Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Plum Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 74 гласа)

Информация

Корекция
crecre (2007)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
Красu (2013 г.)
Допълнителна корекция
hammster (2013 г.)

Издание:

„Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1998

ИК „Бард“ ООД, 1998

ISBN 954-585-403-0

 

WARNER BOOKS, NEW YORK

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Kpacu и hammster

15.

Стояхме на окъпаната от слънчевите лъчи уличка до черния форд на Бет Пенроуз. Наближаваше шест часът.

— Какво ще кажеш за един коктейл? — попитах.

— Можеш ли да откриеш къщата на Маргарет Уили — отвърна тя.

— Сигурно. Тя сервира ли коктейли?

— Ще я питаме. Скачай вътре.

Качих се. Бет запали мощния двигател и потеглихме на север през Насау Пойнт.

— По кой път? — попита тя.

— Надясно, струва ми се.

Бет взе завоя така, че гумите изсвириха.

— Намали — помолих я аз.

Тя намали.

Пътуването беше приятно — със свалените прозорци, залязващото слънце, чистия въздух, всичко. Бяхме далеч от залива и се намирахме във фермерски и лозарски район.

— Когато бях дете — казах, — имаше два вида ферми — за картофи, собственост главно на полски и немски семейства, пристигнали тук някъде към началото на века, и ферми за зеленчуци, собственост главно на първоначалните заселници. Тук има ферми, които са на една и съща фамилия повече от триста и петдесет години. Направо не е за вярване.

Известно време тя помълча, после отвърна:

— Моето семейство е притежавало фермата си сто години.

— Наистина ли? И баща ти я е продал?

— Трябваше. Когато съм се родила аз, фермата се е намирала по средата на предградията. — Смятаха ни за странни. В училище ми се смееха. За това, че съм дъщеря на фермер. — Тя се усмихна. — Но татко се смя последен. Един милион долара за земята. Тогава бяха големи пари.

— И сега са големи. Ти ли ги наследи?

— Още не. Но прахосвам парите на тръстов фонд.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Не, но ще ти дам да покараш БМВ-то ми.

— Тук намали и завий наляво.

Тя зави и отново се насочихме на север. Бет ме погледна и каза:

— Разбрах, че си бил женен.

— Разведен съм.

— Подписано, подпечатано и доставено на адресата?

— Така ми се струва.

— Спомням си един материал по телевизията… когато са те ранили… привлекателна жена посещава болницата за едно с кмета, шефа на полицията… спомняш ли си го?

— Не. Но чух за това — отвърнах аз. — Надясно и веднага наляво.

Оказахме се на Лайтхауз Роуд и аз казах:

— Карай бавно и ще четем номерата.

От двете страни на уличката — която около километър и половина по-нататък водеше до фара Хортън Пойнт — бяха пръснати малки къщи, заобиколени от лози.

Стигнахме до приятна тухлена вила, на пощенската кутия на която пишеше „Уили“. Бет спря колата на тревата.

— Предполагам, че е тук.

— Навярно. Между другото телефонният указател е пълен с фамилии като нейната. Сигурно стари чешити.

Слязохме и тръгнахме по каменната пътека към входната врата. Нямаше звънец и почукахме. Почакахме. Под големия дъб до къщата бе паркиран автомобил, затова заобиколихме отстрани, после и отзад.

Една слаба седемдесетинагодишна жена, облечена в лятна рокля на цветя, се мотаеше из зеленчукова градина.

— Госпожо Уили? — повиках я аз, детективът.

Тя вдигна глава, после тръгна към нас. Пресрещнахме я на моравата между къщата и градината.

— Аз съм детектив Джон Кори. Снощи ви се обадих по телефона. Това е партньорката ми детектив Бет Пенроуз.

Тя погледна късите ми панталони и аз си помислих, че ципът ми може да се е отворил.

Бет показа на госпожа Уили значката си и възрастната дама очевидно се успокои по отношение на нея, но като че ли изпитваше съмнения по отношение на мен.

Усмихнах й се. Тя имаше сиви очи, сива коса и интересно лице с прозрачна кожа — лице, което ми напомняше за стара картина. Не някоя конкретна картина, художник или стил, просто за стара картина.

Тя ме погледна и каза:

— Телефонирахте ми много късно.

— Не можах да спя. Това двойно убийство не ми дава мира, госпожо Уили. Извинявам се.

— Мисля, че няма нужда да се извинявате. С какво мога да съм ви полезна?

— Ами — отвърнах аз, — интересува ни земята, което сте продали на семейство Гордън.

— Струва ми се, че ви казах всичко, каквото зная.

— Да, госпожо. Навярно е така. Само още няколко въпроса.

— Елате да седнем.

Седнахме на столове под една плачеща върба.

Маргарет Уили бе третият възрастен човек, с когото се срещах днес, и реших да постигна с нея по-добри резултати, отколкото с Едгар и Агнес. Всъщност тя изобщо нямаше да ме ядоса, можех да го усетя. Беше сериозна, от стар род, делова и сдържана. Аз съм много добър в разпитите, защото мога да разбирам характерите и типовете и в съответствие с тях да променям подхода си. Това не означава, че съм мекушав, чувствителен или състрадателен. Аз съм високомерен, егоцентричен и упорит шовинистичен нерез. Това е моето амплоа. Но слушам и казвам онова, което трябва да се каже. Това е част от работата.

— Сама ли поддържате всичко тук? — попитах я.

— Почти. Имам син и две дъщери. И тримата са семейни и живеят наблизо. Четири внучета. Съпругът ми Тад почина преди шест години.

