Алфонс Доде
Тартарен в Алпите (10) (Нови подвизи на тарасконския герой)

X
Покоряването на Юнгфрау. „Ей, бикове!“ Котките „Кенеди“ не ги бива за нищо, спиртника също. Поява на маскирани хора в хижата на алпийския клуб. Председателят пада в пропастта. Там по върховете губи очилата си! Тартарен се превръща в бог.

Тази сутрин в хотел „Белвю“ на Малката Шайдек имаше голям наплив от туристи. Въпреки дъжда и вятъра бяха сложили маси отвън на завет на верандата, сред купчини алпенщоци, манерки, далекогледи, часовници с кукувички, така че туристите можеха, докато похапват, да съзерцават вляво чудната Гринделвалдска долина на две хиляди метра под тях, вдясно — Лаутербрунен, а насреща, сякаш на разстояние не повече от пушечен изстрел, чистите величествени склонове на Юнгфрау, нейните фирнови поля, ледниците й, цялата тази искряща белота, която озаряваше околността и правеше чашите още по-прозрачни, а покривките на масите още по-бели.

Но от известно време вниманието на всички беше привлечено от шумна група брадати мъже, които бяха пристигнали кой на кон, кой на муле, кой на магаре, а някои даже на носилки и сега се готвеха да се изкачат на върха след обилна закуска и шумно оживление — пълна противоположност на скучните и тържествени физиономии на оризолюбците и сливолюбците, събрани на Малката Шайдек и сред които имаше такива важни клечки като: лорд Чипъндайл, белгийския сенатор със семейството си, австро-унгарския дипломат и някои други. Можеше дори да се помисли, че тези насядали заедно брадати мъже се готвят дружно да се изкачат на върха, защото всеки от тях проверяваше поотделно приготовленията; те ставаха, сновяха, даваха нареждане на водачите, преглеждаха провизиите и се викаха гръмогласно от единия до другия край на терасата:

— Хей, Пласид, проверете в раницата ли е купата!

— И не забравяйте спиртника, да му се не види макар!

Едва пред самото отпътуване се разбра, че от всички тях ще се изкачи един-единствен човек, ама какъв!

— Е, момчета, готови ли сме? — запита добродушният Тартарен с тържествуващ и радостен глас, в които не се долавяше и сянка от безпокойство пред опасностите на пътешествието, тъй като и последните му съмнения, отнасящи се до швейцарските сделки, се бяха разсеяли тази сутрин, когато беше видял пред двата ледника на Гринделвалд по една каса с гишета и желязна въртележка с надпис: „Вход за ледника — един франк и петдесет сантима“.

Така че той можеше да се наслаждава без страх на тържественото изпращане, да вкусва радостта, че го гледат, завиждат му, възхищават се от него всичките тези безочливи, ниско подстригани като момчета малки мис, които се подиграваха тъй мило с него в „Риги-Кулм“, а сега умираха от възторг, като сравняваха дребния човек с огромната планина, по която той щеше да се изкачи. Една рисуваше портрета му в албума си, друга смяташе, че е чест за нея да докосне алпенщока му.

— Шимпейнско!… Шимпейнско!… — извика изведнъж мрачният върлинест англичанин с керемиденочервено лице, като се приближи с чаша и бутилка в ръце, а после, след като се чукна с героя, се представи:

— Лорд Чипъндайл, сър, а вие?

— Тартарен Тарасконски.

— О, йес, Тартрайн, много хубаво име за кон — каза лордът, който очевидно беше заклет спортсмен отвъд Ламанш.

Австро-унгарският дипломат също дойде да стисне ръка на алпиниста с двете си ръце в ръкавици без пръсти, спомняйки си смътно, че го е виждал някъде.

— Много ми е приятно!… Много ми е приятно!… — изпелтечи той няколко пъти и като се чудеше какво още да каже, добави: — Поздравете съпругата си — светска фраза, която винаги пробутваше, когато се представяше.

Но водачите губеха търпение, трябваше да стигнат вечерта до хижата на Алпийския клуб, където се преспиваше след първия етап. Нямаше нито минута за губене. Тартарен ги разбра, направи общ поклон, усмихна се бащински на лукавите мис, а после извика гръмко:

— Паскалон, знамето!

