Ендре Гьомьори
Свръхбогатите (2) (История на големите имущества)

РОКФЕЛЕР — „СВЕТОВНИЯТ ПЛАНТАТОР“

Син на търговец на коне. „Бродуей“ 26, 1400-а стая.

Лъдлоуското кръвопролитие. Лампичките на „Стандард“.

Война, печалба, подялба. Пет момчета, едно момиче.

Дейвид, банкерът. Фирмата в Белия дом

Когато за пръв път след Втората световна война се прави подробно сведение за фамилиите с големи имущества, имуществото на фамилията Рокфелер с нейните 21 членове възлиза на 3 милиарда долара, а 17-те милиона годишен доход са обложени с данък. Това е доста внушителна сума. Изследователите на имуществото на Рокфелер обаче още тогава забелязват, че не това изразява нечуваното политическо и икономическо влияние, което фамилията и контролираните от нея предприятия упражняват върху икономиката на Съединените щати и капиталистическия свят, нещо повече — върху външната им политика. Преди няколко години се изготвя ново сведение. Според него — като се взема предвид спадането на стойността на долара от 1946 г., имуществото на Рокфелер, вложено в различните огромни предприятия, се оценява на около 6 милиарда. Ако към него се прибави и стойността на банковите сметки и недвижимите имоти на фамилията, сумата може да се закръгли на около 7 милиарда. Това само по себе си означава, че финансовата мощ на фамилията Рокфелер след Втората световна война се е удвоила. А според най-новите сведения имуществото на фамилията вече достига десет милиарда.

В противовес на такива „самотни вълци“ като Гети финансовата мощ на Рокфелеровци нарочно се явява раздробена. Така например по-младият Джон Д. Рокфелер, тогава глава на семейството, в 1960 г., в годината на смъртта му, с имущество от един милиард долара е едва на шесто място в списъка на американските богаташи. В крал на 70-те години в списъка на богатите е Аби Рокфелер, която заема най-знатно място сред членовете на фамилията, но и тя с имуществото си от 300 милиона долара е едва на седемнадесето място в списъка. А Дейвид Рокфелер, председателят на втората най-голяма банка на Съединените щати, Чейс Манхатън, е едва на двадесет и трето място с 280 милиона долара. Другите: най-младите Джон Д., Лорънс, Уинтръп и Нелсън, всеки с по 260 милиона долара, са на 24-то, 25-то, 26-то и 27-о място.

От това подреждане наблюдателят разбира, че не зад числата трябва да се търсят действителните размери на икономическата и политическата сила на династията Рокфелер. Ясно е например, че икономическата власт на Дейвид Рокфелер, председателя на Чейс Манхатън, е значително по-голяма, въпреки че е на 23-то място, от властта на Гети, макар той да е на първо място в списъка. Значително по-добре ще си изясним действителността, ако вместо степенуване на личните имущества изследваме какви са предприятията, в които членовете на династията имат решаваща дума. В поредицата, разбира се, най-значителни са различните предприятия на „Стандард Ойл“, преди всичко на „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“ Това е навярно най-голямото промишлено предприятие в капиталистическия свят. От акциите му семейство Рокфелер притежава около 15 процента — това на практика означава контрол над цялото огромно предприятие. Подобно е положението и в другите предприятия на „Стандард Ойл“: със собственост 12–17 процента от акциите Рокфелеровци държат в ръцете си действителното ръководство. В много по-малко съотношение, но с много голямо влияние Рокфелеровци участвуват и в най-големите железопътни линии на Съединените щати, нещо повече — и в една част на големите стоманени тръстове. Към това трябва да се прибави финансовата власт, който упражнява Чейс Манхатън Банк, и контролът над нюйоркската Фърст Нешънъл Сити Банк. (Тя е третата по големина банка в Съединените щати, следователно в две от прочутите „три големи“, „Big Three“, банки Рокфелеровци имат решаващата дума.)

Няма да бъде пресилено, ако кажем, че сегашните шефове на династията Рокфелер гледат от висотата на най-голямата финансова и икономическа власт в капиталистическия свят към някогашното си начало.

Това начало започва от един търговец на коне и пътуващ аптекар, който през втората половина на 40-те години на миналия век обикаля селата на щата Ню Йорк. Той продава коне и „лекарства-чудо“, приготвени от топена кристална захар и различни билки. Истинското му име и досега е забулено в тайна: сигурно е само това, че се нарича д-р Рокфелер, Уйлям Ейвъри, което име узаконява след женитбата си. Той има седем деца, първото от които се ражда в 1839 година. Този син става петролен крал и основател на династията. Името му е Джон Дейвидсън Рокфелер. Той завършва търговско училище и още шестнадесетгодишен става помощник-счетоводител в една агенция за въглища и жито в град Кливленд. На деветнадесет години е напълно самостоятелен. Отваря комисионен магазин с хиляда долара капитал. Парите получава назаем от баща си — срещу много висока, 10-процентова, годишна лихва!

Не минава една година и той заболява от тежка стомашна болест. Повече от две години се храни само със сухар и кисело мляко, а лекарите му предричат ранна смърт. Косата и веждите му окапват, а лицето му се набръчква. На двадесет години е така състарен, както на деветдесет и осем. През последната си година погребва тридесет и седмия си домашен лекар.

