Лиса Дженоува
Все още Алис (9)

Март 2004 г.

Алис отвори капачето с надпис „Понеделник“ на пластмасовата кутия за хапчета, разделена на гнезда за всеки ден от седмицата, и изсипа в шепата си седем малки таблетки. Джон влезе целенасочено в кухнята, но щом видя какво държи тя в ръка, се обърна на пети и излезе, все едно бе заварил майка си гола. Той отказваше да гледа как Алис си пие лекарствата. Дори да разговаряха, щом тя извадеше пластмасовата кутийка със седемте отделения, той излизаше от стаята. И разговорът приключваше.

Алис преглътна хапчетата с три глътки твърде горещ чай и си изгори гърлото. И на нея не й бе приятно. Седна на кухненската маса, започна да духа чая и се заслуша в стъпките на Джон в спалнята над главата й.

— Какво търсиш? — провикна се тя.

— Нищо — долетя отговорът му.

Вероятно тършуваше за очилата си. През последния месец след като излязоха резултатите от генетичните изследвания, той спря да я пита виждала ли е очилата и ключовете му, макар Алис да знаеше, че продължава да забравя къде ги е оставил.

Джон влезе в кухнята с бърза, припряна крачка.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не.

Алис се зачуди на какво ли се дължи тази нова, инатлива самостоятелност. Дали се опитваше да й спести умственото натоварване, като се стараеше сам да открива нещата, които бе запилял? Или просто го бе срам да помоли за помощ болна от Алцхаймер? Тя отпиваше от чая, втренчена в картината на ябълка и круша, която висеше на стената поне от десет години, и го слушаше как преглежда писма и други хартии на шкафа зад гърба й.

Джон мина покрай нея и излезе в предния коридор. Чу вратата на килера да се отваря. Чу вратата на килера да се затваря. Чу как чекмеджетата на масичката в коридора се отварят и затварят.

— Готова ли си? — провикна се той.

Тя допи чая и излезе в коридора. Джон си бе облякъл палтото, очилата стояха вдигнати на темето сред разрошената му коса, а в ръката си държеше ключовете.

— Да — отвърна Алис и го последва навън.

Ранната пролет в Кеймбридж бе променлива и страшно измамна. По дърветата още нямаше напъпили листа, лалетата още не бяха достатъчно смели или глупави, за да подадат глави през хваналия кора сняг, навалял преди месец, а за фон не се чуваше пролетният хор на дървесните жаби. Улиците си оставаха стеснени от обрамчилите ги почернели от изгорели газове снежни преспи. Каквото се стопеше в сравнително топлите обедни часове, замръзваше, щом температурата паднеше рязко в късния следобед, и алеите в Харвардския университет и тротоарите в града се превръщаха в опасни пътеки от черен лед. Датата на календара само караше всички да се чувстват обидени и излъгани, тъй като знаеха, че навсякъде другаде вече е пролет и там хората носеха блузи с къс ръкав и ги будеше чуруликането на червеношийки. Тук студът и несгодите сякаш нямаха намерение да отпуснат хватката си, а единствените птици, които Алис чуваше, докато вървяха към университета, бяха враните.

Джон се бе съгласил да я изпраща до Харвард всяка сутрин, след като Алис му бе споделила, че се страхува да не се изгуби. В действителност тя просто искаше отново да прекарва повече време с него, да възроди някогашния им сутрешен ритуал. За съжаление, след като прецениха, че рискът да я прегази кола е по-малък, отколкото да се пребие след подхлъзване по заледените тротоари, двамата вървяха един зад друг по улицата и не разговаряха.

В десния й ботуш влезе камъче. Алис размишляваше дали да спре на пътя, за да го извади, или да изчака, докато стигнат „При Джери“. За да си свали ботуша, щеше да се наложи да балансира на един крак на улицата и да извади другия да мръзне на студа. Реши да изтърпи неудобството за оставащите две пресечки.

Разположено на „Масачузетс авеню“ между площадите „Портър“ и „Харвард“, кафене „При Джери“ се бе превърнало в институция за пристрастените към кофеина дълго преди нашествието на „Старбъкс“. Менюто, съдържащо кафе, чай, закуски и сандвичи, написано с печатни букви с тебешир върху дъска зад щанда, си бе същото като в студентските години на Алис. Промяна търпяха единствено цените срещу тях, обрамчени от тебеширен прах във формата на правоъгълна училищна гъба и изписани с почерк, различен от онзи на стоките. Алис се взря озадачено в менюто.

