Нелсън Демил
Аз, детективът (16)

13.

— Не искаме никакви вируси или бактерии да стигнат до континента, нали? — излишно каза доктор Цолнър.

Съблякохме се, оставихме белите лабораторни дрехи и пантофите в коша и изхвърлихме хартиеното бельо.

Аз не бях съвсем фокусиран и просто правех каквото и всички останали.

Последвахме директора до душа — аз, Макс, Наш и Фостър. Измихме си косата със специален шампоан и си изтъркахме ноктите с четка и дезинфектант. Направихме си гаргара с някаква ужасна течност и си изплакнахме устата. Аз продължавах да се сапунисвам и мия, докато накрая Цолнър каза:

— Достатъчно. Ще хванете пневмония и ще умрете. — И се засмя.

Изсуших се с предложената ми хавлия, оставих я в коша, после гол се върнах при шкафчето си, вече без бацили и чист до блясък, поне отвън.

Освен мъжете, с които бях влязъл, нямаше никого. Разбирах как могат да се изнесат големи предмети от лабораторията и да се внесат в съблекалнята. Но не мислех, че се е случило така, затова нямаше, значение дали е възможно.

Цолнър беше изчезнал и се върна с ключовете за шкафчетата.

Отворих моето и започнах да се обличам. Някой много мил приятел, навярно господин Стивънс, бе проявил любезността да ми изпере късите панталони и по невнимание беше измил червената глина от джоба ми. Е, нищо. Добър опит, Кори.

Проверих пистолета си. Изглеждаше наред, но човек никога не знае кога някой майтапчия ще му изпили ударника, ще му задръсти цевта или ще му извади барута от патроните. Мислено си отбелязах вкъщи по-внимателно да проверя оръжието и мунициите.

Макс, чието шкафче бе до моето, тихо каза:

Сега чувстваш ли се по-добре, че живееш от подветрената страна на Плъм Айланд?

— О, да, чувствам се направо страхотно. Останах впечатлен от лабораторията. Последна дума на техниката.

— Да. Но си мисля за ураган или терористичен удар.

— Господин Стивънс ще защити Плъм Айланд от терористичен удар.

— Ами ураганът?

— Същото като с ядреното нападение — навеждаш се, пъхаш си главата между краката и се целуваш по гъза за сбогом.

— Точно така. — Той ме погледна и попита: — Добре ли си?

— Естествено.

— Там вътре ми се стори нещо странен.

— Уморен съм. Дробът ми хрипти.

— Чувствам се отговорен, че те въвлякох в това.

— Не разбирам защо.

Той се усмихна.

— Ще ми дължиш едно пиене, ако свалиш онзи ходещ правилник.

— Нямам никаква представа какво искаш да кажеш. — Изправих се и го погледнах: — Май имаш алергична реакция към този сапун. Лицето ти е на петна.

— Какво? — Той вдигна ръце към бузите си и се хвърли към най-близкото огледало.

— За какво говориш, по дяволите? Кожата ми си е наред.

— Трябва да е от светлината.

— Стига с тези глупости, Кори. Изобщо не е смешно.

— Добре. — Отидох до вратата на съблекалнята, където ни чакаше доктор Цолнър, и му казах:

— Въпреки лошите ми обноски, аз съм много впечатлен от лабораторията ви и ви благодаря, че ни отделихте от времето си.

— Много ми беше приятно, господин Кори. Съжалявам, че се срещаме при такива тъжни обстоятелства.

— Възнамерявам да напиша благоприятен доклад за мерките ви за безопасност — каза Джордж Фостър.

— Благодаря ви.

— Но мисля, че външната охрана би трябвало да се засили, и ще препоръчам да се направи проучване.

Цолнър кимна.

— За щастие — продължи Фостър, — изглежда, семейство Гордън не са откраднали каквито и да било опасни вещества и ако изобщо са откраднали нещо, това е било експериментална ваксина.

Доктор Цолнър отново кимна.

— Ще препоръчам постоянно дислоциране на морски пехотинци във Форт Тери — завърши Фостър.

Нямах търпение да изляза от оранжевата съблекалня, затова се насочих към вратата. Всички ме последваха.

В голямото светло фоайе доктор Цолнър се озърна за Бет. Очевидно все пак не беше проумял някои неща.

