Алфонс Доде
Тартарен в Алпите (6) (Нови подвизи на тарасконския герой)

VI
Проходът Брюниг. Тартарен попада в ръцете на нихилистите. Изчезването на един италиански тенор и на едно въже, произведено в Авиньон. Нови подвизи на ловеца на каскети. Бум! Бум!

— Качете се… Качете се де!

— Къде да се кача, да го вземат дяволите? Всичко е заето… Никъде не ме щат…

Действието се развиваше в самия край на Четирите кантона на брега на Алпанах, влажен и блатист като делта, където пощенските коли се събираха на кервани и поемаха туристите при слизането им от кораба, за да ги преведат през Брюниг.

От сутринта валеше ситен дъжд, като иглички; славният Тартарен, заплетен в своите снаряжения, блъскан от пощальони и митничари, търчеше от кола на кола, шумен и притеснителен като смешник-музикант по нашите панаири, който при всеки жест раздвижва някой ударен инструмент, тъпан, звънчета или чинели. От всички вратички го посрещаха с един и същ ужасен вик: „Заето!“, изръмжан неприветливо на всевъзможни езици, навсякъде едни и същи наежени, разперили се пътници, заели колкото може повече място и решени да не пуснат този опасен и шумен човек да се качи.

Нещастникът се потеше, задъхваше се, възклицаваше: „Да ви вземат мътните!“ и махаше отчаяно в отговор на нетърпеливите подвиквания от всички коли: „Да вървим!“, „All right^[1]!“, „Andiamo^[2]“, „Vorwartz!^[3]“, конете пръхтяха, кочияшите ругаеха. Най-сетне един от кондукторите, червендалест мъжага в униформа и плоска фуражка, се намеси, отвори насила вратичката на една полузакрита кола, бутна вътре Тартарен, просто го напъха като пакет и после застана прав и величествен до калника, протегнал ръка за trinkgeld^[4].

Унижен, бесен срещу хората от колата, които го приемаха manu militari^[5], Тартарен се правеше, че не ги забелязва, напъха портмонето по-дълбоко в джоба си, нагласи ледосекача до себе си, с подчертано лошо настроение, грубо, сякаш току-що бе слязъл от кораб, вървящ по рейса Дувър-Кале.

— Добър ден, господине… — каза един нежен, познат глас.

Той вдигна очи и остана зашеметен и ужасен пред хубавото заоблено розово личице на Соня, седнала срещу него, под гюрука на колата, където се беше настанил също така един висок младеж, увит в шалове и одеяла, изпод които се виждаше само мъртвешки бледото му чело, с надвиснали кичурчета коса, златна като рамките на очилата, скриващи късогледите му очи; несъмнено братът! С тях беше и едно трето лице, което Тартарен извънредно добре познаваше — Манилов, подпалвачът на Зимния дворец.

Соня, Манилов, чудесен капан за мишки!

Значи, тук, в този стръмен проход Брюниг, окръжен от бездни, бяха решили те да осъществят заплахата си. И в пристъп на внезапен, проблеснал като светкавица ужас, който му разкри на каква опасност е изложен, героят се видя проснат в някое каменисто усое, хвърлен от високите клони на някой дъб. Да бяга? Къде, как? Колите вече потегляха в редица под звуците на тръбата, а по вратите им се тълпяха рой деца, които предлагаха букетчета еделвайс. Изпадналият в ужас Тартарен вече се питаше дали да изчака, или да повали с един удар на алпенщока седналия до него казак; но размисли и реши, че е по-благоразумно да се въздържи. Вероятно тези хора щяха да го нападнат по-далеч, в някои по-безлюдни места; може би щеше да има време да слезе. Пък и намеренията им сега не му се виждаха толкова лоши. Соня нежно му се усмихваше с хубавите си тюркоазени очи, високият блед младеж любопитно го поглеждаше, а Манилов, очевидно добре настроен, учтиво се отдръпна, за да може той да смести чантата си. Дали не бяха разбрали грешката си, прочитайки в списъците на „Риги-Кулм“ славното име на Тартарен?… Той реши да провери това и с добродушна непринуденост започна:

— Каква приятна среща, мили млади хора… само че позволете ми да ви се представя… вие май, май не знаете с кого имате работа, докато аз прекрасно знам кои сте вие.