— Добро утро, Джес, кафе и кифла с канела, ако обичаш — каза Джон.

— И за мен същото — рече Алис.

— Ти не обичаш кафе — възрази Джон.

— Напротив.

— Не е вярно. За нея чай с лимон.

— Искам кафе и кифла.

Джес погледна към Джон, за да провери дали словесната престрелка ще продължи, но огънят спря.

— Добре, значи две кафета и две кифли — каза тя.

Когато излязоха навън, Алис отпи от чашата си. Кафето беше горчиво, неприятно на вкус и изобщо не отговаряше на хубавия аромат.

— Харесва ли ти кафето? — попита Джон.

— Превъзходно е.

Докато вървяха към университета, Алис пиеше от отвратителната течност, само за да го дразни. Нямаше търпение да остане сама в кабинета си, за да изхвърли остатъка от проклетата напитка. Освен това отчаяно искаше да извади камъчето от ботуша си.

 

 

След като свали ботушите си и изхвърли кафето в кошчето, тя се зае да провери електронната си поща. Първо отвори имейл от Анна.

Здрасти, мамо,

Много бихме искали да дойдем на вечеря, но тази седмица няма да успеем заради делото на Чарли. Става ли да я отложим за следващата? В кои дни сте свободни с татко? Ние можем всяка вечер, освен в четвъртък и петък.

Анна

Алис се взря в страховито примигващия курсор на екрана и се опита да си представи думите, които ще използва в отговора си. Преобразуването на мислите в изрази, изречени на глас, написани с мастило или чрез компютърната клавиатура, често изискваше съзнателно усилие и концентрация от нейна страна. А не бе много уверена и в правописа на думи, за чието майсторско владеене някога бе получавала златни звездички и похвали от учителите.

Телефонът иззвъня.

— Здравей, мамо.

— О, чудесно, че се обаждаш. Тъкмо се канех да отговоря на имейла ти.

— Не съм ти изпращала имейл.

Разколебана, Алис прочете отново съобщението на екрана.

— Току-що го прочетох. Чарли имал дело за следващата седмица…

— Мамо, аз съм Лидия.

— О, защо си станала толкова рано?

— Винаги ставам по това време. Исках да ви звънна снощи, но при вас вече бе станало твърде късно. Получих страхотна роля в пиесата „Спомен за водата“. Режисьорът е невероятен и ще изнесем шест представления през май. Мисля, че постановката ще се получи много добре, а и с този режисьор ще привлече доста внимание. Нали с татко ще дойдете да ме гледате?

По възходящата интонация на Лидия и последвалото мълчание Алис разбра, че е неин ред да говори, но все още осмисляше какво бе казала дъщеря й. Поради липсата на визуален контакт със събеседника, телефонните разговори често я объркваха. Думите някак си се сливаха, трудно й бе да предвиди и да следи рязката смяна на темата и съответно не разбираше какво й говорят. Макар с писмената комуникация да срещаше друг вид проблеми, можеше да ги прикрие, тъй като не се налагаше да отговаря веднага.

— Ако не искаш, просто ми кажи… — рече Лидия.

— Не, напротив, искам, но…

— Или ако си много заета, все тая. Знаех си, че трябва да се обадя на татко.

— Лидия…

— Няма значение, трябва да затварям.

Лидия затвори тъкмо когато Алис се канеше да й каже, че ще говори с Джон и че ако той успее да се освободи от работа, тя ще дойде с удоволствие. Ако той обаче не можеше да отсъства, тя нямаше как да отиде сама до другия край на страната и щеше да се наложи да си намери оправдание. Тъй като се страхуваше да не се изгуби далеч от къщи, Алис започна да отбягва всякакви пътувания. Бе отказала покана да изнесе лекция в университета „Дюк“ следващия месец и бе изхвърлила регистрационния формуляр за езикова конференция, на която ходеше всяка година още откакто бе студентка. Искаше да гледа пиесата на Лидия, но този път присъствието й изцяло зависеше от това дали Джон ще е свободен.