Бет изказа съболезнованията си, после попита:

— Ваши ли са тези лозя?

— Част от земята е моя. Давам я под наем на винопроизводителите. Трябвали им двайсет години, така казаха. Аз не разбирам нищо от лозарство. — Тя погледна Бет. — Това отговаря ли на въпроса ви?

— Да, госпожо — каза Бет и после попита: — Защо сте продали онзи един акър на семейство Гордън?

— Какво общо има това с убийството им?

— Не зная, докато не разберем повече за сделката — отвърна Бет.

— Това е обикновена продажба на земя.

— Честно казано, госпожо — намесих се аз, — струва ми се странно, че семейство Гордън са похарчили толкова много пари за земя, която не може да се обработва.

— Мисля, че вече ви казах, детектив — те искаха изглед към пролива.

— Да, госпожо. Споменаха ли някаква друга причина, поради която искат земята? Например за риболов, излизане с лодка или лагеруване?

— За лагеруване. Споменаха, че щели да си опъват палатка. И за риболов. Искаха да карат сърф нощем край свой собствен плаж. Освен това казаха, че искали да си купят телескоп. Искаха да се занимават с астрономия. Били ходили в института „Къстър“. Били ли сте там?

— Не, госпожо.

— Това е малка обсерватория в Саутхолд. Семейство Гордън се били запалили по астрономията.

Това беше ново за мен. Логично е хората, които по цял ден гледат бацили под микроскоп, да не искат нощем други лещи пред очите си. Но човек никога не знае.

— Ами излизането с лодка? — попитах аз.

— Оттам не може да се излезе с нищо, освен може би с кану. Земята е на висока скала и е трудно да качиш горе нещо друго, освен кану, и после да го спуснеш пак долу.

— Но до брега може да се стигне с лодка, нали?

— По време на прилив може, но по целия бряг има коварни подводни скали. При отлив навярно е възможно да спуснеш котва и да доплуваш до брега.

Кимнах, после попитах:

— Споменаха ли за някакви селскостопански интереси към земята?

— Не. Тя не става за обработка. Нали ви казах?

— Не си спомням.

— Е, казах ви. Ако нещо изобщо може да расте на онази скала, трябва му много време, за да свикне с вятъра и соления въздух.

— Добре. — Тръгнах по друга следа. — Какво беше впечатлението ви от семейство Гордън?

Тя ме погледна, замисли се за миг, после отвърна:

— Мила двойка. Много приятни хора.

— Щастливи ли бяха?

— Изглеждаха щастливи.

— Бяха ли възбудени от покупката си?

— Може да се каже.

— Те ли се обърнаха към вас за сделката?

— Да. Първо направили някои проучвания — чух за това много преди да дойдат при мен. Когато ме попитаха, им отговорих, че не проявявам интерес.

— Защо?

— Не обичам да продавам земя.

— Защо?

— Земята трябва да се пази и да се предава в семейството. Наследих няколко участъка от майчиния си род. Онзи, от който се интересуваха Гордънови, беше от страна на съпруга ми. — Тя като че ли се замисли за миг, после прибави: — Тад ме накара да обещая, че няма да я продавам. Искаше да остане за децата. Но това беше само един акър. Парите не ми трябваха, разбира се, но Гордънови изглеждаха толкова влюбени в тази скала… Попитах децата и те решиха, че баща им би го одобрил.

Винаги се удивлявам, че вдовиците и децата, които нямат представа какво да купят на старото момче за Коледа или Деня на бащата, знаят точно какво би искал покойният страхотен татко.

Госпожа Уили продължи:

— Семейство Гордън знаеха, че земята не може да се обработва.

— Вие споменахте за това — казах аз и подчертано попитах:

— Като стана дума, не сте ли съгласна, че двайсет и пет хиляди долара са повече от пазарната цена?

Тя се наведе напред и ми съобщи:

— Освен това им дадох право да минават през моята земя, за да стигнат до тяхната. Пък и цените растат.

— Госпожо Уили, не ви обвинявам за това, че сте сключили изгодна сделка. Чудя се защо семейство Гордън са искали или за какво им е трябвала чак толкова онази земя.

— Вече ви казах. Това е всичко, което зная.

— Гледката от земя за двайсет и пет хиляди трябва да е поразителна.

— Така е.

— Споменахте, че давате под наем обработваемата си земя казах аз.

— Да. Синовете ми не се интересуват от земеделие.

— Сделката със семейство Гордън ли ви подсети за това? Искам да кажа, да давате земята си под наем?

— Всъщност не.

— И те не са ви питали дали бихте им дали под наем част от скалите?

Тя се замисли за миг, после отвърна:

— Не.

Погледнах Бет. Не виждах никаква логика. Двама държавни служители, които всеки момент могат да бъдат прехвърлени на друго място, наемат къща на слънчев плаж, после купуват един акър земя на северния бряг за двайсет и пет хиляди долара, за да имат още една гледка към морето.

— Щяхте ли да се съгласите, ако ви бяха предложили да им дадете под наем около акър от онази скала? — попитах госпожа Уили.

Тя кимна.

— Може би щеше да е по-добре.

— Колко бихте поискали на година?

— О… не зная… земята не може да се използва… предполагам, че хиляда би било честно. Гледката е много хубава.

— Ще бъдете ли така любезна да ни покажете тази земя?

— Мога да ви упътя. А можете да видите и картата в общината.

— Ще ви бъдем много признателни, ако дойдете с нас — каза Бет.

Госпожа Уили погледна часовника си, после погледна Бет и каза:

— Добре. Изчакайте минутка. И влезе в къщата през задната врата.