Знамето се развя, южняците свалиха шапки, тъй като в Тараскон си умират да театралничат, и под нестихващите викове: „Да живее председателят!… Да живее Тартарен!… Ха!… Ха!… Ха!… Айде да шмим!“ колоната се люшна с двамата водачи начело, носещи раницата, провизиите и наръчи дърва, след тях — Паскалон със знамето и най-сетне П. К. А. и делегатите, които трябваше да го придружат до ледника Гуги. Това шествие с развяващото се от вятъра знаме във влажното подножие на ледника, по неговите голи и заснежени гребени смътно напомняше селска процесия за поменуване на покойниците.

Изведнъж командирът уплашено извика:

— Ей, бикове!

Действително бикове щипеха ниската трева в падинките. Бившият военен не можеше да се пребори със страха си и да овладее нервите си пред тези животни и понеже нямаше как да го оставят сам, делегацията трябваше да спре. Паскалон подаде знамето на един от водачите; последна прегръдка, набързо изречени препоръки, всички погледи обаче бяха вторачени в биковете.

— Е, хайде, довиждане!

— И бъдете внимателен най-вече!

И те се разделиха. Да предложат на председателя да го придружат — такова нещо и през ум не им мина, прекалено високо беше, дявол да го вземе! Колкото повече се приближаваха, толкова по-огромна ставаше планината, толкова по-дълбоки пропастите, а върховете бяха като настръхнали в този бял хаос, който сигурно беше непроходим. По-добре да наблюдават изкачването от Шайдек.

Естествено през целия си живот председателят на Клуба на алпинистите не беше стъпвал върху ледник. Нищо подобно нямаше в малките тарасконски планини, ухаещи и сухи като пакет с билки; и все пак склоновете на Гуги му напомняха нещо вече видяно, будеха спомени за лова в Прованс, в Камарг, край морето. Същата трева, която ставаше все по-ниска, по-опърлена, сякаш обжарена от огън. Тук-таме локви, малки блата с крехки тръстики, а по-нататък — морена като подвижна пясъчна дюна, счупени миди или купчина въглища, и в далечината ледникът на синьо-зелени талази, с бели гребени, застинали като безмълвни, замръзнали вълни. Вятърът, който духаше оттам, леден и свистящ, пронизваше и носеше здрава свежест също както морският бриз.

— Не, благодаря… Аз си имам котки — каза Тартарен на водача, който му предлагаше вълнени чорапи, за да ги нахлузи на обувките си. — Котки „Кенеди“, усъвършенствувани и много удобни…

Той викаше, сякаш говори на глух, за да бъде по-добре разбран от Кристиан Инебнит, който знаеше френски не по-зле от приятеля си Кауфман; в същото време, седнал на морената, нашият герой връзваше с каиши трите огромни железни шипа. Сто пъти беше проверявал котките „Кенеди“ в градината с баобаба, но въпреки това ефектът беше съвсем неочакван. Под неговата тежест те се забиха в леда така силно, че всички опити да ги измъкне бяха напразни. И ето че Тартарен беше прикован към земята, потеше се, ругаеше, размахваше ръце и алпенщок и в края на краищата отчаян, се видя принуден да извика водачите, които бяха минали напред, убедени, че имат работа с опитен алпинист.

Понеже беше невъзможно да го „изкоренят“ от земята, трябваше да развържат ремъците и да ги оставят в леда, а да ги заместят с чифт плетени чорапи, с които председателят продължи доста трудния и уморителен път. Непривикнал да ходи с бастун, той му се пречкаше в краката, железният връх се плъзгаше, повличаше го, когато се облегнеше по-силно; опита се да се опира на ледосекача, още по-мъчна работа; сякаш гонени от вкаменяваща развихрена буря, вълните на ледника ставаха все по-мощни.

Всъщност привидна вкамененост, защото се чуваше глухо трещене, чудовищно боботене и огромни ледени късове се разместваха бавно като отделните части на декор, показвайки, че вътре в тази неподвижна маса има живот, вилнеят коварни стихии; и пред очите на нашия алпинист на разстояние колкото да протегне алпенщока си, се образуваха пропасти, бездънни кладенци, където безкрай се сипеха ледени парчета. Нашият герой падаше непрекъснато, веднъж дори пропадна до кръста в една от зеленикавите дупки — удържа се само благодарение на широките си рамене.

