Лиса Дженоува
Все още Алис (10)

Април 2004 г.

Колкото и умни да бяха, не можеха да съставят конкретен дългосрочен план. Съществуваха твърде много неизвестни, за да могат просто да пресметнат „х“, а най-важната от тях бе „Колко бързо ще напредне болестта?“. Преди шест години двамата си бяха взели година почивка от лекции, за да напишат „От молекулите до съзнанието“, и им оставаше още една година, докато отново получат право на творчески отпуск. Алис щеше ли да издържи до тогава? Засега бяха решили тя да довърши семестъра и да избягва пътувания, когато е възможно, след което да прекарат цялото лято на Кейп Код. Успяха да си направят планове само до август.

И се разбраха все още да не казват на никого, освен на децата. Това неизбежно разкритие, разговорът, от който най-много се страхуваха, щеше да се проведе тази сутрин на закуска от гевреци, плодова салата, мексиканска фритата, коктейли „Мимоза“ и шоколадови яйца.

От доста години не се бяха събирали всички за Великден. Анна понякога прекарваше празниците със семейството на Чарли в Пенсилвания, Лидия си бе оставала в Ел Ей през последните няколко години, а преди това се бе запиляла някъде из Европа, а преди няколко години Джон бе ходил на конференция в Болдър. Наложи се доста да увещават Лидия да се прибере за празника тази година. Бе заявила, че тъй като са в разгара на репетиции, няма да може да отдели време за толкова дълъг полет, но Джон я бе убедил да си вземе два дни почивка и й бе платил самолетните билети.

Анна отказа да пие „Мимоза“ или „Блъди Мери“ и вместо това прокара карамелените яйца, които ядеше като пуканки, с чаша вода с лед. Но преди някой да успее да попита дали е бременна, тя започна да разказва надълго и нашироко за предстоящата й процедура за изкуствено осеменяване.

— Ходихме при специалист по репродуктивно здраве в болница „Бригам“ и той не откри причина защо не мога да зачена. Яйцеклетките ми са здрави, всеки месец имам овулация и спермата на Чарли е наред.

— Анна, мисля, че не искат да слушат за спермата ми — рече Чарли.

— Ами вярно е и е страшно изнервящо. Ходих дори на акупунктура, но и тя не даде резултат. Макар че спрях да получавам мигрена. Във вторник започват да ми бият инжекции с фоликулостимулиращ хормон, а следващата седмица ще приемам нещо, което ще помогне за отделянето на яйцеклетките, и ще ме оплодят със спермата на Чарли.

— Анна — повтори Чарли.

— Какво толкова? Такава е процедурата и следващата седмица се надявам вече да съм бременна!

 

 

Алис се усмихна насила и скри изпълнилия я ужас зад стиснати зъби. Симптомите на Алцхаймер се проявяваха чак след детеродна възраст, чак след като увреденият ген неволно бе предаден на следващото поколение. Как щеше да постъпи, ако знаеше, че носи този ген, тази съдба, във всяка клетка от тялото си? Дали щеше да зачене тези деца, или да вземе мерки, за да предотврати появата им? Щеше ли да поеме риска и да остави всичко в ръцете на случайността на мейозата? Нейните кехлибарени очи, орловият нос на Джон и нейният пресенилин-1. Естествено, сега не можеше да си представи живота си без децата. Но преди да роди, преди да изпита първичната и необяснима любов към тях, дали щеше да реши, че е по-добре за всички да не зачева? Как би постъпила Анна?

Том влезе и се извини за закъснението. Не водеше новата си приятелка. Още по-добре. Днес трябваше да е само семейството. А и Алис не помнеше името й. Том се втурна към трапезарията, вероятно разтревожен, че не е останало нищо за ядене, след което се върна в хола с усмивка на лице и чиния, отрупана с по малко от всичко. Той седна на дивана до Лидия, която държеше сценарий в ръка и със затворени очи произнасяше безмълвно репликите си. Всички бяха тук. Време бе.

— С баща ви имаме да ви кажем нещо важно и изчакахме, докато се съберете и тримата.

Алис погледна към Джон. Той кимна и стисна ръката й.

— От известно време имам проблеми с паметта и през януари ми поставиха диагноза „ранна форма на Алцхаймер“.

Часовникът върху полицата на камината тиктакаше силно, все едно някой бе усилил звука му, както когато къщата бе празна. Том бе застинал с вилица фритата, вдигната към устата. Май трябваше да го изчакат да закуси.

— Сигурна ли си, че е Алцхаймер? Потърси ли второ мнение? — попита Том.

— Направиха й генетични изследвания. Има мутация в пресенилин-1 — отвърна Джон.