Така или иначе, ние се насочихме към рецепцията, където разменихме белите си пластмасови пропуски за първоначалните сини.

— Имате ли магазин, от който да си купя сувенири и тениска? — попитах.

Директорът се засмя.

— Не, но ще го предложа на Вашингтон. Междувременно би трябвало да се молите да не сте си лепнали друг вид сувенир.

— Благодаря, докторе.

Доктор Цолнър си погледна часовника и каза:

— Ако искате, можете да хванете ферибота в 15:45 или да се върнете в кабинета ми, ако имате да обсъждате и други въпроси.

— Искаше ми се да се върна при артилерийските съоръжения и да проуча подземните проходи, но си помислих, че ако го предложа, другите ще вдигнат бунт. Освен това, за да съм искрен, нямах намерение да правя още една обиколка из острова.

— Чакаме шефката — казах на доктор Цолнър. — Без нея не взимаме важни решения.

Директорът кимна и се засмя.

Стори ми се, че не изглежда особено притеснен от последните събития — от това, че разпитват охраната му или че проверяват мерките му за сигурност в лабораторията, или дори от вероятността двама от най-добрите му учени да са откраднали нещо добро и ценно, или пък нещо лошо и смъртоносно. Стори ми се, че не се притеснява, защото даже някак си да го бяха прекарали или да му потърсеха отговорност за нечие друго прекарване, той вече се е откачил — вече е сключил сделката си с правителството и оказва съдействие за прикриването на нещо в замяна на оневиняването си. Имаше също вероятност, макар и твърде далечна, доктор Цолнър да е убил семейство Гордън или да знае кой е убиецът. Колкото до мен, подозирах всеки, който е бил близо до жертвите.

Бет излезе от дамската съблекалня и се присъедини към нас на рецепцията. Забелязах, че не се е гримирала внимателно и че бузите й блестят — все пак нали бяха току-що изтъркани.

Тя размени пропуските си, след което доктор Цолнър й повтори предложенията си.

Бет ни погледна и каза:

— Аз видях достатъчно, освен ако не искате да слезем в подземните бункери или нещо друго.

Всички поклатихме глави. Тя отново се обърна към директора.

— Запазваме си правото да посетим острова по всяко време до приключването на случая.

— Що се отнася до мен, винаги сте добре дошли. — И прибави:

— Но не зависи от мен.

Навън прозвуча сирена и аз погледнах през стъклените врати. Неколцина служители се качваха в един бял автобус.

— Простете ми, че няма да ви придружа до ферибота — каза доктор Цолнър, ръкува се с всички ни и топло се сбогува, без изобщо да покаже, че се радва да се отърве от нас.

Истински джентълмен.

Излязохме и преди да се кача в автобуса, вдишах огромно количество свеж въздух. Шофьорът бе от охраната и предполагам, че изпълняваше задачата да ни придружи.

В автобуса имаше само шестима служители — не бях видял никого от тях по време на обиколката ни. Автобусът измина за пет минути разстоянието до кея и спря.

Слязохме, качихме се на синьо-белия ферибот, той наду сирената си и потеглихме.

Един от екипажа, очукан от времето господин, дойде при нас, събра пропуските ни и попита:

— Е, хареса ли ви островът на доктор Моро?

Литературният намек ме изненада, тъй като идваше от стар моряк. Побъбрихме си малко и научих, че се казва Пит. Каза, че адски съжалявал за семейство Гордън.

После се извини и се качи по стълбите, които водеха към горната палуба и мостика. Последвах го и преди да отвори вратата на мостика, го повиках.

— Може ли за минутка?

— Естествено.

— Познаваше ли семейство Гордън?

— Естествено, че ги познавах. Пътувахме заедно на този кораб цели две години.

— Казаха ми, че идвали на работа със собствената си яхта.

— Понякога. Прекрасна нова „Формула 303“. Адски бърза.

Беше време да действам директно, така че го попитах:

— Има ли вероятност да са карали дрога с това нещо?

— Дрога ли? По дяволите, не. Не биха могли да открият остров, та какво остава за кораб, от който да вземат дрогата.

— Откъде знаеш?

— Веднъж си поговорих малко с тях за лодки. Изобщо не разбираха от навигация. Даже нямаха навигационна система на борда. Разбираш ли?