Като го гледаха колко е несръчен и в същото време спокоен и сигурен в себе си, засмян, пееш, размахващ ръце, както преди малко на закуската, водачите си мислеха, че швейцарското шампанско му е завъртяло главата. Можеха ли да си представят нещо друго за един председател на Алпийски клуб, такъв известен катерач, за когото приятелите му възклицаваха възторжено с широк жест: „Охо!“. Уловили го под ръка от двете страни с почтителната непреклонност на полицаи, които вкарват в колата някой малко попрепил богаташки син, те се опитваха с междуметия и знаци да го вразумят, като му покажат опасностите на пътя, да му обяснят колко необходимо е да стигнат до хижата преди нощта; заплашваха го с пропастите, със студа, с лавините. И с ледосекачите си му показваха огромните ледени планини, ослепително светещите, извисени до небето и надвиснали над тях фирнови стени.

Но добродушният Тартарен само се шегуваше с всичко това.

— Хайде де, пропастите! У-у-у, лавините…

И избухваше в смях, намигаше, сбутваше ги с лакти в ребрата — един вид, друг път ще го подведат, нали му е известна тайната на цялата тая комедия.

Водачите също се развеселиха от жизнерадостните тарасконски песнички и когато се спряха за малко на един устойчив блок, където господинът можеше да си поеме дъх за минутка, те извикаха „хойларипи“, както е обичаят в Швейцария, но не много силно от страх пред лавините и без много да се бавят, защото времето напредваше. Усещаше се, че нощта наближава — застуди се и най-вече странно потъмняха всичките тези снегове и ледове, струпани, надвиснали една над друга грамади, които дори при забулено небе преливаха във всички цветове на дъгата; но които, щом денят угасна и отлетя към бягащите върхове, добиха бледите призрачни очертания на лунния свят. Сумрачна белота, мраз, безмълвие, същинска смърт. И добродушният Тартарен въпреки своето оживление и сърдечен плам започна да губи жизнерадостта си, когато далечен птичи крясък, зов на „снежна яребица“ неочаквано отекна в пустошта и му припомни нажежена от слънце равнина под огненочервен залез и тарасконските ловци, насядали върху празните ловджийски чанти, бършещи потните си чела под прозирната сянка на маслиново дръвче. Този спомен го ободри.

В това време Кауфман му показа над тях нещо, което приличаше на наръч дърва върху снега.

— Die Hutte.^[1]

Това беше хижата. Сякаш щяха да я достигнат с няколко разкрача, но се наложи да вървят още половин час. Един от водачите ги изпревари, за да запали огън. Нощта беше се спуснала, пронизващ вятър бръснеше вкочанясалата земя; и Тартарен, който вече не можеше да проумее нищо, здраво подкрепян от другия планинар, се спъваше, подскачаше без нито една суха нишка по него въпреки спадането на температурата. Изведнъж на няколко крачки пред тях избликна пламък, долетя приятен мирис на супа с чесън.

Бяха пристигнали.

Нищо по-първобитно от тези места за престой в планината, скалъпени грижовно от Швейцарския алпийски клуб. Една-единствена стая с наклонен дървен нар, служещ за легло, заемаше почти цялото пространство, а в другия край бяха огнището, дълга маса и пейки, заковани за пода. Трапезата вече беше сложена, три канчета, калаени лъжици, спиртник за кафето, две отворени чикагски консерви. Вечерята страшно се услади на Тартарен, макар че парата от чесновата супа още повече сгъстяваше въздуха в помещението, а прословутият патентован спиртник, на който уж можело да се свари литър кафе за три минути, отказа да проработи.

След десерта Тартарен запя. Това беше единственият начин да разговаря с водачите си. Изпя им песни от своя край: „Тараска“, „Момичетата от Авиньон“. Водачите му отговориха също с местни песни на някакво немско наречие: „Mi Vater isch en Appenzeller… aou… aou…“^[2]. Славни мъже, с резки и груби черти, сякаш изваяни от скала, с гъсти бради, покрили като мъх набраздените им лица, със светли очи, привикнали да се взират в простора, като очите на моряците. И усещането за простор и близост с морето, което Тартарен преди малко беше изпитал в подножието на Гуги, отново го овладя, докато седеше срещу тези ледникови моряци в тясната ниска и задимена хижа, същинска корабна каюта, под капките разтопен от топлината сняг на покрива, под силните пристъпи на вятъра, налитащ на хижата като водопад, разтърсващ всичко и под чиито пориви изведнъж замираше в безмерно, чудовищно мълчание, сякаш настъпваше краят на света.