— Шт! — докосна с пръст устни (тя беше с шведски ръкавици) прелестната, усмихваща се Соня и му показа седнали на капрата до кочияша тенора с маншетите и другия млад русин, които се криеха под един чадър, смееха се и си приказваха на италиански.

Тартарен нито за миг не се поколеба в избора между полицая и нихилистите.

— Ама вие, значи, познавате този човек? — каза той тихо, като приближи лицето си до свежото личице на Соня и се огледа в нейните светли очи, които изведнъж станаха сурови и строги, когато тя му отговори утвърдително, притваряйки леко клепачи.

Героят потръпна, но като в театър; усети онова прелестно неспокойство, от което ви полазват тръпки, когато действието се завързва и човек се намества по-удобно на стола, за да слуша и да гледа по-добре. Сам той беше вън от тази игра и освободен от преживените през нощта мъки, които му бяха попречили да се наслади на швейцарското кафе, на меда и маслото и да се облакъти на парапета на корабната палуба, сега дишаше свободно, дълбоко, намираше, че животът е хубав и че тази мъничка рускиня е невъобразимо мила със своята пътна шапчица, със затворената до шията прилепнала блуза, очертаваща ръцете й и нейната тъничка, но извънредно изящна талия. Какво дете беше тя! Дете с чистия си звънък смях, с мъха по бузите, с милата грация, с която оправяше шала върху коленете на своя брат: „По-добре ли си?… Не ти ли е студено?“. Как да повярва човек, че тази ръчица, тъй нежна под кожената ръкавица, е имала сила и воля да убие човек!

Другите също не изглеждаха кръвожадни; всички се смееха най-непосредствено, болният малко по-сдържано и по-страдалчески, Манилов, под чиято гъста брада личеше, че е съвсем млад, шумно като ученик във ваканция — буйно и весело.

Третият спътник, когото наричаха Болибин и който разговаряше на капрата с италианеца, също здравата се забавляваше и често се обръщаше, за да превежда на своите приятели разказите на мнимия певец за неговите успехи в петербургската опера, за похожденията му, за копчетата за риза, които му били подарък от поклонничките му и на които имаше гравирани три ноти „Ла, до, ре“ — l’adore^[6]; тази игра на думи, повтаряна от цялата кола, предизвикваше такова веселие, че дори тенорът започна да се пъчи и да суче мустаците си с глупав и победоносен вид, поглеждайки Соня, и всичко бе до такава степен истинско, че Тартарен започна да се пита дали не пътува с най-обикновени туристи и със съвсем редовен тенор.

В това време колите с пълна скорост преминаваха мостове, пътуваха край малки езера, край потънали в цветя поля край окъпани от дъжда безлюдни овощни градини — беше неделя, срещаха селяни в празнични дрехи, жени с дълги плитки и със сребърни верижки. Пътят се виеше между дъбови и букови гори; при всеки завой една над друга се разкриваха прелестни гледки — реки, долини, където се извисяваха камбанарии, а в дъното под невидимото слънце искреше ослепително бял връх Финстераархорн.

Скоро пътят стана усоен и пуст. От едната страна — дълбоки сенки, безразборно поникнали по склона дървета, преплетени, криви, а сред тях бучеше разпенен планински поток; вдясно — огромна надвесена скала, като настръхнала от клоните, стърчащи в пукнатините й.

В колата вече никой не се смееше; всички гледаха, мъчеха се да открият къде завършва този гранитен тунел.

— Досущ като Атласките гори!… Все едно че сме там… — каза важно Тартарен, но тъй като никой не обърна внимание на забележката му, добави: — Разбира се, без рева на лъвовете.