— Да. — Сега, когато се заговорихме, се сетих, че никога не бях виждал на яхтата им сателитно навигационно устройство. Защото ако се занимава с наркотици, човек непременно се нуждае от такова.

— Може би са те будалкали — казах му. — Може да са били най-добрите моряци след Магелан.

— След кой?

— Защо смяташ, че не са разбирали от навигация?

— Опитах се да ги пратя по маршрута на Мощната ескадра. Схващаш ли? И те не проявиха интерес.

Пит бе малко напрегнат. Опитах отново:

— Може да са се правели, че не разбират. Нали разбираш, за да не си помисли някой, че превозват дрога.

— Така ли? — Той се почеса по главата. — Може би. Обаче едва ли. Не обичаха да излизат в открито море. Ако бяха с яхтата си и видеха ферибота, минаваха откъм наветрената страна и през целия път вървяха с нас. Не обичаха да губят сушата от поглед. Това звучи ли ти като да са превозвали дрога?

— Май не. Тогава кой ги е убил и защо, Пит?

Той пак се почеса, после отвърна:

— Проклет да съм, ако знам.

— Знаеш, че си мислил за това, Пит. Кой и защо? Какво си помисли отначало? Какво приказват хората?

— Ами, помислих си, че са откраднали нещо от лабораторията — измънка той. — Нали разбираш? Например нещо, което може да унищожи света. И че са щели да го продадат на чужденци или нещо такова. Нали разбираш? И че сделката се е прецакала и са ги очистили.

— Но вече не мислиш така?

— Ами, чух нещо друго.

— Какво например?

— Например, че са откраднали ваксина за милиони долари. — Той ме погледна. — Така ли е?

— Така е.

— Искали са бързо да забогатеят и вместо това са ритнали камбаната.

— Отплатата за греха е смърт.

— Аха.

Пит се извини и се качи на мостика. Интересно, че Пит и навярно всички останали, включително моя милост, първоначално бяхме реагирали по един и същ начин на смъртта на Том и Джуди. После, като се порових повече, ми хрумна версията с наркотиците. Сега бе наред ваксината. Но понякога е вярна тъкмо първата ти, инстинктивната ти реакция. Във всеки случай, общото между всички теории бяха парите.

Стоях на горната палуба и гледах как зеленият бряг на Плъм Айланд се смалява в далечината. Слънцето бе още високо на запад и лъчите приятно топлеха кожата ми. Наслаждавах се на пътуването, на мириса на море, дори на движението на кораба. Хрумна ми неприятната мисъл, че започвам да свиквам с този край. Скоро щях да започна да бера миди, каквото и да означаваше това.

Бет Пенроуз се качи на палубата и известно време погледа следата на кораба, после се обърна и се облегна с гръб на перилата и с лице към слънцето.

— Ти предвиди какво ще каже Цолнър — казах аз.

— В тази версия има логика — отвърна тя. — Тя съответства на фактите и вече няма нужда да се тормозим, че семейство Гордън не били способни да откраднат смъртоносни микроорганизми. Така отпада и теорията за наркотиците. Откраднали са нещо ценно. Нещо изгодно. Пари. Парите са мотивът им. Златото, което прелъстява и светци, както е казал Шекспир.

— Струва ми се, че за тази година достатъчно се наслушах на Шекспир. — Замислих се за миг и казах: — Не зная защо изобщо не съм се сетил за това — искам да кажа, толкова бяхме впечатлени от разни чуми, че изобщо не помислихме за противоотровите ваксини, антибиотици и така нататък. Нали тъкмо това изследват учените на Плъм Айланд и тъкмо това са откраднали Гордънови. Божичко, започнал съм да затъпявам.

— Е, да ти кажа честно, започнах да си мисля за ваксини и така нататък още снощи. После, когато Стивънс спомена за шапната ваксина, разбрах накъде води това.

— Точно така. Сега всички могат да се успокоят. Край на паниката и истерията. Божичко, мислех си, че до Вси светии всички ще сме мъртви.

Спогледахме се и Бет каза:

— Всичко е лъжа, разбира се.

— Да. Но е адски добра лъжа. Тя снема напрежението от Плъм Айланд и изобщо от федералните власти. Междувременно ФБР и ЦРУ могат спокойно да работят по случая без нас и без да привличат вниманието на пресата. Нас с теб и с Макс просто ни разкараха от плъмайландската следа.