Привършваха вечерята, когато по замръзналата земя се разнесоха тежки стъпки, чуха се гласове. Силни удари разтърсиха вратата. Тартарен, силно развълнуван, погледна водачите си… Нощно нападение на тези висоти!… Ударите се усилиха.

— Кой е там? — извика героят, като улови ледосекача. Но в хижата вече бяха нахлули двама огромни янки, облечени в бели шлиферни дрехи, пропити от пот и сняг, а след тях влязоха и водачи, носачи, цял керван, който се изкачваше на Юнгфрау.

— Добре дошли, милорди — каза тарасконецът, като направи широк гостоприемен жест.

Но милордите нямаха нужда от неговата покана, за да се настанят с всички удобства. Само за миг масата беше превзета и чиниите, канчетата и лъжиците се озоваха в топлата вода, за да си послужат с тях новодошлите според правилата, установени във всички алпийски хижи; обущата на милордите димяха вече край печката, докато те, пъхнали краката си в слама, се разполагаха край чесновата супа, приготвена за втори път.

Американците бяха баща и син, двама червенокоси великани с грубите волеви черти на пионерите. Единият от тях, по-възрастният, беше с подпухнало, загоряло, напукано лице и с широко отворени съвсем бели очи; скоро, като го видя как колебливо опипва, за да намери лъжицата и канчето, и забеляза колко грижлив е към него синът му, Тартарен разбра, че това е прословутият сляп алпинист, за когото му бяха говорили в хотел „Белвю“, пък той не беше повярвал — знаменит катерач през своята младост, който въпреки шейсетте си години и недъга си пак изминавал някогашните пътища със сина си. Той беше се изкачил вече на Ветерхорн и на Юнгфрау и се готвеше да стъпи на Сервен и Монблан, твърдейки, че въздухът по върховете, студеният, дъхащ на сняг въздух му доставя неизразима радост и му възвръща загубената сила.

— И все пак — запита Тартарен един от носачите, тъй като янките не бяха общителни и отговаряха само с „yes“ и „no“ на всички негови подкачания, — и все пак, като не вижда, как се оправя по опасните пътища?

— О, той стъпва като истински планинец, пък и синът му е с него и от време на време му поставя крака там, където е нужно… Така или иначе, досега не е имало нещастен случай с него.

— Още повече че нещастните случаи тук не са кой знае колко страшни, а?

И Тартарен се усмихна съучастнически на озадачения носач, тъй като тарасконецът все повече и повече се убеждаваше, че „всичко това е една голяма шега“ и той се изтегна на дъските, зави се с одеялото, нахлупи вълнения шлем до очите си и заспа въпреки светлината, шума, дима на лулите и миризмата на чесън.

— Госдине!… Госдине!…

Единият от водачите го разтърсваше да тръгват, а другият наливаше врящото кафе в канчетата. Докато Тартарен си пробиваше път към масата и към вратата, разнесоха се ругатни и хъркане на спящи. И изведнъж той се озова навън, сграбчен от студа, зашеметен от приказната лунна светлина над белите покривки, над замръзналите водопади, където сянката на върховете, на стръмнините, на ледените блокове се открояваше тъмна и плътна. Това вече не беше искрящият хаос от следобеда, нито бледите хълмове със сиви вечерни очертания, а истински разрушен град с мрачни улички, с тайнствени задънени сокаци, с подозрителни кътчета между мраморните паметници и изронените развалини, мъртъв град с широки безлюдни площади.

Два часът! Ако вървяха бързо, можеха да стигнат горе по обед.

— Хайде бе! — каза П. К. А. весело и се хвърли напред като на щурм.

Но водачите му го спряха: трябваше да се завържат заради опасните преходи.