— Мръсна дъртофелница — казах на Бет.

— Виждаш в хората само най-лошото.

— Този път се държах любезно.

— На това ли му казваш любезно?

— Да, държах се любезно.

— Ужас!

Реших да сменя темата.

— Семейство Гордън е трябвало да станат собственици на земята.

Тя кимна.

— Защо?

— Не зная… Ти ми кажи.

— Помисли.

— Добре…

Госпожа Уили излезе през задната врата — остави я отключена. Носеше чантичката си и ключове за кола. Приближи се до автомобила си, сив додж на около пет години. Ако Тад беше жив, щеше да одобри.

Двамата с Бет потеглихме след нея. Завихме надясно по Мидъл Роуд, шосе с четири платна, ориентирано изток-запад, успоредно на стария Мейн Роуд, останал от колониалната епоха. Мидъл Роуд минаваше през сърцето на лозарския район, прострял се сякаш безкрай във всички посоки. Слънцето напичаше предното стъкло, въздухът миришеше на грозде, зад волана седеше меднокосо маце и ако не разследвах убийството на двама приятели, щях да си подсвирквам.

На около километър и половина на север обработваемата земя внезапно се издигаше като стена, толкова стръмна, че не можеше да се използва, за земеделие, и склонът бе покрит с дървета и храсти. Това всъщност беше скалата, чийто северен склон се спускаше към морето, но оттук водата не можеше да се види.

Пътен знак ни показа, че сме в селцето Пеконик. От двете страни на пътя имаше много лозя, всички обозначени с дървени табели с позлатени и лакирани емблеми, обещаващи скъпи вина.

— Картофена водка — казах на Бет. — Това е. Трябват ми само двайсет акра и дестилатор. Кори и Крумпински, прекрасна картофена водка, естествена и с есенция. Ще наема Марта Стюарт да пише готварски книги и да предлага мезета за водката — миди, стриди, такива неща. Много шикозно. Какво мислиш?

— Кой е Крумпински?

— Не зная. Някой. Полска водка. Стаили Крумпински. Той е рекламно творение. Седи си на верандата и говори мъгляви неща за водката. На деветдесет и пет години е. Неговият брат близнак Стивън е бил производител на вино и е починал на трийсет и пет. Какво ще кажеш?

— Чакай да помисля. Междувременно, този прекалено скъп акър земя ми се струва по-странен, като имаш предвид, че семейство Гордън биха могли да го вземат под наем за хиляда долара. Това важно ли е за убийствата?

— Може би. От друга страна, възможно е да става дума и за лоша преценка от страна на Том и Джуди или даже за измама. Може да са измислили начин да откупят правата за обработване на земята. Така за двайсет и пет хиляди ще имат цял акър точно до морето, който навярно ще струва сто хиляди, ако може да се застроява. Добра печалба.

Тя кимна.

— Ще поговоря с хората в общината за средните продажни цени. Очевидно си измислил нова теория.

— Може би. Не е очевидно.

Известно време помълча, после продължи:

— Искали са непременно да станат собственици на земята. Нали така? Защо? За да я разработят ли? Веднага? Някакъв голям проект? Нефт, газ, въглища, диаманти, рубини…? Какво?

— На Лонг Айланд няма минерали, благородни метали и скъпоценни камъни. Само пясък, глина и скала. Зная го даже аз.

— Така е… но имаш нещо предвид.

— Не е нещо конкретно. Имам онова… чувство… като че зная какво е важно и какво не, като някой от онези образно асоциативни тестове. Нали разбираш? Виждаш четири картини — птица, пчела, мечка и тоалетна чиния. Коя от четирите не си е на мястото?

— Мечката.

— Мечката ли? Защо мечката?

— Тя не лети.

— И тоалетната чиния не лети — отбелязах аз.

— Тогава и мечката, и тоалетната чиния не са си на мястото.

— Ти не… Така или иначе, усещам кое е на мястото си в цялостната картина и кое не.

— За това усещане ли ми говореше сутринта?

— Да.

Стоповете на госпожа Уили светнаха и тя отби от магистралата по черен фермерски път. Бет не внимаваше и след като за малко не пропусна завоя, трябваше да го вземе едва ли не на две колела.

Поехме на север към скалите по пътя, който минаваше между картофена нива наляво и лозя надясно. Друсахме се с петдесетина километра в час. Вдигахме адски много прах и аз действително можех да го усетя в устата си. Вдигнах си прозореца и казах на Бет да ме последва.

Тя го направи и без никаква връзка каза:

— Амчи веч сме близо бе.

— Аз не говоря така. И не го намирам за смешно.

— Ясен си ми бе.

Госпожа Уили зави по още по-тясна пътека с дълбоки коловози и след неколкостотин метра спря. Спряхме и ние.

Възрастната дама слезе. Ние също. Бяхме покрити с прах, както и колата — и отвън, и отвътре.

Приближихме се до госпожа Уили, която стоеше в основата на скалата.

— Не е валяло от две седмици — каза тя. — Лозарите обичат да е така по това време на годината. Казват, че гроздето ставало по-сладко и не толкова воднисто. Готово за гроздобер.

Отупвах праха от тениската и челото си и изобщо не ми пукаше.

Госпожа Уили продължи:

— По това време на годината картофите също нямат нужда от дъжд. Но за зеленчуците и овощните дървета няма да е зле да се понаквасят.

Наистина, ама наистина не ми пукаше, но не знаех как да изразя това, без да ставам груб. Предполагам, че някои хора се молят за дъжд, а други за слънце — казах. — Такъв е животът.

