Алфонс Доде
Тартарен в Алпите (3) (Нови подвизи на тарасконския герой)

III
Тревога на Риги. Хладнокръвие! Хладнокръвие! Алпийският рог. Това, което Тартарен видя в огледалото, когато се събуди. Объркване. Водач. Извикан по телефона

— К’во стана?… Кой е там?… — чудеше се тарасконецът с наострени уши, широко отворил очи в мрака.

В хотела отекваха стъпки, тряскаха се врати, чуваше се задъхано дишане, викове: „По-бързо! По-бързо!…“ Навън се носеха нещо като тръбни звуци, а по стъклата и завесите припламваха огньове…

Пожар!…

Той скочи от леглото, обу се, облече се и се смъкна по стълбището, където газта все още гореше и се беше събрал шумен рой от набързо сресани мис, увити в зелени шалове и червени вълнени забрадки — всичко, което им бе попаднало под ръка, когато са ставали.

За да се самоободри и да успокои госпожиците, Тартарен крещеше, тичайки и блъскайки всичко живо: „Хладнокръвие! Хладнокръвие!“ — същински глас на чайка, подплашен и отчаян, глас, какъвто чуваме насън и който би могъл да накара дори най-големите смелчаци да настръхнат. Как да разбере човек тези малки мис, които се смееха, като го гледаха, и очевидно го намираха много забавен. На тази възраст човек не си дава сметка за опасностите!

За щастие старият дипломат също беше зад тях, скромно облечен в палто, под което се подаваха бели гащи и жартиери.

Най-после истински мъж!…

Размахвайки ръце, Тартарен изтича при него:

— Ах, господин барон, какво нещастие!… Знаете ли нещо?… Къде е?… Как е започнал?…

— Кой? Какво?… — заекна слисан баронът, без да разбира.

— Ами пожарът…

— Какъв пожар?…

Горкият човек имаше толкова потиснат и глупав вид, че Тартарен го остави и се втурна бързо навън, за да „даде помощ“…

— Помощ! Помощ! — повтаряше баронът, а заедно с него и пет-шест прислужници, които дремеха прави в антрето и се спогледаха напълно объркани… „Помощ!…“

Още щом направи първите крачки навън, Таратарен разбра грешката си. Нямаше никакъв пожар. Навън беше кучешки студ и бездънна нощ, едва осветена от насмолени факли, които колебливо пронизваха мрака и разливаха по снега кървави петна.

Долу на площадката един алпийски тръбач извиваше мощно своята мелодия, еднообразна пастирска песен, от три ноти, с които е прието в „Риги-Кулм“ да събуждат поклонниците на слънцето и да им известяват за появяването на светилото.

Твърдят, че първите му отблясъци се появяват понякога на връх планината зад хотела. За да се ориентира, Тартарен просто трябваше да върви по посока на безкрайните смехове, с които разните мис го подминаваха. Сега той вървеше бавно, обзет от сънливост, с натежали крака от шестчасовото катерене.

— Вие ли сте, Манилов?… — каза изведнъж в сумрака звънък женски глас. — Помогнете ми… Загубих си обувката.

Той позна чуждестранното гукане на своята мъничка съседка по маса и потърси нейния тънък силует в бледия отблясък на снега.

— Не е Манилов, госпожице, но ако мога да ви бъда полезен…

Тя леко изписка от удивление и страх и се опита да отстъпи, но Тартарен не забеляза това, тъй като вече се бе навел и опипваше сухата окосена трева около себе си.

— Е, а, ето я… — извика той радостно.

И изтръска мъничката обувка, покрита със ситен сняг, после подви коляно по най-галантен начин във влагата и студа и помоли за награда честта да обуе Пепеляшка.

Тя пък, по-плашлива, отколкото е в приказката, отговори с едно твърде сухо „не“ и се опита, подскачайки, да напъха крачето си в копринен чорап в златистожълтата обувка; но никога не би успяла да се обуе без помощта на героя, извънредно развълнуван от едноминутния допир на нейната ръчичка до рамото му.

— Имате добро зрение… — добави тя вместо благодарност, докато, вървейки един до друг, търсеха пътя.

— Навик, придобит от засадите, госпожице.

— А, вие сте ловец?