— А вие чували ли сте ги как реват, господине? — запита Соня.

Дали е чувал рева на лъвовете, хайде де!… Любезно и снизходително усмихнат, той каза:

— Аз съм Тартарен Тарасконски, госпожице!…

Варвари с варварите им! Ако беше им казал: „Наричам се Дюпон“, щеше да е все същото. Те изобщо не знаеха името Тартарен.

Въпреки това той не се обиди и отговори на девойката, която го питаше дали се е уплашил от лъвския рев:

— Не, госпожице… Камилата под мен трепереше като трескава, а аз оглеждах примките си така спокойно, сякаш пред мен стоеше стадо крави… От разстояние ревът звучи горе-долу така!

За да даде на Соня точна представа, той изръмжа гръмогласно: „Хр-р-р!“, страшен рев, който се разнесе, повторен още по-силно от ехото от скала на скала. Конете се изправиха на задните си крака: във всички коли пътниците наскачаха от местата си, ужасени, зачудени какво ли е станало, какъв ли е този шум, когато изведнъж видяха алпиниста, тъй като полувдигнатият гюрук на колата не можеше да скрие шлема и стърчащите му снаряжения, и за кой ли път се запитаха: „Откъде се взе пък това говедо?“.

А той преспокойно продължаваше да разказва с подробности как трябва да бъде нападнат, убит и одран хищникът, описваше диамантената мушка, поставена на карабината му, за да се прицелва точно и през нощта. Девойката го слушаше наведена, внимателно, с леко трептящи ноздри.

— Разправят, че Бомбонел още ходел на лов — каза братът, — познавате ли го?

— Да — отговори Тартарен не особено възторжено, — той е сръчно момче… Виждали сме ги и по-добри…

Нали разбирате намека, тъй де! После той продължи малко тъжно:

— Да, да. Вълнуващи са засадите на големи хищници. Когато ги няма, пусто ти става в душата и няма с какво да запълниш тази пустота.

Тук Манилов, който, макар да не говореше френски, разбираше всичко и явно слушаше тарасконеца много любопитно, защото голяма бръчка прорязваше мъжественото му чело, каза с усмивка няколко думи на своите приятели.

— Манилов разправя, че всички сме от занаята… — обясни Соня на Тартарен. — И ние като вас преследваме големи хищници.

— А че, да, разбира се… вълци, бели мечки…

— Да, вълци, бели мечки и други вредни животни…

И смеховете отново се разляха шумни, нестихващи, но този път в тях звучеше жестока и остра нотка — смехове, които много приличаха на зъбене и напомняха на Тартарен в каква не особено весела и странна компания пътува.

Изведнъж колите спряха. Пътят ставаше още по-стръмен и правеше на това място остър завой към най-високата точка на Брюниг, докъдето се стигаше за двадесет минути по един пряк път, минаващ през прекрасна букова гора. Въпреки утринния дъжд и хлъзгавата и влажна земя, щом малко просветна, почти всички пътници слязоха и тръгнаха в редица по пътечката за шейните.

Тартарен беше в последната кола, от която мъжете също слязоха, но Соня намираше, че пътищата са прекалено кални, затова се настани още по-удобно и понеже снаряженията на алпиниста му попречиха да последва веднага другите, тя му каза полугласно:

— Останете да ми правите компания…

И то с тъй гальовен глас! Горкият човек цял изтръпна, съчини си веднага прелестен и твърде неправдоподобен роман и старото му сърце лудо заби.

Но много бързо разбра грешката си, като видя как тревожно се навежда и следи с поглед девойката Болибин и италианеца, които оживено разговаряха в началото на пътеката за шейните, докато Манилов и Борис вече бяха тръгнали по нея. Мнимият тенор се колебаеше. Той сякаш чувствуваше инстинктивно, че е опасно да се движи сам в компанията на тези трима мъже. Все пак накрая се реши и Соня го гледаше как се изкачва, като галеше заоблената си бузка с букет лилави минзухари — тези планински теменужки, чиито цветчета още по-ярко се открояват на тъмните листа.