В 1862 г. вниманието на двадесет и три годишния Рокфелер е привлечено от „петролната треска“ и той построява рафинерия в щата Охайо, на около 200 мили от петролните кладенци в околността на Кливланд. Не случайно избира това място. Този младеж, с лице на мумия е първият, който разбира значението на транспорта от гледна точка на търговията с петрол и че Кливланд, разположен близо до големите американски езера и при пресичането на две железопътни линии, в бъдеще ще играе ключова роля при доставянето на петрол до най-големите тогава промишлени области и до източното крайбрежие на Съединените щати.

Рокфелер изкупува повечето от акциите на Южната рафинерийна компания. Тя доставя суровия петрол на рафинериите и, разбира се, той установява връзка с най-големите железопътни компании. По това време на територията между петролните полета и рафинериите действуват три големи железопътни компании. Ери, Сентръл и Пенсилвания. Рокфелер сключва тайни споразумения преди всичко с ръководителите на Пенсилвания. Подробностите за това стават публично достояние по-късно, едва когато те завеждат съдебно следствие срещу петролния крал. Същността им е следната. Рокфелер осигурява превозването на определено количество суров петрол при условие Пенсилвания да превозва неговия петрол на половин цена, като в същото време му плаща тайно и известен процент от по-високите транспортни разноски, заплащани от неговите конкуренти. Това означава, че петролът на Рокфелер става по-евтин от петрола на конкурентите и те са принудени да избират: или да фалират, или да свият знамената.

Тези средства са най-безобидните. Рокфелер закупува варелите и петролните цистерни, за да не могат конкурентите му да превозват петрола. Той организира първата промишлена шпионска мрежа в капиталистическия свят и с нейна помощ купува онези земи, през които конкурентите искат да прокарат петролопроводи. Построява такива петролни рафинерии, които привидно са конкурентни на рафинериите па Рокфелер, но в действителност са негова собственост. А когато конкурентите му се съюзяват с тези предприятия, смятайки, че ще се борят заедно срещу Рокфелер, разбират, че са продали предприятията си на противника! В 1870 г. Рокфелер вече поглъща най-опасните си конкуренти и с основен капитал от един милион основава компанията „Стандард Ойл“.

Тогава той се сблъсква с железопътната линия Пенсилвания, с която по-рано така успешно сътрудничи. Собствениците на Пенсилвания с тревога разбират, че все повече зависят от товарите на Рокфелер. Затова решават да застанат на страната на един от останалите конкуренти на Рокфелер, рафинерийната компания Емпайър. В отговор на това агентите на „Стандард“ заливат петролните полета и навсякъде предлагат по-висока цена за суровия петрол от хората на Емпайър. Така цената на суровия петрол все повече се повишава и в един момент Рокфелер неочаквано намалява цената на рафинирания петрол във всички градове, където и Емпайър продава петрол. Това, разбира се, му струва голяма материална жертва и риск. Но той знае, че ако успее да унищожи съюза Емпайър—Пенсилвания, ще си възвърне богато парите, които рискува сега. В избухналата ценова война съюзът Емпайър—Пенсилвания изпада в такова отчаяно положение, че накрая Пенсилвания вече безплатно превозва петрола на рафинерията Емпайър, но и така не може да се състезава с дъмпинга на цените на Рокфелер.

През това време сред работниците на Пенсилвания все повече нараства недоволството, защото железопътната компания, разбира се, се стреми да намали загубата от безплатния превоз на петрола с голямо уволнение на работниците и с намаляване на заплатите им. Агенти на шпионската служба и на службата за сигурност на Рокфелер, облечени в работнически дрехи, се появяват сред железопътните работници, като ги поощряват към насилствени и по възможност въоръжени прояви. Тези провокатори не се интересуват, че работниците на Пенсилвания ще трябва да заплатят за това с кръвта си. През юли 1877 г. в локомотивното депо в Питсбърг избухва известният „локомотивен бунт“. Ръководителите на Пенсилвания се обръщат към националната гвардия за помощ и първият залп на гвардията убива двадесет души. Този залп предизвиква истинско въстание. Гвардията е отблъсната за известно време и тълпата запалва всички локомотиви и петролни цистерни на Пенсилвания. В зори Пенсилвания търси съдействието на Белия дом и накрая хвърлят федерална войска срещу работниците от локомотивното депо. Следват нови залпове. Падат нови убити и ранени. След като изпълняват задачата си, агентите на Рокфелер изчезват. Докато млъкнат залповете и се разнесе пушекът от горящите железопътни вагони, докато се приберат кървавите жертви от работниците на локомотивното депо, Рокфелер унищожава съюза Емпайър—Пенсилвания. Унищожени са петстотин цистерни за петрол, хиляда товарни вагона и сто и двадесет локомотива. В буквалния смисъл на думата Пенсилвания, „влачейки се по корем“, се явява пред Рокфелер и приема всичките му условия. Накрая на преговорите господарят на „Стандард Ойл“ като император разпределя, в подходящо съотношение, превозите на петрол между най-големите железопътни компании. Оттогава на практика в САЩ никой не може да превозва петрол без разрешение на „Стандард Ойл“. Пожънатата кървава победа над Пенсилвания допринася до голяма степен за това, че в 1899 г. вече почти цялата рафинерийна промишленост в Съединените щати е в ръцете на групата „Стандард“. Тръстът на Рокфелер обединява 80 предприятия в рамките на 34 акционерни дружества и дава работа на сто хиляди души. Един от най-известните историци на промишлеността в Съединените Щати, Айда Тарбел, в прочутата си книга за формирането на имуществото на Рокфелер пише: „През втората половина на XIX в. страхът на американските делови хора от «Стандард Ойл» може да се сравни само с ужаса, в който Наполеон хвърля владетелите в Европа в началото на XIX век.“

