — Пак ли беше Кудо?

— Да. — Хейко свали чайника от огъня. Каваками бе оставил водата да ври твърде дълго. Ако сега го излееше върху чая, всички тънкости на вкуса щяха да се изгубят. Трябваше да го изстуди до подходящата температура.

— Той е най-добрият специалист за тази задача — рече Каваками. — Може би си предизвикала въпроси в ума на господаря Генджи.

— Едва ли. Сигурна съм, че Кудо действа по собствена инициатива. Владетелят Генджи не е подозрителен.

— Всички владетели са подозрителни — настоя Каваками. — Подозрението е неразделна част от оцеляването.

— Мисля си — продължи Хейко, наклонявайки глава под ъгъл, което се стори на Каваками очарователно, — че ако той може да вижда бъдещето, тогава не се нуждае от предпазни мерки. Знае какво ще се случи и кога. Подозрението става съвсем безсмислено.

Каваками изсумтя.

— Нелепо. Семейството му залага на тази нелепа претенция от поколения. Ако някога някой от тях е могъл да вижда бъдещето, родът Окумичи щеше да е най-изтъкнатият в империята. А не родът Токугава, и тогава Генджи би бил шогун вместо собственик на блатна провинция като Акаока.

— Несъмнено имате право, господарю.

— Не ми изглеждаш убедена. Откри ли някакво доказателство за този прословут митичен подарък?

— Не, господарю. Поне не пряко.

— Не пряко. — Каваками направи гримаса, сякаш изговорените думи бяха кисели.

— Веднъж, когато Кудо и Сайки обсъждаха владетеля Генджи, чух да споменават „Судзуме-но-кумо“.

— Судзуме-но-кумо е името на главния замък на имението Акаока.

— Да, господарю, но те не говореха за замъка. Ставаше дума за таен текст.

Каваками се затрудняваше да следи доклада на Хейко. Колкото повече я гледаше, толкова повече изпитваше желание да пие саке вместо чай. Ала часът и обстоятелствата правеха идеята изключително неразумна. Изобщо беше неразумна. Социалната дистанция между господаря и слугата трябваше да бъде запазена. Той усети в себе си нарастващо раздразнение. Дали защото не можеше да прави каквото искаше с Хейко? Несъмнено не. Той беше самурай с древен произход. Първичните желания не го контролираха. А какво тогава? Проблемът да знае повече, отколкото знаеха другите. Това беше. Каваками бе човекът, който виждаше, който знаеше благодарение на информацията, получавана от докладите на мрежа от хиляда шпиони. В съзнанието на народа обаче Генджи бе надарен да вижда дори по-далеч от Каваками. Смяташе се, че има дарбата за пророчество.

— Не е необичайно родовете да имат така наречените тайни учения — обясни й Каваками. — Обикновено това са книги със стратегия, а нерядко са просто плагиати на „Изкуството на войната“ на Сун Цу.

— За този текст се твърди, че съдържа пророчествата на всеки владетел на Акаока от времето на Хиронобу преди шестстотин години.

— Подобни слухове отдавна обграждат рода Окумичи. Казват, че на всеки трийсет-четирийсет години се ражда по един пророк.

— Да, господарю. Така казват. — Хейко се поклони. — С ваше разрешение. — Тя изсипа горещата вода в каната за чай. Във въздуха се разнесе аромат.

— Ти вярваш ли на това? — Гневът, който изпълни Каваками, го накара да поеме чая твърде бързо. Той го преглътна, без да позволява на болката да се появява на лицето му. Горещата течност опари гърлото му.

— Просто смятам, че след като се говорят такива неща, може би истината е някъде по средата. Може да не е непременно пророчество, господарю.

— Нищо не може да е така само защото е казано. Ако вярвам на всичко, което чувам, ще трябва да екзекутирам половината население на Йедо и да хвърля в затвора останалите.

Тези думи бяха толкова близо до остроумието, колкото Каваками можеше да се доближи. Хейко се изкикоти от вежливост, прикривайки устните с ръкава на кимоното си. Направи мним игрив поклон с дълбок реверанс.

— Без мен, надявам се.

— Не, разбира се — потвърди Каваками, донякъде успокоен. — За Майонака-но-Хейко могат да се чуят единствено похвали.

Хейко отново се изкикоти.

— За жалост нищо не е така, само защото е казано, че е така.

