Дино Будзати
Вестта

Маестро Артуро Сарачино, на 37 години, в апогея на своята слава, дирижираше в театър Арджентина Осма симфония на Брамс в ла мажор, опус 137, и току-що беше подхванал последната част, славното алегро апасионато. Караше си той по основното изложение на темата, този своеобразен монолог — неизменен, натраплив и обективно погледнато въздълъг, в течение на който все пак полека-лека се концентрира мощен заряд от вдъхновение, за да избухне на финала, нещо, което за разлика от слушателите, той, Сарачино, и всички от оркестъра знаеха, затова се наслаждаваха, понесени от вълната на цигулките, тази безметежна и измамна прелюдия на чудото, дето след малко щеше да помете и тях, изпълнителите, и целия салон, в удивителен вихър от радост.

Точно тогава Сарачино си даде сметка, че публиката е започнала да оредява. Най-мъчителното преживяване за диригента на оркестър е именно това: по необясними причини да изгуби съпричастието на аудиторията. Незнайно как, но той мигом се усети. В такива моменти самият въздух сякаш опразнява: хилядата, две, три хиляди неведоми нишки, опънати между слушателите и него, от които той черпи живот, сила, храна, се охлабват или скъсват. Докато маестрото не остане гол и сам насред ледена пустиня да мъкне с усилие след себе си една обезверена армия.

Ала от вече поне десет години това ужасяващо премеждие не го беше сполитало. Даже бе забравил какво е чувството и затова сега ударът го застигна още по-болезнено. Този път предателството на публиката дойде толкова ненадейно и еднозначно, че той остана без дъх.

„Невъзможно — рече си, — няма логика да е заради мен. Днес се чувствам в идеална форма, а оркестърът прилича на двайсетгодишен младеж. Трябва да има друго обяснение.“

И наостри до болка слух. Стори му се, че усеща в публиката зад гърба си и отстрани, и горе, да пролазва сподавено оживление. От една ложа вдясно долетя плахо проскърцваме. Със самия крайчец на окото си зърна две-три сенки в партера да се изнизват към изхода.

От галерията някой с властно изшъткване изиска тишина. Но смълчаването трая кратко. Съвсем скоро, като по силата на някакъв неудържим кипеж, раздвижването започна отново, придружено с шумолене на дрехи, шепоти, крадливи стъпки, приглушени притътряния, отместване на столове, отворени и затворени врати.

Какво се случваше? И изневиделица, сякаш в същия момент го четеше напечатано черно на бяло, маестро Сарачино осъзна. По всяка вероятност радиото бе предало някоя вест, която закъснял слушател беше внесъл в залата. Навярно нещо страховито се беше случило нейде по земята и сега се носеше право към Рим. Война? Нашествие? Ядрено нападение? По онова време имаше почва и за най-катастрофалните хипотези. Хиляди трескави и малодушни мисли се запровираха между нотите на Брамс и го връхлетяха.

Ако избухне война, къде да прати семейството си? Да забегне в чужбина? А какво ще стане с току-що построената му вила, в която вложи всичките си спестявания? Да, по отношение на професията си той, Сарачино, е късметлия. С популярност като неговата надали ще умре от глад където и да било по света. Пък и руснаците имат нескрита слабост към творците. (Но в този миг с ужас се сети, че преди две години донякъде се беше изложил пред тях, като подписа заедно с други интелектуалци един антисъветски манифест. Има си хас колегите му да не го наклеветят за това пред окупационните власти.) Не, не, най-добре да забегне. А майка му, вече твърде възрастна? А по-малката му сестра? А кучетата? Чувстваше, че пропада в своя смут като в кладенец.

Впрочем вече нямаше и помен от съмнение, че е пристигнало съобщение за някакво скоропостижно бедствие. С минимума приличие, налаган от концертната традиция, публиката най-възмутително дезертираше. При всяко вдигане на погледа си към ложите Сарачино откриваше все по-многобройни празноти. Един по един се изнасяха. От грижа за собствената си кожа, за парите, за провизиите, за евакуацията — нямаше и минута за губене. Какъв ти там Брамс. „Долни страхливци — помисли си Сарачино, комуто оставаха още поне десет минути симфония, преди да има право да мръдне от пулта си. — Долен страхливец!“ — заклейми и себе си веднага след това, като претегли жалката паника, която бе допуснал да го надмогне.

И наистина, всичко се сриваше, вън и вътре в него. Маховете на палката, вече съвършено машинални, не предаваха нищо на оркестъра, който неизбежно също бе забелязал всеобщия разпад. А след малко идеше решаващият момент в симфонията, избавлението, голямото излитане. „Долен страхливец“ — повтори си Сарачино погнусен. Хората се разотиват, така ли? Не ги е еня за него, за музиката, за Брамс и са хукнали да си спасяват пошлото живуркане? Какво от това?

Внезапно разбра, че спасението, единственият изход, единственото смислено и достойно бягство е — за него, както и за всички останали — да устои на място, да не се остави да го повлекат, да продължи делото си докрай. Силен гняв го обзе при мисълта за онова, което се случваше в полумрака зад гърба му и щеше да се случи и с него. Овладя се, вдигна палката, хвърли на музикантите дързък и весел поглед и като с магия възстанови жизнения поток.

Един характерен низходящ арпеж на кларинет го предупреди, че наближават: задаваше се голямото отлепяне, дивото отърсване, с което Осмата симфония от равнината на посредствеността се впуска нагоре и с бързите напластявания, типични за Брамс, на мощни пориви се издига ли, издига вертикално, докато тържествуващо не се възправи високо-високо, обгърната в облак от сюблимна светлина.

Гмурна се в него с плам, удесеторен от гнева. Тръпка мина през оркестъра и той също се въззе, страховито се олюля за част от секундата, сетне пое в неудържим галоп.

И тогава ропотът, тропотът, шумоленето, тракането, стъпките, щурането утихнаха и от този миг никой нито помръдна, нито гъкна — всички останаха приковани, но вече не от страх, а от срам, докато по сребристите прътове на тромпетите в трапа се развяваха победни знамена.