— Прав си. Макар че все още ни предстои да разследваме двойно убийство. Самостоятелно.

— Така е — потвърдих аз. — Но си мисля, че Тед Наш ще ми липсва.

Тя се усмихна, после ме погледна сериозно.

— Аз не бих се пречкала на такъв човек…

— Остави го.

— Ти си труден характер.

— Виж, раниха ме с десет куршума и първо си допих кафето и чак после отидох в болницата.

— Били са три, прекарал си в болницата цял месец и все още не си се възстановил напълно.

— Приказвала си с Макс. Колко мило.

Тя не отговори. Рядко се хващаше на въдицата, вече го бях забелязал. Трябваше да го запомня.

— Какво мислиш за Стивънс? — попита ме Бет.

— Точно човек за тази работа.

— Дали лъже?

— Разбира се.

— Ами Цолнър?

— Харесах го.

— Дали лъже?

— Не по природа, така, както Стивънс. Накарали са го. Отрепетирал го е.

Тя кимна, после попита:

— Уплашен ли е?

— Не.

— Защо?

— Няма от какво да се плаши. Всичко е под контрол.

Стивънс и Цолнър са сключили сделките си с правителството.

Бет кимна разбиращо.

— И аз останах с такова впечатление. Версията е била разработена, подписана и пратена късно снощи или рано тази сутрин. Във Вашингтон и Плъм Айланд цяла нощ са будували. Видяхме какво се случи сутринта, нали?

— Права си. Казах ти да не вярваш на онези двама клоуни.

Тя отново кимна.

— Никога не съм попадала в ситуация, в която да не мога да вярвам на хората, с които работя.

— Аз пък съм попадал. Това е истинско предизвикателство — държиш си езика зад зъбите, прикриваш си задника, слагаш си очи на гърба, душиш за плъхове и слушаш онова, което не се казва гласно. Бет ме погледна и попита:

— Добре ли се чувстваше там?

— Прекрасно.

— Трябва да си починеш.

Не й обърнах внимание и й казах:

— На Наш онази работа му е микроскопична.

— Благодаря, че го сподели с мен.

— Ами исках да знаеш, защото видях, че проявяваш интерес към него и не ми се щеше да си губиш времето с тип, който има трето кутре между краката си.

— Много мило от твоя страна. Защо не си гледаш работата?

— Добре.

Насред пролива морето стана малко по-бурно и се хванах по-здраво за перилата. Погледнах към Бет, която сега беше затворила очи и с отметната глава ловеше ултравиолетови лъчи. Може и да съм споменал, че имаше ангелско лице, невинно и в същото време чувствено. В началото на трийсетте, както вече казах, и веднъж омъжвана, както също казах. Чудех се дали бившият й е бил ченге и дали не е можел да понася, че тя е ченге, и изобщо какъв им е бил проблемът. Хората на нейната възраст имат някакъв багаж, а хората на моята възраст имат цели гардероби с куфари.

Все още със затворени очи, Бет попита:

— Какво ще правиш, ако те пенсионират по болест?

— Не зная. — Замислих се, после отвърнах:

— Макс ще ме назначи.

— Мисля, че в такива случаи не позволяват да вършиш полицейска работа. Ти как смяташ?

— Сигурно си права. Не зная какво ще правя. В Манхатън е скъпо. А пък аз живея там. Мисля, че ще трябва да се преместя. Може би тук.

— Какво ще правиш тук?

— Ще гледам вино.

— Грозде. Гледаш грозде и правиш вино.

— Точно така.

Тя отвори синьо-зелените си очи и ме погледна. Очите ни се срещнаха, потърсиха, пронизаха и така нататък. После тя отново затвори клепачи.

Известно време и двамата мълчахме, после Бет отвори очи и попита:

— Защо не вярваме, че семейство Гордън са откраднали чудотворна ваксина, за да направят богатство?

— Защото това оставя без отговор още много въпроси. Първо, за какво им е бързоходна лодка? Човек няма нужда от яхта за сто и трийсет хиляди долара, само за да открадне златна ваксина. Нали така?

— Може да са знаели, че ще откраднат ваксината и че в крайна сметка ще са в състояние да си позволят яхтата, така че просто да са се позабавлявали. Кога са си я купили?

— През април миналата година. Точно преди сезона на яхтите. Десет хиляди долара първа вноска, после са продължили да я изплащат.