Колата се движеше бавно, кочияшът бе слязъл и вървеше отпред с други кочияши и петнадесетте коли от кервана се нижеха празни, в пълна тишина, близо една до друга поради стръмнината. Силно развълнуван, обзет от предчувствие за нещо зловещо, Тартарен не смееше да погледне съседката си, толкова се страхуваше да не би някоя дума или поглед да го превърнат ако не в главно действуващо лице, то поне в съучастник в драмата, чието наближаване предусещаше. Но Соня не му обръщаше внимание, очите й бяха безизразни и тя все така галеше разсеяно с цветята нежната си пухкава буза.

— И така — каза тя след дълго мълчание, — вие вече знаете кои сме ние, аз и моите приятели… Е? Какво мислите за нас? Какво мислят за нас французите?

Героят пребледня, после се изчерви. Не му се искаше с някоя непредпазлива дума да настрои срещу себе си такива отмъстителни хора; от друга страна, как да се съюзи с убийци? Той реши да се измъкне и го заусуква:

— Вие казахте преди малко, госпожице, че всички сме от занаята: ловци на хидри и чудовища, на деспоти и хищници… Затова ще ви отговоря като член от братството на свети Юбер^[7]… Лично моето мнение е, че дори срещу хищниците трябва да си служим с честни средства… Нашият знаменит изтребител на лъвове Жюл Жерар използуваше взривни патрони… Аз не одобрявам това и никога не съм ги употребявал… Когато ходех на лов за лъвове или за пантери, заставах право пред звяра и — бум! бум! — по един куршум във всяко око.

— Във всяко око! — възкликна Соня.

— Никога не ми се е случвало да не уцеля.

Той приказваше, сякаш вчера се е върнал оттам.

Девойката го гледаше с наивен възторг и си помисли на глас:

— Ето нещо сигурно.

Внезапно се чу шум от счупени клонки, шумолене и над тях храсталакът се разтвори тъй бързо и внезапно, че Тартарен, прехласнат в мечти по ловни приключения, за миг се почувствува като на засада в Закар. Манилов скочи безшумно от склона и се озова до колата. Присвитите му очички блестяха на одраното в трънака лице, по брадата и по рошавите му коси се стичаше вода, изтръскана от клоните. Той се задъхваше, улови вратичката с късите си космати ръце, каза на руски нещо на Соня и тя припряно се обърна към Тартарен:

— Въжето ви… Бързо…

— Мо… моето въже?… — заекна героят.

— Бързо, бързо… веднага ще ви го върнем.

Без да се впуска в други обяснения, тя започна да му помага с малките си пръстчета да измъкне прословутото въже, произведено в Авиньон. Манилов грабна кълбото с радостно ръмжене и с два скока се мушна в храсталака ловко, като дива котка.

— Но какво става? Какво ще правят?… Колко е свиреп… — промълви Тартарен, но не посмя да завърши мисълта си.

Манилов и свирепост! Ами, личало, че не го познава. Нямало по-добър, по-нежен и по-отзивчив човек от него и като доказателство за изключителния му характер Соня разказа, гледайки го с ясните си очи, как той, след като изпълнил опасна задача, възложена му от Революционния комитет, и веднага скочил в шейната, с която трябвало да избяга, заплашил кочияша, че като нищо ще слезе, ако той продължава да удря и да насилва животното, от чиято бързина зависело дали ще се спаси.

Тартарен намери тази проява достойна за древността; но след като поразмисли за всички човешки съществувания, погубени безразсъдно, сякаш е станало земетресение или е изригнал вулкан, от същия този Манилов, който не можеше да изтърпи да измъчват пред него едно животно, попита девойката с простодушен вид:

— Много ли хора умряха от взрива в Зимния дворец?

