Антъни Капела
С дъх на кафе (83)

Осемдесет и три

От този момент нататък Емили сякаш успя да постигне някакво семейно равновесие със съпруга си. През следващите дванадесет месеца тя продължаваше да работи за Каузата, а той продължаваше да бъде против, но от това не произтичаха някакви по-сериозни проблеми. Сега тя беше просто един от хилядите воини в огромната армия на Панкхърст. По-голямата част от задълженията й бяха свързани с продаването на техния вестник — „Гласове за жените“. Докато го правеше, задължително трябваше да е стъпила в канавката, защото ако я хванеха на улицата с подобно нещо в ръце, можеха да я арестуват, задето пречи на движението. Понякога я изпращаха да държи речи в защита на Каузата извън Лондон. Често реакцията към тези агитации — както самите те ги наричаха — беше доста враждебна. Неведнъж бяха хвърляли по нея лют червен пипер или някой се бе промъквал зад гърба й, за да издърпа рязко стола, на който седи. Скоро, като всички суфражетки, и тя разбра колко по-добра идея е да се откаже от тази удобна мебел в името на някой тежък, здрав сандък. Не бяха редки и моментите, в които я замерваха с развалени плодове или други боклуци. Тя не им обръщаше внимание, окрилена от силата на думите си, вдъхновена от все по-сериозните тълпи, които се събираха, за да ги чуят — това лято една подобна реч в Хайд Парк привлече над половин милион поддръжнички на Каузата.

На всички им се струваше, че след подобни впечатляващи демонстрации правителството ще предприеме нещо, но то не го правеше. Настроението ставаше все по-агресивно, а сблъсъците на Уестминстър — все по-чести. Нови и нови жени биваха арестувани и — точно както Емили бе предвидила — повечето отказваха да платят глобите си.

— Ние не сме тук, защото сме нарушителки на закона, ние сме тук, за да станем създателки на нови закони — това бяха думите на една от поддръжничките на Панкхърст пред съдията, преди да бъде отведена в Холоуей.

Няколко дни след тази паметна реплика, докато почиствах кафенето преди да затворя, чух чукане на вратата.

— Затворено е — провикнах се.

— Аз съм — чух уморен глас.

Отключих и пуснах Емили вътре. Беше облечена в дебело палто, а на тротоара в краката й видях пътна чанта.

— Дойдох с такси — обясни. — И го отпратих. Може ли да вляза?

— Разбира се. — Посочих към чантата. — Къде отиваш?

— Тук — отвърна ми тя. — Ако, разбира се, най-сетне ме пуснеш вътре.

Направих й кафе, докато ми разказваше какво се е случило.

— Скарахме се — каза тя простичко. — Беше ужасен скандал, но това май е най-малкият проблем. И двамата си казахме ужасни неща — сам знаеш какво става, когато се разгневя, а този път и той си изпусна нервите. — Замълча. — Вдигна ръка срещу мен.

— Ударил те е?

Тя кимна:

— Не беше особено силно, но така или иначе, вече не мога да остана с него.

Помислих си колко е странно, че след всичко, което се беше случило — побоите на полицаите, грубостите на тълпата по време на речите, сблъсъците с охраната при политическите сбирки и ежедневните изнасилвания в брачното ложе, именно това — една най-обикновена, родена от гнева плесница — я беше извадило от равновесие.

Сякаш прочела мислите ми, тя обясни:

— Той наруши едно от собствените си правила, разбираш ли? Или аз му помогнах да го наруши. Но вече нищо няма да бъде същото.

— Какво ще правиш?

— Ще остана тук, ако не възразяваш.

— Да възразявам? Разбира се, че не. Дори ще те посрещна с отворени обятия.

— Надявам се, че разбираш, Робърт, независимо от това какво е станало, между мен и теб не трябва да се случва нищо. Хората могат да говорят и мислят каквото си пожелаят, но ние трябва да знаем, че не сме сторили нещо, за което после да съжаляваме.

Въздъхнах:

— Ами добре.

— О, не ме гледай така. Да не говорим, че след Артър и бебето съм същинска руина точно в това отношение.

— Все някой ден ще се възстановиш. И тогава…

— Не, Робърт. Не желая да ти давам напразни надежди. Ако за теб наистина е толкова трудно да ми бъдеш просто приятел, само ми кажи и ще си намеря друго място, където да остана.

Същата вечер се събудих и чух плач от стълбището. Отидох до нея и я прегърнах.

— Всичко ще бъде наред, Емили.

— Провалих се! — хлипаше тя. — Не ставам за съпруга, не ставам за майка, не ставам и за суфражетка.

— Шшшш — прошепнах й, — всичко ще бъде наред.

И я държах в обятията си, бях я обгърнал с ръце силно и мълчаливо, а тя плака, плака със сълзи, родени в дълбините на изтерзаното й сърце, чак до сутринта.