Нелсън Демил
Аз, детективът (31)

28.

Когато стигнах, вече започваше да се смрачава, но можех да видя крайбрежния парк в края на пътя. Видях също голям камък, на който пишеше: „Фаундърс Ландинг — 1640 г.“. Заключих, че това е мястото, където за първи път са слезли на сушата заселниците от Кънектикът. Ако първо бяха спрели във „Фоксуудс“, навярно щяха да пристигнат тук без ризи на гърба си.

На изток от парка се издигаше много, много голяма къща, по-голяма от тази на вуйчо Хари и по-колониална от неговата. Имаше прекрасна ограда от ковано желязо и отпред, както и на страничната морава, бяха паркирани автомобили. Отзад се носеше музика.

Оставих джипа на улицата и се насочих към отворената порта. Не бях сигурен за облеклото, но дрехите на мъжа от двойката, която вървеше пред мен, бяха почти като моите син блейзер, без вратовръзка и чорапи.

Стигнах до задната морава, която се спускаше към залива. Имаше раирани навеси, опънати между дърветата пъстроцветни фенери, пламтящи факли, свещи в стъклени абажури по покритите с чадъри маси, цветя от „Уайтстоун“, шестчленен оркестър, който свиреше джаз, няколко бара и дълъг бюфет — върхът на модата по Източното крайбрежие, най-доброто, което можеше да предложи старата цивилизация. Времето също беше чудесно. Ф. Тобен наистина бе благословен.

Забелязах и голям синьо-бял надпис, опънат между огромните дъбови дървета, който гласеше: „Годишно парти на Пеконийското историческо дружество“.

Облечена в едновремешни дрехи красива млада жена се приближи до мен и каза:

— Добър вечер.

— Засега.

— Елате да си изберете шапка.

— Моля?

— Трябва да носите шапка, за да получите нещо за пиене.

— Тогава искам шест.

Тя се изкикоти, хвана ме под ръка и ме поведе към дълга маса, върху която имаше двайсетина вида идиотски шапки — тривърхи шапки в различни цветове, някои с пера, други с перушина, трети със златни ширити като някогашните моряшки шапки, четвърти бяха черни с бял череп и кръстосани кости.

— Ще си взема от пиратските — казах.

Тя взе една от масата и ми я сложи на главата.

— Изглеждате опасен.

— Само да знаехте колко…

Жената взе от голям кашон пластмасова сабя, същата, като онази, с която ме беше нападнала Ема, затъкна ми я в колана и каза:

— Готов сте.

Оставих младата дама, за да може да посрещне група новопристигнали, и с шапка на глава и оръжие в пояса тръгнах да се разхождам по моравата. Оркестърът свиреше „Лунна серенада“.

Огледах се и видях, че още няма много хора — петдесетина, всички с шапки. Подозирах, че голямата навалица ще се появи след залез-слънце, тоест след около половин час. Не забелязах Макс, Бет, Ема и изобщо някой познат. Затова пък открих най-близкия бар и си поисках бира.

Облеченият в пиратски костюм барман отвърна:

— Съжалявам, сър, имаме само вино и безалкохолни.

— Какво? Това е ужасно. Искам бира. Нали съм с шапка.

— Да, сър, но няма. Мога ли да ви предложа бяло шампанско? И то е газирано, така че можете да си представяте, че е бира.

— Мога ли да ви предложа да ми намерите бира, докато се върна?

Започнах да се мотая наоколо без бира и огледах моравата. Оттук се виждаше паркът, мястото, където бяха слезли на сушата първите заселници, нещо като местната Плимутска скала^[1], предполагам, но абсолютно неизвестно извън района. Искам да кажа, кой знаеше, че „Форчън“ е бил втори след „Мейфлауър“? На кого му пука за второто и третото място? Тук е Америка.

Гледах гостите на господин Тобен, които се пръскаха по огромната му морава, стояха, разговаряха, седяха край белите кръгли маси, всички с шапки, с чаши в ръце, потънали в разговори. Забелязах една спокойна група или поне така изглеждаше в този ранен час — никакъв твърд алкохол и секс на плажа, голо къпане, гол волейбол или нещо подобно. Само социални сношения.

Видях, че господин Тобен има дълъг кей, завършващ с голям навес за яхта. На кея бяха завързани и няколко яхти, които навярно принадлежаха на някои от гостите. Ако този купон се беше провел една седмица по-рано, тук щеше да е и „Спирохета“.

