Алфонс Доде
Тартарен в Алпите (9) (Нови подвизи на тарасконския герой)

IX
В „Преданата дива коза“

На другия ден направиха очарователна разходка пеш от Интерлакен до Гринделвалд, където трябваше да се отбият, за да вземат водачи за Малката Шайдек; очарователно беше това тържествуващо шествие на П. К. А., с гамаши, с пътния костюм, облягащ се от едната страна на мършавото рамо на командира Бравида, а от другата на яката ръка на Екскурбаниес, горди и двамата да водят, да подкрепят своя скъп председател, да носят неговия ледосекач, раницата му, алпенщока му, докато фанатикът Паскалон се катереше ту пред тях, ту зад тях, ту край тях като младо куче, завил и затегнал здраво знамето, за да избегне неприятните сцени от вечерта.

Радостта на неговите спътници, усещането за изпълнен дълг, чисто белият връх Юнгфрау, издигнал се като дим до небето, какво повече му трябваше на нашия герой, за да забрави всичко онова, което оставяше зад себе си може би завинаги, без дори да каже „сбогом“. Когато стигнаха последните къщи на Интерлакен, очите му се изпълниха със сълзи; и докато крачеше напред, той си поплакваше поред ту в обятията на Екскурбаниес: „Слушайте, Спиридион“, ту в обятията на Бравида: „Вие ме познавате, Пласид…“, защото по някаква ирония на съдбата необузданият воин се наричаше Пласид, а тлъстокожият вол с първични инстинкти — Спиридион^[1].

За съжаление тарасконците, по-скоро галантни, отколкото сантиментални, не приемат сериозно сърдечните работи: „Този, който губи жена и петнадесет су, губи само парите…“ — наставнически обичаше да казва Пласид, а Спиридион мислеше точно като него; колкото до невинния Паскалон, той се страхуваше ужасно от жените и пламваше чак до ушите само като споменяха пред него името Малката Шайдек, понеже мислеше, че става дума за жена с леко поведение. Горкият влюбен, по неволя трябваше да запази своите излияния за себе си и сам да се утешава, което всъщност беше най-сигурният начин за това.

Пък и всъщност коя мъка не би се стопила пред живописния път, който минаваше през тясна, дълбока и мрачна долина, където те вървяха по течението на лъкатушна река, побеляла от пяна и тътнеща като гръмотевица сред еловите горички, които я заобикаляха, спускайки се стръмно между двата бряга!

Тарасконските делегати вървяха и се оглеждаха с ужас, с богоговение; така са се чувствували спътниците на Синдбад Моряка, когато за пръв път са се озовали пред разните мангови дървета, пред пищната гигантска природа на бреговете на Индия. Познаващи досега само своите голи и каменисти планинички, тарасконците никога не бяха помисляли, че е възможно във високите планини да има събрани на едно място толкова дървета.

— А това още нищо не е… чакайте само да видите Юнгфрау! — говореше П. К. А., като се наслаждаваше на тяхното изумление и чувствуваше как израства в очите им.

В същото време, сякаш за да се оживи декорът, да се смекчи суровата нотка, те срещаха по пътя си кавалкади, големи коли, от чиито прозорчета се развяваха воали и любопитни лица надничаха да разгледат делегацията, сплотена около своя вожд; от време на време се мяркаха сергии с изложени по тях дреболии, изработени от дърво, а край пътя, сериозни, със сламени шапки с панделки и в пъстри поли, стояха момиченца, които пееха на три гласа и предлагаха букетчета от малини и еделвайс. Понякога алпийски рог изпращаше в планините своя меланхоличен напев, силен и приповторен от планинските усои или заглъхващ бавно като облак, преминал в пара.

— Колко е хубаво, също като орган… — шепнеше Паскалон с овлажнели очи, в екстаз, като светец от стъклопис.

Екскурбаниес ревеше с пълно гърло, а ехото повтаряше колкото може по-дълго неговия тарасконски вик:

— Ха! Ха! Ха! Айде да шмим!

