Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Plum Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 72 гласа)

Информация

Корекция
crecre (2007)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
Красu (2013 г.)
Допълнителна корекция
hammster (2013 г.)

Издание:

„Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1998

ИК „Бард“ ООД, 1998

ISBN 954-585-403-0

 

WARNER BOOKS, NEW YORK

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Kpacu и hammster

26.

Излязохме и се спуснахме при морето.

— Тук е много приятно — каза тя.

— И на мен започва да ми харесва. — Бет все още ме възбуждаше. С вида си естествено — но и със сдържаността си. Харесва ми, когато са сдържани. Така ми се струва. Както и да е, бях съвсем сигурен, че присъствието на Ема в дома ми я смутило и ядосало. Нещо повече, тя се изненадваше от собствените си чувства и може би ревнуваше.

— Липсваше ми компанията ти — казах аз. — Раздялата изпълва сърцето с все повече обич.

— Тогава безнадеждно ще се влюбиш в мен, защото навярно се срещаме за последен път.

— Не забравяй утрешното събиране.

Тя не ми обърна внимание и продължи:

— Ако изобщо трябва да подозирам някой от всички, с които разговаряхме, това ще е Пол Стивънс.

— Защо?

— Вчера му телефонирах на Плъм Айланд — каза тя, — и ми предадоха, че го няма. Притиснах ги и ми отговориха, че е в отпуск по болест. Позвъних му вкъщи, но никой не вдигна. Ха! Поредният изчезнал от Плъм Айланд.

Аз също не бях доволен от последното представяне на господин Стивънс. Той наистина бе вероятен заподозрян в убийство. Както казах, спокойно можех и да греша по отношение на Фредерик Тобен или пък той да беше в комбина със Стивънс. А можеше и да не е нито едно от двете. Бях смятал, че когато открия мотива, ще стигна и до убиеца.

Но мотивът се беше оказал пари, а в такива случаи всеки може да е заподозрян.

Вървяхме на изток по брега покрай къщите на съседите ми. Приливът започваше и водата се плискаше в камъните. Бет бе пъхнала ръце в страничните джобове на сакото си и ходеше с наведена глава, сякаш в дълбок размисъл. От време на време подритваше някой камък или черупка от мида. Забеляза малка морска звезда, изхвърлена на брега, наведе се, взе я и я хвърли обратно в морето.

Повървяхме в мълчание още малко, после тя каза:

— Що се отнася до доктор Цолнър, двамата проведохме приятен разговор по телефона.

— Защо не го повика в управлението?

— Бих го направила, но е във Вашингтон. Повикали са го да даде показания във ФБР, в министерството на земеделието и прочее. После има други пътувания — в Южна Америка, Англия и много други места, където се нуждаят от опита му. Нали разбираш — държат го надалеч от мен.

— Поискай призовка.

Тя не отговори.

— От Вашингтон опитват ли се да ти пречат?

— Не лично на мен. Но хората, с които работя… Нали знаеш как е, когато никой не отговаря на обажданията ти, когато онова, което искаш, се изпълнява мудно, когато се отлагат срещи…

— Имал съм и други такива случаи. Политиците и бюрократите ще те мотаят, докато не решат, че можеш да им помогнеш или да им навредиш.

— От какво всъщност се страхуват и какво крият?

— Политиците се страхуват от абсолютно всичко, което не разбират, а те не разбират абсолютно нищо. Просто продължавай да водиш разследването.

Тя кимна.

— Свършила си страхотна работа — казах аз.

— Благодаря. — Обърнахме се и тръгнахме обратно към къщата ми.

Бет очевидно обичаше писмената работа, подробностите, малките кубчета, които изграждат всеки случай. Има детективи, които смятат, че можеш да решиш, който и да е случай с помощта на известните детайли — лабораторни анализи, балистични експертизи и така нататък. Понякога това е вярно. В това разследване обаче отговорите започваха да изплуват от други места и трябваше да внимаваш, за да не ги изпуснеш.

— Лабораторията окончателно свърши проверката на двата автомобила и яхтата на семейство Гордън — каза Бет. — Всички отпечатъци са техни, освен моите, твоите и на Макс. Но на палубата й са открили нещо странно.

— Да?

— Две неща. Първо, пръстта, за която вече знаем. Но са намерили и малки, съвсем малки изгнили тресчици. Не плаващо дърво. В него не е имало сол. Било е дърво, заровено в земята, по което все още имало пръст. — Тя ме погледна. Някакви идеи?