Така или иначе, какъвто съм си любопитен, тръгнах по кея към навеса. Точно пред откритата му страна имаше туристическо корабче, дълго десетина метра. Казваше се „Есенно злато“ и реших, че това е яхтата на господин Тобен, наречена на името на новото му вино или на все още неоткритото му съкровище. Във всеки случай господин Тобен обичаше играчките си.

Влязох в навеса. Вътре бе тъмно, но от двата края идваше достатъчно светлина, за да видя две яхти, по една от двете страни на кея. Тази отдясно беше малка и плоскодънна, от онзи тип, с който може да се плава в плитки води и блата. Другата бе бързоходна, всъщност „Формула 303“, абсолютно същият модел като тази на семейство Гордън. В продължение на половин секунда изпитах зловещото усещане, че Том и Джуди са се върнали от царството на смъртта, за да провалят купона и да вземат акъла на Фреди. Но това не беше „Спирохета“ — тази „Формула“ се казваше „Сондра“, навярно на името на сегашното гадже на Фредерик. Предполагам, че е по-лесно да си смениш името на яхтата, отколкото да премахнеш татуировка от ръката си.

Така или иначе, не ме интересуваше нито туристическото корабче, нито бързоходната яхта, а плоскодънната. Пъхнах се в нея. Имаше извънбордов двигател, както и ключове за гребла. Самите гребла лежаха на кея. По-интересен обаче беше дългият към метър и осемдесет прът, от онези за придвижване сред тръстика, където не могат да се използват нито гребла, нито двигател. Освен това палубата бе малко кална. На кърмата имаше пластмасова касета, пълна с дреболии, сред които сирена с въздух под налягане.

— Търсите ли нещо?

Обърнах се и видях господин Фредерик Тобен, застанал на кея с чаша вино в ръка и с изключително елегантна лилава тривърха шапка с перо. Гледаше ме и поглаждаше късата си брада. Наистина имаше мефистофелски вид.

— Възхищавах се на яхтата ви — отвърнах аз.

— На тази ли? Повечето хора обръщат внимание на бързоходната или на другата — рече той и посочи към туристическото корабче, закотвено точно пред навеса.

Говореше ми раздразнено, което не ми харесваше.

— Е — казах, — този малък приятел тук е повече по джоба ми. — Усмихнах се обезоръжаващо. Винаги правя така, преди да прецакам някоя важна клечка. — Когато видях „Формулата“, си помислих, че семейство Гордън са се върнали от мъртвите.

Това изобщо не му хареса.

— Но после видях, че не е „Спирохета“ — прибавих аз, — и че се казва „Сондра“, което е много подходящо. Нали разбирате — бърза, лъскава и гореща. — Обожавам да вбесявам задници като него.

— Партито е на моравата, господин Кори — студено каза господин Тобен.

— Забелязах. — Слязох от яхтата и добавих:

— Страхотна къща си имате.

— Благодаря.

В допълнение към натруфената шапка господин Тобен носеше бели панталони, син двуреден блейзер и екстравагантно алено шалче. Мили Боже!

— Шапката ви много ми харесва — казах аз.

— Елате да ви запозная с някои от гостите ми — отвърна той.

— Страхотно.

Отдалечихме се от навеса.

— На какво разстояние оттук е кеят на семейство Гордън? — попитах го аз.

— Нямам представа.

— Горе-долу?

— Може би тринайсетина километра. Защо?

— По-скоро петнайсетина — поправих го аз. — Трябва да заобиколите Грейт Хог Нек. Проверих по картата в джипа ми. Петнайсетина.

— Какво искате да кажете с това?

— Нищо. Просто водя разговор край морето.

Вече се бяхме върнали на моравата и господин Тобен ми напомни:

— Няма да разпитвате никой от гостите ми за убийството на семейство Гордън. Разговарях с началника Максуел и той е съгласен с мен. Освен това повтори заявлението си, че нямате официални правомощия тук.

— Имате думата ми, че няма да безпокоя гостите ви с полицейски въпроси за убийството на семейство Гордън.

— Или изобщо с нещо свързано с тях.

— Обещавам. Но имам нужда от бира.

Господин Тобен се огледа, забеляза млада дама с поднос с вино и й каза:

— Моля те, влез в къщата и донеси на този господин една бира. Налей му я във винена чаша.