Тя ме погледна и отвърна:

— Вие не сте оттук, нали?

— Не, госпожо. Но вуйчо ми има къща тук. Хари Бонър. Брат на майка ми. Има ферма до залива долу в Матитък.

— А, да. Жена му Джун се спомина приблизително по същото време като моя Тад.

Горе-долу. — Не се изненадвах толкова, че Маргарет Уили познава вуйчо Хари — искам да кажа, че постоянното население тук е двайсетина хиляди, тоест с пет хиляди души по-малко, отколкото работят в Емпайър Стейт Билдинг. Не искам да кажа, че всичките двайсет и пет хиляди души, които работят в Емпайър Стейт Билдинг, се познават, но така или иначе, предполагам, че Маргарет и покойният Тад Уили са познавали покойната Джун Бонър. Хрумна ми странната мисъл, че ако събера Маргарет и лудия Хари, ако те се оженят и ако умрат, ще ми оставят хиляди акри земя в Северния край. Първо щеше да ми се наложи да очистя братовчедите си, разбира се. Това звучеше малко прекалено като в Шекспир. Имах силното чувство, че съм прекарал прекалено дълго време тук, в седемнайсети век.

— Джон? Госпожа Уили те попита нещо.

— О, извинете! Раниха ме тежко и все още от време на време губя съзнание.

— Изглеждате ужасно — съобщи ми госпожа Уили.

— Благодаря.

— Питах ви как е вуйчо ви?

— Много добре. Сега си е в града. Прави много пари на Уолстрийт. Но е много самотен, откакто почина вуйна Джун.

— Предайте му моите почитания.

— Непременно.

— Вуйна ви беше прекрасна жена.

— Да. — Каза го с онази интонация, която означава: „Как ли племенникът се е пръкнал такъв кретен?“

— Джун беше добър археолог любител и историк — продължи Маргарет.

— Точно така. Членуваше в Пеконийското историческо дружество. И вие ли членувате там?

— Да. Така се запознахме. Вуйчо ви не проявяваше интерес, но финансира няколко разкопки. Разкопахме основите на фермерска къща от 1681 година. Би трябвало да разгледате музея ни, ако досега не сте го направили.

— Всъщност днес имах намерение да ида, но изникна този случай.

— Отваряме само през уикендите след Деня на труда. Но аз имам ключ.

— Ще ви се обадя по телефона. — Погледнах нагоре към скалата, която се издигаше от равнината, и попитах:

— Това ли е земята на семейство Гордън?

— Да. Виждате ли онзи кол ей там? Това е югозападният ъгъл. На стотина метра по тази пътека е югоизточният ъгъл. Участъкът започва оттук и стига до върха на скалата, после се спуска от другата страна и свършва при горната граница на прилива.

— Наистина ли? Не ми звучи много точно.

— Съвсем точно е. Такива са и обичаят, и законът. До горната граница на прилива. Плажът е на всички.

— Ето затова обичам тази страна.

— Нима?

— Категорично.

Тя ме погледна и каза:

— Аз съм от Дъщерите на американската революция.

— Веднага го разбрах, госпожо.

— Семейството ми живее в този окръг от 1653-та.

— Мили Боже!

— Пристигнали са от Масачузетс с „Форчън“, корабът след „Мейфлауър“. После са дошли тук, на Лонг Айланд.

— Невероятно. За малко да сте наследничка на първооснователите от „Мейфлауър“.

— Наследничка съм на първооснователите от „Форчън“ — отвърна госпожа Уили, огледа се и аз проследих погледа й. На юг от нас се простираше картофената нива надясно и лозята наляво. Трудно е да си представиш какъв е бил животът през седемнайсети век. На хиляди километри от Англия, гори на мястото на днешните полета, прочистени с помощта на брадви и волове, непознат климат, непозната почва, малко домашни животни, несигурни източници на облекло, оръдия, семена, барут, и навсякъде враждебно настроени индианци.

— Звучи по-ужасно от Сентръл Парк посред нощ през август.

Маргарет Уили не ми обърна внимание и продължи:

— За хора като нас — искам да кажа за моя народ — е много трудно да се разделим дори само с един акър земя.

— Така е. — Но за двайсет и пет бона можем да поговорим. — Веднъж намерих куршум от мускет — информирах я аз.

Госпожа Уили ме изгледа така, сякаш съм кретен. После насочи вниманието си към Бет и известно време поговори с нея, а накрая каза:

— Е, няма нужда да ви водя догоре. Има пътека. Изкачването не е трудно, но внимавайте откъм морето. Склонът е стръмен и няма за какво да се задържи човек. Тази скала всъщност е морена от последната ледникова епоха. Ледникът е свършвал точно тук.

Всъщност сега ледникът стоеше пред мен.

— Благодаря за времето и търпението ви, госпожо Уили — казах аз.

Тя понечи да си тръгне, после погледна Бет и я попита:

— Имате ли представа кой може да го е направил?

— Не, госпожо.

— Свързано ли е с работата им?

— В известен смисъл. Но няма нищо общо с биологични оръжия или нещо опасно.

Маргарет Уили не изглеждаше убедена. Тя се върна в колата си, запали двигателя и потегли сред облак прах. Извиках след нея:

— Яж ми праха, Маргарет. Дърта кучка такава…

— Джон!

Отново изтупах праха от дрехите си и попитах Бет:

— Знаеш ли защо Дъщерите на американската революция не правят групов секс?

— Не, но очевидно след малко ще разбера.