— Аха, тъй де, да се завържем ли?… Щом ви е приятно…

Кристиан Инебнит застана начело и отпусна три метра въже между себе си и Тартарен, който беше отделен на същото разстояние от втория водач, натоварен с провизиите и знамето. Тарасконецът се чувствуваше по-добре, отколкото вечерта. И наистина сега той напълно се беше убедил, че всичко е на шега, и не придаваше никакво значение на трудностите на пътя — ако можеше да се нарече път страшният леден гребен, по който те вървяха предпазливо, гребен, широк няколко сантиметра и толкова хлъзгав, че Кристиан трябваше да издълбава с ледосекача си стъпала по него.

Линията на гребена искреше между две дълбоки пропасти. Но да не мислите, че Тартарен се страхуваше, и дума да не става! Само го полазиха лекичко мравки, както, да речем, новопосветения масон при първите изпитания. Той стъпваше много внимателно в дупките, издълбани от водача начело, и правеше всичко, което го виждаше да прави, така спокоен, както в своята градинка с баобаба, когато се упражняваше по перилото на басейна за голям ужас на червените рибки. В един миг гребенът толкова се стесни, че трябваше да го яхне и макар да се придвижваха бавно, помагайки си с ръце, страхотен гръм отекна вдясно под тях.

— Лавина — каза Инебнит и застина, докато заглъхна ехото, безкрай повтаряно и толкова мощно, че изпълни цялото небе и накрая се изля в низ от гръмотевици, които постепенно стихнаха и замряха. И отново тишина, която покри всичко като саван.

Когато преминаха гребена, те тръгнаха по не особено стръмен склон, посипан с ледников сняг, но безкрайно дълъг. Катереха се повече от час, когато тънка розова черта обрисува върховете високо, високо над главите им. Зазоряваше се. Като истински южняк, враг на тъмнината, Тартарен запя жизнерадостната си песен:

Ясно слънце на Прованса,

със мистрала си дружина…

Рязко дръпване на въжето пред него и зад него го спря посред куплета.

— Шт!… Шт!… — зашепна му Инебнит, като му показа с ледосекача си заплашителната линия на огромните разбунени ледени блокове с неустойчиви основи, които и при най-малкото разтърсване можеха да се раздвижат и да се срутят. Но на тарасконеца не му минаваха такива номера; не на него тези шеги! И той пак запя с все гърло:

… смучеш яко от Дюранса,

сякаш тя е руйно вино.

Водачите, като видяха, че няма да могат да удържат разгорещения певец, направиха голям завой, за да се отдалечат от ледените блокове, и скоро пред тях зина огромна цепнатина, по зеленикавите стени на която към дъното се спускаха първите мимолетни слънчеви лъчи. Над нея минаваше тъй нареченият „снежен мост“, толкова тесен и толкова слаб, че още при първата стъпка се срути сред вихрушка от бял прах, като повлече първия водач и Тартарен — те увиснаха на въжето, задържано от Родолф Кауфман, втория водач; като истински планинар, той заби с всички сили своя ледосекач дълбоко в леда. Но макар да задържа двамата мъже над пропастта, не успя да ги изтегли, затова остана приклекнал, със стиснати зъби, с опънати мускули, твърде далеч от пропастта, за да види какво става в нея.

Отначало зашеметен от падането и заслепен от снега, Тартарен размахваше ръце и крака машинално, като повредена марионетка. После се задържа с помощта на въжето и увисна над пропастта с нос, кажи-речи, забит е ледената стена, която облъхваше с дъха си, съвсем в позата на водопроводчик, който запоява водосточна тръба. Виждаше как над него избледнява небето и угасват последните звезди, а под него зееше пропастта, потънала в непроницаем мрак, откъдето лъхаше студ.

Много скоро обаче той се съвзе от първото сътресение, възвърна си обичайната самоувереност, доброто настроение.

— Хей, вие горе, татко Кауфман, да не ни оставите да плесенясаме тук, а? Става течение, пък и това проклето въже ми прерязва кръста.

Кауфман не можеше да му отговори; ако престанеше да стиска зъби, щеше да загуби сили. Но Инебнит му извика от дълбините:

— Госдине, госдине, ледосекача!… — защото неговият ледосекач се беше загубил при падането; и тежкият ледосекач премина от ръцете на Тартарен в ръцете на водача; трудна работа поради разстоянието, което ги разделяше, както висяха двамата във въздуха; планинарят издяла в леда стъпалца и се вкопчи в тях с крака и ръце.

