Лиса Дженоува
Все още Алис (4)

Октомври 2003 г.

— Стана ми тежко — каза Алис, докато отваряше вратата на кабинета си.

— Да, енчиладите бяха огромни — ухили се Дан зад нея.

Алис го перна лекичко по ръката с бележника си. Връщаха се от едночасов обеден семинар. Четвъртокурсникът Дан имаше вид на типичен американски младеж — слаб и мускулест, с грижливо подстригана къса руса коса и широка, наперена усмивка. Физически изобщо не приличаше на Джон, но притежаваше самоувереност и чувство за хумор, които често напомняха на Алис за съпруга й на тази възраст.

След няколко фалстарта, проучванията за дипломната работа на Дан най-накрая бяха потръгнали и той преживяваше опиянение, което Алис си спомняше с приятно чувство, и се надяваше да премине в постоянна страст. Изследванията можеха да съблазнят всеки, ако резултатите идваха бързо и успешно. Номерът бе да обичаш да се занимаваш с тях, когато по необясними причини не се получаваха.

— Кога заминаваш за Атланта? — попита тя, докато тършуваше из документите на бюрото си за черновата на доклада му, която бе редактирала.

— Следващата седмица.

— Дотогава вероятно докладът ще е готов за изпращане. Всичко в него изглежда наред.

— Не мога да повярвам, че ще се женя. Боже, остарях.

Алис намери черновата и му я подаде.

— Изобщо не си стар. Животът ти тепърва започва.

Дан седна и запрелиства страниците, сбърчил вежди заради червените забележки в полетата. Въведението и изложението на аргументите бяха разделите, в които Алис със задълбочените си познания най-много бе допринесла за изглаждането на текста, като бе запълнила някои пропуски в структурата и бе създала по-ясна представа как се вписва изследването в по-мащабен контекст и как новите открития ще се вместят в историческия и съвременен пъзел на лингвистиката като цяло.

— Какво пише тук? — посочи Дан с пръст няколко реда червени драскулки.

— Диференциално въздействие на конкретно насоченото спрямо разпределеното внимание.

— Кой източник си ползвала за това? — попита той.

— Ох, кой беше? — промърмори на себе си Алис и присви очи, докато чакаше името на първия автор и годината на публикуване на труда да изплуват в съзнанието й. — Виждаш ли? Ето това става, когато човек остарее.

— Моля ти се, изобщо не си стара. Не се тревожи, аз ще го потърся.

Едно от най-обременяващите паметта неща за всеки учен със сериозна кариера бе да помни годините на публикуване на различни изследвания, подробностите за съответния експеримент и кой го е провел. Алис често удивляваше студентите и докторантите си, като например изброяваше, без да се замисля, седемте изследвания, свързани с дадено явление, заедно с авторите и годината им на публикуване. Повечето старши преподаватели в катедрата владееха до съвършенство това умение. Всъщност между тях се водеше негласно състезание кой си е изградил най-пълен и бързо достъпен мисловен каталог на библиотеката на специалността им. Най-често от всички с лентата на победителя се увенчаваше Алис.

— Най, МББ, 2000 г.! — възкликна тя.

— Не спираш да ме удивляваш! Сериозно, къде в главата си побираш всичката тази информация?

Алис прие възхитата му с усмивка.

— Ще видиш. Както вече казах, всичко тепърва ти предстои.

Дан прелисти останалите страници, вече със спокойно изражение.

— Добре, не мога да повярвам, но се е получило страхотно. Много ти благодаря. Ще ти я донеса утре!

С тези думи Дан изхвърча от кабинета й. След като и тази задача бе изпълнена, Алис погледна списъка с останалите си задължения, написани върху жълта бележка, залепена на шкафа над компютъра й.

Лекция по Когнитивна психология √

Обеден семинар √

Докладът на Дан

Ерик

Рожденият ден

Тя доволно сложи отметка срещу „Докладът на Дан“.

Ерик? Какво пък означава това?

Ерик Уелман бе деканът на Факултета по психология на Харвард. Нещо да му казва ли имаше? Да го пита, да му покаже? Дали не си бяха уговорили среща? Погледна календара си. 11 октомври, рожденият й ден. Не пишеше нищо за Ерик. Ерик. Изглеждаше твърде мистериозно. Отвори електронната си поща. Дано не ставаше въпрос за нещо спешно. Раздразнена, но уверена, че в крайна сметка ще си спомни защо бе вписала Ерик сред задачите си, Алис изхвърли бележката — четвъртата за днес — в кофата и откъсна нова от кочана.

Ерик?

Обади се на лекаря

Подобни смущения в паметта напоследък надигаха грозните си малки глави притеснително често. Досега отлагаше да се обади на личния си лекар, защото си мислеше, че след известно време ще отшумят от само себе си. Надяваше се, че може да научи нещо успокояващо за естествения преходен период, който преживяваше, като попита някоя своя позната и без да се налага да ходи на лекар. Това обаче трудно щеше да се случи, тъй като всичките й приятели и колеги на критическа възраст в Харвард бяха все мъже. Алис призна, че май е време да се консултира с истински лекар.