— Добре. Друга причина да не вярваме в плъмайландската версия?

— Ами, защо им е на купувачите на ваксината да убиват двама души? Особено ако човекът или хората на верандата им не са можели да са сигурни какво носят в сандъка за лед Том и Джуди.

— Що се отнася до убийците — отвърна тя, — и двамата знаем, че хора са били убивани и за по-дребни неща. Що се отнася до съдържанието на сандъка… ами ако семейство Гордън са имали съучастник на Плъм Айланд, който е натоварил ваксината на яхтата им? Човекът от острова се свързва с купувача и съобщава, че стоката е на път. Помисли си кой може да им е бил съучастник на Плъм Айланд. Помисли за господин Стивънс. Или доктор Цолнър.

Или доктор Чен. Или Кенет Гибс. Или който и да е друг от лабораторията.

— Добре… ще приберем и тази възможност в торбата.

— Какво друго? — попита Бет.

— Не съм специалист по геополитика, но еболата се среща много рядко и вероятността Световната здравна организация или засегнатите африкански държави да поръчат ваксината в голямо количество ми се струва малко далечна. Хората в Африка умират от всякакви предотвратими болести като малария и туберкулоза и никой не купува за тях по двеста милиона дози.

— Добре… но ние не разбираме пътищата на търговията с терапевтични средства.

— Така е, но си съгласна, че не изглежда много правдоподобно семейство Гордън да са откраднали тази ваксина, нали?

— Не съм — възрази тя. — Правдоподобно е. Просто инстинктът ми подсказва, че е лъжа.

— Добре. Правдоподобна лъжа.

— Ужасна лъжа.

— Ужасна лъжа — съгласих се аз. — И това променя всичко.

— Естествено. Какво друго?

— Ами — казах, — онзи атлас с картите. Там няма много, но бих искал да зная какво означава 44106818.

— Добре. А какво ще кажеш за археологическите разкопки на Плъм Айланд?

— Точно така. За мен това беше пълна изненада и повдига всевъзможни въпроси.

— Защо ни го каза Пол Стивънс?

— Защото е общоизвестно и така или иначе скоро щяхме да го научим.

— Добре. Какво означават тези разкопки?

— Нямам представа. Но нямат нищо общо с археологическата наука. Били са прикритие за нещо друго, повод да ходят до отдалечени части на острова.

— Може и да няма никакъв смисъл — предположи тя.

— Възможно е. Тогава остава червената глина, която видях по маратонките на Том и Джуди, а после и на Плъм Айланд. По целия път от централната сграда, на паркинга, после на автобуса, след това на кея няма къде да нагазиш в такава мека червена глина.

— Взел си малко глина, когато ходи да пишкаш, нали?

Усмихнах се.

— Наистина. Но след като оставих дрехите си в съблекалнята, някой е проявил любезността да ми изпере шортите.

— Де да бяха изпрали и моите — въздъхна Бет.

И двамата се усмихнахме.

— Ще поискам почвени проби — продължи тя. — Могат да ги обеззаразят, ако искат. Виждам, че имаш склонност да подхождаш директно, като например да задигнеш финансовите разпечатки, после да крадеш държавна почва и кой знае какво още си направил. Трябва да се научиш да изпълняваш протоколите и правилниците, детектив Кори. Особено след като случаят не е в твоята юрисдикция, нито пък ти водиш разследването. Ще загазиш и аз няма да си вкарам главата в торбата заради теб.

— Естествено. Между другото, обикновено съм много добър с веществените доказателства, правата на заподозрените, командната структура и всички тези глупости, когато се разследва обикновено убийство. А тук може да е ставало дума — и все още може — за ужасна чума. Затова на няколко пъти си позволих да мина през просото. Времето е от значение, спомни си доктрината за горещата следа и така нататък. Ако спася планетата, ще стана герой.

— Ще играеш по правилата и ще изпълняваш съответните процедури. Не прави нищо, което да провокира обвинения и дори процес.

— Стига де! Ние нямаме дори половин заподозрян, а ти вече говориш за съд.

— Така съм свикнала да работя.

— Мисля, че направих тук каквото можах — казах. — Подавам си оставката като консултант по случая.

— Стига си се цупил. — Тя се поколеба, после прибави: — Искам да останеш. Може наистина да науча нещо от теб.