По това време в американското законодателство за-почва голяма битка, която си поставя за цел да се раздроби монополът „Стандард Ойл“, и то под капиталистическия лозунг „в защита на свободната конкуренция“.

Още в началото на борбата Рокфелер изпреварва държавните разпореждания. Използва това, че в различните американски щати са валидни различни закони против тръстовете. В щата Охайо, където се ражда „Стандард Ойл“, тези закони са били относително строги. От осемдесетте предприятия Рокфелер избира онова, в седалището на което законите били най-меки и където най-евтино може да се подкупят местните политици. Така изборът пада на щата Ню Джързи. Агентите на Рокфелер работят с големи суми за подкупи и просто за няколко седмици убеждават законодателите на Ню Джързи да разработят и гласуват закони за тръстовете, които да са подходящи за „Стандард Ойл“. Така старото вино „Стандард“ може да се налива в нови мехове. Те реорганизират цялото начинание. От 34 акционерни дружества, обединяващи 80 предприятия, образуват 20. Технически те са „независими едно от друго“, но в действителност принадлежат към почти неизвестната дотогава „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“. Те правят и този трик, като разпускат общия дирекционен съвет на „стандард Ойл“. Разбира се, привидно. Дирекционният съвет заседава точно така, както дотогава в сградата на „Бродуей“ 26. Лишават го само от името му. В официалната кореспонденция след това споменават решенията му под следната форма: „Господата се срещнаха на «Бродуей» 26 в стая 1400 и според мнението им…“.

С това борбата не свършва. И то не защото в Съединените щати е общо възмущението от практиката на Рокфелер, та борбата срещу него се превръща във вътрешнополитическа битка и хайката за популярността на президента става нейна органична част. В първите години на века, ръководен от вътрешнополитически и пропагандни цели, президентът Теодор Рузвелт започва ново нападение срещу реорганизирания вече монопол „Стандард“. Въпросът пълзи бавно по различните американски съдилища и достига до една от важните си фази тогава, когато Федералният съд на Съединените щати осъжда едно от предприятията на Рокфелер да заплати парична глоба заради използването на тайни превозни тарифи. Въпросното предприятие е „Стандард Ойл ъф Индиана“. Според съдебното решение то трябва да заплати поотделно за всяко използване на незаконните превозни тарифи по 20 хиляди долара обезщетение. Наказанието означава 29 милиона долара, което за времето е равностойно на това, всеки жител на Съединените щати, включително и кърмачетата, да заплати по 35 цента.

Рокфелер — с бяла перука на набръчканата си глава — тъкмо играе голф, когато един пратеник му съобщава за паричната глоба. Петролният богаташ отваря писмото, прочита го и дава десет цента бакшиш на пратеника. После се обръща към другарите си: „Да продължим играта, господа.“ Един от тях го запитва колко трябва да заплати. Рокфелер му отговаря спокойно: „Двадесет и девет милиона долара.“ И — както Албърт Кар, един от неговите биографи-писатели, отбелязва: „Никога не е играл голф така добре, както този следобед.“

(Хладнокръвието на Рокфелер е обяснимо, ако си припомним, че от 1882 до 1906 г., следователно за 24 години, с капитал 70 милиона долара той спечелва 700 милиона долара — т.е. работи с повече от 40 процента годишна печалба.)

Разбира се, Рокфелер знае и това, че започнатата срещу него кръстоносна война никога няма да бъде последователно завършена. Защото развитието на капитализма вече отдавна слага край на епохата на свободната конкуренция в Съединените щати. Същият Теодор Рузвелт, който по вътрешнополитически причини и за да угоди на общественото мнение, започва редица процеси срещу „Стандард Ойл“, тихомълком дава възможност на друг хищник, на големия банкер Морган, да погълне независимите дотогава средни американски стоманени предприятия и да образува стоманения монопол „Юнайтед Стейтс Стийл“.

Така че Рокфелер знае: всички решения, взети срещу него, ще останат формални, колкото сурови и строги да изглеждат.

В началото на лятото на 1911 г. делото „Стандард“ стига до Върховния съд, който осъжда Рокфелер, като го задължава да разформирова монопола „Стандард Ойл“. Тогава „Стандард Ойл“ получава днешната си форма. Разкъсват монопола само привидно. Рокфелер всъщност запазва участието си, само фиктивно променя регистрирания под името „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“ тръст във фондации, самостоятелни предприятия и семейни фирми. В действителност властта остава незасегната, дори нараства.