 

 

Алис и Джон отидоха пеша от университета до ресторант „Еполе“ на площад „Инман“. Вътре Алис видя най-голямата си дъщеря, Анна, седнала на медния бар със съпруга си Чарли. И двамата бяха облечени с елегантни сини костюми, неговият, увенчан със златиста вратовръзка, а нейният — със семпла перлена огърлица. От около две години работеха в третата най-голяма адвокатска кантора по корпоративно право в Масачузетс. Анна специализираше в сферата на интелектуалната собственост, а Чарли работеше в отдел „Искове“.

По чашата с мартини в ръката й и непроменения размер B на сутиена й, Алис разбра, че Анна не е бременна. От шест месеца дъщеря й нескрито се опитваше да зачене, но без успех. Както с всичко останало, колкото по-трудно бе да постигне нещо, толкова по-силно Анна го желаеше. Алис я бе посъветвала да изчака, да не бърза толкова да отметне тази следваща цел в живота си. Анна бе едва на двайсет и седем години, бе се омъжила за Чарли миналата година и работеше по осемдесет-деветдесет часа седмично. Дъщеря й обаче контрираше с извода, до който в крайна сметка стигаше всяка жена с кариера, която искаше деца: За подобно нещо не можеше да се чака подходящ момент.

Алис се притесняваше как семейният живот би се отразил на кариерата на Анна. За самата нея бе трудно и изнурително да стигне до позицията на щатен професор, не защото задълженията й бяха твърде тежки или не бе постигнала забележителни резултати в сферата на лингвистиката, а просто защото бе майка. Повръщането, анемията и прееклампсията, от които бе страдала през общо две и половината години от живота си, в които бе бременна, определено я бяха разсейвали и забавили професионалното й развитие. А нуждите на трите малки човечета, родени след трите бременности, бяха много по-настойчиви и времеемки от изискванията на който и да било декан или амбициозен студент.

Често бе гледала с ужас как перспективното професионално развитие на колежки в детеродна възраст се забавя неимоверно или направо спира. Трудно й бе да вижда как Джон, нейният равностоен по интелект мъжки еквивалент, я задминава. Често се чудеше дали неговата кариера би издържала три пъти епизиотомия, кърмене, обучение за ползване на гърне, безброй затъпяващи дни в пеене на „Колелцата на колата се въртят“ и още повече нощи с едва два-три часа сън. Малко вероятно.

Докато си разменяха прегръдки, целувки, любезности и поздрави за рождения ден, една жена със силно изрусена коса, облечена изцяло в черно, се приближи до тях на бара.

— Пристигнаха ли всичките ви гости? — усмихна се любезно тя, но усмивката й остана на лицето твърде дълго, за да е искрена.

— Не, чакаме още един човек — отвърна Анна.

— Тук съм! — каза Том, който тъкмо влизаше. — Честит рожден ден, мамо.

Алис го прегърна и целуна и чак тогава видя, че е дошъл сам.

— Трябва ли да изчакаме…?

— Джил? Не, мамо, с нея скъсахме миналия месец.

— Толкова често си сменяш приятелките, че ни е трудно да запомним имената им — каза Анна. — Има ли някоя нова, за която да запазим място?

— Все още не — отвърна Том, след което се обърна към жената в черно: — Всички сме тук.

Периодът, в който Том нямаше гадже, настъпваше редовно на всеки между шест и девет месеца, но никога не траеше дълго. Той бе умен, емоционален, приличаше досущ на баща си, следваше медицина, трети курс, в Харвардската медицинска академия и възнамеряваше да специализира гръдна хирургия. Имаше вид на човек, нуждаещ се от пълноценно хранене. Той признаваше, че по ирония всичките му познати студенти по медицина и хирурзи ядат пълни боклуци на крак — понички, чипс, десертчета от автоматите и храната, предлагаща се в болничното кафене. Никой от тях нямаше време да спортува, ако не се брои качването по стълбите вместо с асансьор. Шегуваше се, че след няколко години поне ще имат нужната квалификация да се лекуват взаимно от сърдечни заболявания.

След като се настаниха на полукръгло сепаре и поръчаха напитки и ордьоври, разговорът се завъртя около липсващия член на семейството.

— Кога за последно Лидия присъства на семейна вечеря по случай рожден ден? — попита Анна.

— Дойде, когато станах на двайсет и една — отвърна Том.

— Преди цели пет години! — възкликна Анна. — Наистина ли бе толкова отдавна?

— Не, не е възможно — рече Джон без да конкретизира.

— Почти съм убеден — настоя Том.

— Не е вярно. Дойде си за петдесетата годишнина на баща ви в Кейп Код преди три години — каза Алис.

— Как е тя, мамо? — попита Анна.