— Остави ме да си помисля.

— Добре.

Бет продължи:

— Позвъних на областния шериф Уил Паркър във връзка с разрешителните за оръжие, които е издал в окръг Саутхолд.

— Хубаво.

— После се свързах с областния отдел за разрешителни за оръжие и получих компютърна разпечатка, според която шерифът е издал 1224 разрешителни за пистолети на жители на окръг Саутхолд.

— Значи от двайсет и няколкото хиляди жители на окръга имаме около хиляда и двеста законни притежатели на пистолети. Това са доста много хора, с които да разговаряш, но задачата не е непосилна.

— Е, иронията е в това, че когато става въпрос за смъртоносна епидемия, никоя задача не е непосилна. Но вече не залагаме целия бюджет на полицията, за да решим този случай.

— Семейство Гордън са важни за мен. Убийството им е важно за мен.

— Зная. И за мен. Просто ти обяснявам каква е действителността.

— Защо аз не позвъня на шефа ти, за да обясня на него каква е действителността?

— Остави, Джон. Аз ще се погрижа за това.

— Добре. — Всъщност, докато областното полицейско управление се мъчеше да поуталожи нещата, федералните тайно и извънредно усилено търсеха онзи тип престъпник, който не трябваше. Но това не беше мой проблем. — Господин Тобен включен ли е в списъка на притежателите на пистолети? — попитах аз.

— Да. Прегледах списъка и си отбелязах няколко имена, които са ми познати. Тобен е сред тях.

— Кой друг?

— Макс. Той има личен 45-калибров пистолет.

— Ето ти го твоя престъпник — полу на шега казах аз.

После я попитах:

— Какво оръжие има Тобен?

Бет ме погледна и отговори:

— Два пистолета — 9-милиметров браунинг и 45-калибров автоматичен колт.

— Мили Боже! От крадци на грозде ли се страхува?

— Предполагам, че носи със себе си пари в брой. Ако си близък с шерифа и началника, за да получиш разрешително от този окръг не ти трябват много причини.

— Интересно. — В щата Ню Йорк оръжията внимателно се контролираха, но имаше места, където бе по-лесно да получиш разрешително. Така или иначе, фактът, че притежава два пистолета, не правеше Ф. Тобен убиец, но предполагаше определени личностни особености. Фреди се отнасяше към кротките типове, които — както беше казала Ема — не са агресивни физически или словесно, но биха ти теглили куршума, ако сметнат, че по някакъв начин ги заплашваш.

— Защо те интересува Фредерик Тобен? — попита тя.

— Оказва се, че е бил по-близък със семейство Гордън, отколкото си мислех.

— И какво от това?

— Не зная. Давай нататък, моля те.

— Добре — каза тя. — Претърсихме блатата на север от къщата на семейство Гордън и открихме място, където сред тръстиката може да се мине с лодка.

— Наистина ли? Добра работа.

— Благодаря. Много е възможно някой да е дошъл от там. В понеделник приливът е бил в 19:02, така че към пет и половина водата там е била почти шейсет сантиметра. Може да се мине с плитко газещ плавателен съд, без никой да те види.

— Много добре. Защо не съм се сетил за това?

— Защото си губиш времето в измисляне на остроумни забележки.

— Всъщност изобщо не мисля за тях.

— Не твърдя със сигурност, че сред тръстиките е минала лодка — продължи тя, — но така поне изглежда. Някои са отчупени съвсем наскоро. В тинята няма никакви следи, но след убийството е имало осем прилива и може да са унищожили всичко.

Кимнах.

— Освен това разговарях по телефона с Макс и той е много ядосан, че си тормозил Фредерик Тобен.

— Майната му на Макс.

— Аз загладих нещата — каза тя.

— Много ти благодаря.

— Научи ли нещо от Тобен? — попита Бет.

— Адски много. За разполагането на листата. За ферментирането на кожицата заедно със сока в бъчвите. И така нататък…

— Налага ли се да разговарям с него?

Замислих се за миг, после отвърнах:

— Да, налага се.

— Ще ми подскажеш ли защо?

— Да. Но не сега. Трябва обаче да забравиш за наркотици, бацили, ваксини и изобщо за всичко свързано с работата на семейство Гордън.

— Сигурен ли си?

— Няма майтап.

— Тогава какъв е мотивът? Кажи ми.

— Мисля, че малко ще ми се ядосаш.