— Да, сър. — И тя изчезна. Божичко, сигурно е прекрасно да си богат и да казваш на хората: „Искам това, искам онова“.

Тобен се извини и ме остави сам. Страхувах се да се преместя, за да не би момичето с бирата да не успее да ме открие.

Вече съвсем се беше здрачило и пъстрите празнични светлини блещукаха, факлите пламтяха, свещите грееха. Приятен лек ветрец откъм сушата издухваше насекомите към морето. Оркестърът свиреше „Звезден прах“. Тромпетистът бе страхотен. Животът е чудесен. Радвах се, че не съм мъртъв.

Наблюдавах как Фредерик забавлява партито, човек по човек, двойка по двойка, група по група, как се смее, шегува, намества шапките на хората и затъква пластмасови саби в коланите на дамите — поне на тия, които имаха колани. За разлика от най-прочутия домакин на партита в Лонг Айланд Джей Гетсби, Фредерик Тобен не наблюдаваше гостите си отдалеч. Точно обратното, той се смесваше с тях и изпълняваше ролята си съвършено.

Държеше се, трябваше да му го призная. Ако можех да вярвам на Ема Уайтстоун, той бе почти разорен, беше и двоен убиец, ако можех да вярвам на инстинкта си, да не споменавам за онова, което току-що бях видял в навеса. Сигурно бе разбрал, че зная и двете му тайни, но въпреки това с нищо не го беше показал. Повече се тревожеше да не прецакам партито му, отколкото, че мога да му прецакам живота. Много хладнокръвен тип.

Сервитьорката се върна с поднос, върху който носеше винена чаша, пълна с бира. Взех я и отбелязах:

— Не обичам вино.

Тя се усмихна.

— И аз. В хладилника има още бира. — Намигна ми и се отдалечи.

Понякога си мисля, че съм благословен със сексуално привличане, чар и телесна миризма. Тази вечер чувствах, че съм изпълнен с желание, така че горещ като евтин пистолет, лекомислено си килнах шапката, пооправих си сабята и тръгнах сред гостите.

Те бяха предимно млади и в началото на средната възраст, нямаше прекалено много гранд дами и дъщери на американската революция. Например не видях Маргарет Уили. Повечето бяха на двойки — по-голямата част от света е разделена на двойки, — но имаше и няколко самотно блуждаещи, които изглеждаха достойни за разговор, ако не се появеше нито една от единствените ми верни любими.

Забелязах жена в бяла, като че ли копринена рокля, носеща задължителната капела, под която падаха дълги руси коси. В нейно лице разпознах малкото създание на лорд Фреди, което ми бяха показали по време на дегустацията семейство Гордън. Тя пресичаше моравата сама, затова се отправих да я пресрещна.

— Добър вечер — казах аз.

Тя се усмихна.

— Добър вечер.

— Аз съм Джон Кори.

Името очевидно не й говореше нищо и тя продължи да се усмихва.

— Аз съм Сондра Уелс. Приятелка на Фредерик Тобен.

— Да, зная. Запознахме се във винарната през юли. На дегустация. Бях със семейство Гордън.

Усмивката й изчезна и момичето отвърна:

— О, било е ужасно!

— Определено.

— Трагедия.

— Да. Бяхте ли близка със семейство Гордън?

— Ами… Фреди беше. Аз ги харесвах… но не зная дали те ме харесваха.

— Сигурен съм в това. Винаги приказваха за вас чудесни неща. — Всъщност изобщо не бяха приказвали за нея.

Тя отново се усмихна.

Сондра говореше и се държеше добре, сякаш беше ходила на училище, за да се научи как се вършат тези неща, но аз лично не можех да разбера защо някой ще замени Ема Уайтстоун за Сондра Уелс.

— Обичате ли да се возите на яхта? — попитах.

— Не. Фредерик обича.

— Имам къща до морето на запад оттук. Обичам да се возя на яхта.

— Прекрасно.

Всъщност, сигурен съм, че видях господин Тобен… чакайте да си спомня… миналия понеделник, някъде следобед, с малката му плоскодънна лодка. Стори ми се, че бяхте вие.

Тя се замисли за миг, после отвърна:

— Не, в понеделник цял ден бях в Манхатън. Шофьорът на Фредерик ни откара с икономката му до града и целия ден пазарувах.