Във връзка с това Албърт Кар споменава един много интересен случай. След съдебното решение за разформироването на тръста „Стандард Ойл“ всички смятат, че Рокфелер претърпява поражение и акциите на „Стандард“ ще паднат на борсата. Но по-късно разбират, че борсовите спекуланти и въобще финансовият свят добре виждат действителността. След съдебното решение стойността на акциите на „Стандард“ скачат с фантастична скорост. Както Кар пише: „Това беше един от най-големите фойерверки в историята на «Уолстрийт».“

Ясно е, че след това вече не може да се започне ново нападение срещу „Стандард“, следователно монополът в новата му форма става по-стабилен и по-постоянен, отколкото преди. Докато фойерверкът свърши, разбира се, акциите на вече „независимите“ предприятия на „Стандард“ общо струват 200 милиона долара повече. Самият Рокфелер при борсовите манипулации след съдебното решение спечелва 56 милиона долара. По това време американските вестници изчисляват, че ако той обмени личното си имущество за златни петдоларови монети и ги нареди една върху дру-га на пристанището на Ню Йорк, златният стълб би бил висок колкото двадесет и пет статуи на свободата. Един от известните политически карикатуристи на вре-мето отпечатва карикатура във вестник „Чикаго Трибюн“: ръководителите на големите американски монополи, наредени в редица пред Върховния съд, го молят да бъдат разформировани, Рокфелер начело на новия (но в действителност много стар) „Стандард“ с непроменена жестокост продължава да граби. „Стандард“ става един от най-прословутите „частни полицаи“ и стачкопотушаващо предприятие, най-големият „клиент“ на службата Бъргхоф. Ръководителят на това начинание, господин Бъргхоф, който сам се нарича „крал на стачкоизменниците“, в спомените си поставя на първо място „Стандард Ойл“.

Бъргхфови също вземат участие в прочутото „лъдлоуско клане“ през лятото на 1913 година. В този малък град в щата Колорадо империята на Рокфелер има минно предприятие. Работниците, протестирайки срещу нечовешкия живот и нечовешките трудови условия, напускат галериите, разбунтувани срещу „Стандард“. По нареждане на Рокфелер ръководството на мината, като се споразумява с щатската полиция на Колорадо, събира стачкоизменници, пенсионирани полицаи, войници-дезертьори и търсени каторжници от градчето за потушаването на стачката. Хората на Бъргхоф ръководят тази сбирщина. Но не могат да потушат стачката, работниците от мината на Рокфелер въпреки мъчителните лишения издържат дълги месеци. Накрая, хвърлят американската армия срещу лагера на работниците и в защита на интересите на Рокфелер със залпове избиват стачниците.

Джон Рид, големият журналист, който по-късно стана хроникьор на Октомврийската революция, в една вълнуваща кореспонденция, посветена на Рокфелеровци след лъдлоуското кръвопролитие, пише: „Това са вашите мини, това са ръководените от вас войници и бандити. Вие сте убийците!“

Империята Рокфелер смазва работниците, борещи се за правата си. Подобна е съдбата и на конкуренцията. Но, разбира се, не със залпове, а с по-рафинираните средства на търговската борба.

Още в началото на разпростирането на „Стандард“ петролният крал проучва по какъв начин може да стъпи и в чужбина. Вторият най-голям производител на петрол в тогавашния свят е царска Русия. Тук петролните кладенци са монтирани с шведски съоръжения, но те увеличават имуществото на семейството на Нобел, настанил се в Петербург, и на Ротшилдовци. „Стандарад Ойл“ сключва търговско споразумение с предприятието Ротшилд—Нобел, но въпреки това не може да стъпи на петролните полета на царска Русия. И не успява затова, защото образуваната към края на века компания „Ройъл Дъч Шел“ с английски и холандски капитали (отчасти с посредничеството на лондонската банка Ротшилд) има много по-добри връзки с тогавашните господари на бакинския петрол.

Впрочем „Ройъл Дъч Шел“ става най-големият конкурент на „Стандард“ и на други територии. Между тези два хищника се разгръща една от най-жестоките войни на цените в историята на петрола. Това е борбата за завладяването на китайския пазар. В края на миналия и началото на този век, когато голяма част от земното масло се използва за осветление, Китай със своите четиристотин милиона въпреки изостаналостта сипредставлява съблазнителен пазар. „Стандард“ раздава безплатно лампи в хиляди затънтени китайски села с надеждата, че ще ги напълнят с петрола на Рокфелер. Но тъй като по това време „Ройъл Дъч Шел“ е вече господар на големите петролни полета в Индонезия, е значително по-близо до китайския пазар, отколкото Рокфелер. Така че лампите на „Стандард“ в китайските села в повечето случаи се пълнят с петрола на Шел. За завладяването на пазара Рокфелер се опитва в световен мащаб да повтори онази война на цените, с която по-рано завладява американския вътрешен пазар. Тук обаче положението е значително по-неблагоприятно и накрая той е принуден да се споразумее с господарите на „Ройъл Дъч Шел“.