— Права си. Дъщерите на американската революция не правят групов секс, защото не искат да им се налага да пишат благодарствени писма.

— Неизчерпаем източник ли имаш на такива вицове?

— Естествено.

Вдигнахме поглед към скалата.

— Хайде да видим тази гледка за двайсет и пет бона — казах аз.

Открихме тясната пътека и аз тръгнах пръв. Пътеката минаваше сред гъсти храсти, много дъбови шубраци и няколко по-високи дървата, които приличаха на кленове, но със същия успех можеха да са и бананови.

Бет беше облечена в поплинова пола и носеше обикновени обувки, което изобщо не и помагаше. Затова й помогнах на няколко стръмни места. Тя придърпа полата си нагоре и имах възможността да разгледам два съвършени крака.

До върха оставаха само петнайсетина метра, приблизително колкото да изкачиш пететажна сграда, което някога правех с лекота и ми оставаше достатъчно енергия, за да разбия с крак някоя врата, да поваля престъпника на пода, да му щракна белезниците и да го извлека на улицата. Но това бе преди. Сега краката ми трепереха. Пред очите ми танцуваха черни кръгове и трябваше да спра и дори да коленича.

— Добре ли си? — попита Бет.

— Да… Само минутка… — Поех си няколко пъти дъх и продължих напред.

Стигнахме до върха. Растителността тук беше по-оскъдна заради вятъра и соления въздух. Погледнахме към Лонгайландския пролив. Панорамата наистина бе невероятна. Въпреки че южният склон на скалата беше само петнайсетина метра от основата до хребета, северният склон към плажа бе дълъг трийсетина метра. Както ни беше предупредила госпожа Уили, той се спускаше към водата почти отвесно и когато погледнахме надолу, можехме да видим водорасли, изтъркани от водата улеи, тинести свлачища и ронещи се скали, спускащи се към прекрасен дълъг плаж, който се простираше на километри в двете посоки.

Проливът беше спокоен и видяхме няколко яхти и кораби. Голям товарен кораб плаваше на запад към Ню Йорк или към някое от кънектикътските пристанища. На петнайсетина километра можехме да различим брега на Кънектикът.

Скалата продължаваше около километър и половина на запад и изчезваше като нос в пролива. На изток минаваше няколко километра успоредно с плажа и свършваше при Хортън Пойнт, който ясно можехме да различим заради фара.

Зад нас, натам, откъдето бяхме дошли, се простираха равнинни обработваеми земи и картофените ниви, лозята, овощните градини и царевицата се виждаха като кръпки. Стари дървени къщи и бели, а не червени плевници осейваха зеления пейзаж.

— Каква гледка, а? — казах.

— Великолепна — съгласи се Бет. — И струва ли наистина двайсет и пет хиляди?

— Това е въпросът. — Погледнах я. — Ти как мислиш?

— На теория, не. Но оттук, отгоре — да.

— Добре казано. — Видях голям камък сред високата трева, седнах на него и се загледах в морето.

Бет застана до мен и също се загледа към водата. И двамата бяхме потни, мръсни, прашни, останали без дъх и уморени.

— Време е за коктейлите — казах. — Да си тръгваме.

— Почакай малко. Хайде да си представим, че сме Том и Джуди. Кажи ми какво са искали, какво са търсили тук. Добре… — Стъпих върху камъка и се огледах. Слънцето залязваше и небето на изток беше лилаво. На запад бе розово, а над нас — синьо. Летяха чайки, из пролива се разбиваха белите гребени на вълните, по дърветата пееха птици, от североизток духаше вятър, миришеше на есен и на сол.

— Идваме от Плъм Айланд — казах. — Прекарали сме целия ден на закрито, в лабораторни дрехи, заобиколени от вируси. Взели сме душ, бързо сме се качили на „Спирохета“ или на ферибота, пресекли сме пролива, взели сме колата и сме дошли тук. Тук е открито, чисто и освежаващо. Тук е животът… Взели сме си бутилка вино и одеяло. Пием си виното, любим се, лежим на одеялото и гледаме как изгряват звездите. Може би слизаме долу на плажа и плуваме или караме сърф под звездите и луната. Намираме се на безброй километри от лабораторията. Прибираме се вкъщи, готови за още един работен ден.

Известно време Бет помълча, после, без да отговаря, се приближи до ръба на скалата, след това се обърна и отиде до единственото по-нормално дърво на хребета — триметров чворест дъб. Наведе се и се изправи с навито въже в ръка.

— Виж това.

Отидох при нея и погледнах находката й. Направено от зелен найлон и дебело сантиметър и нещо, въжето беше на възли на разстояние от около метър един от друг. Единият му край бе завързан за дървото.

— Навярно е достатъчно дълго, за да стигне до плажа — каза Бет.

Кимнах.

— Така спускането и изкачването определено ще е по-лесно.

— Да. — Тя коленичи и погледна надолу. Аз направих същото. Въжето беше оставило следа в тревата. Както вече казах, склонът бе стръмен, но не чак толкова труден за преодоляване от човек в добра форма, дори без въже.

Наведох се още повече над ръба и забелязах, че там, където тревата се бе изтрила от въжето, в почвата се виждаха червеникави жилки глина и желязо. Забелязах и още нещо на около три метра надолу имаше нещо като скален перваз. Бет също го видя и каза:

— Ще ида да погледна.

Дръпна въжето и доволна, че е здраво завързано за дънера и че дънерът е здраво закрепен за земята, се хвана с две ръце и се спусна заднишком на перваза. После ми извика:

— Ела. Тук има нещо интересно.