Тя каза това с насмешлив, недоверчив тон. Тартарен можеше просто да се назове, за да я убеди, но като всички хора с известни имена той бе кокетно скромен и за да подсили изненадата, каза:

— Ловец съм, разбира се…

Тя продължи със същия ироничен оттенък в гласа:

— А какъв дивеч преследвате обикновено?

— Големи хищници, големи зверове — обясни Тартарен, който смяташе, че ще я възхити.

— Много ли ги намирате на Риги?

Винаги галантен и за да не остане назад, тарасконецът щеше да отговори, че на Риги среща само газели, когато изведнъж думите му бяха прекъснати от приближаването на две сенки, които викаха:

— Соня!… Соня!…

— Идвам… — каза тя и като се обърна към Тартарен, чиито очи, привикнали вече с мрака, различаваха нейното бледо и хубаво лице, скрито под испанска наметка, добави вече сериозно: — Ловът, с който се занимавате, е опасен, любезни… Пазете се да не оставите костите си тук…

И в миг изчезна в мрака със своите другари.

По-късно подчертано заплашителният оттенък на тези думи щеше да смущава въображението на южняка; но в момента той бе докачен само от думата „любезни“, съдържаща сякаш намек за пълнотата му и за посивялата му коса, и от внезапното изчезване на девойката точно когато се канеше да се назове и да се полюбува на нейното удивление.

Той направи няколко крачки по посока на отдалечаващата се група и чу неясен шум, кашлиците и кихавиците на събралите се туристи, които с нетърпение чакаха слънчевия изгрев, като някои от най-смелите се бяха покатерили на една малка площадка, чиито подпори, побелели от снега, се открояваха в гаснещата нощ.

На изток вече светлееше зарево, посрещнато с нов зов на алпийски рог и с облекчената въздишка (Уф!), която предизвиква в театъра третият удар на гонга, обявяващ вдигането на завесата. Тънка като процеп под неплътно прилягащ капак, тази светлинка се разпростираше, разширяваше хоризонта; в същото време от долината се издигаше плътна жълта мъгла, пара, която ставаше все по-дразнеща и по-гъста с приближаването на деня. Тя беше като воал между сцената и зрителите.

Трябваше да се откажат от великолепните гледки, обещани от пътеводителите. В замяна на това разнообразните фигури на вчерашните танцьори, току-що вдигнати от сън, се открояваха като смешни и чудни китайски сенки: всички бяха се омотали в шалове, одеяла, та дори и в завеси от балдахините на леглата. На главите им се виждаха най-разнообразни неща — копринени и памучни нощни шапчици, качулки, каскети, шапки с наушници, а под тях — озадачени подпухнали лица, лица на корабокрушенци, залутани на малко островче в открито море, вперили широко ококорените си очи, с надеждата да видят на хоризонта някое платно.

За съжаление — нищо, абсолютно нищо!

Въпреки това някои се мъчеха най-добросъвестно да различат планински вериги и горе, високо от площадката, се чуваха кудкудяканията на семейството от Перу, наобиколило някакъв усукан от глава до пети в дългото си карирано палто юначага, който невъзмутимо описваше невидимата панорама на Бернските Алпи, назовавайки високо и посочвайки загубените в мъглата върхове:

— Вляво виждате Финстераархорн — четири хиляди двеста седемдесет и пет метра… А там Щрекхорн, Ветерхорн, Монахът, Юнгфрау, чиито изящни очертания моля да забележат госпожиците…

„На този пък хич не му липсва нахалство!… — каза си тарасконецът и като размисли, забеляза: — Тоя глас тук ми е познат“.

Познато му беше преди всичко произношението, това южняшко произношение, което се чувствува отдалеч като миризма на чесън; но зает в търсене на младата непозната, той не спря, а продължи да оглежда безуспешно групите. Сигурно се беше прибрала в хотела като всички други, уморени да тъпчат с крака и да зъзнат.

Шотландски наметала върху изгърбени фигури метяха с ресните си снега и отдалечавайки се, изчезваха във все по-сгъстяващата се мъгла. Скоро върху студената и тъжна в сивата утрин площадка останаха само Тартарен и човекът с алпийския рог, който продължаваше мрачно да го надува като куче, виещо срещу луната.