— Автозомално доминантна ли е?

— Да.

Джон каза и още нещо на Том, но само с поглед.

— Какво означава това? Татко, какво му каза? — попита Анна.

— Означава, че има петдесет процента вероятност и ние да се разболеем от Алцхаймер — отвърна Том.

— А бебето ми?

— Още не си бременна — сряза я Лидия.

— Анна, ако си наследила мутацията, същото важи и за децата ти. За всяко от тях вероятността да я наследи също е петдесет процента — обясни Алис.

— Тогава какво? Ще си направим ли изследвания? — попита Анна.

— Ако искате — отвърна майка й.

— О, боже, ами ако имам мутацията? Тогава и бебето ми може да я наследи! — рече Анна.

— Докато децата ни пораснат, вероятно вече ще има лек — намеси се Том.

— Но за нас няма шанс, това ли искаш да кажеш? Значи децата ми ще са добре, а аз ще съм безмозъчно зомби, така ли?

— Анна, достатъчно! — отсече Джон.

Бе стиснал зъби, с почервеняло лице. Преди десетилетие щеше да прати Анна в стаята й. Сега обаче той стисна Алис за ръка и потропа нервно с крак. В толкова много отношения бе станал безпомощен.

— Съжалявам — каза Анна.

— Има много голяма вероятност докато станете на моите години, вече да разполагаме с процедури за превенция. Това е една от причините, поради които е добре да знаете дали имате мутацията. Така ще можете да започнете да приемате лекарства много преди да се появят симптомите, и да се надяваме, че всичко с вас ще е наред — рече Алис.

— Мамо, а теб как ще те лекуват? — попита Лидия.

— Изписаха ми антиоксидантни витамини, аспирин, статин и два невротрансмитера.

— За да попречат на развитието на болестта ли?

— Може би за известно време, но лекарите не знаят със сигурност.

— А лекарствата, които в момента са в процес на изпитания? — попита Том.

— Проучвам ги — отвърна Джон.

Джон бе започнал да се среща с лекари и учени от Бостън, които изследваха молекулярната етиология на болестта на Алцхаймер, и събираше мнения доколко обещаващи са лекарствата, които в момента бяха в процес на клинични изпитания. Джон се занимаваше с изследвания върху ракови клетки, а не бе невробиолог, но разбираше напълно престъпните молекули, нападащи друг организъм. Всички говореха на един и същ език — свързване на рецептори, фосфорилиране, регулиране на транскрипцията, омрежени с клатрин ямки, секретаза. Също като притежанието на карта за престижен клуб, работата в Харвард му даваше незабавно право на достъп до най-големите светила сред учените, изследващи болестта на Алцхаймер в Бостън. Ако съществуваше или се разработваше по-добро лечение, Джон щеше да го открие.

— Мамо, ти обаче изглеждаш съвсем здрава. Явно сте хванали болестта в самото начало, иначе дори не бих разбрал, че има някакъв проблем — отбеляза Том.

— Аз обаче разбрах — заяви Лидия. — Не знаех, че е Алцхаймер, но усетих, че нещо не е наред.

— Как? — попита Анна.

— Например понякога мама говори безсмислици по телефона и често повтаря едно и също. Или забравя какво съм й казала преди пет минути. А и не помни как се приготвя коледния пудинг.

— Кога започна да го забелязваш? — попита Джон.

— Поне преди година.

Алис не успя да проследи симптомите чак дотогава, но повярва на Лидия. И усети унижението на Джон.

— Искам да знам дали съм наследила болестта. Искам да се изследвам. Вие не искате ли? — попита Анна.

— Мисля, че ще е ми е по-трудно да живея в неизвестност, отколкото да разбера — отвърна Том.

Лидия затвори очи. Всички зачакаха. На Алис й мина абсурдната мисъл, че си припомня реплики или е заспала. След неловка тишина, Лидия отвори очи и заяви:

— Аз не искам да знам.

Лидия правеше всичко наопаки.

 

 

В Уилям Джеймс Хол бе необичайно тихо. Характерното бърборене на студентите по коридорите — въпроси, спорове, шеги, оплаквания, хвалби, флиртове — липсваше. Пролетната сесия обикновено водеше до масово преместване на студентите от учебните сгради в общежитията и читалните на библиотеките, но тя започваше чак след седмица. Много от студентите по когнитивна психология трябваше да прекарат целия ден в наблюдение на функционални изследвания с ядрено-магнитен резонанс в Чарлзтаун. Вероятно заниманието им бе днес.