Но след двучасов ход сред еднообразния декор, сред сякаш нарочно подредения зелено-син пейзаж с ледници в дъното и музика като от пеещ часовник, те се умориха. Грохотът на потоците, тригласните песни, търговците на дървени резби, малките цветопродавачки започнаха да стават непоносими на нашите герои и особено влагата, мъглата в дълбините на туй планинско гърло, мократа почва, обраснала с водни растения, където никога не проникваше слънце.

— Тук човек като нищо може да пипне някой плеврит — каза Бравида, вдигайки яката на жакета си.

После към всичко се примесиха умората, гладът, лошото настроение. Не виждаха никъде странноприемница; а Екскурбаниес и Бравида, които се бяха натъпкали с малини, започнаха ужасно да се измъчват. Дори Паскалон, този ангел, натоварен не само със знамето, но и с раницата и алпенщоците, от които другите подло се освобождаваха, като му ги прехвърляха, дори Паскалон беше загубил веселото си настроение и не подскачаше вече жизнерадостно.

На един от завоите на пътя, когато преминаваха Лучин по един от покритите мостове, каквито се строят в краища, където има големи снежни преспи, ги посрещна страхотен рев на рог:

— А, стига бе!… Стига!… — изрева ужасена делегацията.

Някакъв човек, същински великан, застанал като в засада край пътя, държеше огромна борова тръба, спускаща се чак до земята и завършваща с резонатор, което придаваше на този доисторически инструмент звучността на артилерийско оръдие.

— Попитайте го не знае ли наблизо някоя гостоприемница — каза председателят на Екскурбаниес, който с огромно самочувствие и съвсем малък речник в джоба се переше, че е преводач на делегацията, откакто бяха влезли в немска Швейцария.

Но още преди да извади той своя речник, тръбачът отговори на много добър френски:

— Гостоприемница ли търсите, господа?… Разбира се, че има. „Преданата дива коза“ е много близо, позволете ми да ви заведа.

И докато вървяха, той им обясни, че е живял дълги години в Париж, бил търговски посредник на ъгъла на улица Вивиен.

„Още един от Компанията, дявол да го вземе!“ — помисли си Тартарен, но остави приятелите си в неведение. Колегата на Бомпар всъщност много им помогна, защото въпреки табелата на френски, собствениците на „Преданата дива коза“ говореха само на някакво отвратително немско наречие.

Скоро след това членовете на тарасконската делегация, насядали край огромни омлети с картофки, си възвърнаха силите и доброто настроение, необходими за южняците като слънцето на тяхната страна. Пиха здраво, ядоха обилно. След много тостове за председателя и за неговото изкачване, Тартарен, на когото още като пристигнаха, му се прииска да узнае нещо за надписа на кръчмата, запита тръбача, похапващ си в едно кътче на същата зала.

— Значи, тук имате диви кози?… Аз пък мислех, че вече не съществуват в Швейцария.

Човекът премигна и отговори:

— Няма ги много, но все пак бихте могли да видите някоя и друга.

— Прищя му се да постреля, тъй де! — извика възторжено Паскалон. — Председателят удря право в целта.

Тартарен изказа съжаление, че не си е донесъл карабината.

— Почакайте, ще поговоря със съдържателя — предложи тръбачът.

Оказа се, че съдържателят е стар ловец на диви кози; той предложи пушката си, барут, сачми и дори да отведе господата до едно подходящо за лов място.

— Напред, хайде! — извика Тартарен, отстъпвайки на своите алпинисти, щастливи, че вождът им ще блесне с ловкостта си. В края на краищата едно малко закъснение; Юнгфрау можеше да почака, какво пък толкова!…

Те излязоха през задния вход на гостоприемницата и щом преминаха през дървената портичка на овощната градина, не по-голяма от градинката на някой началник-гара, се озоваха в дълбока планинска теснина с пропасти от двете страни, обрасли с борове и къпинаци.

Съдържателят ги беше изпреварил и тарасконците го видяха високо горе — той размахваше ръце и хвърляше камъни, очевидно за да накара животното да стане. Много трудно беше да се стигне до него по каменистите и стръмни склонове, особено пък за хора, които бяха станали току-що от масата и нямаха навик да се катерят като нашите чудесни тарасконски алпинисти. На всичко отгоре въздухът беше тежък, предвещаваше буря, вятърът носеше бавно облаци по върховете, извисили се, кажи-речи, над главите им.