— Прекалено много — тъжно отговори Соня. — А единственият човек, който наистина трябваше да умре, оцеля.

Тя замълча, сякаш огорчена, и бе тъй прелестна, навела глава, с дългите си златисти ресници, трепкащи по бледорозовите й бузи, че Тартарен ужасно съжали за мъката, която й бе причинил, запленен от чара на младостта и свежестта на това странно малко създание.

— И тъй, господине, значи, вие смятате борбата, която ние водим, за несправедлива, нечовешка?

Тя му каза тези думи, като се наклони съвсем близо до него, погали го с дихание, с поглед; героят усещаше как започва да се предава…

— Не мислите ли, че всяко оръжие е добро и законно, щом трябва да бъде освободен един народ, който стене, задъхва се…

— Несъмнено, несъмнено…

Девойката забелязваше слабостта на Тартарен и ставаше все по-настойчива:

— Вие ми казахте, че ви се иска да запълните някаква пустота в сърцето си; не ви ли се струва по-благородно, по-интересно да пожертвувате живота си в името на една велика кауза, отколкото да го рискувате, като изтребвате лъвове или изкачвате ледници?

— Там е работата, че… — замънка Тартарен опиянен, съвсем загубил разум, изтръпнал от лудото и неудържимо желание да грабне и да целуне тази малка, гореща ръка, която настойчиво докосваше неговата ръка, също както в онази нощ горе на „Риги-Кулм“, когато беше намерил обувката на Соня. Накрая не издържа, сграбчи с две ръце малката ръка в ръкавица и каза с добродушния си плътен глас, в който се прокрадваха бащински и интимни нотки:

— Слушайте, Соня…

Колата рязко спря, той не можа да довърши мисълта си. Бяха стигнали до най-високата част на Брюниг; пътниците и кочияшите се качиха в колите, за да наваксат загубеното време; щяха да карат в галоп до следващото село, за да нахранят и сменят конете. Тримата руси също се върнаха, но мястото на италианеца остана незаето.

— Господинът се качи в една от предните коли — обясни Борис на въпроса на кочияша и като се обърна към Тартарен, който проявяваше явно безпокойство, добави: — Ще трябва да му поискате въжето си, той го взе със себе си.

След тези думи в колата се разнесоха смехове, а храбрият Тартарен бе обзет от най-ужасни съмнения; чудеше се какво да мисли и какво да вярва, като гледаше хубавото настроение и невинното изражение на тези предполагаеми убийци. Докато завиваше своя болник с безброй палта и одеяла, тъй като планинският студ ставаше още по-рязък от височината и от бързото движение, Соня разказваше на руски какво са приказвали с Таратарен, като произнасяше „Бум! Бум!“ с миловидна интонация, а другарите й повтаряха след нея, възхищавайки се на героя; единствено Манилов клатеше недоверчиво глава.

Станцията!

Тя се намираше на площада в едно голямо село и представляваше стара странноприемница с прогнил дървен балкон и ръждясал железен надпис. Върволицата коли спря и докато разпрягаха конете, изгладнелите пътници нахлуха в една боядисана в зелено стая на първия етаж, която миришеше на мухъл; на единствената маса можеха да се поберат най-много двадесетина души. А те бяха шейсетина и за пет минути настъпи невъобразима блъсканица, чуваха се викове и разгорещени спорове над купичките между оризолюбци и сливолюбци, за най-голямо удивление на съдържателя, който се видя в чудо, сякаш всеки ден в този час не минаваха оттук пощенски коли, и започна да се кара на суетящите се както винаги сервитьорки — чудесен предлог да поднасят само половината от ястията, вписани в менюто, и да връщат символичен остатък, в който бялото швейцарско су се броеше за петдесет сантима.

— Дали не би могло да се нахраним в колата?… — предложи Соня, която се дразнеше от тази бъркотия.