Тръбачът беше едно старче с дълга брада, на главата с тиролска шапчица със зелени пискюли, спускащи се на гърба му, и с надпис със златни букви „Regina montium“, като фуражките на прислугата в хотела. Тартарен се приближи, за да му даде бакшиш, както бе видял да правят другите туристи.

— Хайде да спим, старче — тупна го той по рамото свойски, по тарасконски, и добави: — Голям майтап е слънцето на Риги.

Старецът продължи да надува своя рог, завършвайки тринотния припев с ням смях, като присвиваше очите си и разтърсваше зелените пискюлчета на шапката си.

Въпреки всичко Тартарен не съжаляваше за безсънната нощ. Срещата с русокосата красавица го възнаграждаваше за прекъснатия сън; макар че наближаваше петдесетака, той имаше горещо сърце, романтично въображение — това пламтящо огнище на живот. Когато се качи в стаята си и вече затваряше очи в леглото, той сякаш още чувствуваше в ръката си тъй мъничката и лека обувка, чуваше кръшното гласче на девойката: „Вие ли сте, Манилов?…“

Соня… Какво хубаво име!… Сигурно е рускиня; а младите хора, които пътуваха с нея, несъмнено са приятели на брат й… После всичко се обърка, хубавото личице, увенчано от къдрава златна коса, се смеси с разлетите и смътни видения на склоновете на Риги, на разпенени водопади; скоро, героичният дъх на великия човек звучно и ритмично изпълни малката стая и доста голяма част от коридора…

След първия звънец за закуска, тъкмо когато се готвеше да слиза и още веднъж пожела да се увери, че брадата му е добре сресана и че няма лош вид в своя алпинистки костюм, Тартарен изведнъж трепна. Пред него се белееше залепено на огледалото с две парчета восък за печати анонимно писмо със следната заплаха:

„Дяволски французино, твоите парцали не могат да те скрият. Този път ще ти простим, но ако още веднъж се изпречиш на пътя ни, пази се!“

Слисан, той го прочете два-три пъти, без да разбира. От кого, от какво да се пази? Как бе дошло тук това писмо? Очевидно по време на съня му, тъй като той не бе го забелязал, когато се завърна от утринната си разходка. Повика камериерката, която имаше широко, дебело и бледо сипаничаво лице, прилично на швейцарско сирене, но не успя да измъкне от нея нищо интересно, освен че е от „топро семейство“ и никога не влиза в стаи, където спят непознати господа.

— Странна история, дето се казва! — мислеше си Тартарен, като обръщаше и преобръщаше писмото извънредно развълнуван.

За един миг през ума му мина мисълта за Косткалд: узнал за неговите планове да покори върховете, Косткалд може би се опитва да го разубеди с шашми и заплахи. Това размишление му се стори правдоподобно и той съвсем свикна с мисълта, че писмото е шега… Може би дори на малките мис, които се смееха под носа му така сърдечно… тези английски и американски млади момичета са тъй свободни в държането си!

Удари вторият звънец. Той прибра писмото в джоба си:

— Ще я видим тая работа…

И страшната гримаса, с която той подкрепи тази своя мисъл, свидетелствуваше за героизма на неговата душа.

Когато седна на масата — нова изненада. Вместо хубавата съседка, „златна в любовта“, той видя същинска шия на лешояд — до него се беше настанила стара английска дама, чиито огромни букли метяха покривката. Край него се говореше, че младата госпожица и компанията й заминали с един от първите сутрешни влакове.

— Мръсна работа! Успяха да ме минат — извика високо италианският тенор, който вчера така грубо обясни на Тартарен, че не разбира френски.

Изглежда, че го беше научил през нощта! Тенорът се изправи, хвърли кърпата си и побягна, с което напълно изуми южняка.

От вчерашните гости бе останал само той. В „Риги-Кулм“ винаги е така. Тук рядко някой престоява повече от двадесет и четири часа. Впрочем декорът оставаше непроменен. Сливолюбците и оризолюбците образуваха своите два враждебни лагера. Тази сутрин оризолюбците имаха числено превъзходство, което се подсилваше от няколко знатни личности, и сливолюбците, както се казва, бяха по-ниски от тревата.

Без да застава нито на страната на едните, нито на страната на другите, Тартарен се качи в стаята си преди разправиите по десерта, закопча раницата си и поиска сметката; глухонемите от трапезарията на „Regina montium“ му бяха дошли до гуша.