Забелязах, че малкото й мозъче работи, а и устните й се смръщиха.

— Видели сте Фредерик в лодката с… някой друг ли? — попита тя.

— Навярно не е бил той или ако е бил, може да е бил сам, или пък с мъж…

Сондра отново се намръщи.

Обожавам да мътя водата. Освен това вече знаех, че по време на убийството Сондра и икономката са били в Манхатън. Колко удобно.

— Споделяте ли интересите на Фредерик в местната история и археология? — попитах аз.

— Не — отвърна тя. — Радвам се, че и той се отказа. От всички хобита, които може да има един мъж, защо точно това?

— Може да е имало нещо общо с архивистката на Пеконийското историческо дружество.

Тя ми хвърли много студен поглед и със сигурност щеше да се отдалечи, само че при нас изникна самият Фредерик и я попита:

— Може ли да ти отнема една минута? Семейство Фишър искат да те поздравят. — Погледна ме и рече: — Ще ни извините ли?

— Естествено. Освен ако семейство Фишър не искат да поздравят и мен.

Фредерик ми прати неприятна усмивка, Сондра Уелс ми се намръщи и двамата се отдалечиха, като оставиха невъзпитания си гост да размишлява над нетактичното си поведение.

Към осем и половина видях Макс и Бет. Макс също беше с пиратска шапка, а Бет бе нахлупила на главата си някакво тъпо боне. Беше с бели панталони и синьо-бяла моряшка блуза. Изглеждаше променена. Приближих се до тях при дългия бюфет. Макс си тъпчеше устата с кренвирши, любимото ми ядене. Поздравихме се и аз откраднах един.

— Чудесна вечер — каза Бет. — Благодаря, че ми предложи да дойда.

— Бет ме информира за напредъка на съфолкското управление по случая — рече Макс. — През последните четири дни е свършила много работа.

Хвърлих поглед към нея, за да видя дали му е казала нещо за посещението си в дома ми. Тя леко поклати глава.

— Искам отново да ти благодаря за помощта — каза Макс.

— Няма проблем. Винаги можеш да разчиташ на мен.

— Ти не отговори на нито едно от съобщенията, които оставих на телефонния ти секретар.

— Не, и никога няма да отговоря.

— Мисля, че нямаш основание да се ядосваш.

— Нима? Я се опитай да се поставиш на мое място, Макс. Знаеш ли, трябваше да те изритам от верандата си.

— Е… — започна той, — извинявам се, ако съм ти причинил някакво неудобство.

— Да. Моля.

Бет се намеси в разговора и каза на Макс:

— Джон има известни проблеми с шефовете си за това, че ти е помогнал.

— Съжалявам — повтори той. — Ще завъртя няколко телефона, ако ми кажеш на кого.

— Не се обиждай, Макс, но те не искат да разговарят с някакъв си шеф на селска полиция.

Всъщност не бях толкова ядосан на Макс, а дори и да бях, човек не можеше дълго да му се ядосва. Общо взето беше готин тип и единственият му истински недостатък бе, че винаги се грижи само за себе си. Понякога се правя на ядосан, така че другият да си мисли, че ми дължи нещо. Например малко информация.

— Между другото — попитах го, — случайно да си чувал някой друг от служителите на Плъм Айланд да е умирал?

— Да речем преди две-три години?

Той се замисли за миг, после отвърна:

— Преди две години имаше едно удавяне. Някакъв доктор, ветеринарен лекар, струва ми се.

— Как се е удавил?

— Чакай да си спомня… бил в яхтата си… да, отишъл на нощен риболов или нещо такова и след като не се прибрал, жена му ни телефонира. Известихме бреговата охрана и към един през нощта откриха празната му яхта. На следващия ден вълните го изхвърлиха на брега… — Той посочи с глава към Шелтър Айланд.

— Нещо съмнително?

— Ами имаше цицина на главата и му направиха аутопсия, но очевидно се беше подхлъзнал в яхтата, ударил си главата в парапета и паднал през борда. Случва се. Защо питаш?

— Обещах на господин Тобен и ти си направил същото, Макс — отвърнах аз, — че няма да разговаряме по този въпрос на партито му. А сега се нуждая от бира. — Отдалечих се и го оставих с кренвирш в ръка. Бет ме настигна и рече:

— Държа се грубо.

— Той си го заслужи.

— Спомни си, че аз трябва да работя с него.