— Добре. — Тръгнах по склона, хванал въжето в една ръка. Застанах на перваза до Бет.

— Виж това — каза тя.

Первазът беше дълъг около три метра и около метър в най-широката си част. По средата му имаше пещера, но се виждаше, че не е естествена. Всъщност следите от лопата си личаха съвсем ясно. Приклекнахме и надникнахме в отвора. Пещерата бе малка, около един метър в диаметър и само около метър и двайсет дълбока. Нямах представа за какво е, но предположих:

— Тук можеш да скриеш обяда за пикника и хладилната чанта с вино.

— Можеш дори да си сложиш краката вътре и като полегнеш на перваза, да си поспиш — прибави Бет.

— Или да правиш секс.

— Защо ли веднага се сетих, че ще кажеш тъкмо това?

— Ами, вярно е. — Аз се изправих. — Може да са имали намерение да я разширят.

— Защо?

— Не зная. — Обърнах се към пролива и седнах с крака, увиснали от перваза. — Тук е страхотно. Защо не седнеш?

— Студено ми е.

— Ето, вземи ми тениската.

— Не, смърди.

— И ти не ухаеш на рози.

— Уморена съм, мръсна съм, чорапогащникът ми е скъсан и трябва да се изкъпя.

— Тук е романтично.

— Би могло да е. Но не и сега. — Тя се изправи, хвана въжето и се заизкачва към върха. Изчаках я, после я последвах.

Бет нави въжето и пак го остави под дървото, както го беше намерила. Обърна се и двамата се оказахме лице в лице, на трийсетина сантиметра един от друг. Знаете ги тия неловки моменти. Постояхме така точно три секунди, после аз протегнах ръка и я погалих по косата, сетне и по лицето. Приближих се за големия целуфан, сигурен, че най-после ще слеем устни, но тя отстъпи и промълви вълшебната думичка, на която всички модерни мъже в Америка са тренирани да реагират като кучето на Павлов.

— Не.

Незабавно отскочих два метра назад и плеснах с ръце зад гърба си. Оная ми работа увисна като отсечено дърво и аз възкликнах:

— Погрешно съм взел приятелските ти закачки за сексуална покана. Прости ми.

Всъщност не се случи точно така. Тя наистина промълви „не“, но аз се поколебах с изражение на жалко разочарование и Бет каза: „Не сега“, което е хубаво, после добави: „Може би по-късно“, което беше още по-хубаво, и накрая рече: „Харесвам те“, което бе най-хубаво.

— Не бързай — отвърнах аз и бях искрен, стига тя да се вместеше в рамките на седемдесет и два часа, което за мен е нещо като краен срок. Всъщност чакал съм и повече време.

Не казахме нищо повече по този въпрос, спуснахме се от другата страна на скалата и се качихме в колата.

Тя запали двигателя, превключи на скорост, после пак изключи, наведе се към мен и леко ме целуна по бузата, след това отново включи на скорост и потеглихме сред облак прах.

Километър и половина по-нататък излязохме на Мидъл Роуд. Бет имаше добро чувство за ориентация и се отправихме обратно към Насау Пойнт без моя помощ.

Стояхме до отворена бензиностанция и използвахме съответните тоалетни, за да се освежим, както се казва. Не мога да си спомня кога за последен път бях изглеждал толкова мръсен. Аз съм доста спретнат тип, манхатънско конте с ушити по поръчка костюми. Сега отново се чувствах като хлапе — като мръсния Джони, който рови наоколо из индианските гробища.

От магазинчето на бензиностанцията купих няколко страхотни закуски — говежда пастърма, фъстъчени бисквити и желирани мечета. В колата предложих на Бет, но тя отказа.

— Ако сдъвчеш всичко това заедно, има вкус на един тайландски специалитет, казва се Сандан Фон. Съвсем случайно го открих.

— Разбрах те.

Няколко минути пътувахме в мълчание. Съчетанието от говежда пастърма, фъстъчени бисквити и желирани мечета имаше ужасен вкус, но аз умирах от глад и исках да изчистя праха от устата си.

— Какво мислиш? — попитах. — Искам да кажа, за скалата?

Тя помълча малко, после отвърна:

— Мисля, че и аз щях да харесвам семейство Гордън.

— Сигурен съм.

— Мъчно ли ти е?

— Да… искам да кажа, че не бяхме чак толкова големи приятели… познавах ги само от няколко месеца, но бяха добри хора, адски забавни и жизнерадостни. Бяха прекалено млади, за да завършат така живота си.

Тя кимна.

Пресякохме издигнатия път към Насау Пойнт. Започваше да се здрачава.

— Разумът ми подсказва, че онова парче земя е такова, каквото изглежда. Романтично кътче, място, което да е само за тях двамата. Били са от Средния Запад, навярно са имали там своя земя, а тук са се оказали наематели в район, в който земята означава много, също като там, откъдето са дошли… Нали така?

— Точно така.

— И все пак…

— Да. И все пак… И все пак, ако бяха взели скалата под наем за пет години, са можели да си спестят двайсетина бона. Но е трябвало да са собственици на земята. Помисли за това.

— Мисля.

Завихме към къщата, в която бяха живели Том и Джуди, и Бет спря зад джипа ми.

— Беше дълъг ден — каза тя.

— Ела до вкъщи. Карай след мен.

— Не, тази вечер си отивам у нас.

— Защо?

— Вече няма причина да оставам денонощно тук и управлението няма да ми плати мотела.

— Мини първо през вкъщи. Трябва да ти дам компютърните разпечатки.

— Ще почакат до утре. Сутринта трябва да ида до службата. Защо не се срещнем към пет часа?