Независимо от неясната причина за тишината, Алис се зарадва на възможността да свърши повече работа без да я прекъсват. На път за университета бе решила да не спира „При Джери“ за чай, но сега съжаляваше. Кофеинът щеше да й се отрази добре. Прегледа статиите в новия брой на „Журнал по лингвистика“, подготви изпитните въпроси за курса си по мотивация и емоционално развитие и отговори на всички имейли, които бе отлагала до момента. И през цялото това време телефонът й не звъня и на вратата не се почука.

Чак когато се прибра вкъщи, осъзна, че е забравила да се отбие „При Джери“. Още й се пиеше чай. Отиде в кухнята и сложи чайника на котлона. Часовникът на микровълновата показваше 4:22 часа сутринта.

Алис погледна през прозореца. Видя тъмнина и отражението си в стъклото. Беше облечена с нощница.

 

 

Здравей, мамо,

Изкуственото осеменяване не подейства. Не съм бременна. Не съм толкова разстроена, колкото очаквах (а и Чарли изглежда почти облекчен). Да се надяваме, че и другите ми изследвания ще са с отрицателен резултат. Утре имаме час за преглед. След това с Том ще дойдем, за да ви кажем резултатите.

С обич,

Анна

Вероятността и двамата да нямат мутацията спадна от малка на почти невъзможна, когато час след уреченото време Алис още ги чакаше. Ако резултатите и на двамата бяха отрицателни, посещението им при генетичния консултант щеше да приключи бързо — щяха да се разменят реплики като „и двамата сте здрави“, „много ви благодаря“ и да си тръгнат. Може би Стефани просто бе закъсняла. А може би Анна и Том бяха чакали по-дълго да дойде редът им.

Вероятността се срина от почти невъзможна на нулева, когато двамата най-накрая влязоха през входната врата. Ако резултатите им бяха отрицателни, щяха бързо да й съобщят, необуздани и радостни. Вместо това Анна и Том се постараха да прикрият емоциите си, когато влязоха в хола, опитаха се да протакат колкото е възможно повече, преди животът им да се обърне нагоре с краката, преди да се наложи да изрекат на глас ужасната новина, която несъмнено носеха.

Двамата седнаха един до друг на дивана — Том отляво, Анна отдясно, както някога сядаха на задната седалка в колата. Том бе левичар и обичаше да гледа през прозореца, а Анна нямаше нищо против да е по средата. Сега обаче седяха по-близо един до друг, а когато Том се пресегна и хвана сестра си за ръка, тя не изписка „Мамооо, Томи ме докосва!“.

— Аз нямам мутацията — рече Том.

— Но аз я имам — добави Анна.

Алис си спомни как след раждането на Том се чувстваше толкова благословена, че е постигнала идеалния вариант — едно момче и едно момиче. След двайсет и шест години тази благословия се превърна в проклятие. Фасадата на стоическа родителска сила се срина и Алис се разплака.

— Съжалявам — каза тя.

— Всичко е наред, мамо. Както и ти каза, ще измислят някаква превантивна терапия — отвърна дъщеря й.

Когато по-късно Алис се замисли, иронията й се стори поразителна. Поне външно Анна изглеждаше най-силна от трите й деца. Почти винаги тя утешаваше другите. Но това не я изненада. Анна най-много приличаше на майка си. Бе наследила косата, очите и темперамента на Алис. Както й мутацията пресенилин-1.

— Ще се подложа на инвитро процедура. Вече разговарях с лекаря си. Ще направят генетични изследвания на ембрионите, преди да ги имплантират. Ще изследват по една клетка от тях за мутацията и ще поставят само онези, които не я носят. Така ще сме сигурни, че децата ми няма да наследят болестта.

Това бе много добра новина. Но докато останалите й се радваха, Алис усети горчив вкус в устата. Въпреки обвиненията към себе си, тя завиждаше на Анна, че може да направи нещо, което тя самата не бе успяла — да предпази децата си. На нея нямаше да й се наложи да седи срещу дъщеря си, срещу първородното си дете, и да я гледа как осмисля новината, че един ден ще се разболее от Алцхаймер. Искаше й се и тя да бе разполагала с този напредък на медицината. Но пък тогава ембрионът, от който щеше да се развие Анна, щеше да бъде изхвърлен.

Според Стефани Арън, всичко с Том бе наред, но по изражението му това не личеше. Изглеждаше блед, съсипан, крехък. Алис си бе мислила, че всеки отрицателен резултат от изследването би донесъл всеобщо облекчение — простичко и ясно. Но те бяха едно семейство, обвързани от общо минало, ДНК и любов. Анна бе по-голямата сестра на Том. Беше го научила как да прави и да пука балончета от дъвка и винаги му даваше бонбоните си на Хелоуин.

— Кой ще каже на Лидия? — попита Том.

— Аз — отвърна Анна.