— Тогава работи с него. — Видях любимата си сервитьорка, тя също ме забеляза, донесе ми чаша бира и ми я подаде. Бет си взе вино.

— Искам да ми разкажеш за археологическите разкопки, за Фредерик Тобен, за всичко, което си открил, и всичките си заключения. В замяна аз ще ти осигуря официално положение и така ще разполагаш с всички източници на областното управление. Какво ще кажеш?

— Казвам да си задържиш официалното положение, защото достатъчно съм загазил. И ще ти разкажа всичко, което зная, само че утре. После се махам оттук.

— Джон, престани да се правиш на недостъпен.

Не отговорих.

— Искаш ли официално да разговарям с шефа ти? Как се казва?

— Главен инспектор Гъз. Не се тревожи за това. — Оркестърът свиреше „Докато времето минава покрай нас“ и аз я попитах:

— Искаш ли да танцуваме?

— Не. Може ли да поговорим?

— Естествено.

— Смяташ ли, че удавянето на другия служител от Плъм Айланд е свързано с този случай?

— Възможно е. Може никога да не разберем. Но откривам обща система.

— Каква система?

— Изглеждаш добре с тази шапка.

— Искам да разговаряме за случая, Джон.

— Не тук и не сега.

— Къде и кога?

— Утре.

— Тази вечер. Ти каза тази вечер. Ще дойда с теб у вас.

— Ами… не зная дали мога да го направя…

— Виж, Джон, не ти предлагам да правим секс. Просто трябва да поговоря с теб. Хайде да идем на бар или някъде другаде.

— Ами… мисля, че не би трябвало да си тръгваме заедно…

— А… ясно. Влюбен си.

— Не… ами… може и да съм… във всеки случай това може да почака до утре. Ако съм прав, нашият човек е точно тук и е домакин на парти. Ако бях на твое място, щях до утре да го държа под наблюдение. Само недей да го подплашваш. Става ли?

— Става, но…

— Ще се видим утре и ще ти кажа всичко, после излизам от играта. В понеделник си тръгвам за Манхатън. Целият вторник ми е зает с медицински и професионални ангажименти. Разбра ли? Утре. Обещавам.

— Добре. — Чукнахме се и отпихме.

Побъбрихме малко и в това време видях в далечината Ема. Разговаряше с група хора, сред които беше Фредерик Тобен, бивш любовник и заподозрян в убийство. Не зная защо се подразних, че ги виждам да си приказват. Искам да кажа, какво ти става, Джон? Пукаше ли ми, когато жена ми ходеше на дълги командировки с шефа си? Не особено много.

Бет проследи погледа ми и отбеляза:

— Изглежда много мила.

Не отговорих.

— Случайно споменах за нея пред Макс — продължи тя.

Определено не отговорих на последните й думи.

— Била е… гадже на Фредерик Тобен. Предполагам, че знаеш. Споменавам го само в случай, че нямаш представа. Искам да кажа, че ако Тобен е заподозрян, трябва да внимаваш с разговорите си в леглото. Или пък тъкмо затова си се сприятелил с нея? За да научиш повече за Тобен? Джон? Слушаш ли ме?

Погледнах я и отвърнах:

— Знаеш ли, Бет, понякога ми се иска един от онези куршуми да ме беше кастрирал. Тогава щях напълно да се освободя от женска власт.

— Следващия път, когато правиш секс — отбеляза тя, — няма да си мислиш така. — После се обърна и се отдалечи.

Огледах се и отново осъзнах, че ако бяха живи, тази вечер Том и Джуди щяха да са тук. Зачудих се дали се е предполагало да открият съкровището на скалата тази седмица. Щяха ли вече да са съобщили на пресата?

Във всеки случай сега семейство Гордън бяха в хладилната камера, съкровището бе скрито някъде и вероятният им убиец разговаряше на петнайсетина метра от мен с жена, в която се бях влюбил до шия. Всъщност забелязах, че Тобен и Ема са останали сами и си приказват на четири очи.

Това ми беше достатъчно и аз заобиколих покрай къщата, като по пътя се освободих от шапката и сабята си. Приблизително по средата на пътя до предната морава чух, че ме викат, но продължих да вървя.

— Джон!

Обърнах се.

Ема бързаше през моравата към мен.

— Къде отиваш?

— Някъде, където мога да намеря бира.