Тази война на цените вече излиза далече извън рамките на „Стандард Ойл“. Тя е част и от „историята“ на „Ройъл Дъч Шел“ и не на последно място довежда до по-късните последици — през 1928 г. големите петролни тръстове разделиха помежду си света и създадоха международния петролен картел, онзи съюз между големите хищници, който сега води борба на живот и смърт с развиващите се страни, богати на петрол.

Макар че Рокфелер трябва да разбере от опита си от войната на цените, че „не е сам в света“, все пак има голяма възможност да разпространи влиянието си. Защото в Америка през 1895 г. Форд вече основава в град Детройт фабриката си за производство на автомобили. През 1901 г. в света има само десет хиляди коли, през 1914 г. обаче броят им е близо милион. В началото на Първата световна война 3 на сто от военния флот вече е преустроен за петролно гориво. В 1937 г. съотношението достига 50 на сто и става ясно, че така ще стане след време и с търговските кораби.

Само за месеци Рокфелер разбира големите петролни възможности през Първата световна война. В 1915 г. все още се страхува, че поради войната могат да се провалят интересите на компанията „Стандард“, бавно превърнали се в международни. В 1915 г. той отказва да се включи и в обявения американски заем в полза на англо-френския съюз. Големият банкер Морган, който работи заедно с Рокфелер, забелязва по-рано предлагащите се възможности и влага неколкостотин милиона долара в първия военен заем. Рокфелер и „Стандард Ойл“ „се събуждат“ към 1917 година. При втория американски военен заем той се включва със седемдесет милиона долара. В края на 1917 г., когато не само немската армия, а и французите се борят с трудностите в доставките на петрол, Клемансо, министър-председателят на Франция, се обръща за помощ към тогавашния американски президент Уилсън.

В този апел прозвучава станалият по-късно прочут пророчески израз: „В следващите битки петролът е тъкмо толкова важен, колкото кръвта.“ „Стандард Ойл“, който знае еднакво добре да използва и двете течности, през последните 18 месеца на войната доставя почти 15 милиона тона петрол на Европа. Тогава публикуват само печалбата на „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“, която възлиза на 200 милиона долара. В тази сума, разбира се, не е включена печалбата на станалите фиктивно самостоятелни дъщерни предприятия след привидното разделяне на тръста „Стандард“, която също се влива в джоба на династията Рокфелер.

След Първата световна война се ускорява международното проникване на „Стандард“, макар че в повечето случаи големият конкурент, „Ройъл Дъч Шел“, трябва да вземе нещо от плячката. (Така например, когато в 1921 г. венецуелският диктатор Гомес разпродава петролното съкровище на страната, делегацията на едно от дъщерните Рокфелерови предприятия, „Стандард Ойл ъф Индиана“, чака в преддверието на президентския кабинет — докато Джеймс Ротшилд от името на Шел се пазари с диктатора за цената на петролното съкровище.)

Подобно, но много по-сложно разпределяне става между двете световни войни в Близкия Изток. Тук в отделиите страни — от Иран до Саудитска Арабия — „Стандард Ойл“ със съюзниците си разпределя петролното съкровище в зависимост от това, дали английското или френското военно и политическо влияние е по-силно и доколко е могло да обуздае апетита на Рок-фелер. Докато преди Втората световна война на тази територия англичаните са най-големите господари, участието на тръста „Стандард“ е сравнително скромно. „Само“ 15 процента от близкоизточния петрол е в ръцете на Рокфелер. Но към тези 15 процента се включват и петролните полета на бъдещия най-голям про-изводител — Саудитска Арабия. След разпадането на английската империя след Втората световна война саудитският петрол играе решителна роля за организирането на близкоизточната американска „петролна империя“.

В тридесетте години бащата на сегашния крал Ибн Сауд продава на Рокфелер за 247 хиляди долара първата петролна територия. Тази петролна област през изтеклото оттогава време донася средно годишно 500 процента печалба на династията Рокфелер.

Самата династия, разбира се, остарява, а „първона-чалният хищник“ — старият Джон Д. Рокфелер, не дочаква избухването на Втората световна война. Няколко години преди смъртта му синът му Джон Д. Рокфелер II ръководи деловите работи.

Търговските хватки, които династията прилага, във всеки случай са достойни за основателя. След избухването на Втората световна война става ясно, че „Стандард Ойл“ е свързан с всички клонове на немската петролна търговия. Между „Стандард Ойл“ и тръста „ИГ Фарбен“, който играе такава голяма роля в завоевателната политика на Хитлер, съществува тясно картелно споразумение. „Стандард“ се оттегля от пазара за изкуствен каучук и изкуствен бензин, а „ИГ Фарбен“ се задължава да не изнася произведенията си на американския пазар. Когато след Втората световна война американският Сенат решава да разследва този въпрос, един от директорите на „Стандард Ойл“ открито признава пред комисията, че през октомври 1939 г., следователно един месец след избухването на войната, се е срещнал на холандска територия с представителя на „ИГ Фарбен“. Той казва следното: „Направихме всичко възможно, за да намерим такова разрешение, което да ни помогне да просъществуваме през военното време независимо от това, дали Съединените американски щати ще влязат във войната или не.“ На практика това означава, че „ИГ Фарбен“ и през войната получава комисионата за петролните деривати, произведени по негови лицензи. По същия начин и „Стандард Ойл“ получава от „ИГ Фарбен“ за патентите си — например за един специално рафиниран бензин за самолети — полагащия се бакшиш. Сумите се превеждат чрез Южна Америка. Нещо повече, в началния период на войната също чрез Южна Америка „Стандард Ойл“ доставя първокачествен бензин за самолетите на въздушните сили на Гьоринг.