— Дявол! — охкаше Бравида.

Екскурбаниес ръмжеше:

— Ай да му се не види!

— Извинявайте, ама дето се казва… — блееше кроткият Паскалон.

Внезапно водачът им направи мълчаливо знак да не говорят и да не шумят.

— С оръжие в ръка не се разговаря — заяви Тартарен Тарасконски строго и всички се подчиниха, макар единствен председателят да беше въоръжен.

Те останаха там прави, сдържащи дъха си. Изведнъж Паскалон извика:

— Я! Ето я козата, я!

На сто метра над тях, с наперени рога, със светлорижава козина, събрала четирите си крака в края на една скала, се открояваше, сякаш издялана от дърво, красива коза, която ги гледаше без никакъв страх. Тартарен грижливо се прицели, както му беше навикът, и тъкмо щеше да стреля, козата изчезна.

— Вие сте виновен… — каза командирът на Паскалон. — Вие изсвистяхте и тя се уплаши.

— Аз ли съм изсвистял?

— Е, тогава сигурно е бил Спиридион…

— Хайде де, нищо подобно!

И все пак бяха чули едно рязко, продължително изсвистяване. Председателят ги успокои, като им разказа, че дивата коза, щом усети приближаването на неприятел, издава рязък и продължителен сигнал с ноздрите си. Този дявол Тартарен познаваше основно лова на кози, както всички видове лов, ей! Повикани от водача, те отново тръгнаха на път; но склонът ставаше все по-стръмен скалите все по-отвесни, пропасти зееха отляво и отдясно. Тартарен вървеше начело и непрекъснато се обръщаше да подпомага приятелите си, като им подаваше ръка или карабината си.

— Ръката, ръката, ако нямате нищо против — казваше храбрият Бравида, който много се страхуваше от заредени оръжия.

Нов знак на водача, ново спиране на делегацията, всички вдигнаха глави и се загледаха нагоре.

— Капна ми една капка — промърмори силно обезпокоен Командира.

В същия миг се разнесе гръмотевица, а още по-мощно от гръмотевицата екна гласът на Екскурбаниес:

— Внимание, Тартарен!

Козата подскочи съвсем близо до тях, плъзна се по склона като златиста светлина, прекалено бързо, за да може Тартарен да се прицели, но не толкова бързо, така че всички чуха как изсвистя през ноздрите си.

— Ей сега ще й видя сметката, дявол да я вземе! — извика председателят, но делегатите се възпротивиха.

Екскурбаниес дори го запита твърде кисело дали не смята да ги изтреби всичките.

— Скъпи учи-чи-чителю — изблея срамежливо Паскалон, — чувал съм да разправят, че когато притиснат козата до пропастите, тя се нахвърля на ловеца и става опасна.

— Тогава да не я притискаме! — каза Бравида страшно и кривна войнствено каскета си.

Тартарен ги нарече мокри кокошки. Но внезапно, в разгара на спора, ги обви гъста влажна мъгла, която миришеше на сяра, и те започнаха да се търсят и да се викат:

— Ей, Тартарен!

— Вие ли сте, Пласид?

— Учи-чи-телю!

— Спокойствие, спокойствие!

Настъпи истинска паника. После вятърът налетя, същински вихър, разкъса облака и го отнесе като воал над къпините, проблесна зигзагообразна светкавица и едновременно с нея страшен гръм изтрещя в краката на нашите пътешественици.

— Каскетът ми! — извика Спиридион, на когото бурята беше отнесла шапката, косите му бяха щръкнали и в тях пукаха електрически искри.

Бяха попаднали в центъра на бурята, в ковачницата на самия Вулкан. Бравида пръв хукна да бяга колкото може по-бързо; останалите се хвърлиха подир него, но един вик на П. К. А., който мислеше за всичко, ги задържа.