— Ще се опитам да го запомня. — Каваками се усмихна широко, благодарен, че чува толкова скоро да бъде цитиран така игриво от толкова грациозна и чаровна жена.

Хейко никога не спираше да се възхищава колко е лесно да пречупиш мъжете. Единственото, което бе необходимо, бе да демонстрираш малко глуповатост. Те чуваха кикотенето, виждаха усмивките, вдишваха нежните аромати от гънките на копринените дрехи и никога не забелязваха твърдия блясък в очите зад момичешки пърхащите клепки. Това важеше дори за Каваками, който бе познавач на човешката душа и характер. Той бе човекът, създал Майонака-но-Хейко. Ала и той бе уязвим като другите. Всички други, с изключение на Генджи.

— За дядото на владетеля Генджи, покойния владетел Киори, също се твърдеше, че познава бъдещето. — Каваками прие още чай от Хейко. Този път отпи по-внимателно. — Ала той почина внезапно преди три седмици, вероятно стана жертва на отравяне. А не би ли трябвало да предвиди това нещастие и да избегне фаталната доза?

— Може би не всичко може да се предвиди, господарю.

— Удобно извинение — отбеляза Каваками, който отново се разгорещи. — Това поддържа мита жив. Всичко е лишена от съдържание пропаганда, дело на рода Окумичи. Ние, японците, сме безнадеждно суеверни и доверчиви. Родът Окумичи умно се възползва от това. Заради тези детски приказки за пророчеството им се придава значимост, която те не заслужават.

— Сигурно ли е, че отрова е причинила смъртта на владетеля Киори?

— Ако ме питаш дали аз съм го наредил, отговорът е не.

Хейко се отпусна на пода в дълбок поклон.

— Не бих дръзнала да съм толкова безцеремонна, господарю Каваками. — Тонът и поведението й бяха напълно сериозни. — Простете ми, че създадох грешно впечатление. — Мъжът бе шут, но опасен и умен. В стремежа си да разбере с каква информация за Генджи разполага той, тя бе стигнала твърде далеч. Ако не внимаваше повече, той можеше да разбере, че интересът й надхвърля обикновените задължения.

— О, стани, стани — енергично я подкани Каваками. — Не съм се обидил. Ти си моят доверен васал. — Жените, разбира се, не можеха да имат такъв статут. Ала това бяха само думи. Нищо не му костваше да ги каже.

— Почитате ме повече, отколкото заслужавам.

— Глупости. Трябва да знаеш какво правя, за да действаш в съответствие с мен. Вярно е, че не обичах господаря Киори, но на него не му липсваха врагове. Дружелюбността му към чужденците, особено към американците, ядосваше мнозина. А още повече бяха разгневените от интереса му към християнството. Не се радваше на ентусиазирана подкрепа дори в рода си. Ти самата ми докладва, че Сайки и Танака, двама от най-верните му старши васали, са се възпротивили силно на присъствието на мисионери в имението. Танака дори толкова се разстрои, че подаде оставка и се оттегли в манастира Мушиндо преди шест месеца.

— Да, господарю, така е. Прие будистката вяра и монашеско име Сохаку.

— Религиозният фанатизъм може да е по-смъртоносен от политическото разнообразие. Танака или Сохаку, ако предпочиташ така, е най-вероятният убиец според мен.

— Колко трагично — рече Хейко, — да бъдеш убит на преклонна възраст от приближен.

— Приближените са най-опасни — Каваками погледна Хейко изпитателно, за да разбере реакцията й, — защото ние твърде често забравяме да сме нащрек с тях. Ти например делиш леглото с владетеля Генджи, но във всеки момент можеш да прережеш гърлото му. Не е ли така?

Хейко се поклони, внимаваше усмивката й да е точно правилната усмивка — отстъпчива, без да е язвителна.

— Да, това е така.

— Нали няма да имаш проблем да преодолееш чувствата си към него?

Хейко се разсмя весело.

— Играете си с мен, господарю Каваками. Аз съм в леглото му, защото вие ме пъхнахте там, а не заради някакви предполагаеми чувства към него.

Каваками се намръщи.

— Внимавай, Хейко. Когато си с него, тази истина трябва да остане скрита дори за теб. Трябва да го обичаш всеотдайно, дори безнадеждно или той ще разбере каква си и ще станеш безполезна за мен.

Хейко се поклони до земята.

— Да, господарю. Слушам и се подчинявам.