Рокфелеровци се намесват също и при подбора на съдиите в Нюрнбергския процес. Това се налага, за да не излязат наяве сделките, сключени с нацистките тръстове. Хауард Питърсън, който след войната като ръководен служител в американското военно министерство определя американските съдии в Нюрнбергския процес, е бил един от адвокатите на „Стандард Ойл“, натоварен да реализира сделките между „Стандард Ойл“ и „ИГ Фарбен“. Шефът му Форестъл (който по-късно полудява и се самоубива) е един от ръководителите на контролираната от Рокфелер банка Дилън—Рийд, преди да седне в министерското кресло. Рокфелеровата династия играе решаваща роля и за започването на „студената“ война. Едва ли може да се приеме за случайни, че през най-критичните години, от края на 1947 г. насам, Джон Макклой — юридическият съветник на най-голямата Рокфелерова банка, Чейс Манхатън — е всевластен диктатор на зоната, окупирана от американците в Германия…

Тази страшна власт и особено нейният създател, първородният син на търговеца на коне и странствуващ аптекар, занимава фантазията не само на изследователите на икономиката, а и на психиатрите и психолозите.

Джон Д. Рокфелер, меко казано, е странен човек. Навярно е един от най-големите лицемери, съществували някога на земята.

Той е твърдо убеден — или поне се преструва на твърдо убеден, — че имуществото си е получил от всевишния и който иска да му го отнеме, върши светотатство. Когато в началото на века съдебните органи започват да разследват делата на монопола „Стандард Ойл“, Джон Д. Рокфелер прави следното изявление:

„Добрият бог ми даде парите. Като пълномощник, аз стопанисвам собствеността на други по пълномощие на божието провидение. Тъкмо затова смятам за мое задължение към бога и човечеството да използвам всеки цент, вложен в моето предприятие, и в бъдеще за благоденствието на обществото.“

Когато след благоприятното време на най-голямото ограбване разорените му конкуренти отправят жестоки обвинения срещу него, той упълномощава пастора от най-известната нюйоркска баптистка черква да направи от негово име следното изявление: „Стандард Ойл всъщност е ангелът на милосърдието, който търси хората и ги съветва: «Спасете се, както Ной се спасява в ковчега, и донесете цялото си имущество. Ние поемаме за вас цялата отговорност и риск».“

Този начин на поведение се забелязва в историята на цялата династия. Когато преди няколко години голямото американско седмично списание „Тайм“ интервюира Дейвид Рокфелер, един от внуците на основателя на династията, в разкошния президентски кабинет на Чейс Манхатън Банк, той казва така за дядо си и за баща си — „по-младия“ Джон Д. Рокфелер:

„Баща ми и дядо ми не позволяваха никога да чувствуваме, че разполагаме неограничено с пари. Казваха, че парите са на бога, а ние само ги стопанисваме.“ Дейвид Рокфелер например разказва, че когато бил на седем години, ако искал да си купи сладкиш, е трябвало шест часа да събира листа в семейното имение срещу два долара надница. Ако чисти плевели, получавал по един цент за всеки изтръгнат плевел. От семейството си получавал за лични нужди седмично по 25 цента. За разходите, които правел, трябвало да си води бележник, който баща му проверявал всяка седмица. За неточно осчетоводяване му налагали като наказание 10 цента глоба.

Прозрачната същност на тази поза, разбира се, не е трудно да се разбере. За „стария“ Джон Д. Рокфелер не друг, а приятелят на Фройд, по-късно негов съперник, Юнг, навремето изнася лекция в Цюрихския университет, като анализира характера му въз основа на лични разговори. На третата лекция Юнг рисува на черната дъска „диаграми на съзнанието“ на няколко известни тогава личности. Той показва, че диаграмата на съзнанието на Рокфелер е най-простата от всички. „Единственото нещо, което изпъква от пустинята на това съзнание, е: аз (моето лично аз). Той е абсолютно егоцентричен, преценява целия свят през своето «аз» и смята всеки, чиито интереси са в противоречие с неговите, за лош“ — казва Юнг. Истинският разобличител на тази поза, разбира се, е самата финансова власт, която династията не изпуска никога от ръцете си.

Както и начинът на живот. За пръв път в Америка Рокфелеровци създават на повече от шестдесет хиляди декара такова имение, в което изграждат на всеки член от семейството отделен дворец. Имението и сега съществува в областта на хълмовете Поукантикоу, недалеч от Ню Йорк, под името „Кикуит“. Високи стени, плътни железни входни врати, въоръжена охрана и полицейски кучета го защищават от натрапниците. Главната сграда в имението е един гранитен дворец с петдесет стаи, построен в стил от времето на Джордж, която в тридесетте години е струвала два милиона долара. Днес вече никой не живее в нея.