И тъй като никой не им обръщаше внимание, младите хора решиха да се оправят сами. Манилов се върна, като размахваше един студен бут, Болибин — хляб и наденици; но най-добрият снабдител се оказа Тартарен. Разбира се, това беше чудесен случай за него да се измъкне в шумотевицата или поне да провери дали италианецът е сред пътниците, но той изобщо не помисли за това, изпълнен единствено с желанието да нахрани „момичето“ и да покаже на Манилов и на другите на какво е способен един енергичен тарасконец.

Когато се появи на площадката пред странноприемницата с важен и безизразен поглед, уловил в здравите си ръце голям поднос, отрупан с чинии, кърпи, добре подредени продукти и швейцарско шампанско с позлатена тапа, Соня изръкопляска възхитено:

— Как успяхте да направите всичко това?

— Сам не знам… просто съм си оправен!… В Тараскон всички сме такива.

О, щастливи минути! За цял живот нашият герой ще запази спомена от тази прекрасна закуска лице с лице със Соня, кажи-речи, на коленете й, сред оперетния декор: селският площад с насадената в шахматен ред зеленина, златната везба и муселините на националните костюми на швейцарките, които се разхождаха две по две като кукли.

Какъв хубав хляб, какви вкусни наденици! Самото небе сякаш е с тях — кротко, нежно, млечно; разбира се, вали, но толкова ситен дъждец, просто някоя и друга загубена капчица, колкото да разреди швейцарското шампанско, опасно за южняшките глави.

Под верандата на странноприемницата един тиролски квартет — двама гиганти и две жени-джуджета, облечени в ярки, груби парцали, сякаш оцелели след разтурянето на някой панаир — смесваше своите подвиквания „хойла-ри-пии“ с тракането на чиниите и чашите. Нека да са грозни, тъпи и сковани, с опънати жили на тънките вратове. На Тартарен му се виждат прелестни, той им хвърля с шепи монети, за най-голяма изненада на селяните, наобиколили разпрегнатата кола.

— Да шифее Вранция! — обажда се от тълпата треперлив глас и напред излиза висок старец, облечен в странна синя дреха със сребърни копчета и с гигантска военна шапка, същинска паница с кисело зеле, при това толкова тежка с високата си украса, че той е принуден да върви с разперени ръце като еквилибрист.

— Зтар фойник… кралска кфардия… Шарл тесети.

Припомняйки си разказите на Бомпар, тарасконецът избухва в смях и казва тихо, като му намига:

— Ясен си ми, старче…

Но въпреки това му подава сребърна монета и му налива чаша, която старецът поема смеейки се и също му намига, без да знае защо. После, като изважда от устата си огромна порцеланова лула, той вдига чашата и пие за здравето на компанията, което още повече убеждава Тартарен, че си има работа с някой колега на Бомпар.

Голяма работа! Всеки тост е добре дошъл.

И като се изправя в колата, с висок глас, вдигнал чаша, Тартарен пие просълзен „за Франция, своята родина“, после за гостоприемна Швейцария, щастлив, че може да я похвали на всеуслушание и да й благодари от името на всички за щедрия прием, който тя дава на победените, на изгнаниците. Накрая, понижавайки глас, пожелава на своите спътници скоро да се завърнат в родината си и да намерят там сърдечни роднини, верни приятели, почтена работа и край на всички раздори; защото в края на краищата хората не живеят, за да се изяждат непрекъснато помежду си.

По време на тоста братът на Соня се усмихва хладно и насмешливо зад златните си очила; Манилов, опънал врат, сбърчил вежди, се пита кога ли дебелият „барин“ ще свърши най-сетне с приказките си, а Болибин, кацнал на седалката, криви бледото си жълто и ужасно набръчкано лице, лика-прилика с грозна маймуна, седнала на раменете на тарасконеца.

Единствено Соня го слуша сериозно и се опитва да проумее странния характер на този човек. Дали мисли за това, което казва? Направил ли е всичко, което разправя? Дали не е луд, актьор или просто бъбривец, както твърди Манилов, които, като човек на действието, влага в тази дума голямо пренебрежение?