— Добре. Ами чичото на владетеля Генджи? Откри ли къде е?

— Не още. Откакто владетелят Шигеру напусна замъка, не е бил забелязван на никое друго господарско място за живеене в имението Акаока. Възможно е да е избягал от собствения си род.

Каквато и да бе причината, това бе добра новина. Чичото бе много по-опасен от племенника си. Шигеру беше фанатичен практик на древното самурайско изкуство. Можеше да убива със или без оръжие и го правеше. Широко известно бе, че е участвал в петдесет и девет дуела и ги е спечелил всичките, а това бе с един по-малко от поставения преди две столетия рекорд от легендарния Миямото Мусаши. Шейсетият и шейсет и първият дуел бяха определени за последния ден на старата година и първия ден от новата, но най-вероятно нямаше никога да се състоят. Шигеру бе изчезнал.

— Разкажи ми какво си научила.

Хейко незабавно се разприказва. Ако се замислеше прекалено много над онова, което казваше, нямаше да е способна да продължи. Част от информацията бе дошла при нея от няколко различни източници. Според нея тя сглобяваше историята точно, но се надяваше от все сърце да не е права.

 

 

Малкият будистки храм на територията на замъка Судзуме-но-кумо беше изграден в отдавнашната тринайсета година от управлението на император Го-ханадзоно. За разлика от всички други, не беше посветен на определена секта. Това бе така, защото владетелят Уакамацу го бе построил, за да изкупи греха си за разрушаването на над трийсет манастира Джодо, Ничирен, Тендай и Шингон и унищожаването на пет хиляди монаси заедно с техните семейства и поддръжници. Тежковъоръжените вярващи бяха пренебрегнали командата на господаря си да прекратят религиозните си междуособици и политическите машинации.

Шигеру познаваше храма в големи подробности. От детството му насам той присъстваше неизменно в най-ужасяващите му сънища. Знаейки, че тези сънища са пълни с предзнаменования, и без да разбира никое от тях, той прекара години в изучаване на историята на храма с надеждата да намери напътствия в минали събития и персонажи. Това обаче не се случваше.

Сега, вече твърде късно, той разбра. Това бе начинът, по който предзнаменованията се разкриваха винаги пред него. Твърде късно. Той коленичи на слабата светлина на единствената лампа и запали сто и петата ароматизирана пръчка. С реверанс я постави на погребалния олтар на баща си, Киори, покойния владетел на Акаока.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Той изрече едни и същи думи за сто и пети път. После запали сто и шестата пръчка. Пламъците от прекомерното изобилие от горящи аромати изпълниха храма със задушлив дим. Той не обърна внимание на парещата болка в очите и дробовете си.

Казваха, че кръговете на Ада са шестнайсет на брой. Той обаче знаеше друго. Сто и осем бяха огорченията, които човек си причиняваше чрез безкрайната си алчност, омраза и невежество. Сто и осем бяха покаянията, които довеждаха изгубените души до светлината на Буда. Сто и осем живота щеше да изживее Шигеру в сто и осем кръга на Ада заради невъобразимите си престъпления. Когато запали сто и осем ароматизирани пръчки, ще започне.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Ала той нямаше да получи прошка, знаеше го. Духът на господаря Киори може би щеше да му прости за собственото си убийство, но не и за останалите. Никой нямаше да му прости.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Шигеру бе изненадан и учуден. По някакъв начин успяваше да продължава да брои. Въпреки чудовищните видения, които му пречеха да спи и изпълваха главата му с такова напрежение, че очакваше черепът му да експлодира всеки момент, а също обезсмисляха самото му съществуване, той продължаваше да брои. Това беше сто и осмата ароматизирана пръчка.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Той притисна челото си към пода. Непрекъснат глух шум от безкрили машини за летене изпълваше ушите му. Зад затворените му клепачи огромни фенери, които горяха без огън, го заслепяваха. Гърлото му се задушаваше от дразнещия вкус на цветния, видим въздух.

Сигурен бе в това — бе напълно луд.

Един представител от всяко поколение Окумичи беше прокълнат с дарбата да вижда бъдещето. В предишното поколение това бе баща му. В следващото бе Генджи. В неговото, нещастието се бе стоварило върху самия Шигеру. Онзи, който „виждаше“, неизменно страдаше, защото пророчеството невинаги ставаше понятно. Що се отнася до него, така и не се стигаше до разтълкуване на видението, само до страдание. Събитието се случваше и той нямаше представа какво ще е то, докато не преминеше от бъдещето в миналото. А след страданието идваше още страдание.