Бет ме изгледа като че ли развеселена.

— Любовна история? Секс? Ревност?

— Не.

— Земята на Уили?

— Това е част от цялата история.

Застанахме един срещу друг с ръце в джобовете. Мъчех се да разбера какво изпитвам към тази жена в светлината на Ема, а Бет се мъчеше да разбере кой е убил семейство Гордън. Дойде ми наум, че след разнищването на този случай на всички ще ни се наложи да разнищим чувствата си и към кого ги изпитваме.

— Разкажи ми каквото знаеш — каза Бет.

— Ти си такъв страхотен детектив, че просто ще ти дам ключовите моменти и сама ще можеш да си направиш изводите. Добре, слушай — наетата къща до морето, бързоходната яхта, земята на Уили, Пеконийското историческо дружество, историята на Плъм Айланд и на съседните острови, липсващата седмица в Англия… какво още… числото 44106818… какво още?

— Пол Стивънс?

— Вероятно.

— Фредерик Тобен?

— Вероятно.

— Каква е неговата роля? На заподозрян? На свидетел?

— Е, господин Тобен и неговата винарна може да са пред банкрут. Или поне така чух. Така че може да е отчаян. А отчаяният човек върши отчаяни неща.

— Ще проверя финансовото му положение — отвърна Бет.

— Междувременно, благодаря за страхотната помощ.

— Това е всичко, малката — казах аз. — Търси общия знаменател, нишка, свързваща всичко, каквото ти казах.

Тази игра не й хареса и тя рече:

— Трябва да вървя. Ще кажа на Макс, че си решил случая и че трябва да ти се обади. — Бет тръгна към къщата.

Последвах я.

В кухнята тя започна да си събира бележките.

— Между другото — попитах, — какво означават онези две сигнални флагчета?

Бет продължи да прибира нещата си в куфарчето и отвърна:

— Флагчетата са буквите „B“ и „V“. Във фонетичната азбука се означават „Bravo и Victor“.

— Ами другото им значение? Значението на думите? — попитах аз.

— Флагчето „Bravo“ означава също „опасен товар“. Другото означава „нужна е помощ“.

— Значи двете флагчета могат да означават: „опасен товар, нуждаем се от помощ“.

— Да, и в това има логика, ако семейство Гордън са носели опасни микроорганизми — отвърна Бет. — Или дори наркотици. Може да е сигнал за партньора им. Но ти каза, че случаят няма нищо общо с бацили или наркотици.

— Така казах.

— Според един от служителите в офиса ми, който е моряк, много хора на сушата закачат флагчета просто като украса или шега. В морето не би могъл да го направиш, но на сушата никой не го приема сериозно.

— Абсолютно вярно. Том и Джуди често го правеха. — Но този път… опасен товар, нуждаем се от помощ… — Приемам, че е сигнал за някого — казах. — Страхотен сигнал. Никакви следи в телефонния запис, никакъв клетъчен телефон, просто стар сигнал с флагчета. Навярно предварително са го уговорили. Означавал е: „Стоката е на борда, ела да ни помогнеш да я разтоварим“.

— Каква стока?

— Точно това е въпросът.

Тя ме погледна.

— Ако имаш някакви сведения или улики, които криеш — а аз предполагам, че имаш — може да си имаш проблеми със закона, детектив.

— По-спокойно, по-спокойно. Без заплахи.

— Джон, аз разследвам двойно убийство. Те са ти били приятели и това не е игра…

— Почакай. Нямам нужда от лекции. Кротко си седях на задната веранда и си гледах работата, когато Макс идва при мен с шапка в ръка. По същото време следващата вечер стоя на пуст паркинг до ферибота след като цял ден съм си човъркал носа в някаква лаборатория. А сега…

— Ти почакай. Отнасях се с теб много добре…

— О, я стига! Трябваха ти два дни, за да стигнеш до мен…

— Работех. А ти какво си правил?

И така нататък. След около две минути в този дух предложих:

— Примирие. Така няма да стигнем доникъде.

Тя се овладя и каза:

— Извинявай.

— И ти извинявай.

И се помирихме без целувки.

— Не те притискам да ми кажеш каквото знаеш — рече Бет, — но ми обеща, че след като ти кажа каквото зная аз, ще направиш същото.

— Ще изпълня обещанието си. Но не тази сутрин.

— Защо?

— Първо поговори с Макс. Ще е много по-добре, ако първо го информираш от собствените си бележки, а не от моите теории.