— Нещастници, пазете се от мълнията!…

Всъщност работата беше, че дори да не съществуваше реалната опасност, за която той ги предупреждаваше, беше просто невъзможно да се спуснат по стръмните склонове, издълбани и превърнати в порои, във водопади, през цялата тая вода, която се изливаше от небето. Завръщането бе ужасно, вървяха бавно под проливния дъжд сред мълнии, съпроводени от гръмотевици, плъзгаха се, падаха, спираха. Паскалон се кръстеше и призоваваше високо като в Тараскон: „Света Марта, света Елена, света Мария Магдалена!“, Ескурбаниес ругаеше: „Мръсна работа!“, а вървящият в ариергарда Бравида все се обръщаше и питаше неспокойно:

— Кой, дявол да го вземе, върви зад нас?… Свисти, галопира, после се спира…

Мисълта за побеснялата коза, която се хвърля върху ловците, не излизаше от главата на стария воин. Съвсем тихичко, за да не изплаши другите, той сподели страховете си с Тартарен, който храбро зае неговото място в ариергарда и закрачи с гордо вдигната глава, измокрен до кости, с безмълвната решителност, породена от съзнанието за неизбежната опасност. Чак когато влязоха в гостоприемницата, когато видя скъпите си алпинисти на завет, да се разтриват и сушат край огромната кахлена печка в залата на първия етаж, където се разнасяше уханието на поръчания грог, председателят усети, че трепери и заяви пребледнял:

— Нещо май не ми е добре…

„Нещо май не ми е добре“ — израз страшен и зловещ по своята неопределеност и краткост, означава за тарасконците много неща: чума, холера, жълти трески, туберкулоза, паралич, разни болести, от които тарасконецът се смята засегнат при най-леко неразположение.

Тартарен нещо не беше добре! И дума не можеше да става да потеглят и делегацията мечтаеше вече само за почивка. Бързо затоплиха леглото, поръчаха греяно вино и след втората чаша председателят почувствува как по цялото му отпуснато тяло се разлива благодат и нещо сякаш го пощипва — добро предзнаменование. Пъхнал две възглавници под гърба си, с пух на краката, сложил плетената си шапка като шлем на главата, той се разтопяваше от сладостно блаженство, заслушан в ръмженето на бурята, вдъхващ приятния мирис на бор сред селската стая с дървени стени и залостени прозорчета, загледан в скъпите си алпинисти, суетящи се около леглото му с чаша в ръка, накачулени с покривки за легла, завеси, килими, придаващи още по-странен вид на галските им, сарацински и римски физиономии, докато дрехите им димяха край печката. Забравяйки за себе си, Тартарен ги питаше загрижено:

— Как сте, Пласид?… Спиридион, май не ви е добре?

Не, Спиридион вече бил добре; всичко му минало, като видял, че председателят е болен. Бравида, който знаеше поговорки от своя край за всеки случай, добави цинично:

— Чуждото зло, твое добро.

После си поговориха за лов, разпалиха се при спомена за някои опасни положения, когато животното се беше обърнало разярено към тях, и без да се наговарят да лъжат, те съвсем простодушно започнаха да изплитат историята, която щяха да разкажат, като се върнат вкъщи.

Внезапно в стаята изплашено се втурна Паскалон, който беше слязъл долу да донесе нова порция грог — голата му ръка се подаваше срамежливо изпод завесата със сини цветчета, също като ръката на Полийокт. Той остана цяла секунда безмълвно, докато най-сетне успя да каже съвсем тихо и задавено:

— Козата!… Козата!…

— Какво козата?

— Тя е в кухнята… Грее се…

— Хайде бе…

— Шегуваш се!

— Идете да видите, Пласид.

Бравида се колебаеше. Екскурбаниес слезе на пръсти, после почти веднага се върна страшно смутен… Това вече беше прекалено!… Козата пиела топло вино.

Заслужило си го беше горкото животно, след като така лудо бе търчало из планината, ту гонено, ту викано от господаря си, който обикновено се задоволяваше да покаже с него няколко фокуса в залата, за да видят пътниците колко лесно се поддава на дресировка.

— Нечувано! — възкликна Бравида, без вече нищо да разбира.

А в това време Тартарен нахлупи чак до очите си вълнения шлем, за да скрие от приятелите си добродушната насмешка, която все по-често и по-често проблясваше в тях, като откриваше на всяка крачка в разните ефекти и статисти безопасната Швейцария на Бомпар.