Алис вдигна слушалката с намерение да позвъни на Лидия, но размисли и я сложи обратно. Затвори останалия без отговор имейл от Анна и отвори ново съобщение, което да изпрати на Лидия. Взря се в мигащия курсор със застинали над клавиатурата пръсти. Днес батериите на мозъка й изглежда бяха изтощени.

— Хайде! — подкани се тя и й се искаше да може да забоде два кабела за подаване на ток в главата си и да получи здрав прилив на енергия.

Днес нямаше време за Алцхаймер. Имаше да отговаря на имейли, да напише молба за отпускане на субсидия, да изнесе лекция и да присъства на семинар. А след края на работния ден възнамеряваше да излезе да бяга. Може би малко раздвижване щеше да избистри ума й.

 

 

Алис пъхна в чорапа си листче, върху което бяха изписани името, адреса и телефонния й номер. Разбира се, ако се объркаше толкова, че да забрави пътя до дома си, вероятно нямаше да се сети, че носи полезната информация в себе си. Но все пак взимаше тази предпазна мярка.

Бягането вече все по-рядко успяваше да проясни ума й. Всъщност, напоследък все по-често имаше чувството, че тича физически след отговорите на безконечен поток от изплъзващи й се въпроси. И колкото и да напрягаше сили, все не успяваше да ги догони.

Какво да правя? Пиеше си лекарствата, спеше по шест-седем часа всяка нощ и се бе вкопчила в нормалното си всекидневие в Харвард. Чувстваше се като измамница, представяща се за професор в университета, който не страдаше от дегенеративно заболяване на нервната система и работеше всеки ден, сякаш всичко бе наред и щеше да продължава да е така.

В професионалния живот на един преподавател нямаше много начини за измерване на всекидневната му работа. На Алис не й се налагаше да води счетоводни отчети, да произвежда зададена квота от нещо или да предава определен брой доклади. При нея имаше място за грешка, но колко голяма точно? В крайна сметка способността й да работи щеше да се влоши дотолкова, че околните да забележат и да не могат да толерират. Искаше да напусне Харвард преди това, преди да тръгнат клюките и изпълнените със съжаление коментари, но нямаше как да предвиди кога точно ще се случи.

И макар мисълта да остане на работа, след като състоянието й се влоши сериозно, да я ужасяваше, напускането на университета я плашеше много повече. Коя щеше да е тя, ако не беше професор по психология в Харвард?

Дали трябваше да се опита да прекарва колкото се може повече време с Джон и децата? Какво би означавало това на практика? Да седи до Анна, докато тя пише отчетите си, да върви след Том по време на визитациите му и да гледа Лидия на репетиции ли? Как да им каже, че за всеки от тримата има 50% вероятност един ден да преживеят същото? Ами ако кажеха, че тя е виновна, и я намразеха, както тя бе винила и мразила баща си?

На Джон му бе твърде рано за пенсия. Колко време би могъл да отсъства от работа реалистично, без да съсипе кариерата си? А колко време й оставаше на нея самата? Две години? Или двайсет?

Макар болестта на Алцхаймер да се задълбочаваше по-бързо при пациенти с ранната й форма, те обикновено живееха със заболяването много по-дълго в сравнение със заболелите в по-късна възраст, тъй като тази умствена болест се настаняваше в сравнително млади и здрави тела. Алис може би щеше да живее до последната, най-жестока фаза. Нямаше да може да се храни, да говори, да разпознава Джон и децата. Щеше да лежи, свита в зародишна поза и, тъй като щеше да забрави как да преглъща, щеше да се разболее от пневмония. А Джон, Анна, Том и Лидия щяха да решат, че е най-добре да не й дават антибиотици, гузни, че изпитват облекчение най-накрая нещо да убие тялото й.

Алис спря да тича, преви се напред и повърна лазанята, която бе изяла на обед. Щяха да минат още няколко седмици, докато снегът се стопи и я отмие.

 

 

Знаеше точно къде се намира. На път за къщи пред епископалната църква „Вси светии“ на няколко пресечки от дома си. Знаеше точно къде е, но през живота си не се бе чувствала толкова изгубена. Камбаните забиха със звън, който й напомни за часовника на баба й и дядо й. Тя завъртя желязната топка на доматеночервената врата и последва порива си да влезе вътре.