Тя обмисли предложението ми и кимна.

— Добре. Кога ще мога да чуя теориите ти?

— Трябва ми само още съвсем малко време. Дотогава помисли за ключовите моменти, които ти казах, и виж дали ще стигнеш до някакви изводи.

Бет не отговори.

— Обещавам ти, че ако успея да стигна до решението, ще ти го поднеса на сребърна табла — прибавих аз.

— Много великодушно от твоя страна. И какво ще искаш в замяна?

— Нищо. На теб ти трябва тласък в кариерата. А аз съм на върха на своята.

— Всъщност ти си загазил и разрешаването на този случай няма да ти помогне да се оправиш — само ще загазиш още повече.

— Няма значение.

Тя си погледна часовника и рече:

— Трябва да се срещна с Макс.

— Ще те изпратя до колата ти.

Излязохме навън, Бет се качи във форда си и каза:

— Ще се видим най-късно утре вечер на събирането у Тобен.

— Точно така. Можеш да дойдеш заедно с Макс — усмихнах се аз. — Благодаря, че намина.

Тя потегли, но изведнъж наби спирачки и задъхано викна през прозореца:

— Джон, ти спомена, че семейство Гордън търсели заровено съкровище. Като важна археологическа находка — на Плъм Айланд — държавна земя — е трябвало да я откраднат от острова и да я заровят на собствена територия — земята на Уили. Нали така?

Усмихнах се и направих знак с палци нагоре, после се обърнах и влязох в къщата. Телефонът вече звънеше. Беше Бет.

— Какво са открили? — попита тя.

— Телефонът може да се подслушва.

— Джон, кога можем да се срещнем? Къде?

Гласът й звучеше развълнувано, както и би трябвало.

— Ще ти позвъня — отвърнах аз.

— Обещай ми.

— Естествено. Междувременно, съветвам те да го пазиш в тайна.

— Разбирам.

— Чао…

— Джон.

— Да?

— Благодаря.

Затворих.

— Моля.

Излязох през задната врата на кухнята и тръгнах към кея. Бях открил, че е чудесно място за размисъл.

Над водата висеше утринна мъгла. Една малка лодка се носеше през сивкавите изпарения. Пътят й щеше да пресече голяма яхта и мъжът в лодката вдигна нещо, после чух високо тръбене — сигнал при мъгла — и разбрах, че е от онези устройства с въздух под налягане, които вият като не знам какво си. В морето този звук се среща често, така че човек никога не му обръща внимание, навярно даже ако го чуе в ясен слънчев ден — нали големите кораби го използват и за да повикат катер от пристанището да прибере екипажа. А ако се разнесе наблизо, можеш да не чуеш два пистолетни изстрела непосредствено един след друг. Сирена вместо заглушител? Хитро.

Сега наистина всичко си идваше на мястото, даже най-незначителните подробности. Бях доволен, че съм открил мотива — съкровището на капитан Кид. Но не можех много добре да свържа Тобен, Стивънс или когото и да било другиго с убийството. Всъщност по време на параноичните си пристъпи си мислех, че Макс и Ема също може да са замесени.

Като се имаше предвид местното общество, наистина можеше да става въпрос за заговор с участието на много хора. Но кой всъщност беше натиснал спусъка? Опитах се да си представя Макс, Ема, Тобен и Стивънс, а може би дори и Цолнър, всички на задната веранда на къщата на Том и Джуди… Или навярно някой друг, някой, когото изобщо не бях виждал или за когото не се бях сещал. Трябва да си много внимателен и адски сигурен, преди да наречеш някого убиец.

Освен това трябваше да открия съкровището — не защото давах и пукната пара за него, а защото всички останали щяха да питат къде е. Малкият Джони тръгва да търси съкровища. Трябва да надхитри неколцина зли пирати, да вземе съкровището и да го предаде на държавата. Каква потискаща мисъл!

Зачудих се дали няколко милиона в злато и скъпоценности биха ме направили щастлив. „Златото, което прелъстява и светци.“ Преди да се задълбая прекалено надълбоко в тази мисъл, си спомних за всички хора, умрели заради това злато — навярно мъжете, чийто кораб бе нападнал Кид, след това някои от собствения му екипаж, самият Кид — и още кой знае колко мъже и жени през последните три века. И накрая Том и Джуди Гордън. Имах тревожното предчувствие, че смъртоносната върволица няма да спре дотук.