Внезапно обзет от своята алпийска лудост при съприкосновението на ледосекача, „котките“ и въжетата, които бе нарамил отново, той пламна от желание да превземе някоя истинска планина, чиито хребети нямаше да имат асансьори и фотографи под открито небе. Колебаеше се още между по-високия връх Финстераархорн и по-известния Юнгфрау^[1], чието хубаво име, излъчващо девствена белота, му припомняше за малката рускиня.

Прехвърляйки всички „за“ и „против“, докато приготвяха сметката, той се забавляваше, като разглеждаше закачените по стените на огромния мрачен и тих хол на хотела големи цветни снимки, на които се виждаха ледници, заснежени склонове, известни и опасни планински проходи: там алпинисти, изкачващи се в редица като мравки по остър, син, покрит с ледове гребен; по-далеч — огромна пропаст със зелено синкави стени, с прехвърлена през нея стълба, а на нея пълзяща по колене дама и един абат, повдигнал своето расо.

Тарасконският алпинист, опрял ръце на алпенщока, никога не бе си представял подобни трудности; няма как, трябваше да се мине оттук!…

Изведнъж той пребледня ужасно.

Пред него в черна рамка висеше гравюра, направена по прекрасната рисунка на Гюстав Доре и изобразяваща злополуката на връх Сервен: четири човешки тела, които се търкаляха по корем и по гръб върху почти отвесния ледников склон, с разперени ръце, опипващи, ловящи въздуха, търсещи скъсаното въже, което бе държало тази огърлица от съществования и което сега само спомагаше за ускоряване на тяхната смърт, влечеше ги към бездната, където те щяха да се скупчат безразборно със своите въжета, алпенщоци, зелени покривала, с всички тези забавни алпинистки принадлежности, станали изведнъж трагични.

— Брей да му се не види! — каза тарасконецът гласно в своя страх.

Твърде учтивият метрдотел чу неговото възклицание и се опита да го успокои. Подобни нещастия ставали все по-рядко; най-важното било да не се извършват безразсъдни неща и преди всичко да се намери добър водач.

Тартарен попита дали не биха могли да му посочат тук някой наистина надежден… Не че го е страх, но все пак добре е да има сигурен човек със себе си.

Метрдотелът помисли с важен вид, като подръпваше бакенбардите си:

— Надежден… Ах! Ако господинът бе ми казал по-рано, тази сутрин тук имахме човек, който отлично щеше да свърши работа… Водачът на едно семейство от Перу…

— Познава ли планината? — попита Тартарен с многознаещ вид.

— Разбира се, господине, всички планини… Швейцарските, Савойските, Тиролските, Индийските, той се е качвал по всички планини в света, знае ги наизуст и ги описва чудесно, направо нещо изключително!… Мисля, че лесно ще го убедим… С такъв човек дори дете би могло да отиде навсякъде в безопасност.

— Къде е той? Къде бих могъл да го намеря?

— В Калтбад, господине, където той приготвя стаите на своите хора… Ще му се обадим по телефона.

— Телефон на Риги!

Това беше върхът. Но Тартарен вече не се учудваше от нищо.

След пет минути келнерът дойде и му съобщи отговора.

Водачът на перуанците току-що заминал за Телсплате, където сигурно щеше да пренощува.

Това Телсплате е нещо като възпоменателен параклис, един от тези паметници, посветени на Вилхелм Тел, каквито често се виждат в Швейцария. Много го посещаваха, за да гледат стенописите, които тъкмо привършваше един известен базелски художник… С кораб пътят беше не повече от час, час и половина, но Тартарен не се колеба нито миг. Щеше да пропилее един ден, но все пак трябваше да отдаде почит на Вилхелм Тел, когото изключително обичаше, а освен това голям късмет щеше да е, ако хване този тъй добър водач и го накара да се изкачи на Юнгфрау заедно с него.

И тъй, давай, на път!…

Той плати сметката си, където поотделно се брояха изгревът и залезът на слънцето, свещта и обслужването, и предшествуван от ужасен звън на железария, който извикваше удивление и уплаха по пътя му, се отправи към гората, понеже да слиза от Риги пеш, както се бе изкачил, беше загуба на време, пък и не си струваше да оказва такава чест на тази изкуствена планина.