В имението братята Рокфелер имат собствени дворци. И, разбира се, извън имението безброй много други резиденции: Нелсън Рокфелер има огромен чифлик във Венецуела, Лорънс — плантация на Хавайските острови, Уинтръп — в Арканзас. И дузини луксозни жилища от Бахамските острови до Ривиерата и от Рим до Лондон.

Сега господствува третото поколение на династията, ако решим, че тя води началото си не от странствуващия аптекар и търговец на коне, а от действителния основател, големия грабител и представител на „абсолютния егоизъм“ — Джон Д. Рокфелер.

Най-напред петте синове и дъщерята на неговия син, по-малкия Джон Д., получават правото да се разпореждат с имението, коетоосвен тяхно е собственост и на множество фондации и най-различни начинания. (Това дава възможност да се спестят десетки милиона долара — например от намалените данъци на благотворителните фондации! Характерно е, че Рокфелеровци въобще не плащат наследствен данък. Семейна традиция е членовете на династията навреме да „подаряват“ имуществата си на наследниците си и така формално умират бедни. При подаряване данъкът е значително по-нисък от данъка за наследяване.)

Последицата от това е, че привидно имуществото все повече се раздробява между наследниците и лабиринта от различни фондации и правното му контролиране става все по-трудно.

По такъв начин ръководството на Рокфелеровата империя мнимо се превръща в безлично. Най-голямото Рокфелерово петролно предприятие, „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“, през това време избира друга фирма, променя името си в „Ексон“. Всекидневната му работа се ръководи от три хиляди менажери, които отделите на тръста за откриване на таланти избират от университетите. Те следят и контролират внимателно развитието им и теоретически за всеки е открит пътят към петчленния изпълнителен съвет на „Ексон“. Икономическите прогнози също изглеждат безлични. „Ексон“ всяка година издава така наречената Зелена книга за изгледите на петролната промишленост, но като автор на книгата не фигурира никой. В общи линии по-ложението е същото и в другите три американски петролни монополи („Сокал“, „Гълф Ойл“ и „Мобил“), зад които също така се крият интересите на първоначалното предприятие, създадено от стария Рокфелер — „Стандард Ойл“. Така в съюза на големите петролни монополи, наречен „Седемте сестри“, най-голямата сестра и трите й сестрички и до днес са собственост на Рокфелер.

Дори характерната модерна ръководна организация на наднационалните монополи не може да открие обаче, че юздата се намира в много твърда ръка. Един от известните изследователи на американските големи имущества, Фърдинанд Лундбърг, в книгата си „Богати и свръхбогати“ пише така: „Днес Рокфелеровци привидно са само мълчаливи съдружници в империята «Стандард Ойл», Но ако възникне какъвто и да било проблем, във връзка с който трябва да се упражни действителен контрол, тогава те имат възможности за това. И това го знаят всички генерални директори на «Стандард Ойл» в света, от Саудитска Арабия до Венецуела.“

Истината на този израз, отнесена и по личности, може да бъде доказана. Ръководителите на династията създават много грижливо разработено разпределение на труда, което след смъртта на младия Джон Д. Рокфелер изглежда така:

Джон Д. Рокфелер III ръководи фондациите и благотворителните институти, което както от гледна точка на политическото влияние, така и от гледище на данъците придобива важно значение.

Дейвид Рокфелер става централна делова фигура на династията. В неговите ръце се намира банката Чейс Манхатън, която и до днес играе решаваща роля в уреждането на финансовите въпроси не само на предприятията, контролирани от Рокфелер, а и на другите петролни монополи от групата на „Седемте сестри“ (например „Шел“ или „Бритиш петролиъм“); Лундбърг, като цитира един от генералните директори на предприятието „Стандард Ойл“, характеризира стила на Дейвид Рокфелер така: „Колкото пъти посетя Дейвид в имението, в Поукантикоу, винаги намирам някакъв министър-председател, крал или император, от когото човек не може да се доближи до Дейвид. Той непрекъснато се съвещава с най-важните ръководители на чуждите държави и ръководителите на американската политика независимо от партийната им принадлежност. Това вече не е светът на Големите сделки, а на Суперсделките, където избледнява граничната линия между частта, упражняваща действителната власт на правителството, и върховете на деловия свят.“

Третият брат, Лорънс, получава правото да решава въпросите за инвестициите. А четвъртият брат, Нелсън Рокфелер — „видимият пълномощник“ на династията, застава но върховете на американската политика.

На тази точка заслужава да се спрем, защото чрез личността на Нелсън Рокфелер може да получим рязко очертана картина за онази роля, която потомците на Рокфелер (и техните избраници) играят в най-голямата финансова власт върху ръководството на дей-ствителната политика Нелсън Рокфелер, който почина през пролетта на 1979 г. на седемдесет години, е избиран четири пъти за губернатор на щата Ню Йорк. По времето на президента Форд заема вицепрезидентския пост и два пъти се състезава като кандидат за президент на своята партия. (Но и двата пъти загубва. Нелсън Рокфелер е член на либералното крило на Републиканската партия, която представлява финансовата аристокрация на източния океански бряг, и затова е по-либерален от издигналите се нови богаташи. Затова републиканският център — например Никсън — и най-крайното дясно крило — например Рейгън — мразят Нелсън Рокфелер. Освен това неуспехът на президентските му амбиции се дължи и на друго: ръководителите на Републиканската партия се страхуват, че избирателите няма да дадат гласовете си за човек, чието фамилно име е Рокфелер.)