Анна изпитваше неприкрито задоволство, че Лидия не бе постъпила в колеж; оскъдното образование на сестра й някак си й запазваше мястото на най-умната и преуспяла дъщеря на Хаулънд. Най-голямото от трите деца, Анна първа даде знак колко е интелигентна, за радост на родителите си, и първа зае статута на невероятно умната им дъщеря. Макар Том също да бе много умен, Анна не му обръщаше особено внимание, може би тъй като бе момче. Но тогава се роди Лидия. И двете момичета бяха умни, но Анна полагаше сериозни усилия, за да изкарва само шестици, докато безупречните си оценки Лидия изкарваше без да се старае особено. На това Анна обърна внимание. И двете имаха състезателен дух и бяха изключително независими, но Анна не поемаше рискове. Тя обикновено преследваше типични и постижими цели, които със сигурност щяха да бъдат придружени от материална награда.

— Лидия е добре — отвърна Алис.

— Не мога да повярвам, че още е в Лос Анджелис. Играла ли е изобщо в нещо до момента? — попита Анна.

— Миналата година участва в страхотна пиеса — каза Джон.

— Ходи на курсове — добави Алис.

Чак след като изрече думите се сети, че Джон финансира извънкласните занимания на Лидия зад гърба й. Как можа да забрави да поговори с него по този въпрос? Тя хвърли гневен поглед право в лицето му и Джон го усети. Той поклати едва забележимо глава и я погали по гърба. Сега не му бе нито времето, нито мястото. По късно щеше да го притисне да говорят. Ако не забравеше.

— Е, поне се занимава с нещо — отбеляза Анна, видимо доволна, че всички са наясно какво е положението на другата дъщеря на Хаулънд.

— Татко, как върви експериментът ти с маркировките? — попита Том.

Джон се приведе напред и започна да обяснява подробности от последното си изследване. Алис наблюдаваше съпруга и сина си, и двамата биолози, да потъват в аналитичен разговор и да се опитват да се впечатлят взаимно със знанията си. Паяжината от бръчици в ъгълчетата на очите на Джон, видима дори когато бе напълно сериозен, се задълбочаваше и оживяваше, когато говореше за изследванията си, а ръцете му се включваха като марионетки от куклен театър.

Алис обичаше да го вижда такъв. На нея не разказваше толкова подробно и така въодушевено за експериментите си. А някога го правеше. Тя все още бе достатъчно запозната с работата му, за да може да обясни накратко на някой коктейл, но представата й бе само бегла. Когато се виждаха с Том или с колеги на Джон, тя ставаше страничен наблюдател на задълбочените разговори, които съпругът й едно време водеше с нея. Преди й разказваше всичко, а тя го слушаше внимателно. Зачуди се кога се бе променило това и кой пръв бе изгубил интерес — той да разказва или тя да го слуша.

Калмарите, панираните мейнски стриди, салатата от рукола и равиолите с тиква бяха безупречно приготвени. След като се навечеряха, дружно изпяха „Честит рожден ден“ силно и фалшиво, с което заслужиха бурните аплодисменти на развеселените клиенти от околните маси. Алис духна свещичката върху парчето топла шоколадова торта. Когато всички вдигнаха чашите си с френско шампанско, Джон вдигна своята малко по-високо.

— Честит рожден ден на красивата ми и невероятно умна съпруга. Да пием за следващите петдесет години.

Чукнаха се и отпиха.

 

 

В дамската тоалетна Алис се взря в отражението си в огледалото. Лицето на старата жена, която я гледаше отсреща, не съвпадаше съвсем с образа, който имаше за себе си. Златистокафявите й очи изглеждаха уморени, макар да бе напълно отпочинала, а кожата й нямаше блясък и й се струваше отпусната. Личеше си, че е над четирийсетгодишна, но не би казала, че изглежда стара. Не се чувстваше стара, макар да съзнаваше, че остарява. Навлизането й в по-висока възрастова група напоследък се проявяваше редовно с неприятните смущения в паметта. Като се изключи това, се чувстваше млада, силна и здрава.

Замисли се за майка си. Двете си приличаха. В спомените й по лицето на майка й — сериозно, съсредоточено и с обсипани с лунички нос и скули — нямаше увиснала кожа и нито една бръчка. Не бе живяла достатъчно дълго, за да се сдобие с тях. Майката на Алис бе починала на четирийсет и една години. Сестрата на Алис, Ан, сега щеше да е на четирийсет и осем. Алис се опита да си представи как би изглеждала Ан, ако тази вечер бе с тях на масата заедно със съпруг и деца, но не успя.

Когато седна на тоалетната да се изпишка, видя кръвта. Месечният й цикъл. Естествено, знаеше, че менструацията в началото на менопаузата често е нередовна; че не спира изведнъж. Но мисълта, че може би не навлиза в критическата, се прокрадна в съзнанието й, вкопчи се и отказа да изчезне.

Непоколебимостта, смекчена от шампанското и кръвта, я изостави изцяло. Тя се разплака силно. Не можеше да си поеме достатъчно въздух. Беше на петдесет години и й се струваше, че си губи ума.

На вратата се почука.

— Мамо, добре ли си? — попита Анна.