Така тежестта, увиснала на въжето, се намали наполовина, и Родолф Кауфман, мерейки силите си с безкрайна предпазливост, започна да издърпва с въжето към себе си председателя, чийто тарасконски каскет беше изчезнал в пропастта. Инебнит също се изкачи след тях и двамата планинари си размениха няколко кратки фрази, каквито си казват несловоохотливите хора, когато голямата опасност вече е минала; те още бяха развълнувани, разтреперани от напрежението. Тартарен им подаде манерката си с кирш, за да ги подкрепи. Той изглеждаше добре разположен и спокоен и като се поразкърши, започна да потропва в такт с крака и си затананика за почуда на изумените водачи.

— Храбър, храбър францозе — повтаряше Кауфман, като го потупваше по рамото.

А Тартарен му отговори с добродушния си смях:

— Шегаджия, знаех си аз, че няма никаква опасност…

Откак свят светува, никой водач не беше виждал такъв алпинист.

Отново тръгнаха на път, закатериха се по нещо като огромна ледена стена, висока шест до осемстотин метра, в която дълбаеха стъпало по стъпало, и това им отнемаше много време. Тарасконският герой започваше да губи сили под лъчите на яркото слънце, от което цялата тази белота искреше и страшно уморяваше очите му, тъй като беше загубил очилата си в пропастта. Скоро го обзе страшна слабост, пристъп на планинска болест, която има същите симптоми като морската болест. С премазан гръб, с празна глава, с омекнали крака, той започна да не отмерва стъпките си и водачите му трябваше да го подхванат здраво от двете страни както предната вечер, да го поддържат, да го извлекат догоре по ледената стена. Сто метра ги отделяха от връх Юнгфрау; но колкото и твърд и устойчив да беше снегът, колкото и лек да беше пътят, този последен преход им отне безкрайно дълго време, а П. К. А. все повече се уморяваше и се задъхваше.

Изведнъж планинарите го пуснаха, размахаха шапки и започнаха възторжено да викат „хойларипи“. Бяха пристигнали. Тази точка в девствения простор, този бял, леко заоблен гребен, беше крайната цел, а за добродушния Тартарен краят на сомнамбулското вцепеняване, в което се носеше от един час.

— Шайдек! Шайдек! — викаха водачите, като му сочеха далеч долу на едно плато, обрасло в зеленина, изплуващо от мъглите на долината, хотел „Белвю“, не по-голям от зарче.

В пространството между тях и хотела се разкриваше възхитителна панорама, низ от позлатени снежни поля, обагрени в оранжево от слънчевите лъчи, или тъмносини и студени струпвания на чудновато изваяни ледове — като стрели, игли, гребени, гигантски гърбици, сякаш там долу бяха заспали мастодонти или мегатериуми. Всички цветове на дъгата играеха и трептяха, събираха се в леглото на необятни ледници, спускащи своите неподвижни водопади, кръстосани от други по-малки замръзнали порои, чиито по-блестящи и по-гладки повърхности ставаха ослепителни, когато топлите слънчеви лъчи ги разтопяваха. Но на голяма височина това искрящо сияние се уталожваше, тук плуваше спокойна звездна студена светлина, сред бялата пустиня със загадъчни дипли цареше тишина и самота — Тартарен усети как го побиват тръпки.

Откъм хотела долетяха лек дим, глухи гърмежи. Бяха ги видели, гърмяха в тяхна чест с топ и мисълта, че го гледат, че неговите алпинисти, младите мис, именитите оризолюбци и сливолюбци са сега там, с насочени към него бинокли, припомни на Тартарен величието на неговата задача. О, тарасконско знаме, той ще те вземе от ръцете на водача, ще те развее два-три пъти! После, като заби ледосекача си в снега, той седна величествено на дръжката със знаме в ръка, с лице към публиката. Не знаеше, че тук светлинните лъчи се пречупват — явление, често срещано по върховете, — и сега, застанал между слънцето и мъглите зад него, той се очерта на небето — гигантски Тартарен, набит и широкоплещест, с брада, щръкнала изпод шлема, подобен на онези скандинавски богове, изобразявани от легендата възседнали облаците.