— Ще дойда с теб.

— Не, не се нуждая от компания.

— Нуждаеш се от много компания, приятелю — информира ме тя. — Това ти е проблемът. Прекалено дълго си бил сам.

— Да не би да завеждаш секцията за обяви за женитба в местния седмичник?

— Няма да ти позволя да ме подлъжеш и няма да те оставя да си тръгнеш сам. Къде отиваш?

— В „Старата градска таверна“.

— Любимата ми кръчма. Опитвал ли си мексиканската им кухня? — Тя ме хвана под ръка и си тръгнахме.

Влязох в старата й кола и след двайсет минути вече се бяхме сврели в едно сепаре с чаши бира в ръка. Поръчахме си начо и пилешки крилца. Редовните посетители в събота вечер не изглеждаха така, сякаш са на път или се връщат от прословутия купон у Фреди.

— Снощи те търсих по телефона — каза Ема.

— Мислех си, че си излязла с момичетата.

— Потърсих те, когато се върнах. Към полунощ.

— Нямаше ли късмет в лова?

— Не — отвърна тя. — Сигурно си спал и не си чул телефона.

— Всъщност ходих до „Фоксуудс“. Там човек може да остане и без риза на гърба.

— Разкажи ми.

Поговорихме малко и аз я попитах:

— Не си казала нищо на Фредерик за разговорите ни, нали?

Тя се поколеба с половин секунда повече от необходимото, после отвърна:

— Не съм… но му казах… казах му, че двамата с теб ходим и… — Ема се усмихна. — Ходим ли?

— Не трябваше изобщо да му споменаваш за мен.

Тя сви рамене.

— Щастлива съм и искам всички да го знаят. Той ми пожела късмет.

— Какъв джентълмен!

Ема се усмихна.

— Ревнуваш ли?

— Ни най-малко. — „Имам намерение да го гледам как се пържи.“ — Мисля, че не трябва да говориш с него за нас и най-вече за пиратското съкровище.

— Добре.

Вечерята мина приятно и после отидохме в къщата й, малка вила в жилищната част на Къчог. Тя ми показа колекцията си от нощни гърнета, цели десет, всички направени на саксии и поставени на голям прозорец, гледащ към залива. Моят подарък бе пълен с пръст и в него бяха посадени миниатюрни рози.

Ема изчезна за миг и се върна с опакован подарък за мен.

— Взех го от магазина за сувенири на историческото дружество — каза тя. — Не съм го задигнала, но сама си направих отстъпка четирийсет процента.

— Не трябваше да…

— Просто го отвори.

Така и направих. Беше книга — „История на пиратските съкровища“.

— Отвори корицата — рече Ема.

Отворих я и прочетох: „На Джон, любимият ми пират. С обич, Ема“. Усмихнах се.

— Благодаря ти. Винаги съм си мечтал за такава книга.

Е, невинаги. Но си помислих, че навярно ще искаш да я прелистиш.

— Ще я прелистя.

Така или иначе, вилата бе чудесна, чиста, нямаше котка, имаше скоч и бира, дюшекът беше твърд, тя обичаше Бийтълс и Би Джийз и ми даде две възглавници. Какво повече бих могъл да желая? Е, бита сметана. Ема имаше и сметана.

На следващата сутрин, неделя, отидохме да закусим в къчогския ресторант, после, без да ме пита, Ема ме закара на черква — приятна дъсчена методистка черква.

— Не съм фанатичка — поясни тя, — но понякога това ме изпълва с енергия. Пък не е зле и за бизнеса.

Така че присъствах на службата, готов да се хвърля под пейката, ако таванът зейне.

След това взехме джипа ми от имението на господин Тобен и Ема ме последва до моята къща.

Докато тя си правеше чай, аз се обадих в офиса на Бет.

Нямаше я, затова й оставих съобщение по някакъв тип, който ми съобщи, че работела по случая Гордън.

— Предайте й, че няма да ме има цял ден — казах аз. — Ще се опитам да се свържа с нея довечера. В противен случай нека утре сутрин дойде вкъщи на кафе.

— Добре.

Позвъних в дома на Бет и ми отговори телефонният й секретар. Оставих й същото съобщение.

С убеждението, че съм направил каквото мога, за да изпълня обещанието си, отидох в кухнята и казах:

— Хайде да си направим неделна разходка.

— Звучи ми чудесно.