С облекчение установи, че църквата е празна, защото не си бе измислила логично оправдание да е тук. Майка й беше еврейка, но баща й бе настоял двете с Ан да бъдат възпитани в католицизма. Тъй че като дете Алис бе ходила всяка неделя на литургия, получаваше причастие, изповядваше се и бе кръстена, но понеже майка й не взимаше участие в тези ритуали, тя от малка започна да се съмнява във вярата. И тъй като не получи задоволителен отговор нито от баща си, нито от Католическата църква, така и не бе станала истински вярваща.

Светлината от уличните лампи навън се просмукваше през готическите прозорци с витражи и осветяваше почти целия интериор. На всяко от цветните стъкла Исус, облечен с роба в червено и бяло, бе изобразен като пастир или лечител, сътворяващ чудо. Надпис отдясно на олтара гласеше: „Бог е нашето убежище и сила. На него се уповаваме в беда“.

Едва ли имаше по-голяма беда от тази, в която тя бе изпаднала, и много й се искаше да помоли за помощ. Но се чувстваше като натрапник — недостойна неверница. Коя бе тя, че да моли за помощ Бог, в който дори не бе сигурна, че вярва, от църква, за която не знаеше нищо?

Алис затвори очи, заслушана в успокояващия като океански вълни шум на далечния трафик, и се опита да отвори съзнанието си. Не помнеше колко време седя на тапицираната с кадифе скамейка в студената сумрачна църква в очакване на отговор. Но така и не го получи. Поседя още малко с надеждата, че някой свещеник или мирянин ще влезе и ще я попита защо е дошла. Сега вече си бе измислила логично оправдание. Но никой не дойде.

Сети се за визитните картички, които д-р Дейвис и Стефани Арън й бяха дали. Може би бе добре да поговори със социален работник или с психолог. Може би те щяха да й помогнат. И тогава я споходи ясен и простичък отговор.

Да поговори с Джон.

 

 

Алис осъзна, че не е въоръжена за атаката, която я посрещна, щом прекрачи прага.

— Къде беше? — попита я Джон.

— Излязох да потичам.

— И през цялото това време тича?

— Ходих и на църква.

— На църква? Не издържам, Али. Виж, ти не пиеш кафе и не ходиш на църква.

Дъхът му миришеше на алкохол.

— Днес направих и двете.

— Имахме уговорка за вечеря с Боб и Сара. Наложи се да им се обадя и да отменя гостуването, забрави ли?

Вечеря с приятелите им Боб и Сара. Беше си го отбелязала в календара.

— Забравих. Болна съм от Алцхаймер.

— Нямах никаква представа къде си, дали не си се изгубила. Трябва да започнеш да носиш телефона със себе си непрекъснато.

— Не мога да го взимам, когато тичам. Нямам джобове.

— Тогава си го залепи с тиксо на главата, не ме интересува, нямам намерение да преживявам това всеки път, когато забравиш, че имаш ангажимент.

Алис го последва в хола. Джон седна на дивана, взе чашата си в ръка и не вдигна очи към нея. По челото му бяха избили капчици пот като капчиците по запотеното стъкло на чашата. Алис се поколеба, но седна в скута му, прегърна го през раменете така, че докосваше с длани лактите си, долепи ухо до неговото и си изля душата.

— Съжалявам, че съм болна. Не мога да понеса мисълта, че ще продължа да се влошавам, че един ден ще те погледна, ще погледна лицето, което толкова обичам, и няма да те позная.

Тя прокара длани по очертанията на челюстта и брадичката му и погали бръчиците, които се появяваха в ъгъла на очите му, когато се смееше, и които напоследък не бе виждала. Избърса потта от челото му и сълзите от очите му.

— Задушавам се, когато си помисля за това. Но е неизбежно. Не знам колко време още ще те познавам. Трябва да обсъдим какво ни очаква.

Джон изпи чашата до дъно и осмука останалия по кубчетата лед алкохол. След това я погледна уплашено, с искрена мъка в очите, която Алис виждаше за пръв път.

— Не знам дали ще мога.