Лиса Дженоува
Все още Алис (20)

Февруари 2005 г.

Алис се сви на стола до Джон и срещу д-р Дейвис, изтощена емоционално и напрегната интелектуално. Допреди малко прави различни невропсихологични тестове в малката стаичка с онази жена, жената, която провеждаше невропсихологичните тестове в малката стаичка мъчително дълго време. Думите, информацията, значението на въпросите, които жената задаваше, и отговорите на Алис приличаха на сапунени мехурчета, като онези, които добрите деца правеха с малките пластмасови пръчици във ветровит ден. Отдалечаваха се от нея бързо, в стъписващо многобройни посоки и й се налагаше да влага огромни усилия и концентрация, за да ги проследи. А дори когато успяваше да задържи някои от тях в полезрението си за обещаващо дълго време, те неизменно се пукаха твърде бързо. Пук! и изчезваха без видима причина, сякаш изобщо не бяха съществували. А сега бе ред на д-р Дейвис да поеме пластмасовата пръчица.

— Добре, Алис, би ли казала думата „вода“ буква по буква отзад напред? — попита той.

Преди шест месеца този въпрос щеше да й се стори тривиален, дори обиден, но днес представляваше сериозно питане, изискващо сериозни усилия. Изпитваше съвсем лека тревога и унижение, несравними с тревогата и унижението отпреди шест месеца. Усещаше как все повече губи връзка със самосъзнанието си. Усещането й за Алис — всичко, което знаеше и разбираше, всичко, което харесваше и не харесваше, как се чувстваше и се възприемаше — също приличаше на сапунен мехур, който се издигаше все по-високо в небето, все по-трудно се забелязваше и единственото, което го предпазваше от пукване в разредения въздух, бе тъничка липидна мембрана.

Алис първо каза наум думата „вода“ буква по буква, отзад напред, като броеше на пръсти.

— А. — Разгъна кутре. Отново си каза думата отпред назад, спря, когато разгъна и средния пръст, и го сви отново.

— Д. — Повтори процедурата отново.

— О. — Вдигна показалец и го насочи като пистолет, след което прошепна под нос: — В.

— В.

Усмихна се, вдигна победоносно лявата си длан, свита в юмрук и погледна към Джон. Той завъртя брачната си халка и се усмихна вяло.

— Браво — рече д-р Дейвис. Усмихваше се широко и изглеждаше доволен. Алис го харесваше.

— Сега искам да посочиш към прозореца, след като докоснеш дясната си буза с лявата ръка.

Алис вдигна лява ръка към лицето си. Пук!

— Извинявайте, бихте ли ми казали отново какво да направя? — попита тя, все още вдигнала лява ръка пред лицето си.

— Разбира се — отвърна д-р Дейвис снизходително като родител, който оставя детето си да погледне крадешком най-горната карта в колодата или да пристъпи стартовата линия преди сигнала за старт. — Посочи към прозореца след като докоснеш дясната си буза с лява ръка.

Алис докосна дясната си буза с лявата ръка още преди той да си е довършил мисълта, след което посочи рязко с дясната ръка към прозореца и въздъхна дълбоко.

— Добре, Алис — каза лекарят и се усмихна отново.

Джон не я похвали, не даде никакъв знак, че се гордее с нея, и че е доволен.

— Така, сега ми кажи името и адреса, които преди малко те помолих да запаметиш.

Името и адреса. Имаше бегла представа, както когато се будеше сутрин и знаеше, че е сънувала, дори помнеше за какво в общи линии е бил сънят, но колкото и да се опитваше, конкретните подробности й се изплъзваха. Забравени завинаги.

— Името беше Джон някой си. Питате ме всеки път, но никога не се сещам къде живее този човек.

— Добре, тогава избери един от следните варианти. Джон Блек, Джон Уайт, Джон Джоунс или Джон Смит?

Алис нямаше представа, но не й пречеше да гадае.

— Смит.

— На коя улица живее: „Източна“, „Западна“, „Северна“ или „Южна“?

— На „Южна“.

— В кой град: Арлингтън, Кеймбридж, Брайтън или Бруклайн?

— Бруклайн.