— При мен.

— Добре. При теб, в пет часа. Дотогава ще съм събрала някаква информация.

— И аз.

— Искам да не правиш нищо без мен — отвърна Бет.

— Добре.

— Уточни положението си с началника Максуел.

— Ще го направя.

— И си почини малко — рече тя.

— И ти.

— Хайде, махай се от колата ми. — Бет се усмихна. — Прибирай се вкъщи. Наистина.

— Ще го направя. Наистина. — Слязох от колата й. Тя направи обратен завой, махна ми с ръка и потегли.

Седнах в джипа си и реших да не правя нищо, което да ме накара да говоря на френски. Закопчах си колана, заключих вратите, свалих ръчната спирачка. Запалих двигателя и колата просто нямаше какво да ми каже.

Докато шофирах към къщи, ми дойде наум, че не съм се сетил да използвам дистанционното управление, за да запаля джипа. Е, какво значение имаше? Така или иначе, новите бомби за коли избухваха след около пет минути. Освен това никой не се опитваше да ме убие. Е, един се беше опитал, но това нямаше нищо общо със сегашния случай. Имаше голяма вероятност да е било случайно, или ако е било предварително подготвено, убийците да смятаха, че съм извън играта и че за онова, с което съм ги ядосал, вече е отмъстено и без да съм мъртъв… Така действа мафията — ако оцелееш, обикновено те оставят на мира. Но онези господа, които бяха стреляли по мен, решително приличаха на латиноамериканци. А тези hombres никога не смятат работата за свършена, докато не гушнеш чимшира.

Но в момента това не ме вълнуваше. Повече ме интересуваше какво става тук. Искам да кажа, седя си аз в най-мирното кътче на планетата, опитвам се да накарам мозъка и тялото си да се възстановят, а точно под повърхността се случват всякакви странни неща. Продължавах да си мисля за свинята, от ушите, носа и устата на която течеше кръв… Осъзнах, че хората на този малък остров са открили нещо, което е в състояние да изтреби всичко живо на земята.

Най-удобното в използването на биологични оръжия е това, че лесно може да се отречеш от тях и че произходът им е неустановим. Биологичните проучвания и разработването на оръжия винаги са били пропити с лъжи, измама и отричане. Странното в този случай беше, че от обичайната реакция нямаше абсолютно никакъв смисъл. Убийството на Том и Джуди Гордън нямаше нищо общо с биологичните оръжия или тероризма.

Завих в отбивката пред имението на вуйчо Хари. Гумите ми захрущяха по мидените черупки. Къщата бе тъмна и когато изключих фаровете, целият свят потъна в мрак. Как живееха в мрака тези провинциалисти?

Загащих си тениската, за да оголя дръжката на пистолета. Дори не знаех дали някой не си е играл с него — онзи, който би си позволил да пипа нечии шорти, определено не би се посвенил да бъзика и оръжието. Трябваше да го проверя по-рано.

Така или иначе, стиснал ключовете в лявата си ръка, отворих вратата, готов да извадя пистолета с дясната. Той би трябвало да е в дясната ми ръка, но мъжете трябва да проявяват смелостта си, дори когато са съвсем сами. Искам да кажа, кой ли ме гледа? Предполагам, самият аз. Ти си смел, Кори. Ти си истински мъж. На истинския мъж внезапно му се допика, което и направих в тоалетната до кухнята.

Без да паля никакви лампи, проверих телефонния секретар в кабинета и видях, че имам десет съобщения — доста голямо количество за човек, който през цялата предишна седмица не е получил нито едно.

Като предположих, че съобщенията няма да са особено приятни или полезни, си налях голяма чаша бренди от кристалната гарафа на вуйчо в една от кристалните му чаши.

Седнах на вуйчовото кресло и отпих, като се колебаех между бутона за съобщенията, леглото и още едно бренди. Последната номинация спечели на няколко пъти и аз отложих момента на попадането в прегръдките на електронния ужас на телефонния секретар, докато не усетих леко изтръпване.

Накрая натиснах бутона.

— Имате десет съобщения — в потвърждение на брояча каза гласът.

Първото беше пристигнало в седем сутринта и идваше от вуйчо Хари, който снощи ме гледал по телевизията, но не искал да ми звъни толкова късно, въпреки че нищо не му бе попречило да ми звънне толкова рано. За щастие в седем сутринта аз пътувах към Плъм Айланд.

Имаше още четири подобни съобщения — от родителите ми във Флорида, които не ме бяха гледали по телевизията, но чули, че са ме показвали, от една дама на име Коби, с която от време на време се срещам и която незнайно защо може би искаше да стане Коби Кори, и накрая, по едно обаждане от брат ми Джим и сестра ми Лин, които умеят да поддържат връзка. Навярно съобщенията, свързани с краткото ми появяване по новините, щяха да са повече, но малко хора имаха номера ми, а и не всички биха ме познали, тъй като бях отслабнал и изглеждах ужасно.

Нямаше съобщение от бившата ми съпруга, която макар вече да не ме обича, иска да зная, че ме харесва като човек, а това е адски странно, защото не съм чак толкова за харесване. За обичане да, но не и за харесване.

След това идваше партньорът ми Дом Фанели, който беше телефонирал в девет сутринта.

— А бе, сакатия, видях ти мутрата по сутрешните новини — каза той. — Какво правиш там, по дяволите? Двама петровци се оглеждат за теб, а ти се появяваш по телевизията и сега всички знаят, че си на изток. Що не си оставиш адреса в централната поща в Колумбия? Както и да е, имам още добри новини — шефът се чуди какво правиш на местопрестъпление. Какво става там? Кой е очистил онези двамата? Хей, тая е супер гадже. Имаш ли нужда от помощ? Ако имаш, свиркай. И си дръж боздугана в дюкяна. Чао.