Официалните постове, които Нелсън Рокфелер заема по върховете на американската политика, са достойни за уважение, но не са особено значителни.

Те не изразяват точно действителното политическо влияние на Нелсън Рокфелер и представляваната от него фамилия.

Това ще разберем по-добре, като се запознаем с няколко епизода. Така например с това, че след като Нелсън Рокфелер свършва „чирашките си години“ в директорските кабинети на семейната банка Чейс Манхатън, в 1940 г. той се включва в правителството на Рузвелт като държавен секретар на външните работи и разработва основните принципи на латиноамериканската политика на Съединените щати след Втората световна война.

В 1952 г. за пръв път го избират за губернатор на щата Ню Йорк. От този момент го смятат за един от водачите на Републиканската партия. Независимо от служебното му положение в действителност той избира двамата външни министри на Съединените щати през много важния период на формиране на американската външна политика.

Дийн Ръск, който по време на войната във Виетнам ръководи американското външно министерство, преди това е осем години председател на Рокфелеровата фондация и по личното предложение на Нелсън Рокфелер застава начело на Министерството на външните работи.

Може би още по-интересен пример е случаят с Кисинджър, който преди това става съветник по националната сигурност в правителството на Никсън (и съответно на това е главният ръководител не само по въпросите на външната политика, а и по въпросите на шпионската служба). А по-късно поема поста външен министър и на практика ръководи — особено след избухването на скандалите около Никсън — външната политика на Съединените щати. Кисинджър е в най-тесния смисъл на думата човек на Нелсън Рокфелер. Когато напуска професорското си място в Харвардския университет, за да стане политически съветник на Нелсън Рокфелер, Кисинджър сам казва: „Нелсън Рокфелер е лицето, което оказа най-значително влияние в жизнения ми път.“

Когато избират Никсън за президент, Рокфелеровци смятат, че техен човек трябва да заеме ключова позиция в обкръжението на несимпатичния им и лично, и политически Никсън. Случва се така, че в един хубав ден, когато Кисинджър обядва с Нелсън Рокфелер, Никсън го извиква по телефона. Моли го на другия ден да отиде във Вашингтон, като му предлага поста съ-ветник по въпросите на националната сигурност. Кисинджър, разбира се, е значителен политик и политически мислител. Ако не уважава тази му способност, Нелсън Рокфелер няма да го вземе за съветник при себе си. Все пак, когато Кисинджър се завръща от Вашингтон в Ню Йорк, веднага отива при Нелсън Рокфелер и едва след неговото съгласие приема предложения му пост. Не е пресилено да се каже, че Кисинджър е пълномощник на Нелсън Рокфелер (и династията) във видимите върхове на американската власт.

Но с това не свършва поучителната история. След провала на Никсън следва краткото президентско интермецо на Форд, а после Републиканската партия губи изборите и на власт идва правителството на Демократическата партия начело с Картър. Това правителство е по-войнствено от предшествуващото го, по-упорито провежда политика, наблягаща на важността за американско военно надмощие. Но и Збигнев Бжежински е също откритие на фамилията Рокфелер.

През 1973 г. Дейвид Рокфелер, който ръководи банката Чейс Манхатън, в съгласие с Нелсън основава така наречената „Тристранна комисия“ със задачата да засили сътрудничеството между Съединените щати, Япония и капиталистическа Западна Европа в противовес на Съветския съюз.

Нелсън Рокфелер взема Кисинджър от Харвардския унверситет. А Нелсън и Дейвид намират Бжежински в Колумбийския университет. Той става секретар на Тристранната комисия. Там Бжежински се среща с Картър, по-късния президент, и с Харолд Браун, който става ръководител на военното министерство в правителството на Картър.

Характерна е „безпартийността“ на свръхкапитала. Кисинджър е съветник по въпросите на националната сигурност и министър на външните работи на правителството на Републиканската партия. Бжежински е съветник по въпросите на националната сигурност на правителството на Демократическата партия. Политическите им възгледи се различават, и то немалко. А и не се обичат много един друг. Имат обаче една обща черта и тя е решаваща: и двамата служат на династията Рокфелер. Правителствата идват и си отиват, под влияние на стратегическото положение и финансовите интереси американската политика взема различен облик. Рокфелеровци също се променят в зависимост от това, какво налагат обстановката в момента и интересът. Но каквато и форма да взема интересът, какъвто и стил да налага — интересът на династията остава най-важният.

Възможно е, когато Лундбърг в книгата си за свръхбогатите в десетте страници, написани с дребни букви, изброява безкрайната редица, на интересите на Рокфелеровци, да завършва затова дългата си статистика с тази суха бележка: „Светът е плантация на Рокфелеровци.“