Антъни Капела
С дъх на кафе (1)

Едно

Кой е той, този млад мъж, който се движи бавно към нас по Риджънт Стрийт с бастун в ръка и карамфил на ревера? Можем да предположим, че той е богат, след като е облечен толкова изтънчено, но може и да сгрешим. Можем да предположим, че той обича скъпите неща, след като го виждаме как спира, за да погледне във витрината на Либърти, новия универсален магазин, който предлага последните постижения на модата, но може би той просто обича собственото си отражение, в което се взира — къдравата му, дълга до раменете коса е твърде различна от прическите на останалите минувачи. Можем да предположим, че той е гладен, след като крачката му се ускорява видимо, за да го отведе към Кафе Роял, този лабиринт от клюки и закусвални край Пикадили. Можем да предположим и че е редовен клиент, след като поздравява сервитьора по име и си взима вестник „Пал Мал“ от стойката на път към една от масите. Можем дори да предположим, че е писател, заради начина, по който спира, за да запише нещо в подвързаното си с кожа тефтерче.

Елате, ще ви запозная с него. Да, признавам, аз познавам този странен млад мъж и скоро вие също ще го познавате. Може би след час или два в компанията му дори ще си помислите, че го познавате твърде добре. Всъщност се съмнявам, че ще го харесате много, но това не е от значение. Самият аз не го харесвам особено. Той е… всъщност сами ще видите какъв е той. Но може би ще успеете да погледнете отвъд това и да си представите какъв би могъл да бъде. Също като кафето, което не разкрива истинския си аромат, докато не бъде набрано, обелено, изпечено и сварено, този индивид има някои добродетели наред с пороците си, но трябва да наблюдавате внимателно, за да ги откриете… Въпреки недостатъците му сигурно забелязвате — изпитвам някаква дразнеща привързаност към този тип.

Годината е 1894. Името му е Робърт Уолис. Той е на двадесет и четири. Той… това съм аз, моето по-младо аз, отдалечено на тридесет години от мен във времето.