Ако го тормозеха само пророчески сънища, животът щеше да е поносим. Ала после започваха виденията при пробуждане. Самурай, истински обучен в бойни изкуства, можеше да издържа повече, но безмилостният поток на съзнанието, неосвободен дори от съня, можеше да се издържа само донякъде.

Небето се подпали и падна на земята, изгаряйки пищящи деца. Червеи на метални насекоми пълзяха из Йедо и тъпчеха търбусите си с човешка плът и издишваха отровен въздух, изпълнен със зловонието от труповете на плячката им. Милиони мъртви риби плуваха в отровените сребърни води на Вътрешно море.

Видяното с ума му надминаваше това, което виждаха очите му. Винаги. Нямаше миг покой.

Шигеру се спря на входа на храма. Поклони се пред телата на двете убити монахини и изобщо не му направи впечатление, че стъпи в двете локви, образувани от стичащата се от тях кръв, които се сливаха. Пълната луна се бе изкачила високо над замъка, когато по-рано той бе прекосил двора. Сега, когато се връщаше към семейното жилище, той забеляза, че нощта все още е осветена от лунната светлина, но самото кълбо не се виждаше, защото се бе скрило зад стените на замъка.

Леглото на жена му бе празно, завивката бе отхвърлена набързо настрани. Провери в стаите на децата. Тях също ги нямаше. Ето това не бе предсказал. Мрачна усмивка изкриви лицето му. Къде ли бяха? Имаше само една възможност.

Отиде в личната си оръжейница и се облече.

Метален шлем с пискюл от червена конска опашка и дървени рога.

Лакирана маска за лицето, която защитава бузите и челюстта.

„Нодова“ да прикрива гърлото му и две „соде“ със същата цел за раменете. „Донака“, „кусадзури“ и „хаитате“, изработени от стоманени плочки, достатъчно здрави, за да издържат на малките мускетни гюлета, опасваха гръдния му кош, слабините и бедрата. Освен двата меча, с които никога не се разделяше, в пояса си напъха английски пистолет кремъклия с пет куршума.

Шигеру бе командвал тази нощна стража. Без проблем изведе коня си от конюшнята. Никой не се усъмни в появата му. Когато нареди вратата да се отвори, тя бе отворена и той бързо напусна замъка с коня си.

Домът на неговия тъст Йоритада бе в планините, източно на кратко разстояние от замъка. Когато Шигеру стигна там, той завари Йоритада и десетима от неговите васали да го чакат пред стените. Бяха облечени както него — в пълно снаряжение. Шестима самураи държаха мускети на прицел.

— Не се приближавай — предупреди Йоритада — или ще бъдеш застрелян.

— Дойдох при жена си и децата си — рече Шигеру. — Изведи ги и ще си отида с мир.

— Умеко повече не е твоя жена — отсече Йоритада. — Тя се върна у дома и поиска защитата ми за себе си и за децата си.

Шигеру се разсмя, сякаш тъстът му беше казал нещо много смешно.

— Защита? От какво?

— Шигеру — обърна се към него Йоритада със спокоен и изпълнен с тъга глас, — умът и духът ти не са добре. Виждам това от много седмици. Тази вечер Умеко дойде при мен обляна в сълзи. Каза, че си започнал непрекъснато да шепнеш, денем и нощем, за кървавите мъчения на Ада. Децата треперят в твое присъствие. Моля те, поискай напътствия от владетеля Киори. Баща ти е мъдър човек. Той ще ти помогне.

— Няма да помогне на никого — отвърна Шигеру, който наблюдаваше изкъсо за възможност. — Тази вечер владетелят Киори бе отровен.

— Какво! — Йоритада направи крачка напред, изумен от новината на Шигеру. По същия начин реагираха и останалите самураи. Сега. Това бе решаващият момент.

Шигеру пришпори коня си, зареди пистолетите и ги измъкна възможно най-бързо. Не беше добър стрелец и не улучи никого. Намерението му беше единствено да отклони вниманието на хората на Йоритада.

Успя да изпълни замисъла си. Само двама от хората с мускетите бяха близо до целта. Две гюлета удариха коня му и животното падна.