Очевидно се харесвахме, въпреки някои пререкания и неразбирателства, някои разлики в мненията, в темпераментите, във възрастта, миналото и навярно в кръвната група, в музикалните вкусове и в Бог знае още какво. Всъщност, ако се замислех за това, ние нямахме нищо общо, освен работата, и не можехме да постигнем съгласие дори само по нея. И все пак бях влюбен. Е, добре де, изпълнен с похот. Но значителна похот. Бях дълбоко свързан с тази похот.

Пак се спогледахме и отново се усмихнахме. Беше тъпо. Искам да кажа, наистина идиотско. Чувствах се като кретен. Тя бе толкова невероятно красива… харесвах гласа й, усмивката й, медната й коса на слънчевите лъчи, движенията й, ръцете й… и тя отново ухаеше на сапун от душа. Обичам този аромат. Свързвам сапуна със секса. Това е дълга история.

— Каква безполезна земя? — попита Бет.

— А? А, да. Семейство Гордън. — Обясних й за данните от чековата книжка и за разговора си с Маргарет Уили. — Не съм селско момче — заключих аз, — но не мисля, че хора без пари ще пръскат двайсет и пет бона просто за да имат свои собствени дървета, които да прегръщат.

— Странно е — съгласи се тя. — Но земята е нещо емоционално. Баща ми беше един от последните фермери в западен Съфолк. Обичаше земята си, но провинцията се бе променила — горите, потоците и другите ферми ги нямаше, така че той също продаде имота си. Но после вече не беше същият човек, даже с един милион в банката.

Замълча за миг, после продължи:

— Предполагам, че би трябвало да идем да поговорим с Маргарет Уили, да хвърлим един поглед на тази земя, въпреки че едва ли има връзка със случая.

— Според мен фактът, че семейство Гордън никога не са ми споменавали за това, е много важен. Същото като с археологическите разкопки. Трябва да се търсят обяснения на нещата, които не изглеждат логични.

— Благодаря, детектив Кори.

— Не искам да ти чета лекции — отвърнах, — но преподавам в „Джон Джей“ и понякога просто ми се изплъзва от устата.

Тя ме погледна за миг, после каза:

— Никога не мога да разбера кога се майтапиш с мен.

— Наистина преподавам в „Джон Джей“.

Става дума за колежа по криминалистика „Джон Джей“ в Манхатън, едно от най-добрите по рода си учебни заведения в страната и предполагам, че тя не можеше да си представи Джон Кори като преподавател.

— Какво преподаваш? — попита Бет.

— Не е точно правилникът за работа с веществени доказателства, правата на заподозрените и така нататък.

— Определено.

— Преподавам практическо разследване на убийства. Местопрестъпление и такива неща. Петък вечер. Това е нощта на най-тайнствените убийства. Добре си дошла, ако изобщо се върна в колежа. Може би през януари.

— Може и да дойда.

— Ела рано. Студентите винаги се избиват да идват. Аз съм страхотно забавен.

— Сигурна съм.

И аз бях сигурен. Госпожа Бет Пенроуз най-после се сещаше за това. Фериботът намали скорост. Пристигнахме.

— Успя ли да разговаряш със семейство Мърфи? — попитах.

— Не. Макс е разговарял. Включила съм ги в списъка си за днес.

— Добре. Ще дойда с теб.

— Мислех си, че напускаш.

— Утре.

Тя извади бележника от чантата си и започна да го прелиства, после каза:

— Трябват ми компютърните разпечатки, които си взел.

— Вкъщи са.

— Добре… — Тя плъзна поглед по страницата и продължи:

— Ще се свържа с лабораторията за отпечатъците и с патоанатомите. Освен това поисках от областната прокуратура заповед за проверка на телефонните разговори на семейство Гордън за последните две години.

— Чудесно. Вземи и списък на законните притежатели на пистолети в окръг Саутхолд.

— Мислиш, че оръжието на убийството може да е регистрирано в окръга?

— Възможно е.

— Защо смяташ така?

— Интуиция. Междувременно нареди да продължават с търсенето на куршумите в морето.

— Продължаваме, но това наистина е безнадеждно.

— Точно така. Освен това, ако събираш патлаците от Плъм Айланд, погрижи се балистичните изпитания да направи областната лаборатория, а не ФБР.

