Антъни Капела
С дъх на кафе (63)

Шестдесет и три

Дъждовете най-сетне бяха дошли, превръщайки небесата в огромен водопад. Господарят Уолис все така отказваше да се храни. Настанил се бе в колибата на Кику и дъвчеше кхат с празен поглед. Спеше единствено когато ефектът на листата отшуми, но го правеше не повече от час преди да се събуди, като викаше името на Фикре, ридаеше и дори, в обзелата го лудост, блъскаше глава в пода.

— Действието на магията отшумява бавно — обясняваше Кику — и не можем да направим нищо, за да ускорим процеса. Така че е по-добре да го оставим да дъвче този свой кхат, ако той му помага да се пребори с болката.

Макар да беше пределно наясно, че не може да направи нищо, тя упорито продължаваше ежедневно с церемониите за екзорцизъм, наречени зар, за да му помогне да прочисти съзнанието си. Изпълваше колибата с дима на билки, за да може гората да се просмуква в тялото му, дори докато младият бял мъж стоше неподвижен, вперил поглед нейде отвъд сипещия се дъжд, в нищото.

Джима се опитваше да събуди интереса на господаря си, като му говореше за неща, свързани с плантацията. Но Уолис само свиваше рамене или го отпращаше с ленив жест.

Излезе от апатията си само веднъж, когато търговец, агент на една от компаниите, които разнасяха стоки извън джунглата, пристигна на плантацията. Придружаваха го две мулета, всяко натоварено с тежък дървен сандък. Търговецът, някакъв сомалиец, бе облечен също като бял човек, нещо, което жителите на селото никога преди не бяха виждали.

— Нося стоките, които е поръчал господин Уолис — информира той изненадания Тахамон. — Къде мога да го намеря?

Тахамон беше още по-изненадан, когато видя господаря Уолис да изскача от колибата на Кику с блеснал поглед.

— Пушките ми! — изкрещя. — Пушките ми са пристигнали.

Кашоните бяха разтоварени, а Джима се зае да ги отвори с острието на брадвата си. Имаше и бележка, която Уолис бързо разтвори и прочете:

Уолис,

Изпращам ти дванадесет броя от последния модел на „Ремингтън“ както ме помоли. Ако смяташ да продадеш повече — изпрати ми още пари.

Твой — Хамънд.

— Да продам още? — измърмори Уолис. — Естествено, че мога да продам още. Отваряй ги, Джима. Най-сетне…

Пристъпи напред и извади нещо тежко от сандъка. Разви мълчаливо намасления плат, в който беше омотано.

Хората от селото никога преди не бяха виждали подобно устройство. Имаше четири реда клавиши, разположени на различни нива, а над тях полукръг от приличащи на зъби лостчета, заради които машината изглеждаше като нещо, увенчано със злокобна стоманена челюст. За момент Уолис изглеждаше доста стъписан. След това постави бавно устройството на земята и започна да се смее. За няколко дълги минути продължи да се кикоти, превит на две, сякаш го боли стомах, а от очите му течаха сълзи. Местните се спогледаха, някои от тях се усмихнаха учтиво без да са сигурни каква точно е шегата, но готови да се разсмеят заедно с белия мъж веднага щом разберат.

Когато най-накрая беше способен да говори отново, Уолис погледна към Тахамон и произнесе задъхано серия от неразбираеми за вожда думи:

— Хамънд, шибан идиот такъв! Пратил ми е дузина шибани пишещи машини^[1].

Веднага след това той избърса очите си с рязък жест и се върна в колибата на Кику, седна и се взря в стената. Изглеждаше така, сякаш е попаднал под влиянието на ново заклинание, този път обричащо го на смърт.

— Можеш ли да направиш нещо? — попита Тахамон жена си.

Тя поклати глава.

— Ще умре ли?

Тя се поколеба.

— Може би, ако това е желанието му. Това не е проклятие, хвърлено върху него от някой магьосник. Господарят Уолис е проклел сам себе си и само той може да премахне тази магия.

Кику му правеше кафе всяка сутрин, гъсто и черно, мълвейки думите на старата молитва, докато счукваше зърната.

Кафето ни дарява с мир.

Кафето позволява на децата ни да растат,

пази ни от злото,

дарява ни с дъжд и трева.

Но господарят Уолис оставяше чашата си недокосната и продължаваше да дъвче кхат.

— Ще попитам гората какво да правим — реши Кику.

Тя навлезе в джунглата и седна неподвижно, заслушана в неизброимите шепоти на айанна. Забеляза, че земята, разчистена за посаждането на кафеени храсти, вече беше обрасла с бурени; скоро дърветата от джунглата щяха да разпръснат там семената си и после тази огромна дупка сред горите щеше да зарасне също като затворила се лека рана, от която нямаше да остане дори белег.

Както често се случваше, гората не й даде никакви директни отговори, а наместо това й позволи да се отпусне, прочисти съзнанието й и скоро Кику осъзна, че решението на проблема е било очевидно през цялото време.