Шигеру скочи от седлото, приземи се на крака и хукна, като обезглави тъста си с първия удар на катаната си. Порейки въздуха и всичко по пътя си с катаната в дясната си ръка и пронизвайки с тантото в лявата, Шигеру уби или рани смъртно всеки, който му се изпречеше, преди прахът от падането на коня му да се е уталожил на земята.

Зад портата тъщата му, Садако, чакаше с четири жени от нейната свита. Всяка държеше „нагината“ — пика с дълго острие, предпочитано оръжие от жените самураи.

— Прокълнат демон! — Садако сякаш изплюваше думите. — Предупредих Умеко да не се омъжва за теб.

— Трябвало е да те послуша — отвърна Шигеру.

Откри Умеко и децата в чаената къща във вътрешния двор. Когато се облегна на вратата, катана с детски размер се заби в оризовата хартия, която покриваше дървената рамка. Острието разряза по дължина лявата му вежда и той едва не загуби едното си око.

— Влез и ще умреш! — заяви отвътре смел детски глас, в който не се усещаше и нотка на страх. Това бе най-малкото им дете, техният шестгодишен син, Нобуйоши. Шигеру можеше да си представи сцената вътре. Нобуйоши охраняваше вратата, бе изпънал едната си ръка с катана в нея, върхът й бе на равнището на очите му. Зад него стояха Умеко и дъщерите им — Еми и Сачи.

Шигеру използва върха на своята катана, за да отвори вратата. Нобуйоши го видя и зяпна от изненада. Детето бързо отстъпи. По-добрата стратегия беше да остане на позиция, тъй като малкият праг ограничаваше свободата на движение на Шигеру, когато той влезе. Ала той не можеше да обвинява детето. Даваше си сметка, че изглежда страховито. От главата до петите беше прогизнал с кръвта на осемнайсетте души, които уби или рани. Деветнайсет, ако броеше и себе си. Кръв течеше от раната на врата му, там, където го бе ударила тъщата му. Ако беше го засегнала два-три сантиметра по-надолу, щеше да го убие.

Сърцето на Шигеру се изпълни с гордост, когато погледна сина си. През краткия си живот бе научил добре уроците си. Държеше меча в подходящия ъгъл, в съответната поза. Стойката му бе балансирана, позволяваше движение във всяка посока. А което бе най-важното, беше застанал така, че собственият му живот стоеше между нападателя и майка му с двете му сестри.

— Браво, Нобуйоши. — Шигеру бе изричал тези думи много пъти преди това, след трудни практически уроци с меч, копие и лък. Нобуйоши не каза нищо. Вниманието му бе изцяло съсредоточено върху Шигеру. Синът му търсеше възможност, оглеждаше се за решителния миг. Заслужаваше да умре като самурай, какъвто беше. Шигеру си позволи да се спъне, когато пристъпи вътре в тясното пространство.

— Аааййй! — С гръмогласен вик в израз на пълна отдаденост, Нобуйоши нанесе стремителен удар там, където бойното снаряжение беше оставило гърлото на Шигеру незащитено. Синът му направи това, което бе длъжен да стори всеки самурай. Хвърли се в атака, без да помисли за себе си. В този момент, когато нямаше ограничения, Шигеру нанесе удара с такава мълниеносна бързина, че тялото на Нобуйоши продължи напред, а главата му падна на пода зад него.

Еми и Сачи изкрещяха и се притиснаха една към друга, сълзи се стекоха по детските им бузи.

— Защо, татко, защо? — попита Еми.

Умеко държеше кинжал в лявата си ръка. В дясната стискаше малък пистолет. Вдигна го и стреля. Куршумът се удари в стоманата на шлема му и отскочи. Умеко пусна пистолета и остана само с кинжала.

— Спасявам ви от грехове в бъдещето — каза тя. С две бързи движения тя преряза гърлата на дъщерите си. Кръвта плисна по бледата коприна на нощните им кимона. Умеко погледна Шигеру право в очите: — Нека Състрадателният Буда те отведе в безопасност в Чистата земя — бяха последните й думи, преди да забие острието в собственото си гърло.

Шигеру седна на пода на чаената къща, сред кървавите руини на живота си, във всяка ръка държеше по един меч. Наблюдаваше тесния праг. Скоро щеше да чуе звука от копита на коне, които носят на гърба си войските от замъка. Започна да се смее. Все още беше прокълнат. Ала бе освободил съпругата и децата си. Те ще останат недокоснати от настъпващия ужас, който обещаваха пророческите му сънища и видения.