— Зная.

Тя изреди куп други задачи, които трябваше да се изпълнят, и можах да се убедя, че има стройно и логично мислене. Освен това проявяваше интуиция и любопитство. Липсваше й единствено опит, за да е наистина добър детектив. А за да стане страхотен детектив, трябваше да се научи да се отпуска, да кара хората да разговарят свободно и прекалено много. Бет започваше малко строго и твърдо и повечето свидетели, да не споменавам за колегите, се ограждаха със защитна стена.

— Отпусни се.

Тя вдигна поглед от бележника си.

— Моля?

— Отпусни се.

Бет помълча малко, после отвърна:

— Този случай ме прави малко нервна.

— С всички е така. Отпусни се.

— Ще се помъча. — Тя се усмихна. — Мога да се въплъщавам в различни образи. Например в твоя. Искаш ли да видиш?

— Не.

Бет се прегърби и се сгърчи, пъхна ръка в джоба си и се почеса по гърдите с другата, после заговори с басов глас и нюйоркски акцент:

— Значи, кво става с тоя случай, по дяволите? И кво му е на тоя кретен Наш? А? Бе тоя тип не може да различи пай от пица. Мозъкът му е кат топлийка. Той значи…

— Благодаря — хладно я прекъснах аз.

Тя се засмя, после каза:

— Отпусни се.

— Аз не говоря така.

— Е, поне на мен ми звучи така.

Малко се ядосах, но и се поразвеселих. Отчасти. Няколко минути помълчахме, после отбелязах:

— Струва ми се, че този случай вече не е на такова високо равнище и това е добре.

Тя кимна.

— Така няма да се занимаваш с толкова много хора продължих аз, — с федералните, политиците и медиите. — Замълчах, после прибавих:

— Когато решиш този случай, ще се прочуеш.

Бет продължително ме изгледа и попита:

— Смяташ ли, че ще успеем да го решим?

— Разбира се.

— Ами ако не успеем?

— Няма такава опасност. От друга страна, ти ще имаш проблем с кариерата, не аз.

— Благодаря ти.

Фериботът се блъсна в гумения буфер и екипажът хвърли на кея две въжета.

Бет се размисли на глас.

— И така… освен опасните бацили и наркотици, сега имаме хипотезата за ваксината и не забравяй какво съобщи на медиите Макс, че случаят бил двойно убийство на собствениците на къщата, появили се на местопрестъплението на обикновен грабеж. И знаеш ли какво? Все още е възможно да е така.

Погледнах я и отвърнах:

— Ето ти още една възможност — казвам я само на теб. Ами ако Том и Джуди са знаели нещо, което не е трябвало да знаят, или са видели нещо на Плъм Айланд, което не е трябвало да виждат? Ами ако някой като господин Стивънс или твоето приятелче господин Наш ги е очистил! Помисли си за това.

Тя помълча доста дълго, после каза:

— Звучи ми като слаб телевизионен сериал. Но ще си помисля.

Макс извика от долната палуба:

— Всички на брега.

Бет тръгна към стълбите, после се обърна и попита:

— Какъв е номерът на клетъчния ти телефон?

Дадох й го и тя каза:

— Ще се разделим на паркинга и ще ти се обадя след двайсетина минути.

Присъединихме се към Макс, Наш и Фостър на кърмата и слязохме на брега заедно с шестимата плъмайландски служители. На кея чакаха само трима души за обратния курс и аз отново останах поразен колко изолиран е островът.

На паркинга началникът на саутхолдското полицейско управление Силвестър Максуел ни каза:

— Доволен съм, че свършихме с най-неприятната част от този случай. Имам и други задачи, така че оставям детектив Пенроуз да работи по убийството.

Господин Тед Наш от Централното разузнавателно управление отвърна:

— Аз също съм доволен и тъй като в случая очевидно няма проблем с националната сигурност, нито пък от международно естество, ще препоръчам управлението ми и аз да бъдем освободени от разследването.

Господин Джордж Фостър от Федералното бюро за разследване каза:

— Изглежда, е била открадната държавна собственост, така че ФБР ще продължи да участва в разследването. Днес се връщам за доклад във Вашингтон. Със случая ще се заеме местното представителство на Бюрото и някой ще поддържа връзка с вас, началник. — Той погледна към Бет. — Или с вас, или пък с вашия шеф.