— Така, Алис, последен въпрос. Къде ми е двайсетдоларовата банкнота?

— В портфейла?

— Не, преди малко скрих в кабинета банкнота от двайсет долара. Помниш ли къде я сложих?

— Тук ли бях, когато сте я скрили?

— Да. Хрумва ли ти нещо? Ако я намериш, остава за теб.

— Ако ми бяхте казали по-рано, със сигурност щях да намеря начин да запомня къде е.

— Не се и съмнявам. Някаква идея къде е?

Алис видя как за миг погледът на лекаря се отклонява надясно, малко над рамото й, преди отново да се спре на нея. Тя се обърна. Отзад имаше окачена на стената бяла дъска, върху която с маркер бе написано „Глутамат. ЛТП. Апоптоза“. На поставката в долната част на дъската имаше червен маркер, а до него — сгъната двайсетдоларова банкнота. Алис триумфално отиде до дъската и взе наградата си.

Д-р Дейвис се засмя:

— Ако всичките ми пациенти бяха умни като теб, щях да се разоря.

— Алис, не можеш да задържиш парите, видя, че той поглежда към тях — възрази Джон.

— Разбира се.

— Не, нека ги вземе, все пак ги намери — каза д-р Дейвис.

— Нормално ли е да се влоши толкова само за една година и при условие че пие лекарства? — попита Джон.

— Причините може да са няколко. Болестта вероятно е започнала да се развива дълго преди да й поставим диагнозата миналия януари. Тя, ти, децата и колегите й сигурно не сте обърнали внимание на много от симптомите, като сте си мислили, че са нещо случайно, нормално или сте ги приписвали на стрес, недоспиване, прекаляване с алкохол и така нататък. Напълно възможно е това да е продължавало година-две, че дори и повече. Освен това Алис е изключително умна. Да кажем, опростено, че средностатистическият човек има десет синапса, които водят до дадена информация. При Алис спокойно могат да са петдесет. Когато средностатистическият човек изгуби тези десет синапса, той вече няма достъп до въпросната информация и я забравя. Но дори да загуби десет, Алис все още ще разполага с четирийсет, чрез които да стигне до целта. Тъй че анатомичните увреждания при нея не са толкова тежки и първоначално едва ли сте забелязали смущения в когнитивните й функции.

— Но сега вече е изгубила много повече от десет — каза Джон.

— Да, опасявам се, че е така. В момента краткотрайната й памет попада в най-ниските три процента от резултати на хора, успели да направят тестовете, речевите й функции са се влошили значително и губи усещане за самосъзнание, както, за съжаление, се очакваше. Но също така е невероятно находчива. Днес използва няколко изобретателни стратегии, за да отговори на въпроси, чиито отговори не помнеше.

— Въпреки това имаше много въпроси, на които не успя да отговори правилно — отбеляза Джон.

— Вярно е.

— Просто се влошава страшно бързо. Не може ли да увеличим дозата „Арисепт“ или „Наменда“?

— Не, вече приема максималните дози и от двете лекарства. За съжаление, това е дегенеративна болест, за която няма лек. Състоянието се влошава, колкото и лекарства, с които разполагаме в момента, да пие пациентът.

— И е ясно, че или е в групата на плацебо, или този „Амиликс“ не действа — заяви Джон.

Д-р Дейвис замълча, сякаш обмисляше дали да се съгласи, или да отрече твърдението.

— Знам, че сте обезсърчени. Но често съм виждал неочаквани периоди на стабилизиране, когато болестта сякаш спира напредъка си, а те понякога продължават дълго.

Алис затвори очи и си представи как стои стабилно по средата на планинско плато. Красиво плато. Виждаше го и си струваше да се надява, че ще го достигне. Джон дали го виждаше? Способен ли бе още да се надява за нея, или вече се бе отказал? Или още по-лошо, дали не се надяваше състоянието й да се влоши по-бързо, за да може да я отведе безучастна и хрисима в Ню Йорк през есента? Какво щеше да избере той — да застане до нея на платото или да я бутне надолу по склона?

Алис скръсти ръце, свали кръстосания си крак и стъпи с двете ходила на пода.

— Алис, ходиш ли още да тичаш? — попита д-р Дейвис.