Скоро нещата ще се изяснят. Тартарен, току-що завършил своя тост, сяда, когато изведнъж един изстрел, после още един и още един, прозвучали някъде наблизо до странноприемницата, го карат да скочи на крака развълнуван, с наострени уши, надушил миризмата на барут.

— Кой стреля?… Къде!… Какво става?

В неговата изобретателна глава се ражда цяла драма, въоръжено нападение на кервана, случай да защити честта и живота на тази прелестна госпожица. Нищо подобно обаче, изстрелите идват от стрелбището, където селската младеж, като всяка младеж, се упражнява да уцелва точно. Конете още не са впрегнати и Тартарен небрежно предлага да отскочат дотам. Той си има нещо на ум, Соня — също, когато се съгласява. Водени от стареца, служил в кралската гвардия, който се поклаща с тежката шапка на глава, те прекосяват площада и минават през тълпата, която ги наблюдава любопитно. Под сламения покрив и прясно одяланите борови дъски стрелбището прилича на нашите селски стрелбища по панаирите, с тази разлика, че е по-сбутано и желаещите носят собствените си оръжия — стари пушки с шомпол, с които боравят доста добре. Безмълвен, скръстил ръце, Тартарен преценява изстрелите, критикува високо, дава съвети, но не стреля. Русите го следят и си правят знаци.

— Бум… бум… — хили се Болибин с акцента на тарасконеца и уж се прицелва.

Тартарен се обръща червен като домат и кипящ от гняв.

— Ами, да, точно тъй, млади човече… Бум… бум!… И то колкото пъти пожелаете.

Той зарежда една стара двуцевна карабина, сигурно служила вярно на няколко поколения ловци на диви кози и — бум!… бум!… Готово. Двата куршума улучват целта — възторжени възгласи се раздават от всички страни. Соня тържествува, Болибин вече не се смее.

— Нищо не е това — казва Тартарен, — сега ще видите…

Стрелбището му е тясно, той търси цел, търси да помете нещо и тълпата стреснато отстъпва пред този набит и свиреп чудноват алпинист с пушка в ръка, който предлага на стария кралски гвардеец да му пръсне от петдесет крачки лулата в зъбите. Старецът надава страхотни викове и се шмугва в множеството, над чиито глави стърчи и трепти пищната му шапка. Но тъй или иначе, Тартарен трябва да забие в нещо своя куршум.

— Хай да му се не види, също като в Тараскон!…

И бившият ловец на каскети хвърля във въздуха с всичката сила на двойните си мускули шапката си и я прострелва във въздуха.

— Браво! — възкликва Соня и забожда в дупчицата от куршума на каскета планинския букет, с който преди малко галеше бузата си.

Тартарен се качва отново в колата с този прелестен трофей. Рогът затръбява, керванът тръгва, конете се понасят с всички сили по надолнището на Бриенц — красив път, прокаран с взрив като корниз през тези скали и отделен само с крайпътни камъни, разположени на два метра един от друг, от хилядафутова бездна, но Тартарен не вижда опасностите, не гледа пейзажа — Мейрингенската долина, окъпана в роса, реката с прави брегове, езерото, селата, скупчени в далечината, а на фона на всичко това: планини, ледници, сливащи се понякога с облаците, които се местят с всеки завой на пътя, разтварят се, разкриват се, като движещи се декори.

Разнежен от своите чувства, героят се възхищава на Прекрасната девойка пред него и размишлява, че славата е само половин щастие, че е тъжно човек да старее в самотно величие като Мойсей и че това крехко северно цвете, присадено в малката тарасконска градинка, би оживило нейното спокойствие с много по-големи красота и ухание от вечния баобаб, arbos gigantea, посаден в саксия. Соня също го гледа с детинските си очи, блестящи под широкото й замислено и волево чело, и мечтае; но кой би могъл да знае за какво мечтаят девойките?