Усмихнах се. Малкият Дом, пич, на когото може да се разчита. Още помня как стоеше над мен, докато кръвта ми изтичаше на улицата. В едната си ръка държеше полуизядена поничка, а в другата стискаше патлака си. Отхапа от поничката и ми каза: „Ще ги пипна, Джон. Кълна се в Господ, ще пипна тия копелета, дето те убиха“.

Спомням си как го информирах, че не съм мъртъв, а той отвърна, че знаел, но че навярно скоро съм щял да се гътна. В очите му имаше сълзи, което ме накара да се почувствам ужасно, и той се опитваше да разговаря с мен, докато преживяше поничката, а аз не можех да го разбера, после ушите ми закънтяха и загубих съзнание.

Така или иначе, следващото съобщение се бе получило в девет и половина. Търсеха ме от „Ню Йорк Таймс“ и се зачудих откъде са разбрали кой съм и къде живея. После гласът каза: „Можете ежедневно да получавате вестника като нов абонат само за три долара и шейсет цента седмично в продължение на три месеца. Моля, телефонирайте ни на 1-800-631-2500 и незабавно ще започнем доставката“.

— Получавам си го в службата. Следващият.

От високоговорителя се разнесе гласът на Макс.

— Джон, официално, ти вече не работиш за саутхолдското окръжно управление. Благодаря ти за помощта. Дължа ти един долар, но предпочитам да те почерпя едно. Позвъни ми.

— Мамка ти, Макс.

Следващото съобщение беше от господин Тед Наш, най-страхотният супершпионин от ЦРУ.

— Просто искам да ти напомня, че убиецът или убийците са на свобода и е възможно да те вземат на прицел — каза той. — Изключително много ми беше приятно да работя заедно теб и съм сигурен, че пак ще се срещнем. Пази се.

— Да ти го начукам, Тед. — Искам да кажа, ако ще ме заплашваш, поне имай куража да си го кажеш направо, въпреки че се записва.

Имаше още едно съобщение, но аз изключих секретаря, преди да го пусне, после набрах номера на „Саундвю“ и поисках да ме свържат с Тед Наш. Служителят, млад мъж, отговори, че под това име не се бил регистрирал никой.

— Ами Джордж Фостър? — попитах.

— Не, сър.

— Бет Пенроуз?

— Току-що си замина.

Описах му Наш и Фостър и младежът каза:

— Да, тук има двама господа, които отговарят на описанието.

— Още ли са при вас?

— Да.

— Кажете на по-едрия тип, онзи с черната къдрава коса, че господин Кори е получил съобщението му и че би трябвало да обърне внимание на собственото си предупреждение. Разбрахте ли?

— Да, сър.

— Предайте му също, че съм казал да иде да си го начука.

— Да, сър.

Затворих и се прозях. Чувствах се адски кофти. През последните две денонощия бях спал максимум три часа.

Отново натиснах бутона за съобщенията. Разнесе се гласът на Бет:

— Здрасти, обаждам се от колата… Просто исках да ти благодаря за помощта. Не зная дали ти го казах… Във всеки случай, радвам се, че се запознахме, и ако утре нещо не успеем да се видим — може да нямам път нататък — имам много работа и доклади в службата — ами, така или иначе, ще ти позвъня. Още веднъж ти благодаря.

— Край на съобщенията — каза секретарят.

Отново пуснах последния запис. Бе ми телефонирала няма и десет минути след като се разделихме и гласът и определено звучеше официално и далечно. Всъщност това си беше чисто разкарване. Хрумна ми абсолютно параноичната мисъл, че Бет и Наш са станали любовници, че в този момент са в стаята му и че правят див, страстен секс. Я се стегни, Кори. Когато боговете искат да унищожат някого, първо го карат да се надърви.

Искам да кажа, какво друго можеше да се е объркало? Прекарах деня в лабораторията и навярно съм се заразил с бубонна чума, навярно съм я загазил в службата, Педро и Хуан знаят къде съм, приятелчето ми Макс ме уволнява, после някакъв тип от ЦРУ безпричинно ме заплашва… е, може и да си е измислил някаква причина — накрая голямата ми любов набързо си тръгва и аз си я представям с крака, обвити около онзи кретен. Освен това Том и Джуди, които ме харесваха, са мъртви. И бе едва девет вечерта.

Внезапно ми дойде наум идеята за манастир. Или още по-добре един месец на Карибите, в преследване на едрия ми приятел Питър Джонсън от остров на остров.

А можех да остана тук и да се съпротивлявам. Реванш, реабилитация, победа и слава. Джон Кори беше способен на това. Още повече че имах нещо, което нямаше никой друг — имах смътна идея за какво е всичко това.

Седях в тъмния тих кабинет и за пръв път през целия ден бях в състояние да мисля, без да ми пречат. В главата ми имаше цял куп неща и сега започнах да ги подреждам.

Докато зяпах през тъмния прозорец, мъглявите усещания, че нещо ми се губи, плуваха като бели петна върху черния екран и започваха да оформят образа. Бях далеч от цялостната картина, да не говорим за подробностите, но можех да направя сериозни предположения за размера, формата и насоката на това нещо. Трябваха ми още няколко светли точки, пет-шест мъгляви усещания — и щях да имам отговор на въпроса защо са убили Том и Джуди.