Детектив Елизабет Пенроуз от съфолкското областно полицейско управление отвърна:

— Е, очевидно оставам аз. Благодаря на всички ви за оказаната ми помощ.

Бяхме готови да се разделим, но двамата с Тед трябваше да разменим няколко последни приятелски удара. Той започна пръв.

— Искрено се надявам, че пак ще се срещнем, детектив Кори.

— О, сигурен съм в това, Тед. Следващия път се опитай да се превъплътиш в жена. Това би трябвало да ти е по-лесно, отколкото да се правиш на сухар от министерството на земеделието.

Той ме изгледа и отвърна:

— Между другото, забравих да спомена, че познавам шефа ти, детектив лейтенант Улф.

— Светът е малък. И той е задник. Но ще му кажеш някоя добра дума за мен, нали, приятел?

— Ще се погрижа да му съобщя, че му пращаш своите уважения и че изглеждаш в отлична форма да се върнеш на служба.

— Последните двайсет и четири часа бяха интересни и напрегнати — както обикновено го прекъсна Фостър. — Мисля, че нашата група може да се гордее с постиженията си и не се съмнявам, че местната полиция ще доведе този случай до задоволителен край.

— Като цяло — дълъг ден, добра работа и късмет — обобщих аз.

Всички се ръкувахме, дори аз, макар че не знаех дали съм напуснал работа и изобщо дали е имало какво да напускам. Така или иначе, размениха се кратки сбогувания и никой не почна да се мазни и да обещава, че ще пише или че пак ще се срещнем, нито пък някой се разцелува и запрегръща и така нататък. След минута Макс, Бет, Наш и Фостър бяха в автомобилите си и потеглиха, а аз останах сам на паркинга с пръст в носа. Странно. Снощи всички смятаха, че е настанал Апокалипсисът и че Бледият ездач е започнал ужасното си препускане. А сега никой не даваше и пукната пара за двамата убити крадци на ваксина в моргата. Нали така?

Насочих се към колата си. Кой участваше в тази инсценировка? Очевидно Тед Наш и хората му, а и Джордж Фостър, тъй като той също беше на сутрешния ферибот заедно с Наш и с четиримата костюмирани, изчезнали с черната кола. Навярно и Пол Стивънс, както и доктор Цолнър.

Бях сигурен, че някои управления на федералното правителство са измислили сценарий и че той е съвсем достатъчен за пресата, нацията и света. Но не бе достатъчен за детективите Джон Кори и Елизабет Пенроуз. Чудех се дали Макс вярва във всичко това. Общо взето хората са склонни да вярват в благополучния край, а Макс страдаше от такава параноя от бацилите, че с искрена радост би приел версията, че Плъм Айланд не пръска антибиотици и ваксини във въздуха. Би трябвало да поговоря по-късно с Макс.

Може би. Ако прикриваха нещо, другият въпрос бе какво е то? Хрумна ми, че е възможно да не знаят какво прикриват. Трябваше да превърнат случая от масов ужас в обикновен грабеж, при това да го направят бързо, за да не стане напечено. Дори можеха да започнат да се опитват да разберат за какво точно става дума, по дяволите. Навярно Наш и Фостър също като мен си нямаха и представа каква е причината за убийството на семейство Гордън.

Теория две — те знаеха защо и кой е убил жертвите, а може би това бяха самите Наш и Фостър. Всъщност нямах представа какви са тези двама клоуни.

С всички тези подозрения наум си спомних какво беше казала Бет за Наш… „Аз не бих се пречкала на такъв човек.“

На двайсетина метра от джипа си се огледах.

Сега на паркинга имаше стотина автомобила на плъмайландски служители, но нямаше хора, така че се настаних зад един микробус и извадих връзката с ключовете си. Още една екстра, която бях получил за моите четирийсет бона, бе дистанционното запалване. Натиснах последователно бутона — две дълги и едно късо натискане — и зачаках експлозията. Експлозия не последва. Автомобилът запали. Оставих го да загрее около минута, после се приближих и се качих. Чудех се дали не съм прекалено подозрителен. Предполагам, че ако джипът ми беше избухнал, отговорът щеше да е отрицателен. По-добре в безопасност, отколкото после да съжаляваш, както казвам аз. Докато не откриех кой е убиецът, нямаше да се отърва от параноята.