— Не, спрях преди известно време. Графикът на Джон е натоварен, а моята координация става все по-зле. Не виждам бордюрите и препятствията по пътя и не мога да преценявам правилно разстоянията. На няколко пъти падах много тежко. Дори у дома забравям за надигнатите неща при вратите и се спъвам, винаги когато влизам в стая. Цялата съм в синини.

— Джон, съветът ми е да махнете надигнатите неща при вратите, да ги боядисате в ярки цветове или да ги облепите с цветно тиксо, за да ги вижда Алис. Иначе за нея просто ще се сливат с пода.

— Добре.

— Алис, разкажи ми за групата за взаимопомощ.

— Четирима души сме. Срещаме се веднъж седмично за по няколко часа в дома на някой от групата и си пишем имейли всеки ден. Прекрасно е, говорим си на всякакви теми.

Д-р Дейвис и жената в малката стаичка й бяха задавали многобройни изпитателни въпроси днес, въпроси, предназначени да измерят точната степен на разруха в главата й. Но никой не разбираше по-добре от Мери, Кати и Дан каква част от съзнанието й още живееше.

— Благодаря ти, че пое инициативата и запълни очевидна празнина в системата ни за взаимопомощ. Ако се появят нови пациенти в начална фаза на деменция или с ранна форма на Алцхаймер, ще им кажа да се свържат с теб, става ли?

— Да, разбира се. Трябва да им кажете и за DASNI — Международната асоциация за защита и подкрепа за страдащи от деменция. Представлява онлайн форум за хора с деменция. Там се запознах с над десет души от цялата страна и от Канада, Великобритания и Австралия. Е, не сме се виждали на живо, говорим си само онлайн, но имам чувството, че ги познавам и че те познават мен по-добре от хора, които са ми близки цял живот. Не губим никакво време, не разполагаме с достатъчно. Говорим си за важни неща.

Джон се размърда на стола си и започна да потропва нервно с крак.

— Благодаря ти, Алис, ще добавя уебсайта в информационната ни брошура. Джон, а ти разговаря ли вече със социалната ни работничка? Ходи ли на някоя от срещите на групата за болногледачи?

— Не. Няколко пъти пих кафе с половинките на хората в групата на Алис, но не съм посещавал други сбирки.

— Добре ще е да потърсиш помощ и за себе си. Ти не си болен, но тъй като живееш с Алис, живееш с болестта, а това е тежко за болногледачите. Виждам колко е трудно на близките на пациентите, които идват тук. Социалната работничка се казва Денис Дадарио, групата за взаимопомощ за болногледачи се събира тук в болницата, а Масачузетската асоциация за борба с Алцхаймер също организира срещи на групи за болногледачи на различни места. Разполагаш с многобройни възможности и не се колебай да потърсиш помощ, ако имаш нужда.

— Добре.

— Като стана въпрос за Асоциацията за борба с Алцхаймер, Алис, току-що получих програмата им за годишната Конференция относно грижите за пациенти с деменция и видях, че ще изнесеш встъпителната лекция — каза д-р Дейвис.

Конференцията относно грижите за пациенти с деменция представляваше сбирка на лекари и психолози, които се занимаваха с болни от деменция и техните семейства. Невролози, лични лекари, гериатри, невропсихолози, медицински сестри и социални работници се събираха, за да обменят информация за поставяне на диагнози, лечение и грижа за пациентите. На Алис й приличаше на сбирките на нейната група и на форума на Международната асоциация, само че това събитие бе по-мащабно и на него ходеха хората, които не страдаха от деменция. Тази година конференцията щеше да се проведе в Бостън следващия месец.

— Да — отвърна Алис. — Канех се да ви питам дали ще ходите?

— Да, и ще седя на първия ред. Да ти кажа, мен никога не са ме канили да изнасям презентация — отвърна д-р Дейвис. — Ти си смела и забележителна жена, Алис.

Комплиментът му, искрен и без капчица снизхождение, бе точно онова, от което се нуждаеше да повдигне самочувствието й след лавината от тестове днес. Джон завъртя халката си. Гледаше я с насълзени очи и болезнена усмивка, което я обърка.