Тя откара автомобила си у тях и аз я следвах, после отидохме до Ориент Пойнт с джипа ми и взехме нюлондонския ферибот. Прекарахме деня в Кънектикът и на Род Айланд, разглеждахме именията в Нюпорт, вечеряхме и накрая се върнахме с ферибота.

Стояхме на палубата и гледахме водата и звездите.

Корабът мина през Плъмайландския пролив. Вляво старият каменен плъмайландски фар зловещо тъмнееше на фона на нощното небе.

Имаше доста силно вълнение и Ема отбеляза:

— Бурята си подготвя пътя. Морето става бурно много преди времето да се промени. А и барометърът пада. Усещаш ли го?

— Какво да усещам?

— Падането на атмосферното налягане.

— Хм… Не още.

— Аз го усещам. Много съм чувствителна към времето.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Мисля, че е хубаво.

— И аз.

— Сигурен ли си, че не го усещаш? Не те ли наболяват раните?

Съсредоточих се върху раните си и естествено, те ме наболяваха.

— Благодаря ти, че ми обърна внимание — отвърнах.

— Добре е да поддържаш контакт с тялото си, да разбираш връзката между природата, тялото и ума си.

— Категорично.

— Например при пълнолуние аз малко полудявам.

— Искаш да кажеш, че ставаш още по-луда — поправих я аз.

— Да. Ами ти?

— Аз пък се възбуждам.

— Наистина ли? При пълнолуние?

— При пълнолуние, при новолуние, винаги.

Тя се засмя.

Докато минавахме покрай Плъм Айланд, хвърлих поглед към него. Видях няколко самотни светлинки и силен блясък иззад дърветата, където трябваше да е централната лаборатория. Иначе островът беше мрачен, какъвто е бил и преди триста години, и ако притворех очи, можех да си представя „Сан Антонио“, едномачтовият кораб на Уилям Кид, който проучва острова в една юлска нощ на 1699-а. Виждах лодката, която спуснаха в морето, и вътре бяха Кид заедно с един-двама души, виждах как гребат към брега…

— За какво мислиш? — прекъсна съзерцанието ми Ема.

— Просто се наслаждавам на нощта.

— Гледаше към Плъм Айланд.

— Да… мислех си за… семейство Гордън.

— Мислел си за капитан Кид.

— Ти да не си вещица?

— Аз съм добра методистка и кучка. Но само веднъж месечно.

Усмихнах се.

— И си чувствителна към времето.

— Точно така. Ще ми разкажеш ли повече за това… това убийство?

— Не, няма.

— Добре. Разбирам. Ако ти трябва нещо от мен, само го поискай. Ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.

— Благодаря.

Фериботът наближи пристана и Ема попита:

— Искаш ли тази нощ да останеш при мен?

— Ами… искам, но… трябва да се прибера вкъщи.

— Мога аз да дойда при теб.

— Ами… да ти кажа честно, днес трябваше да разговарям или да се срещна с детектив Пенроуз и не е зле да видя дали все още мога да го направя.

— Добре.

Приключихме обсъждането на този въпрос дотук.

Оставих я у тях и й казах:

— Ще се видим утре след края на работния ти ден.

— Добре. Искам да те заведа в един чудесен ресторант до морето.

— С нетърпение го очаквам. — Целунахме се на стълбите пред вратата й. После се качих в джипа и се прибрах вкъщи.

Бях получил седем съобщения. Нямах настроение за тях и си легнах, без да ги пускам. Нямаше да ми избягат до сутринта.

Докато се унасях, се опитах да измисля какво да правя с Фредерик Тобен. Понякога идва момент, когато сте пипнали вашия човек, и в същото време още не сте го пипнали. Трябва да решите дали е необходимо да продължавате да го дебнете, да се изправите пред него, да го изкарате от дупката му, или да се престорите, че сте загубили интерес към личността му.

Трябва също да съм си мислил, че когато приклещиш в ъгъла животно или човек, те могат да станат опасни — че в играта участват и ловецът, и дивечът, и че дивечът има да губи много повече.

Но забравих да разгледам Тобен като мислещо, лукаво животно, защото ми се бе сторил също толкова суетен, колкото той ме смяташе за кретен. И двамата знаехме, че не е, така, но и двамата малко се бяхме успокоили от действията на другия. Във всеки случай се обвинявам за онова, което се случи.